logomamaninjashop

Три морски разказа: Тя

Автор: Светла Чимчимова

По стълбите към морето и нея слизаше мъж. Виждаше го ясно на светлината на уличните лампи. Висок мъж, в бяла риза и отрязани над коляното светли дънки. Харесваше високи хора, с дълги крайници и елегантна походка. Беше си обещала, че в следващия живот ще се роди висока и атлетична. В този се задоволяваше с наличното. Не, че беше малко. Освен с ръст, природата не беше я ощетила с нищо. Даже в някои области беше сипвала с черпака. Много коса, много бюст, много трапчинки.

,, И много закръглености напоследък - си помисли ядно - От толкова мекота, ще заприличам на възглавницата за диван, ако продължавам в същия дух ".

Онзи високият, с елегантната походка, продължи да слиза към нея и като наближи ѝ се стори познат. От къде ли? Освен че беше много висок, може би 1.90, имаше тъмна вълниста коса и мускетарска брадичка. ,, Прилича на Боярски в ,,Тримата мускетари ", сигурно затова ми е познат. Не, не, познавам го отнякъде. Боже мой, сетих се. Това е Фукльото. "

Беше приятел на нейни приятели. Полузвезда на рехавия небосклон на българския поизмъчен светски и културен елит. Бизнесмен, който беше написал няколко книги. Изявяваше се, като Робин Худ, Дон Кихот и Дон Жуан едновременно. Срещаха се на разни културни събития, където нея я канеха постоянно. Всъщност тя с нищо не беше допринесла за културата на нацията, но я канеха, защото им се струваше редно да е там. Заради външния ѝ вид, защото беше забавна, заради нещата, които пишеше понякога, и защото беше омъжена подходящо, за подходящия човек, който обаче, никога не би стъпил на подобни места. Мъжът ѝ наричаше тези сбирки ,,коктейл от лустросан еснафлък и мухлясал снобизъм, с добавка на парвенющина, сервиран с претенции ". Имаше истина в това твърдение, но всъщност там имаше и много приятни и интересни хора, водеха се любопитни, за нея, разговори, а понякога, някой творец се оказваше истинско откритие. Но най-хубавото беше, да седи тихо с чаша в ръка, зад някоя двойка или компания и да слуша какво си говорят. Не се свенеше да подслушва. После в дългите безсънни нощи, анализираше разговорите, разчепкваше темите и хората, като дарак вълна, а понякога ги използваше за вдъхновение или като материал, в нещата, които пишеше.

Та на такива събития, виждаше мъжа, който сега слизаше по стълбите към нея. Той се забелязваше лесно, не само защото беше хубав и висок, а защото винаги бе придружен от много млади, много красиви и много високи жени. Различни всеки път. От тези, които ходят на йога, медитират, хранят се здравословно, ако въобще се хранят, а шоколада само го миришат. Момичета с лица на невестулки, с изписан на лицето постоянен глад и с трескаво съзнание, че трябва да се омъжат за богаташ, преди да са навършили 25, не дай Боже 30, щото да могат да ядат после като хората. Милите, откъде да знаят, че борбата да задържиш мъж като тези, които бленуват, е по-страшна от това да го спечелиш. Някои от приятелите на мъжа ѝ бяха вече със съпруга номер три, всяка следваща се доближаваше по години до децата от първия им брак. Съпругът ѝ, човек старомоден, консервативен и верен ( поне така изглеждаше, а тя нямаше основания да се съмнява) всеки път, когато ги канеха на такава сватба, на която булката беше на по-малко години от уискито, я молеше да му обясни пак за кризата на средната възраст при мъжа, за страха от остаряване и защо един мъж към 50 си причинява главоболия, боядисване на коса, предбрачни договори, вместо яхта, пура и кожен фотьойл.

- Като искат рога, да идат на лов, да отстрелят елен - казваше жлъчно.
- Хората са различни, някои обичат да ловуват жени. Други да пушат пури, да гледат футбол, да ходят за риба и да прегръщат дивана - в гласа ѝ се прокрадваше острота, която не искаше да е там.

Той я поглеждаше внимателно над очилата, усмихваше се малко криво и казваше тихо:

- Извинявай, че остарях преди теб. Знаеш, че си свободна да пътуваш и ходиш, където искаш и с когото искаш. Прави това, което те прави щастлива.
- Аз съм щастлива.

Но не беше. И двамата го знаеха. Където и да отидеше, носеше в себе си това, от което искаше да избяга. А също и безсънието. Затова и седеше днес на парапета до морето в три след полунощ и гледаше приближаващия се към нея мъж. Тя го беше кръстила Фукльото. Заради нафуканата походка, заради историите, които разказваше на висок глас на върлинестите си гаджета, по коктейлите. Не че не бяха истина, слуховете за приключенията му се носеха из пространството, но тая гръмогласна експресивност ѝ идваше повече.

Той се приближи съвсем и тя видя, че се колебае как да я заговори. Поздрави я и се подпря на парапета, на който беше седнала. Тя му направи място и той се настани до нея. Беше обут със същите червени кецове, с каквито и тя. Видя, че разглежда с интерес нейните. Знаеше какво си мисли. Всички я питаха едно и също, заради дребният ѝ ръст на живо - колко е висока, кой номер обувки носи, а той очевидно се чудеше и какво прави тук през нощта.

Отговори му, преди да ѝ зададе въпросите. Той се пошегува и я пита дали чете мисли. Не четеше. Това и му каза. Просто знаеше какво ще я пита той. Както знаеше, че след като поговорят, той ще я покани да отиде с него. Знаеше, че ще приеме. Изглеждаше самоуверена, лежерна, но себе си не можеше да излъже, че това е първото спонтанно и необмислено нещо, което е правила някога. Не се страхуваше от него. Въобще. Отблизо видя, че има светли очи. Сини. И хубава усмивка. Мила като на дете, когато беше лека и малко хищна, когато се усмихнеше широко и зъбите му блеснеха.

Той ѝ помогна да слезе от парапета, тя го хвана под ръка и тръгнаха през градината, към неговия дом, който беше наблизо. Купи ѝ сок и бутилка уиски за себе си. Щеше да я изпие пред смаяния ѝ поглед за няколко часа, без въобще да му личи, че е пил. Когато стигнаха до една голяма стара градска къща, той каза, че това е домът, останал от родителите му, който наследили със сестра му. Вторият етаж и мансардата бяха за него. Когато влезе в дома му, стана нещо неочаквано за нея. Когато вратата хлопна зад гърба ѝ, в този малко старомоден дом, пълен с книги, книги и още книги, със стар диван и старовремски бюфет, какъвто имаше баба ѝ, дом, в който имаше даже фикус,(не беше виждала фикус от две десетилетия) изведнъж почувства, че всички грижи, тревоги, целият ѝ живот остана отвън. Тя влезе в хола, безгрижна като след първо причастие и решена да не мисли за нищо, освен това, което се случва тук. Можеше да остане колкото иска, никой не я очакваше да се прибере. Той се извини, че ще се преоблече и отиде в някоя от другите стаи. Тя седна на дивана и кръстоса крака. Тогава се появи котката. Красива, пъстра, ококорена. Беше я виждала на снимките му във Фейсбук. Но котката не я беше виждала. Стоеше срещу нея и я разглеждаше преценяващо. После се приближи подуши я и скочи на дивана до нея, подуши я още веднъж и седна в скута ѝ. Когато той се върна по шорти и тениска с чаша с уиски с лед за него и сок за нея, ги зяпна учудено, гледа ги известно време и после каза:

- Това е Пипи. Тя мрази жени.
- Ами или аз не съм жена, или тя не мрази всички жени. Ще ми дадеш ли една твоя риза, за да се преоблека?

След десет минути облечена в неговата риза, захвърлила кецовете в коридора, тя седеше на дивана с котката Пипи и наблюдаваше чудно уан мен шоу. Каквото и да беше очаквала да се случи зад тези стени, в никакъв случай не беше това. В четири след полунощ той започна да готви и да пие уиски. И двете със завиден ентусиазъм.

Една самотна душа

118889256 371032580564867 7127411103673277074 n

 

- Освен кекса искаш ли супа?
- Не.
- Ще направя пилешка имам сварено пиле и бульон. А салата?
- Не, благодаря.
- Домати с моцарела или круши със синьо сирене?
- Не знам.
- Значи и двете.
- Ама аз наистина не съм гладна.
- Ще препека филийки, имам домашен хайвер и печен патладжан за кьопоолу.

Тя се предаде.

- Готви, ще ям всичко. Нали не ме угояваш, за да ме изядеш?

И той готви цели два часа и кусур, вари, пече, кълца, пасира, обезкостява.
Тя и котката седяха на дивана с изглед към кухнята и гледаха тоя спектакъл, в който той елегантен като танцьор се движеше из кухнята и въртеше ножове, вилици и черпак. Спираше само за да си сипе уиски, да запали цигара, да ѝ сипе сок и да ѝ даде огънче. През цялото време не спираше да говори. Не беше виждала по-приказлив човек от себе си, но в дисциплината автобиографично споделяне на личен живот, той беше планетарен шампион. Разказа ѝ за детството си, не много щастливо, ала Оливър Туист, за борбата му да пробие в бизнеса, за унижения и неуспехи, за фалити и за жените, от преди ерата на манекенките. Разказ за неща, толкова различни от тези за пред моделките, че чак ѝ се стори неестествена тая самоунищожителна, откровена изповед. Живот толкова различен от нейния спокоен, защитен и подреден живот от детството до днес. В едно обаче си приличаха. Той си беше любимата тема.

,, Какъв тотален егоцентрик - си мислеше тя - или самотник ".

После по изгрев слънце, ядоха като за олимпийски рекорд. Той говореше и докато се хранеха.
После раздигна всичко. Сбута котката и седна до нея на дивана, сложи ръка върху голите и крака и... като се разприказваха. За история, литература , политика, музика. От Моисей до Чърчил, от Андерсен до Флобер, от шумерската цивилизация до джаза. Викаха, спореха, скараха се два пъти, а веднъж тя се усети как го налага с юмруци по рамото. През това време, той я прегръщаше, играеше си с косата ѝ, целуваше я по лицето и я галеше по краката, но не млъкваше . И не спираше да пие, без да се напива. Зад пуснатите щори, градът се събуди, заживя динамично и шумно, а те говореха и говореха.

- Спи ми се - казваше от време на време тя.
- Не може - отговаряше съвсем сериозно той - нямаш представа откога не съм говорил така с някого. Не с жена, с когото и да е. Няма да спиш.
- Но аз съм ти заложник. Заложник на логореята ти и общата ти култура.
- Така е. Надявам се да развиеш стокхолмски синдром.
- Какво си говориш с манекенките?
- Беше само една манекенка, ти казвам, другите бяха модели, водещи и една фитнес инструкторка. Ами ние много не говорим с тях. А ако те говорят, аз много не ги слушам.
- Доста жестоко, не мислиш ли? Малко грозничко даже.
- Няма да те лъжа и да се преструвам, че не съм ги използвал. Аз съм такъв. Но и тях никога не съм ги подвеждал, какво да очакват от мен. Те също ме използваха, така че сме квит.

Накрая тя се сви на дивана, с глава върху коленете му, гушнала котката, слушаше със затворени очи, плътния му басов глас и си мислеше ,, ако разкажа на някого, че главният плейбой на републиката, ме е замъкнал у дома си, готвил ми е като в кулинарно шоу, натъпкал ме е с храна и ми е напълнил главата с теми достойни за Енциклопедия Британика, а накрая ми е разказал приказка, никой няма да ми повярва. А може би вече, не съм толкова привлекателна? Не и за него".

Тук той сякаш прочел мислите ѝ каза:

- Няма хетеросексуален мъж на тази планета, който не би те пожелал. А аз съм твърдо хетеросексуален. Обаче няма да те лъжа, че съм притеснен.
- Ти? Дето си изчукал половината от женската половина на света? Питаш ли ме мен, дето от четвърт век съм се събличала само пред двама мъже, единият от които гинекологът ми.
- Сексуалната ми слава е силно преувеличена. А и не съм първа младост.
- Нито пък аз.

Той стана, наведе се над нея и мушна ръце под врата ѝ и сгъвките на коленете ѝ.

- Само да си посмял да се опиташ да ме вдигнеш. Тоя кръст ще ти трябва. Мога да отида до спалнята на собствен ход, не съм толкова престаряла.

Отидоха в спалнята. Той затвори вратата под носа на котката.

Следва продължение...

Първа част вижте тук:

Три морски разказа: Той

Последно променена в Вторник, 08 Септември 2020 19:25
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам