Откъс от "Железният светилник"  - Димитър Талев

Султана взе светилника и влезе в стаята, дето спяха те със Стояна, а също и Катерина, откакто беше така, болнава. Султана сложи светилника на пода и сви колена до леглото й. Катерина изеднаж се събуди, сама — отвори широко очи, дълбоки, дори и сега, в уплахата й, влажни, топли. „Ах — едва не изрече гласно Султана, — познавам аз сега тия очи, като на стелна крава. Вижда се…“ Уплашена още в съня си, Катерина още повече се уплаши от пронизващия поглед на майка си и се приподигна бързо да стане:

— Що има, мамо… Да ставам ли веке?

— Рано е още. Но седни там да поговорим ние с тебе.

Лицето на Катерина, по слепите й очи, около устните — набъбнали, топли след съня и винаги готови да се засмеят, — започна бавно да бледнее, да изстива. Тя мислеше в гоя миг за греха си и не можеше да го скрие. Главата й клюмна като отсечена, бялата права пътечка блестеше между бухналите й коси, едната от плитките й се плъзна по рамото и увисна отпред, немного дълга, но дебела, тежка, лъскава. Султана гледаше мълчаливо тая мила, хубава глава, вдъхваше сладостния, свой, роден мирис на топлото младо тяло, сетне отеднаж се надигна в гърдите й болезнена погнуса, като че ли неочаквано напипа някаква нечистотия — не беше вече чисто това тяло, бяха го пипали и мачкали груби, нечисти мъжки ръце, стояло е разголено пред чужд поглед — кой… Рафе Клинче! — и тя стисна зъби с отвращение и неудържим гняв. Ръката й потрепера, но не се дигна да удари — по-тежка от олово, — бързият силен гневен порив не можа да я дигне. Вълната на гняв, която кипна и я заля чак до петите, събра се цяла в жестоко обиденото й майчино сърце и там замръзна. Гласът на Султана прозвуча чужд, враждебен, вледеняващ:

— Знам сичко. Искам и от тебе да го чуя.

— Да не бех го направила, немаше да ме омъжите за него. После се уплаших, не посмех да ти кажа.

Султана трепна. Не очакваше такъв бърз, безсрамен отговор. Ръката й сега сама се дигна и тъй — наопаки — плесна твърдо през лицето грешницата. В същия миг остра болка прониза гърдите на Султана… Не тъй, не тъй! Та и тя, грешницата, сега носеше рожба под сърцето си. Ето, както бе мислила и премислила тая нощ, както бе решила:

— Кой е той… Рафе Клинче, нели?

— Той.

— Кога му се даде, никаквице… Откога си трудна?

— Вечерта на сватбата на Нона отидох. Не го канихте на сватбата и аз отидох при него.

— Той… насила ли…

— Не.

— Откога забеляза, че си несама?

— Не знам… Може да има три месеца…

— Защо ни направи такова чудо… ти… Сички ни очерни. Не помисли ли за братята си, за баща си, за мене… Какъв срам!

Катерина неочаквано изправи глава, придръпна се към стената, сграбчи завивката и я притегли до гърдите си — да скрие босите си нозе, нощната си риза. Лицето и бе жално, падналите коси от двете му страни сега беше червено до кръв, влажно, тъмните й очи искряха трескаво, с мрачен, решителен поглед.

— Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него — изрече тя бързо, задъхана и продължи пак тъй бързо: — Аз знам какво сърце има той, само аз. Как страдал, сирак, колко се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е най-добър. И ти го мразиш, и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами кога се събрал с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е той. Жално ми беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче, плаче… мил ми стана. Четирнайсет години е по-стар от мене, а ми каза: „Ти си ми като майка и нема нищо по-мило от майка, моята майка умре.“ Той е като дете послушен, от сичко ще се откаже, и от виното, ако му кажа, сичко ще направи. Попита ме и аз му казах, че ще се омъжа за него. Такъв е той, аз го знам.

— Защо не дойде да ми кажеш? Нели аз съм ти майка.

— Как да ти кажа за него! Би ме удушила. Тебе и Лазе не смей сичко да ти каже.

— Защо му се даде, защо си побързала, така ли се пази моминска чест!

Катерина изви глава на една страна, на друга страна, търсеше отговор:

— Не знам — промълви тя, наведе очи. — Нещо ме грабна с голема сила… Бех като упоена, нищо не мислех. После си казах: по-добре. Сега мама нема да откаже. Ще ме омъжат. Ама как да отворя уста да ти кажа… Помислих да избегам при него. Как да се разделя с вас, исках с добро…

Тя притисна длани на лицето си и зарида, рамената й подскачаха високо.

Завесите на трите прозорчета на стаята вече светлееха с всичките си шарки, малкото пламъче на светилника бледнееше в утринния здрач. Султана го духна. Премести светилника. Сетне пак го взе и стана. Катерина продължаваше да плаче, но все по-тихо. Султана рече:

— Ще те омъжим за него. Не може иначе. Но аз нема да те пратя трудна под венчило. Преди да влезеш в църква с невестински венец, безсрамнице, ще подиря чаре^[1] да пометнеш.

— Майко…

— Мълчи! Жално ти е за детето… Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на първата си рожба.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Щом излезе тя, Катерина сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:

— Мили боже, колко страшно става!…

Ала дълбоко в сърцето й — струваше й се, далеч негде в нея — трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си — само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно изчезваше, — тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към него — за пръв път като към нещо живо — и непреодолим страх за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си.

* * *

Малко по-късно тая сутрин — Катерина още не беше станала от леглото, а Лазар още спеше в стаята си — дойдоха да им съобщят, че току-що умряла Божана Бенкова. Внезапно буйно кръвоизлияние бе я задушило за две-три минути.

Дълго и от сърце плака Лазар за годеницата си. И когато Султана му каза за смъртта й, и по-късно, когато влезе у тях, видя Андрея, видя съкрушената й майка, видя и нея на мъртвешкия одър: мъничка, намаляла още повече от мъки, с чисто, дори прозрачно лице и със същите буйни, меки тъмноруси коси — те като че ли бяха още живи, — все тъй хубава, кротко заспала, едва-едва усмихната във вечния си сън, цяла в ранни, още неразцъфтели пролетни цветя, в бяла и синя коприна. Така я запомни завинаги Лазар. Но дори и сега, със смъртта си, тя не успя да обладае напълно сърцето му. Когато на другия ден след погребението й той остана сам в стаята си и с тиха горест си спомняше за Божана и пак пророни няколко сълзи, почувствува, че с тия последни сълзи сякаш изля до дъно сърцето си и то остана в гърдите му празно, олекнало.

Катерина плака по-неудържимо над мъртвото тяло на другарката си. Тя разтъжи всички там, около мъртвата, и една съседка забеляза сама разхълцана:

— Как плаче това девойче, сърцето да ти разкъса.

— Ами те беха първи другарки, двете — допълни друга съседка, и тя през сълзи.

На гробищата Катерина припадна. Но като плачеше и тъжеше толкова много за Божана, тя плачеше и тъжеше и за себе си, в ужас пред смъртта, която бе дошла, както й се струваше в някакво болезнено предчувствие, толкова близу до нея.

Бележки

[1] Чаре (остар.) — Цяр, лек. Бел. notman ↑

IX

Минаха няколко дни, а Султана не предприемаше нищо за Катерина. Бе я обзел непреодолим страх сега, след смъртта на Божана Бенкова. Тя знаеше, че въпреки всичко ще изпълни решението си, но в страха си отлагаше ден след ден. Една вечер — те бяха седнали пак сами в голямата одая — Лазар я попита:

— Мамо, какво мислиш още за Катерина? До Поклади остава само една неделя. После ще стане много късно.

— Казах, никой нема да ми се бърка — отговори тя, без да го погледне.

Той, изглежда, се ядоса:

— Ще доведа един поп и нека ги венчей на бърза ръка. Така ще бъде най-добре. Каквото ни е дошло, ще требва да го понесем.

— Аз ще го наредя по-добре — стисна устни Султана, сетне добави: — Ако ми помогне бог и… дяволът.

Сутринта, като изпращаше мъжа си и Кочо на работа, тя им рече:

— Пратете ми днеска следобед некой от чираците, да ме придружи до турската махала. Една кадъна там плете ни нещо за Катерина, искам да я видя.

Кадъната, при която искаше да отиде, беше прочута врачка за женски болки. Преди години, когато след раждането на Катерина тя заболя, туркинята бе й помогнала. Сега пак дойде ред да я потърси. Сама не можеше да тръгне из турска га махала, макар да беше стара жена. И дано не завари някого у туркинята, че там отиваха много жени. Ох, какви грешни работи трябваше да върши!

Момчето дойде от чаршията навреме. Султана се пребради с две черни кърпи, взе и тояжка, да изглежда още по-стара. Върза в кърпата си една бяла меджидия. Момчето се уплаши, като разбра къде ще го води майсторицата му — турчетата, често и възрастни турци, псуваха, биеха всеки християнин, който минаваше през махалата им, — но тръгна послушно след нея. Те стигнаха благополучно до къщата на туркинята. Султана остави чирачето да я чака разтреперано в предния двор, а сама влезе в харемлъка. В тая турска къща лесно се влизаше.

Туркинята бе доста остаряла през тия години, само очите й бяха останали все тъй млади и живи; остаряла бе и Султана, но врачката я позна — припомни й за какво бе идвала преди време. Тя беше сдържана и дори малко тайнствена, но с хубав тих глас, говореше преспански и Султана още повече се успокои, като не завари други жени при нея. Врачката я попита:

— А сега каква нужда те води при мене, къзъм^[1]?

— Нужда голема и мъка — въздъхна Султана. — За помятане ти се моля да помогнеш.

— Снаха ли, щерка ли…

— Щерка.

— Като е за хаир, да помогна. Ама да не излезе некоя беля работа. Кажи, кажи какво е, що е.

— Голем хаир ще направиш. Младо, сгрешило, но ако узнае баща й — излъга Султана, — жива нема да я остави. И голем срам е за нас.

— Колко годишна е?

— Нема още седемнайсет. Наближава.

— За пръв път ли?

— За пръв път.

— От колко време е трудна?

— От три месеца, може и повечко.

— Е-е… Ами защо не си дошла по-рано?

— Не знаех. Сега ми каза.

Ханъмата помълча, сетне каза:

— Нема да е лесно: млада, за пръв път и на три-четири месеца трудна. Ама като е за хаир, ще ви помогна, а повеке аллах да помага.

Тя стана и влезе в съседна стая. Останала сама, Султана се озърташе и ослушваше като крадец, да не би да я свари някой тук. Ханъмата не се забави много. Тя седна отново с подвити колена срещу Султана, в ръцете си държеше шепа сухи корени, треви, някакъв чуждоземен плод — сух и твърд, колкото малък орех, — и една малка тенекиена кутийка.

— Дай си кърпата, къзъм. Отвори си сега очите и ушите добре: ето тия коренчета и тия тревички, и това орехче ще вариш в половин ока вода, докато остане до петдесет драма от водата. Дай сега единия ъгъл на кърпата — тя отвори тенекиената кутийка, взе оттам с два пръста някакъв прах и продължи: — Ето тоя прашец, и него ще сипеш, докато водата е още на огъня, и после веднага ще я свалиш. Вържи прашеца добре. Ще прецедиш билката през един тюлбен. Щом изстине, ще я дадеш на момата да я изпие, ама на гладно сърце. Момата ще лежи три-четири дни, за три-четири дни, ишаллах, сичко ще мине. Ако е още слаба, ще полежи още некой ден. Каквото излезе от нея, ти нема да го пущаш по вода, нема да го хвърляш в огън, а ще го закопаеш на скришно место, само ти да знайш, три педи в земята. Е, хайде, дано аллах не ви лиши от мерхамета^[2] си.

Султана прибра внимателно билките. Ръцете й трепереха. Тя попита с пресекнал глас:

— Опасно ли е, ханъм? Да не се случи нещо лошо на детето ми…

— Слушай, ти си раждала, знайш. Когато ражда жената, единият й крак е в гроба, а още повеке, кога е насила. Ама ти остави на аллаха. Ако се боиш много и не искаш, дай ми билката. Аз не ти я давам насила, ти дойде да ме молиш за нея.

Султана подаде бялата меджидия на ханъмата:

— Ако свърши сичко добре, голем бакшиш ще имаш от мене, ханъм.

Врачката пусна монетата в джоба на широкото си джубе, без да я погледне, и каза с приятния си глас:

— Аллах най-напред. Но ти не бой се, къзъм. Помогнала съм аз на много жени, и наши, и ваши.

Още по пътя Султана прати чирака да си върви в чаршията, а тя се прибра вкъщи и се залови да приготви билката. Бързо отмери вода, сложи я на огъня да ври заедно с корените, непознатия плод и тревите, сетне сипа и прашеца — всичко досъщ както й каза туркинята. Процеди водата и тя остана в едно бакърено ваганче колкото петдесет драма — гъста, тъмночервена, почти черна. Дотук тя бързаше, да не загуби една минутка напразно, ала като видя в ръцете си тая гъста течност черна като съсирена кръв, сепна се в уплаха и не откъсваше очи от ваганчето: каква незнайна сила имаше тая черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце — ето, не знаеше какво ще й даде да пие, лек спасителен или отрова. Нямаше друг път, друг изход. В безумието си Катерина сама бе довела дотук и себе си, и нея, родната й майка. Нямаше друг път, за да се избегне, да се скрие позорът. Не — тя само се плаши повече, отколкото трябва: как би й дала врачката отрова! Дано да помогне, че може и да не помогне — тогава? Сега Султана се уплаши наистина повече — като да се боеше повече от срама на дъщеря си, негли от нейната смърт. Тя тръсна глава. Това беше последното й колебание. Наближаваше време да се върнат мъжете от чаршията и тя пак се разбърза, не мислеше вече за друго освен за това, което вършеше и което трябваше да свърши.

Повика Катерина, която и без това се навърташе около нея и я следеше изпод вежди с любопитни, уплашени очи. Каза й, като се увери, че Раца, снахата, няма да я чуе:

— Тая нощ ще спиш в Лазевата стая. На него ще постелем тука, до огнището. Иди да си приготвиш леглото и гледай нещо по-вехто, сложи отдолу нещо по-вехто. Върви. Събличай се и легай там, нема да ядеш нищо тая вечер. Върви. Ей сега ще дойда и аз.

Малко по-късно Катерина я чакаше вече в леглото си с бледо лице, покорна. И като че ли това беше най-важно, Султана й се скара:

— Защо не се обаждаш, щом си готова! На, изпий това — додаде тя веднага.

Лицето на Катерина побледня още повече. Тя погледна и с разтреперани ръце пое бакърената паничка. Сетне смело я надигна и изпи гъстата течност. Лицето и цяло се изкриви, една черна капка бе потекла от ъгъла на устата й:

— Ох, как горчи! Мамо, отрова ли ми даде да пия…

— Легай сега там и мълчи. Ще пиеш ти много горчиви чаши с тоя си ум.

Катерина легна послушно, придръпна покривката до брадичката си. През гърдите й премина огнена струя и се разля по цялата й утроба. Изеднаж тя каза:

— Майко… ако видиш, че умирам… кажи на Лазе да го доведе, още един път да го видя.

От очите й бликнаха сълзи. Тя не се реши да спомене името на Рафе Клинче, но майка й разбра кого искаше да види тя за последен път.

Султана мълчаливо излезе и дръпна вратата след себе си.

Вечерта, като се събраха всички в голямата стая, Стоян попита за Катерина.

— Болна е — отговори късо Султана. Седнаха да вечерят, Стоян погледна празното място на Катерина на трапезата и пак попита:

— Какво й е?… Тя напоследък често боледува. Полекувай я нещо, поразпитай.

Той много се страхуваше от болести и не можеше да скрие тревогата си, когато се разболееше някой вкъщи — питаше, разпитваше, отиваше по няколко пъти да види болния, опитваше се да го развесели, да го разсмее и повече себе си да убеди, че болният не е толкова болен. Султана му се сърдеше — той непрестанно я караше да търси билки, да топли керемиди, да приготви нещо по-вкусно за ядене. И колкото беше голяма тревогата му — още по-голяма беше радостта му, когато болният ставаше от леглото. Тая вечер и по-голямото детенце на Кочо беше нещо немощливо, сърдеше се, проплакваше, не искаше да яде и не се отделяше от скута на майка си. Но Стоян досаждаше още повече. И Султана му се скара тъй, че скоро след вечеря всички се прибраха по стаите си. Така по-добре — да не й се пречка никой. Останаха сами с Лазара в голямата стая, тя и на него каза:

— Да беше отишъл да легнеш там, при баща си. Аз ще остана тука тая нощ, да бъда по-близу до Катерина.

— Какво става, майко, с Катерина? — погледна я Лазар замислен.

Султана въздъхна, преди да отговори:

— Каквото требва да стане. Ти сега по-добре иди си легни — добави след минутка и влезе при Катерина.

Лазар знаеше, че майка му не търпи никого да се бърка в работата й. И знаеше, че тя свършваше добре всяка работа. Отиде и легна при баща си, който вече бе заспал, уморен от тежкия си труд, но и тъй, както винаги, въпреки страховете и тревогите си.

* * *

Мъките на Катерина бяха започнали. Тя се сдържаше да не охка, да не вика, но щом влезе майка й и затвори вратата след себе си, Катерина простена:

— Изгорех, майко… Като огън пълзи и надолу, по нозете ми… Дай ми малко водица.

Гласът й беше отпаднал. Тя бе поизбутала завивката и ръцете й лежаха отгоре като пречупени. Султана донесе от другата стая големия светилник и като й подаде бардучето с вода, наблюдаваше лицето й. Някой сякаш бе избърсал с кърпа младата руменина по това хубаво лице. Челото и бузите лъщяха влажни, около устата и по нежно закръглената брадичка блестяха ситни капчици пот, косите по слепите очи бяха полепнали и изглеждаха съвсем черни от влагата върху побелялата кожа. Там, под тънката кожа и по разголената моминска гуша, жилите биеха бързо, отсечено, твърдо — Султана ги виждаше. Тя остави настрана големия светилник и духна малкия, който осветяваше досега стаята. Напрегна гласа си, да не би да потрепери:

— Търпи. Ще мине. Изпотила си се — поглади челото й, студено като грудка лед.

Донесе суха, мека кърпа, обърса лицето й, бялата гуша, посегна под гърба й, сетне към нежния улей на гърдите й. Катерина плахо посегна да спре ръката й, свенливо затвори очи. Султана присви вежди, пред погледа й се изправи за миг образът на омразния мъж, който бе осквернил чистотата на това младо тяло. Катерина я погледна, долови гневната искра в очите на майка си. Какво би могла да й отговори — но нали тъкмо на любимия човек сърцето дава всичко и това, което крие дори и от родната си майка. Султана избягна очите на щерка си, за да скрие собствените си очи. Сетне каза с омекнал глас:

— Гледай да заспиш. Добре ще е да поспиш.

Катерина въздъхна. Султана премести светилника в ъгъла и сви нозе там, на пода, върху дебела мека постилка — ще седи тук, ще чака, ще бди. Тя преметна на шията си нишката на недовършен чорап, лъскавите игли заиграха между пръстите й, кълбото прежда се търкулна от скута й, но тя не го забеляза. Тихо беше из цялата къща. Болното дете в съседната стая плака дълго, скимтя и най-сетне утихна. Султана ясно чуваше дишането на Катерина — пресекнало, бързо, сухо. Заспала бе, изглежда — дано да поспи, да събере сили. Най-страшното още не беше дошло. Помагай, господи, помагай, света Богородице, ти, майка…

Не можеше да се отвори сърцето й да се помоли с цяло сърце на бога. Чувствуваше срам пред всемогъщия, не бе му останала вярна докрай, а бе прибягнала до помощта на дявола. Струваше й се, че сега дяволът беше по-близу до нея. Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба — който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, а не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се… Как да остави детето си в позор, и всичките си деца, целия си род; никой не би простил на младата грешница, една майка искаше да спаси детето си от людската жестокост. „Ето, господи, съди и пресъди… — чорапът бе увиснал в неподвижните й пръсти, ръцете й се отпуснаха в скута — съди ме, господи… Катерина е сгрешила в младежката си глупост, тя не е знаяла що върши, какви последици ще има постъпката й. До края на живота си би носила своя позор, не ще посмее никого да погледне в очите, никой нема да й прости, всеки ще се поругае с нея. А никой не ще накаже мъжа, който е сто пъти по-виновен от нея. Срамът ще падне върху цялата ми челяд — продължаваше да се бори с мислите си Султана. — Не можех да приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася детето си…“

В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие дори и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне и себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето — това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти — тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!

Глух стон се проточи като негде отдалече в тишината на малката стая, в тишината на нощта:

— Ъ-ъ-ъ-х! Ъ-ъ-х…

Султана потрепера. Отметна нишката на чорапа от шията си и скочи. Катерина люшкаше глава върху възглавницата, със затворени очи, още в съня си, види се, чувствуваше пристъпа на голяма болка, или пък беше в безсъзнание и пак не можеше да надвие болката си:

— Ъ-ъ-ъ-ъ… ъ-х…

Внезапно тя отвори огромни безумни очи, тъмни, без блясък, две страшни, черни дупки, и с неочаквана сила се изправи, опря се на ръцете си. Изви се нечовешки писък, разнесе се из цялата къща:

— Майко, умирам! Сега… сега умирам! Сега ще умра!

— Нема да умреш! — застана срещу нея Султана, сякаш да я защити с гърдите си. — Нема да умреш, сине, аз нема да те дам! Ще мине, ей сега ще мине, ще мине…

Катерина клюмна глава, затихна. Султана я прихвана и полека я сложи назад върху възглавницата. Вън тропна врата, чуха се гласове. Султана погледна още еднаж дъщеря си и се спусна вън, дръпна вратата след себе си. Наскачали бяха тримата мъже и Кочовица, гледаха насам слисани, уплашени. Султана махна с ръка:

— Какво, какво! Я се прибирайте сички!

— Какво става с Катерина… — продума Стоян, гласът му трепереше.

— Нищо, нема нищо! Вървете да спите — тя спря поглед върху Раца: съвсем не беше за нея това, което ставаше вкъщи. — Хайде, Кочовице, върви! Хайде, сички.

Раца се дръпна в стаята си. Нито един от тримата мъже не се помръдна. Султана викна:

— Хайде де! Какво ме гледате!

Но тя нямаше време за губене и като се обърна отново да се върне при Катерина, изви страшно очи:

— Да не е посмеял некой да влиза тука!

Влезе в малката стая и притисна вратата с гърба си. Удари я тежък, сладникав мирис на кръв. И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите, напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизу съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.

— Поолекна ли ти, чедо?

— Да — прошепна едва чуто Катерина. — Леко ми е… спи ми се.

— Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине.

Зави с раздърпана вреща една стара, очукана пръстена тенджера, дигна я внимателно под мишницата си, боеше се да не я разплиска. Надзърна в голямата стая, да не има някой там, дигна светилника с другата си ръка и излезе. Светилника остави в голямата стая, близу до външната врата, която остави отворена — да й светлее в тъмнината.

Слезе долу в двора, огледа се. Тъмна, глухо тревожна беше предпролетната нощ. Полъхваше недоловим мирис на близка пролет. Не въздухът, а като че ли тъмнината беше осезаема, влажна. Трептяха и се люлееха звездите по черното, безлунно небе като разпиляна жар. Като свикнаха очите й в тъмнината, Султана съгледа дървесата в градината отсреща, те надничаха с голите си гранки към широката и бледа струя светлина, която идеше невидима откъм отворената външна врата. Султана се поколеба за миг, но тя не се боеше от живи люде — кой би излязъл посред нощ да я следи какво прави? Остави тенджерата до стълбата — да не влиза с нея под тъмните стрехи, дето се спотайват нечисти сили, — отиде и напипа под навеса една мотика и я изправи на оградата до градинската врата. Върна се, взе отново тенджерата, дигна на път и мотиката и навлезе в градината, в най-отдалечения ъгъл. Дълго копа и рови с пръсти влажната земя, осветеният четириъгълник на вратата и мъничкото пламъче на светилника се виждаха далеко, като през море от тъмнина. Тя забрави и страх, и живи люде, и тъмни, вражи сили, но меката влажна пръст не се поддаваше на мотиката, на ръцете й — кой знай колко време копа и колко пъти мери с педи, сърцето й все повече натежаваше от умора и от тъпа болка, сякаш копаеше истински гроб. Най-сетне премери три педи, дори и повече, сложи в невидимата яма тенджерата, както беше завита с врещата, и с разтреперана ръка направи отгоре й три пъти кръстен знак. Зарови я бързо, затъпка я добре, доколкото можеше в тъмнината.

Върна се в малката стая със светилника в ръка, надвеси се над болната — тя спеше много тихо — и чак сега почувствува Султана, че нозете едва я държаха, снагата й беше готова да се разпадне от умора. Приготви си набързо легло близо до леглото на Катерина и легна там. „Как се е унесла Катерина!“ — едва мина през ума й и сама веднага потъна в дълбок сън.

Бележки

[1] Къзъм (тур.) — букв. „Момичето ми“. Бел. notman ↑

[2] Мерхамет (тур.) — Милост. ↑

X

Събудиха я някакви гласове, непознати люде се караха и викаха, после чу писък на току-що родено дете, слаб и жален. То било детето на Катерина, гладно било и голо, оставено вън, до стълбата на двора, мокрил го студен дъжд, някакво черно куче се приближило да го разкъса, да го нагълта. Султана едвам подигна глава, повлече ръце и се изправи в твърдото си легло. Не се чуваше никакъв глас, никакъв шум. Пламъкът на светилника подскачаше равномерно върху тънкото въгленче на фитила. Тихо беше навред, Султана не знаеше колко време бе спала и кое време беше, дългата нощ сякаш бе спряла и нямаше край. Тя стана, оправи фитила на светилника, наведе се над Катерина. Очите на болната бяха все тъй затворени и като че ли не дишаше. Побелялото й лице беше нашарено с още повече сенки, очите й бяха се откроили, бузите й — като залепнали под изскочилите скули. Султана докосна ръката й, студена като лед. Катерина отвори очи, но като че ли и това движение на клепките беше уморително за нея — толкова ясно личеше изтощението й.

— Ти ли си, мамо… — прошепна тя. — Скоро ли ще се раздени…

— Скоро, сине! Ти поспа доста, а! Харно, харно. Не си ли гладна?

— Нищо не искам. Не мога да се помръдна. Всеко кокалче по мене… стои отделно. Нищо не ме боли. Не съм гладна. И вода не ми се пие. Не знам… дали съм още жива, или…

— То е от слабост. Ще ти донеса млекце. Утре ще ти заколя кокошка; мислех да я пазя за поклади, но за поклади ще заколим стария петел. Да ти направя ли попара с млекото, или така ще си го пийнеш. От вчера на обед не си яла. Щом вземеш да ядеш, бързо ще се засилиш.

Султана искаше да насочи своите мисли и мислите на болната в друга посока, искаше да върне и себе си, и болната във всекидневния живот, като нищо да не е било. А болната не знаеше жива ли е, или мъртва и пак затвори очи. Като я виждаше така, и Султана не знаеше дали бе останал още живот в това лице и в това неподвижно тяло. Тя каза високо:

— Ще ти донеса млеко да пийнеш.

И неволно почака една минутка — дали Катерина ще отвори пак очите си.

Донесе ваганче с мляко. Подигна болната да пийне, а тя нямаше сили да глътне две глътки и каква тежка беше главата й, отпусната. Не каза нищо, нито изохка. Сърцето на Султана започна да се блъска бързо и твърдо, гърдите й кънтяха, преди още да мине през ума й тая страшна мисъл. Как не се сети да погледне първо там! Остави паничката на пода и подигна завивката откъм нозете на Катерина. Тя пак бе плувнала в кръв — чиста, алена по белите отпуснати бедра. Султана стисна устни, напрегна ръце и цялото си тяло — да не треперят. Разшета се, разбърза се — изчисти болната, подмушна нова чиста постилка. Катерина сякаш нищо не усещаше. Кръвта й изтичаше. Но това може би се е набирало през нощта, след помятането. Ако и сега…

Борбата започваше отново. С кого — с бога, с дявола, със смъртта. Срещу тях беше само волята на една майка. Тя не помисли сега нито да се моли, нито да проклина, нито да строи надежди. Трябваше само да чака, да се държи здраво на нозете си и да чака. Нужни й бяха големи сили. И още повече: да насърчава болното си дете, да го крепи и задържа в живот. Да се разправя и с другите домашни — Стоян, синовете й, снахата, която трябваше да държи най-далеко от Катерина — и тя беше бременна, можеше да се уплаши, — злият дух, който дебне и мъчи родилките, беше тук, вкъщи.

Султана пак се опита да накара болната да пие от млякото и почти насила изля в устата й една-две глътки. Млякото ще я засили, ще помогне, ако има още отрова в тялото й. Да, мляко, повече мляко! Донесе лъжица, отпусна се на колена до леглото на пода и започна търпеливо, упорито, глътка по глътка.

— Остави ме, майко… — простена жално Катерина. Гласът й беше съвсем отпаднал.

— Требва да пиеш млеко, сине. — Отде се взе тая звучност пък в нейния глас? — За тебе то сега е най-добър лек и дава сили. Ха така! Още малко, още тая лъжица. Да се засилиш, това ти требва сега. Отслабна много, а иначе нема веке нищо, чедо. Лошото мина, само да се позасилиш малко.

Тя сложи изпразнената паничка на пода и продължи:

— Не се оставяй да те надвие слабостта. Ще видиш сега как ще ти дойде сила. Поспа си доста, млеко пи. Ако ти се спи още — поспи си. Или ако искаш, да си поприказваме. Кажи ми нещо. Или аз да ти разкажа нещо, да ти разкажа некоя приказка. Когато беше малка, сине, се ме караше да ти разказвам приказки. Спомняш ли си? Искаш ли да ти попея? Ти май не си ме чувала да пея.

Горната устна на Катерина потрепна. Дали искаше да се усмихне или пък от досада! Султана погали челото й, студенината му прониза ръката й. Катерина не отговаряше, не се помръдна, не издаде никакъв звук, очите й бяха пак затворени. Отчайващо беше безразличието й към всичко наоколо, не се интересуваше от нищо, като че ли не беше от тоя свят. Жилите на слепите й очи и по гушата й не се забелязваха дори, Султана ги докосна с върха на пръстите си — едвам биеха. Но може би тя пак заспа — нека спи и това е добре. Султана прибра ръцете си в скута, затихна. Нямаше ли край тая нощ? Да беше се разденило поне… Ето, пак негде плаче малко дете, вън, на двора. До стълбата или в градината. Колко жално плаче, с какъв слаб гласец! Дано не го чува Катерина. Да, това е детето на Катерина… детето на Катерина… детето на Катерина плаче вън… детето на Катерина… Ох! — стресна се Султана, потрепера. Унесла се бе в дрямка.

— Спиш ли, Кате? — пошушна до ухото й Султана.

Чуха се тихи гласове вън, в голямата стая. Стоян и Лазар бяха станали. Султана изнесе вън светилника и през светлината му срещна погледите на двамата мъже. Очите им питаха, но Султана не отговори и каза спокойно:

— Добре, че сте се разбудили сами. Не знаех кое време е. Ами ти — обърна се тя към Лазара — що си се дигнал толкова рано. Да не идеш да чукаш при баща си…

Угриженото лице на Стоян изеднаж се разведри:

— А… Отвикнал е той веке да чука. Търговец…

Лазар не сваляше очи от майка си. Най-сетне той гласно попита:

— Как е Катерина?

Тя потисна въздишката си, сложи светилника до огнището, присви колена там да разпали огъня, затрупан дълбоко в пепелта. Сетне каза:

— Пак така.

Върху лицето на Стоян се спусна сянка, пък каза бързо:

— Ами… потърси некакво чаре! Немаме хекимин в града, пусто да остане.

Султана сложи върху няколкото разровени жарчета сухи съчки, наведе се, духна два-три пъти и каза:

— Не требва тука хекимин, не ще помогне. Що знаят те…

— Ами… Ами… — заекна Стоян и не знаеше какво да каже, не знаеше как да разбере думите на жена си.

— Ти сега върви по работата си — сопна му се тя, — пък аз нема да оставя Катето без лекове и без грижи, човече божи!

Стоян подигна рамена и излезе вън. В стаята влезе Кочо. „Той поне нема да ме пита и разпитва“ — помисли си Султана. След него се показа и жена му. Султана й махна с ръка.

— Що си станала толкова рано, невесто. Иди си полежи, чедо, аз ще изпратя мъжете.

— Рекох… Ти май цела нощ не спа.

— Как е малкият?

— Проплакваше до некое време, но сега спи и не ми се вижда да има огън.

— Ще дойда да го видя, а ти върви, върви при него там.

Ободрен от утринния хлад, наплискал се със студена вода на чешмата, Стоян викна още от прага:

— Май сме позакъснели малко. Зорницата отдавна е изгрела, ей такава е, виси като сребърна обица. Жено, дай кърпата да се обърша.

Султана му подаде кърпа.

— Ти се ще измислиш нещо… Обица…

Малко по-късно Султана и Лазар останаха сами в голямата стая.

— Майко, какво става с Катерина?

Султана притвори очи, като да се замисли, или за миг се отдаде на умората си.

— Какво й е… Пометна. Кръвта не спира.

— Но, мамо… — викна Лазар с пресекнал глас, — требва да направим нещо! Не може тъй да чакаме. Да вземем една кола, да я заведем в Битоля. Там има добри хекими.

— В Битоля… Ако изтрае днеска… Като се пусне еднаж кръв, мъчно е да се спре. Сама може да спре, а Битоля е далеко. Ако не спре кръвта сама…

Лазар каза, без да погледне майка си:

— Защо направи това, майко? Щом било толкова опасно, да беше останало така най-сетне. Ето, Катерина може да загуби живота си.

— Да — въздъхна Султана, — може… Мислех си, толкова жени пометат. Знаех също, че и много жени затриват живота си. Ако Катерина умре, нека секи ми каже: ти я уби! Направих го, а пък аз й съм майка. Никого нема да боли повеке от мене. Аз си знам колко ме боли и как се страхувам за живота й. Но и сега да требва да почна — пак ще го направя. — Тя дигна към сина си остър, мрачен поглед: — Не искам моята щерка да роди копеле. Кой както иска, така да ме съди.

Тя се наведе над огнището, посбута огъня без нужда. Лазар мълчеше. Той не одобряваше постъпката на майка си, но кой може да съди една майка за това, което върши за децата си, дори и когато прави грешки? Султана пак се обърна към него:

— И пак се страхувам да не се разчуе, та като не можах да я запазя от грех, да не мога и да скрия греха й от людете. Знаем само ние с тебе и оня… Клинче де. От него се боя. Ти не му казвай нищо какво става с Катерина. И ако се случи, не дай боже, най-лошото, пак нищо не му казвай. Да си затваря, кажи му, добре устата, какво имал, какво немал с Катерина. Людете това чакат, дори и нищо да не е имало. Ти веке и сам знайш какво требва с него. Тя каза да й го доведем, ако… — Султана се поизкашля, за да овладее гласа си. — Да го види още един път. Ама аз не искам той да стъпва в къщата ми. Не го искам, пък и ще го видят чужди люде и… отде-накъде. А тя нема и да знай…

Лазар забеляза сълзи в очите на майка си. Сви се на плач и неговото гърло.

Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно. Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.

В гъстия още здрач Султана видя лицето на Катерина — синкавобяло петно. Тя тихо сви колена на пода до нея, приведе се по-близу, ослуша се. Болната лежеше, както я остави, в пълна, страшна неподвижност, но тя долови дишането й, едва чуто. И остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й — нямаше никаква власт над тях да ги спре, да ги прогони — в главата й нахлуваха мисли, които вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни, заглеждаше се в страшните картини — тя мислеше, макар и не по своя воля, за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да вземе душата на детето й? Ох, проклета майка — никога да не постига децата това, което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги обича, най-много ги жали. „Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде преди тебе. Или ти си дошъл мене да мъчиш, враго нечестиви. Мъчи ме, гори ме с огън и пъкъл, но аз нема да те пусна да стигнеш до нея…“ Султана се стресна. Синя зора изпълваше стаята и сияеше, трептеше във всяка вещ. Тя бързо се изправи на колената си, посегна с разтреперани ръце, подигна завивката откъм нозете на Катерина. И охна без глас. Кръвта продължаваше да се изцежда. Обхвана с две ръце лицето на болната, допря ухо до устните й — дишаше, още беше жива!

Султана опря свити пръсти на пода и бързо се изправи. Да — как не се сети по-рано: тая, която й даде отровата, може да й даде и лек! Туркинята, врачката… Тя се поприбра набързо и от чардака каза на Лазара, който още не беше излязъл в чаршията:

— Навъртай се тука, докато се върна. Гледай да не влезе невестата при Катерина.

Портата изтропа след нея. Улиците бяха още пусти. Из турската махала я срещна стар, ранобуден турчин.

Спря се, изви глава след нея слисан.

— Хай, завалията…

Помисли, че е луда.

Портата на врачката беше заключена. Султана почука. Излезе да й отвори мъжът на врачката. Не се изненада — свикнал бе, види се, да посреща посетители на жена си през всяко време. Пусна я да влезе сама в харемлъка. Султана закърши пръсти още от вратата, щом видя врачката:

— Аман, ханъм! Спаси ми детето, кръвта не спира, изтече…

Туркинята я поразпита набързо, сетне започна да върти очи:

— Ех… Аз ти казах… Тежко е, млада, за първи път. Немала късмет твоята щерка. Ще ти дам една трева, помага понекога за кръв. И нея ще свариш в половин ока вода, да дойде до сто драма. Ще я изпие на два пъти, по на един саат време. Стиска тая трева, събира, може да помогне.

Султана зави тревата в кърпата си, забърза да си върви. Туркинята спусна клепки и каза с хубавия си глас:

— Два черека струва, къзъм…

— Ох, боже, ох, как забравих! — затюхка се Султана. — Ами забравила съм да взема пари, ханъм!

— Е, хайде, хайде — каза ханъмата великодушно, — ще ми ги донесеш друг път.

— Нема да забравя, ханъм, вервай… (Тя наистина не забрави — прати й парите няколко дена по-късно.)

Колкото бързо дойде Султана да потърси спасение при врачката, още по-бързо се върна вкъщи, приготви лекарството. Напразно — лековитата трева не помогна.

Към пладне Катерина промърда побелелите си устни и прошепна със сетни сили:

— Доведете го… искам да го видя…

Това бяха последните й думи. Унесе се в сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би клепалото за вечерня, Султана видя, че тя бе угаснала — догоряла бе докрай свещицата на живота й. Султана сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките сълзи, които бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие. После пак се изправи на нозе като боец за последната битка.

Разшета се да скрие всички следи, та никой да не познае от какво бе умряла Катерина. Сетне повика Кочовица в голямата стая и гласът й беше толкова спокоен, само звучеше някак по-издълбоко:

— Ти не се плаши, сине… Наша Катерина свърши, бог да я прости. — Кочовица мълчаливо плесна ръце, сплете пръсти занемяла. Султана веднага продължи, за да отвлече вниманието й: — Ти не можеш и не бива да гледаш, ами иди, кажи на Бенковица да дойде да ми помогне. Никой друг да не знай. После ти прибери децата в стаята и стой си там, не е това работа за тебе.

— Майко… — задави се в ридания Кочовица — ами тя, милата, вчера си беше здрава… как…

— Сърце, сине, от сърце — сложи върху нея Султана тежък поглед. — Като ахна от вчера, нещо се скъсало в нея, проболо я в сърцето. Кому каквото е писано, щерко. Иди, иди по-скоро.

Бенковица веднага се притече. Двете майки умиха мъртвото тяло, облякоха го в най-хубава руба. Сложиха го в по-голямата стая, върху мека постелка с бял чаршаф с копринени кенари, от чеиза на Катерина, върху кадифена везана възглавница, везала я бе пак тя за сватбата си. Може Бенковица да забеляза нещо около тая неочаквана смърт, но не отвори уста да продума, да попита. Когато сложиха запалена вощеница над главата на покойната и скръстиха на гърдите ръцете й — бели, прозрачни, останали само кокалчета в тънката нежна кожица, — Бенковица каза:

— Изпратихме ние с тебе, Султано, две невести в гроба, без венци, без свирки и песни.

— Две главни сме ние с тебе, Бенковице, изгорели и черни до век.

Едва когато всичко беше готово с покойната, Султана прати да съобщят на мъжете в чаршията и на двете й омъжени щерки.

Снимката е от корицата на ученическото издание на книгата.