Автор: Светла Чимчимова

Някога тя беше страстен пушач. Можеше да не яде, но не и да не пуши. Ако ѝ свършеха цигарите, през нощта, без страх тръгваше да търси, за да си купи. Сама в тъмния спящ град, където будни бяха само влюбените, пияните, майките на бебета с колики и тя. Когато намереше цигари и вземеше заветната кутийка в ръка, се прибираше да спи. Даже без да запали. Самата мисъл, че има цигари я успокояваше, толкова колкото никотина при всмукването. Но тогава беше много млада. После отказа цигарите. Сама не разбра как стана, но ги отказа. За година. Когато пропуши отново, вече не беше същото. Знаеше, че не е зависима от тях и може да пуши, но може и да не пуши. Пуши известно време и ги отказа задълго. После пушеше само на срещи с приятелки, на градински партита и понякога на плажа. Банкетен пушач. Можеше да не запали с години.

Когато се срещнаха, не беше пушила от много, много време.

Той не пушеше само, докато спи. Цигарата беше продължение на пръстите му. Красиви пръсти, малко нервни. Хубав мъж, малко нервен. С нещо като тих бяс вътре в него, който го движеше напред, но и дърпаше назад, въртеше го като центрофуга, пускаше го да си почине, да събере сили за следващия рунд. Тих бяс, нощен демон, който не го победи, но и не се призна за победен. Будеше го нощем, за да сменя мокрите от пот чаршафи и не се съгласяваше с него, че няма значение какво е можело да бъде, а само какво е било. Демон, който беше главен доставчик на безсъние. Безсънието ги срещна. На брега на морето, в един южен град, в който живееха през лятото, далече от столичните им домове, суетата и зимата. Град техен и чужд, в който по едно и също време деляха небе и безсъние. Той бродеше често нощем, когато му писнеше от книги, от телевизия, от порно, от това да майстори нещо - беше много сръчен, но и това не беше предизвикателство вече. Затова бродеше нощем по тихите улици. Не че търсеше нещо, но понякога го намираше, така намери котката си . При една вечерна разходка видя тийнейджъри да тормозят малко коте, опита се да се разбере с тях, но не случи на благодатна почва, хлапетата се разкрещяха и от близката кръчма излязоха пияните им бащи. Стана скандал и те го набиха, много яко го набиха, но нямаше значение, защото той, през цялото време пазеше с тялото си котето.

После, вкъщи, когато си промиваше раните и си слагаше лепенка малко над веждата, се подсмихна на кривата си от ударите физиономия. На петдесет можеше да признае, че не му пука, че са го набили някакви селяндури, дошли на море, той беше победител в тая битка и вече си имаше котка. Котето хич не се оказа страхливо и след половин час се разхождаше из къщата като господар. Всъщност като господарка. Беше женско. Кръсти я Пипилота. Пипи. Несъзнателно или не не искаше да порасне. Препрочиташе детските книги, ходеше с кецове, имаше връзки с млади жени, много по-млади от него. Можеше да им е баща. Случайно или преднамерено, поддържаше жив инфантилизма, като противовес на това, че всъщност беше остарял, преди да излезе от детството. Насила. Възрастният в него се роди преждевременно. Инфантилизмът беше само за личния му свят, в животът на възрастните, беше възрастен, делови човек, организиран, в работата си беше най-добрият. Професионализмът му беше личния му реванш срещу живота. Обаче вечер се прибираше сам при котката. В нощи като тази излизаше да броди. Не че търсеше нещо, но понякога го намираше. Така намери и нея. Точно на същото място, където и котката преди години. Минаваше три часа след полунощ, очакваше да е сам, но не беше. Тя седеше на един бетонен парапет, под светлината идваща от електрическия стълб, с гръб към морето.

Първото, което забеляза беше, че имаше като неговите кецове - червени. В началото, когато я видя отдалеч, помисли, че е дете и изтръпна. После видя, че е жена, с бяла рокля и червени полукецове. Седеше си и не правеше нищо, не четеше, не си ровеше в телефона, не пушеше. Просто си седеше и гледаше към дърветата, дори не към морето. Не изглеждаше да чака някого, нито пък нещо. Когато се доближи я позна. Не че я познаваше лично, но знаеше коя е. Имаха общи приятели, бяха се засичали по събития, бяха приятели в социалните мрежи. Беше чел това, което пише. Харесваше го. Нямаше да признае, но ѝ беше фен. Беше го малко яд на нея, бяха приятели във Фейсбук много отдавна, но тя никога не беше харесала нито един негов пост, където разпалено пишеше за политика и за живота. Слагаше сърца на снимките му с Пипи и на кулинарните му постижения, понякога се смееше на вицовете му, но не и на другото. По-късно ѝ го каза. Тя чистосърдечно, с невинна детска жестокост, си призна, че не е обръщала много внимание на написаното. ,, Не се сърди, имам си свои демони и нямам много време за чуждите " - му каза. И той разбра, че никога няма да ѝ се сърди. Както не можеше да се сърди на племенниците си и на котката.

Жълтата рокля

Гледаше я как си клати краката и оправя косата си заплетена от вятъра и се зачуди как да седне до нея, без да я изплаши. Искаше да разбере, какво прави там. Е, добре де, искаше да я познава, да я пита разни неща, искаше да ѝ разкаже за себе си, искаше да ѝ сготви. Тя го видя докато слизаше по стълбите към нея, от уличните лампи беше светло като ден, не изглеждаше да се страхува. Той я поздрави и се подпря на парапета до нея, тя се попремести и той го прие като съгласие да седне до нея. Когато седна, неговите крака почти докосваха земята, а нейните се клатеха във въздуха. Тогава осъзна, колко дребна беше тя всъщност.

- Знам, на снимките изглеждам по-висока, а когато си ме виждал на живо, винаги съм на много високи токчета - каза му, без да се обръща към него и той разбра, че го е познала
- Знам кой си, разбира се. Нося 36 номер обувки, понякога 37. И не ме е страх от теб. Друго чудиш ли се?
- Да. Откога четеш мисли?
- Не чета мисли. Поколеба се, преди да ме доближиш, защото се страхуваше, че ще ме изплашиш, зяпаш ми кецовете щото се нанасят два пъти в твоите, а всички ме питат колко съм висока, когато ме видят на живо, след като са ме виждали първо на снимки.
- Не те ли е страх, наистина?
- От какво?
- Че някой може да ти направи нещо лошо. Да те убие.
- Ти ще ме убиеш ли?
- Пази Боже, не, разбира се.
- Ами значи не ме е страх, защото аз, освен мен и теб, други хора не виждам.
- Знам, че ми се подиграваш , усещам го, но не мога да схвана защо и за какво.
- Извинявай. Така правя понякога. Не е лично. Не ме е страх, защото на три метра от тук има заведение, нощният пазач е баща на моя приятелка. Само да викна и ще излезе с пушката. Откакто си седнал ни гледа през прозореца.

Той извади цигарите и ѝ предложи.

- Не пуша - каза тя и си взе една. Изчака да ѝ поднесе огънче и вдиша дима. Позадържа го и издиша.
- Не ти личи, че не пушиш.
- Някога пушех много. То не се забравя. После спрях. Трябва да си пазя кожата. Не съм първа младост. Но щом тази вечер ме сваля мъж, който спи с жени, на които мога да бъда майка, значи мога да си позволя цигара.
- Пак ми се подиграваш. И не те свалям. Просто си говорим.
- Аха, не ме сваляш разбира се. След малко ще ме поканиш у вас да четем Библията и да пеем псалми.
- Ще дойдеш ли?
- Пея фалшиво, а може и да си Джак Изкормвача.
- Слушай, ела наистина. Не съм Джак Изкормвача. Сега ще се представя на нощния пазач, ще му дам личните си данни и ще му кажа, че ще те изпратя. Така няма защо да те е страх. Ще пийнем, ще поговорим. И ще ти изпека кекс за закуска. След малко ще съмне.
- Не пия. Не вярвам да правиш по-хубав кекс от моя. Но ще дойда да ти изпуша цигарите.
- Имам много - каза хладнокръвно той, но тийнейджърът в него подскочи, като при отбелязване на страйк. После ѝ помогна да слезе от парапета .
- Имам котка, да знаеш.
- Знам. И от нея не ме е страх. Мен животните ме обичат. Както и хората.
- А мен хората много не ме обичат.
- Освен манекенките.
- Беше само една.
- Две.
- Една. Другата беше модел.
- А тази, с която беше на представянето на книгата на Х. ?
- Тя е телевизионна водеща. Чакай, чакай, ти знаеш, за гаджета ми? Интересуваш ли се от мен?
- Ми те са високи два метра, забелязват се, а аз съм наблюдателна.
- Аз също. Тогава беше облечена с черна рокля с паднало рамо и с яркожълти сандали. Но със зелената от миналогодишната премиера те харесвах повече.
- Брей! Добър си. Ще ми купиш ли сок от денонощния?
- Разбира се, че ще ти купя... Какво е това сок?

Тя се засмя и го хвана под ръка, все едно дълго го беше правила.

- Хайде да ти видя кекса. Добре ли ти се получава?
- Старая се.
- Води ме. Утре ще знаеш, добър ли е. Ще бъда честна и да не ми хареса.
- Ами харесват ми го, да ти кажа.
- Много ти разбират двайсетгодишни манекенки от кекс. Мен питай. Аз съм въртяла кексове, още преди те да се родят.

Тя говореше съвсем сериозно, но той знаеше, че го иронизира. Нямаше нищо против. Кексът му го биваше. Много.

Следва продължение...

Още от Светла:

За истинския живот