Автор: Кристина Йовчева

Две разкривени фигурки кретат по алеята в парка пред мен. Възрастна жена и възрастен мъж - единият накривен на една страна, другият на другата. Побелели коси, слаби крака, подаващи се под къси панталони, сякаш омръзнали на внука и дадени на дядо, и изпод лятна рокля на избелели цветя, кой знае откога купувана и изваждана от гардероба всяко лято...

Вървят бавничко и сякаш скрибуцат, докато местят крак след крак. Косите побелели, чист пухкав сняг. След тях се разнася ухание на одеколон и женски парфюм, отлежавал дълго на дъното в някоя стара чанта, от онези в мъничките шишенца. Мирис на увехнали цветя. Има и още - две тънички ръце, с изпъкнали жилки, с петна от старост, преплели криви пръсти една в друга. Чудя се да се крепят ли или да си дават просто чувство за сигурност, че другият е все още тук. Вървя след тях, децата ми около мен тичат, лудеят, карат колело, кипи живот забързан, млад, лудешки, истински жив.

А аз неволно забавям крачка, защото искам да походя по-дълго след тази възрастна двойка, спазвайки тяхното темпо, а не задминавайки ги, устремена вихрено към някъде си, а всъщност към никъде. Вървя и си мисля за тези стари, вехти фигури, наглед самотни, а всъщност дали не самодостатъчни си заради тази приятелска ръка, вплетена в другата?!? И ми домъчнява, и ми дожалява, и ми става хубаво, и ми става носталгично, а в същото време разширявам ноздри, за да усетя отново и одеколона, и парфюма, и миризмата на чистота, да усетя ако може и онова, което витае около тях, а не мога да назова. Може би споделеност?

Пътищата ни в парка се разделят и децата ми ме поглъщат с играта си и смеха си. Не че забравям за възрастната двойка, но се увличам покрай другите неща около мен. Малко по-късно притичвам наблизо, за да купя вода. Във фургончето продават напитки, сладолед, пуканки, захарен памук. Опашката е голяма, а наоколо пейките навсякъде са заети от превъзбудени деца и изморени родители, поседнали да се освежат с по нещо в ръка.

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

И сред тях що да видя! - една възрастна двойка, онази същата от одеве, стиснали по един сладолед, ванилов с връхче във фунийка, и седят един до друг, притиснали се на пейката и хапват с наслада сладолед, с лепкави устни, а в очите им няма мътилка и то никак, а са блеснали, щастливи по детски! Две души, сякаш слели се с тази шарена гълчава около тях, чувствайки се съвсем на място и излъчващи същата дяволитост, като мъниците наоколо!

Не можах да се стърпя, усмихнах се, поспрях се и им казах: “Да ви е сладко!” А те отговориха само с очи, защото я опитай да отговориш със сладолед в устата!

И чудя се сега... Аз виждах двама старци, същи сухи клони на едно на дърво, едва ходещи, самотни, забравени от всеки... А те може би са двама старци с млади влюбени души, две млади сърца, две живи дяволчета; един мъж, който е хванал за ръка любимото си момиче в пола на цветя и го е завел на лятна разходка в парка, за да хапнат сладолед. Съвсем като едно време. Или както е било винаги!

Още от Кристина:

Животът е просто смяна на гледната точка