Защо не го опазихте?

Защо не го опазихте?

12 Юли, 2020
0 коментар

Авторката на тази история пожела да остане анонимна.

Преди почти 17 години в края на септември трябваше да празнуваме рожден ден. Вместо това бях на погребение. Човек, пред когото всеки път, щом го видех или дори просто си помислех за него, изпитвах порив да застана в стойка „мирно”, умря от свръхдоза. Поне това беше официалната версия. За неофициалните няма да говоря. Не че не мога – не искам. Така е по-лесно. Не искам да мисля за всичките „ами ако…” в това отношение.

Не го познавах добре. Не бяхме близки в смисъл, че не знаех какво обича да прави, когато е сам, не знаех с кого спи, не знаех какво прави, когато разпуска, освен че понякога лятото пие коктейл от мента, мастика и течна сметана, нямах представа кое е семейството му, гаджето му, къде работи, кое училище е завършил и т.н., нормалните неща, които всеки знае за приятелите си. А може и да съм знаела това-онова в един момент, но всичко си е останало някъде там. Обаче имах представа кой е той на някакво подсъзнателно ниво – там, където познаваш някого, без да имаш нужда да знаеш дори името му.

Не бях и влюбена в него – той ме плашеше. Ужасяваше ме! Нямам представа защо, дори и сега. Много дълго време просто блокирах в негово присъствие до състояние на пълен ступор понякога. Но го обожавах. И въпреки че не се познавахме в чисто човешки (и библейски!) смисъл, като изключим секса, едва ли има нещо, което да не сме правили заедно. От къпане пияни посред нощ в Дунава до това да осъмнем на майната си от всякакво населено място в компанията на бездомно кученце, докато той ми прави масаж. Подчертавам – масаж! Нищо повече.

Няколко дни преди рождения му ден го видях случайно, почти в насипно състояние. Не помня много – бях с някакъв скапан септемврийски (?!?!?!) грип и температура, на антибиотици, а той – със зловеща доза химия, която му личеше от орбитално разстояние. Помня само, че ми подаде едната слушалка на МР3-та си и слушахме „Lucky you” на DEFTONES. Току-що беше излязъл албума им „Deftones”. (Мегадобър!!!...) Помня, че си помислих (докато слушах оня психопат Чино Морено да повтаря като в транс „Come and take me home… come and take me home…”), че е наложително да говоря с него за дрогата и за приоритетите в живота и за други тегави и вероятно скучни за онази ни възраст неща, но не сега… Може би утре или след няколко дни… Просто следващия път, когато не съм с 39 градуса и поне името си помня, защото в негово присъствие не съм особено умна, дори когато нямам утежняващи ситуацията болежки…

Абе да си призная, нямах представа какво да му кажа. Винаги съм била като скапаната Скарлет О`Хара… „За това ще мисля утре!”… Но никога преди и след това тази философия не ми е изигравала такъв курвенски номер! От тогава си знам – следващ път може и да няма.

Следващият път беше след пет дни, на рождения му ден, когато трябваше да навърши 25, а вместо това го погребахме.

„Защо не го опазихте?”, ме попита тогава негова близка.

Помислих си, че по-безболезнено щеше да е, ако ме беше застреляла. Слава Богу – не я видях повече!

Не знам. Все още се питам същото. Не „защо”, а можехме ли изобщо.

Той не беше наркоман. Не вземаше редовно, дори не пиеше редовно, но от време на време, веднъж месечно или дори по-рядко… Ей така – за купона!... Знаете как е. Нищо сериозно. Младежки залитания, бунт, скука, търсене на себе си и не знам си какво още… Абе тъпотия, но от оная, през които някои просто трябва да минат и… който оцелее! Мислиш си, че имате цялото време на света да говорите, да надмогнете нещата… да поумнеете и да се уморите от битки… Защото докато сме живи, всички сме безсмъртни нали… Кой го беше казал? Детството свършва тогава, когато разбереш, че ще умреш. Нашето май не беше свършило още, макар да бяхме на по двайсет и пет-шест години.

А внезапно се оказва, че времето е изтекло. Че някой е мъртъв, въпреки младостта… и няма обжалване. Стоиш пред нечий ковчег и ако ще да крещиш право в лицето на Господ колко не е справедливо, връщане няма. Има един мъртвец, когото не успяваш да погребеш, въпреки цялата планета на разположение, и това е по-непоносимо от всичко, което си си представял! Няма амнистия. Няма втори шанс. Няма „Съжалявам! Направихме грешка, но си научихме урока.”. Няма спокойна нощ. Няма „Забрави! Да опитаме пак, а?”.

За 17 години не се примирих особено много с тази история и едва ли някога ще успея, въпреки че се научих някак си да живея с нея (все едно пък имам избор, нали…), но осъзнах нещо. Пропуснатите възможности нямат връщане, но за сметка на това оставят белези като прогорено. Използвайте шансовете, които ви дава съдбата, ако не искате да боли! Говорете, когато усещате, че трябва! Може пък това да спаси някого. Може да издействате втори шанс пред Господ за някого!

Сънувала съм го само веднъж след това, точно на 40-ия ден от смъртта му колкото и да не съм вярваща или суеверна. Помня какво ми каза тогава. „Вече не съм мъртъв – кажи и на другите!”

Не казах нищо на никого, естествено.

От тогава не съм слушала DEFTONES на трезво, а на втора водка е трагедия, така че май просто спрях в един момент, колкото и да ги харесвам.

Всъщност все едно. Вижте дали покрай вас няма някой, с когото все още сте на един разговор разлика от тази история! Утре може да е късно да го мислите.