Автор: Богомил Димитров

Архаичният вече израз „Къде е ключът от бараката“ в преносен смисъл означава къде е ключът към загадката. За по-младите ще спомена, че бараката е постройка, в която слагаш неща, които ти трябват рядко. 

Когато с жена ми станахме на 50 години, си купихме къща с двор в едно село в Казанлъшко. Взех отпуск и отидох там, за да придам на имота ни приветлив вид. Пристигна и камионът, с който двама колеги докараха излишните мебели от апартамента ни в София. Разтоварихме ги в сушината на двора и те си заминаха. В къщата имаше само един контакт и бе по-належащо да направя вградена в стените ел-инсталация, след което да боядисам навсякъде. Реших да съставя план график на предстоящите дейности и изкарах на терасата стол, маса, лист и химикалка. В този момент от съседния двор се появи около 65-годишно семейство, носещо купа със салата, шише ракия, чашки и прибори. Имах още два стола и поканих комшиите да седнат при мен. Искаха да ме поздравят с добре дошъл и да се запознаем. След наздравицата и размяната на имена, любопитните им въпроси заваляха: откъде съм, имам ли семейство и деца, за колко съм купил имота и планирам ли да строя нещо в двора. Започнах с това, че съм женен и имам две деца. Дотук - добре, но въпреки че един мой познат ме бе посъветвал в провинцията на въпроса откъде съм да отговарям, че съм от Костинброд, си признах,  че съм от София. По лицата им пробягна сянка. Комшийката реагира: „А, нищо, нищо!“. Може би за да успокои мъжа си, че все пак съм българин. След като наум намалих цената, която бях платил за имота с 40%, я съобщих на съседите и те се възмутиха. Явно е трябвало да я сваля още.  Започна дълъг техен разказ, изпъстрен с дати и имена на свидетели какъв мошеник бил онзи, предишният. Редуваха се и аз ги гледах като на тенис мач и кимах. След час приключиха темата с извода: „Амчи имал си пари – дал си ги“, което звучеше  и като упрек и побързах да отговоря и на последния им въпрос: 

       - Смятам да построя дувар между дворовете ни - какъвто е позволен по закон. Ще го направя с мои средства, от вас няма да искам нищо. 

   Напълних чашата на комшията и след малко той протегна ръка. Протегнах и моята, за да потвърдим сделката, но той надигна чашата си, изпи я и загледа черно в земята. Жена му също ми се видя угрижена, въпреки че според мен, реакцията им трябваше да е дори радостна - не ги ангажирах с нищо. Прибрах увисналата си ръка и се замислих какво ли пак бях сбъркал. В неловката тишина ги попитах дали имат деца. На комшията не му бе до това и задряма, а жена му се оживи и след още час вече ми бе пределно ясно, че синът им Лалю следва за ветеринар в Стара Загора и след година щял да стане „вишист“. Поинтересува се от моето образование. Отговорът ми, че съм инженер по електроника не й бе ясен дали значи, че съм вишист. Потвърдих, а тя добави, че сега вишисти- бол, но ако си ветеринар, носиш и отговорност. Особено ако нещо объркаш и поразиш „стоката “/добичето/ на някой човек. Казах й съвсем искрено, че наистина е така. Май остана доволна поне от това и заръчка мъжа си да се прибират. Той се поразбуди и ми рече намръщено:

- Предишният чорбаджия на имота ти ми бе взел садът, а на мен ми трябва. Сигурно е в бараката ти. Ама той и с други неща ме е завлякъл!

    Няколко пъти го помолих да повтори какво точно иска да си вземе, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Не се реших да попитам що е това „садът“- по принцип, не точно неговия. Твърде отрано щях да му се видя смотан софиянец. Опасявайки се от нов гаф, отговорих уклончиво:    

    -    Добре, но сега искам да обядвам и да поспя. Ела надвечер! 

   Хич не ми бе до ядене, трябваше да помисля. Ако двамата с него влезехме в бараката ми и той започнеше да ровичка, каквото и да обявеше за „садът“ му, дори и няколко неща като комплект, щях само да кимам. А и имах ли изобщо ключ от бараката? Да не би пък тя да не се заключва? Изтичах до нея. Вратата не помръдваше, а бравата й бе като от „Под игото“. Ключът би следвало да е голям, като ключ от портите на някой град, но никъде наблизо не съзрях подобно нещо. Потиснах се при мисълта, че съседът със сигурност не би повярвал, че нямам ключ.   

   Сетих се, че онзи, дето ми продаде къщата, накрая бе заявил гордо, че всяко нещо в нея било там, където да му е „най-подръка“. В кухненския шкаф държал и отвертки, понеже пантите на шкафа често се нуждаели от регулировка. Под мивката имало гаечни ключове, а в банята- водопроводен ключ. Проверих веднага, сега ги нямаше. Може би, за да са му пак подръка. И преди усещах, че ме бе прецакал, но след разказа на комшиите, дори и да имах телефона му, не бих му звъннал да го попитам. Трябваше да се справя сам и то скоро със загадката. Единствената ми насока бе, че ако изобщо ключът бе някъде тук, щеше да е от голяма полза да знам думата „садът“ и да намеря логическата й връзка с ключа от бараката. Т.е., в преносен смисъл, ключът от бараката бе в загадъчната дума „садът“. Мислите ми се завъртяха в омагьосан кръг. Добре го бе казал навремето дядо Вазов: „Отнийде отчаяний взор помощ не видеше“.

- Боже, колко съм умен! - възкликнах, когато се сетих, че във все още неразопакования ми багаж имаше и „Тълковен речник на българския език“ с автор известният в миналото г-н Данчов. Как ли ми бе хрумнало изобщо да го взема? За моя изнененада, в него нямаше „садът“. Считаният за корифей  г-н Данчов леко ми падна в очите. Отидох да пия кафе в селската кафе-сладкарница, по-скоро кръчма. Кафето бе ужасно, но- имал съм пари, дал съм ги. Отпивах от топлата мътилка, когато на масата ми седнаха двама местни и се позаслушах в разговора им: 

- Казвах му аз на братът да не сади дилянка, ама той - не. Нал го знайш братът какъв е опак!    

Не бях прав за кафето. Посъбуденият ми ум реагира веднага. Може би в селото допълнението в изречението, ако е в мъжки род, си е пак с пълен член! Съответно, садът би могло да е съществителното сад. Вкъщи е нахвърлих пак върху тълковния речник. Нямаше и сад, но намерих „садя“- глагол в следните тълкувания, цитирам дословно: 

1. Заравям в земята корен от растение, за да се развива.
2. Слагам яйца под домашна птица, за да се излюпят малки; насаждам.
3. Садя кокошка. Напр.: Вече не садят кокошки, всички си купуват пилета. 

Тълковният речник отново не бе дал отговор на въпроса ми и ме бе „насадил на пачи яйца“. Не бях заравял в земята корени или садил кокошки. Все пак „садя“ бе някаква насока. Единствената леха в двора ми бе между клозета и бараката. Огледах се щателно и от новата ми гледна точка съзрях нещо като свредел или тирбушон, широк 30 см, висок около метър, с две дръжки, подпрян отстрани на стената на клозета, срещу лехата. Това май бе проклетият „садът“. Вече бях убеден, че трябва да се изговаря винаги с пълен член. На дръжките му висеше връв с дълъг ключ, с който отключих бараката и го прибрах. в нея. Привечер с комшията влязохме там и той се зарадва като го видя. Трябвало да дълбае дълбоки дупки, за да вкорени фиданки. Отнесе го и се върна с жена си, която пък припозна разни свои дупчила, а той - негови стълба, количка и джага. На мен вече не ми пукаше. Така и така в очите им бях пришелец, балама, а може би и мошеник, поне да не ме занимават повече. Но след тараша им в бараката ми дойдоха пак със салата и ракия.Подхванаха нескончаеми истории - как на разни други комшии „доматито“ им залинявало, понеже съседите им били вдигнали високи дувари. А покрай дувар виреели само лози и тикви. Намекът им бе ясен, но този път си попийнах за кураж и потвърдих, че ще построя „дуварът“. Те се прибраха с увиснали рамене. Когато си легнах, се зачетох в книгата „Бит и душевност на нашия народ“ от Иван Хаджийски, която се оказа, че също бях взел. В нея бе описана дълбоката връзка на българина със земята и ми стана ясно защо съседите бяха против дувар - заради сянката. Мина ми наум, че той би им пречил и на визуалния им контакт с нас. След месец ремонтът в къщата и дуварът бяха факт и се прибрах доволен в  София.   

 Отивайки с жена ми там, което правехме рядко, все някое дърво в двора ни, в близост до съседния, бе срязано с трион от буря, скорците били изяли плодовете на черешата и дрянката, лозите ни до дувара бяха изсъхнали. Дуварът вече хвърляше и сянката на съмнението в душите ни като логична причина за природните катаклизми. Ние, с нашите градски бит и душевност, а и като планинари, ползвахме само къщата като базов лагер за преходи по близките планини, които шеговито наричахме “нашите имоти“. Не ни се започваха съседски войни - бяхме там епизодично и за малко, а и дворът не ни бе приоритет. 

Когато внуците ни поотраснаха, започнахме да ги водим на село. На тях им харесваха планинските разходки, а двора - не се и наложи да го пооправим.

Внучката на съседите се сприятели с нашите и те тримата сякаш „събориха“ дувара, който доскоро бе пречка за комшулука ни. В книгата на Иван Хаджийски се говореше и за здравата връзка на българина с рода си. Новото поколение, за което земята бе по-скоро терен, настъпваше и дуварите отново ставаха  нещо в реда на нещата, както е било преди повече от 100 години в Жеравна, Копривщица и къде ли не. Чудя се какво ли ще стане с бита и душевността на българина, отдалечаващ се от земята и селото, погълнат от настоящето и вече негадаещ непридвидимото бъдеще. Надявам се, макар и по нов начин, той да си остане такъв, какъвто е описан от Иван Хаджийски - все още привързан към земята и рода си.

Историите на Бого и дъщеря му Ния вече можете да четете в семейния им блог - Забавното семейство.