Автор: Надя Колева

Събота, 23-ти септември, 2017-та година. 18:30 ч. Една къща гори.

***

Историята, която ще споделя с вас, ще е кратка. За да се кажат някои неща, не е необходимо да се използват много думи. Истината е в действията.

***

Място на случката – едно българско село, в което все още живеят хора. Има го на картата. Все още.

Селото се намира в северозаПАДНАла България, простете, северозападна България. Има го, напук на безработицата и напук на времето. Просто го има и там живеят хора. Съвсем обикновени хора, между другото. Хора като мен и вас. Хора, които някога са имали мечти, а сега имат спомени. Но все още ги има и са там!

***

21-ви септември, 2017-а година

Откъде се появи този вятър, не сме готови да се разделим с лятото, и толкова много работа още ни чака…

Вятърът е силен, север-северозападен. Толкова силен, че по-старите хора го усещат с костите си. А по-младите се чудят как е възможно лятото да си отиде за един ден…

***

Всяка година по това време сме там. Да кажем, че е традиция. Но тази година сме с дете. И него вятърът го плаши, но ще трябва да свиква. Там често духа вятър.

Някои все още чакат ОНЗИ вятър на промяната, който вече се усеща в по-големите градове. Уви! В селата този вятър може би никога няма да дойде… Повечето вече не го и чакат.

***

22-ри септември, 2017-а година

Не спира да духа този вятър, по-силен от всякога, сякаш ей сега ще изкорени онова дърво там!!! Няма какво да се прави, освен да се скрием за малко в къщата. Но има работа да се върши, няма как да стоим все вкъщи…

***

23-ти септември, 2017-а година. Събота следобед.

Работата е почти приключила вече, но какъв е този дим?

***

23-ти септември, 2017-а година, 17:00 ч.

Ще звънна на 112, вече не се търпи, едва дишаме!

Всички смутено мълчим и чакаме телефонистката да благоволи да вдигне телефона!

След близо 5-минутно чакане:

- Здравейте, искам да подам сигнал за пожар, който гори на територията на село ХХХ, община ХХХ. Пожарът най-вероятно е възникнал на мястото на бившата кравеферма, в края на селото… Нашата къща е съвсем наблизо и вече се притесняваме….

- Моля, изчакайте да ви прехвърлим – с възможно най-любезен глас ни казва телефонистката.

И ние чакаме.

Следващият човек, с когото разговаряме, ни насочва да се обърнем към г-жа кмета на селото. Не им влизало в правомощията да гасят такива пожари… Виж, ако се запали някоя къща, обещават да дойдат!

Звъним и на г-жа кметицата, която на свой ред започва да звъни на 112.

Безуспешно. Все още не гори никаква къща и пожарната няма да дойде.

***

23-ти септември, 2017-а година. 18:30 ч. Една къща гори!

За щастие, не е нашата. Съседната къща е.

На мястото вече има полицаи, които на свой ред звънят на пожарната!

Е, вече имаме горяща къща, няма как, ще дойдат.

Идват.

Пожарните коли, които пристигнаха (две на брой) не разполагаха със схема на хидрантите (на кого са му притрябвали някакви си схеми, когато могат да обикалят из цялото село да ги търсят, докато някаква си къща гори?!). Само една малка част от нарушенията, които бяха извършени този следобед…

***

23-ти септември, 2017-а година. Вечерта.

Димът се носи из цялото село, задушава, стяга гърдите и не може да се диша. Ние сме млади. Ами децата, ами възрастните хора???

Резултатът от тази (НЕ)успешна акция на пожарните служби е една полуизгоряла къща и много въглероден диоксид, който всички дишахме. Включително и моето дете.

За щастие, нямаше жертви. За щастие, огънят не стигна до нашата къща, строена в продължение на почти 30 години… Тя можеше да изгори за миг пред очите ни, без да сме в състояние да направим нищо.

Диагнозата е ясна – абсолютно, тотално, всеобхватно безхаберие от страна на държавата. Безхаберие, което убива. Докога?      

***

23-ти септември, 2017-а година. По някое време вечерта.

Ден след Денят на независимостта, моята вяра в Държавата като такава умря.

Препоръчваме ви още:

Една история за гнева в ново измерение 

Не е моя работа

Как от гражданка станах селянка