Първото нещо, което исках да стана като порасна, е „продавач в плод-зеленчук". Винаги гледах опиянено леличките как слагат картофи, домати, краставици в онези алуминиеви купи на кантарите и връткаха ръчката нагоре-надолу. Следващият ми спомен за „какво искам да правя като порасна" е от предпубертетските ми години и е свързан с предаване по един от двата канала на телевизията, в което се разискваше темата за навършилите пълнолетие деца от домовете за сираци. По-късно разбрах, че в тези домове не растат само сираци, а и деца с живи биологични родители, но без родителска грижа.
 
Не помня дума по дума предаването, естествено, но това, което и днес си спомням, е усещането ми, след като то свърши. Това, което разбрах на финала и което не е никаква изненада е, че децата след навършване на 18 г. остават на произвола на съдбата. И на силите и уменията си. Разказаха за няколко деца и съдбите им. Щастлива развръзка имаше само при тези, на които има кой да подаде ръка. Много ме развълнува едно време това предаване, много мислех по въпроса и един ден в едно списание на няколко страници срещнах разгърната историята на жена, която приютява в дома си деца „завършили“ в домове. В този ден реших да направя като нея някога, когато имам къща.

Когато си дете, естествено, всичко е лесно и постижимо.

Вече съм далеч от детството и от времето на двата канала по телевизията. Сега има много канали, много предавания и разследвания по темата с децата, лишени от родителски грижи. Има приемна грижа и свързаните с нея размисли и страсти. Попаднах скоро на предаване, темата на което беше неправомерно поведение от страна на млад мъж, чийто живот е минал по домове за сираци. Наистина не помня какво точно беше извършил този човек – някакво дребно до средно хулиганство или измами. Обаче свидетелите, участващи в историята, както и хората от екипа на предаването, няколко пъти натъртиха, че това същество е „от дом”, „той е от домове”, „ми те от домовете, дето са такива....”.

Ми не, не са от домове. От майка са! Както и вие сте от майките си! И акцентът и обидното отношение не трябва да са върху тия деца и възрастни, които са расли в подобни заведения, а върху майките им. Върху майките им, върху социалната политика, върху злоупотребяващите с длъжността си социални работници и възпитатели впоследствие. Само не и върху децата. Защото проблемите с децата, лишени от родителска грижа в или извън регистъра за осиновяване, не са проблеми на самите деца. Но децата стават проблем след години, когато всички очакваме от тях да се впишат някакси в обществото, да работят, да се грижат за себе си. А гледаме на тях като на някаква си там прослойка, подхвърляме им някакви дарения и ги научаваме, че на тях им се дава всичко, защото си нямат никого. И изведнъж ги изритват навън, за да се оправят сами, пак нямайки си никого. Това са поколенията сираци след 90-те. Имат още бая време на тоя свят, в тая държава...

 
Знам, че сега има приемна грижа (пак до навършване на пълнолетие). Знам, че не всички са „такива”, че има изключения. Знам, че има приемни родители, които осиновяват, и които помагат на питомците си след навършване на пълнолетие, но това далеч не са всички. И като чуя: „Те не стават за нищо, те си мислят, че някой им е длъжен...” откачам. Откъде се предполага да се научат тези деца да ценят, да уважават, да се стараят, да постигат? Откъде се предполага да им дойде идеята, че не всеки им е длъжен? Каквото се сее в душите и ценностите на тези деца, това се и жъне години наред! Всички имат нужда от внимание и изграждане, не само от задоволяване на физически потребности... Промени и мисъл трябват из основи. И на майките.

Автор: Зелено Прасе С Маргаритка

Вижте още: 

Майките, които убиват

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност 

За да няма деца "от дом"

Народ от високи хора

и други възгледи за възпитанието

 
Училищният живот пое по обичайния си алгоритъм – децата решават входните нива по предметите, родителските чатове кипят. И много от добрите ни намерения в навечерието на учебната година – да дадем повече самостоятелност, да не помагаме с писането на домашните и подготовката на уроците отиват по дяволите. Трябва да признаем, че началото на учебната година винаги създава стрес за семейството. Известният психолог Михаил Лабковски обаче съветва да успокоим топката, защото „училището не е най-важното в живота“. Ето как самият той гледа на този процес.

Първото и най-важно: не трябва да пишете домашни и да подготвяте уроци с детето! Да питате „как беше в училище“ също не е нужно. Едно, че си разваляте отношенията с децата, второ, че резултатът е само отрицателен. Няма ли за какво друго да си говорите?
 

Детето задължително трябва да има лично свободно време, в което да не прави нищо – от 2 до 4 часа дневно. Тревожните амбициозни родители претоварват децата си – кръжоци, спортни клубове, изкуство… И ги „обзавеждат“ с неврози и всичко, което ги съпътства.

В отношенията си с училището и учителите винаги трябва да бъдете на страната на детето си. Пазете децата! Не се страхувайте от лоши оценки. Страхувайте се детето ви да не се отврати от училището и ученето изобщо.

Оценките срещу отношенията с родителите

Руските родители (както и българските, бел.ред) са ориентирани към оценките. Това е още от минали времена. В моя клас например учеха двама чехи и един поляк. След едно сериозно контролно на родителската среща всички майки и бащи питаха за оценките, само „чужденците“ се интересуваха как са се чувствали децата им, дали са били притеснени. И това е правилно.

Трудно е да се каже кой има повече психологически проблеми – отличникът или двойкаджията. Отличникът, защото ревностно отглежда своите шестици или тревожното дете с понижена самооценка.

Ако детето ви не е в състояние да прави уроците си само, затова винаги има причина. Мързелът няма нищо общо.

Категорията „мързел“ в психологията не съществува. Мързелът винаги се разполага там, където отсъстват мотивацията и волята.

Причините, поради които детето не се подготвя самостоятелно, могат да бъдат какви ли не – повишено вътречерепно налягане, хипертонус, психологически проблеми, Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. И вместо да губите време, за да седите заедно над учебниците, е по-добре да опитате да определите каква е причината и да работите да нейното отстраняване.

Едни родители искат да отгледат отговорни, самостоятелни и успешни деца. Други имат за цел тотален контрол над детето, а какъв човек ще порасне от него, не е толкова важно. Важно е да не се „откъсне от синджира“.

Колкото и да е странно, понякога тревогите за оценките на детето могат дори да разрушат семейства, влошават се отношенията между родителите, които се обвиняват един друг и се отдалечават от децата си, понякога необратимо.

Психиката на тийнейджърите и без това е обострена, а месеците, в които се подготвят за матури, стават наистина „черен период“ за семейството. Последствията обикновено са неврози и депресии, които провокират истерии, болести, понякога дори суицид.

Как да се избегне този кошмар или поне да се минимизират последствията?

Мисля да се съсредоточим върху любовта и вечните ценности. Да помислим за това, че достатъчно скоро, когато всички оценки и изпити са спомен, ще е важно само едно – изгубили ли сме близостта, доверието, разбирателството, приятелството с детето си. Може дъщеря ти да носи само шестици и пак да я загубиш. Синът ти да издържи матурите, да влезе в университет, но да не можете да възстановите отношенията си.

Вижте още Децата не са проект на родителя

Ако вие самите сте нещастни, няма как да изградите с детето си отношения, които да го правят щастливо. А на щастливите родители не им се налага да правят нещо специално.

Много майки и бащи са убедени, че при тях всичко е наред, проблеми създават само децата. И изведнъж се учудват, ако в семейството порастват две съвсем различни деца – едното уверен в себе си отличник, другото комплексиран, агресивен неудачник. Това е знак, че децата са се чувствали по различен начин в домашната среда и на някое от тях не му е достигало внимание. Някой е бил по-чувствителен и се е нуждаел от повече любов, но родителите не са забелязали.

Както вие се отнасяте с детето си, когато е малко, така то ще се отнася с вас, когато остареете.

*****

Когато ви се ражда дете, вие се радвате на „чудото“, щастливи сте, че сте станали родители и правите всичко по силите си детето да се чувства добре, да е усмихнато, да общува с вас с желание. Но ето че става на 6 или 7 години и между вас застава училището. Като че ли в дома влиза наказателен отряд, който откъсва детето от семейството. Макар че какво толкова страшно се случва? Все пак трябва да ходи на училище, да получава някакви знания, да общува с връстници, да пораства. Защо да позволявате на този естествен процес да се вклинява между вас?

Училището трае по-кратко от живота и трябва да бъде изнесено от рамките на отношенията ви с детето.

Училището трябва да учи не толкова на математика и литература, колкото на самия живот. Важно е да получиш не толкова теоретични знания, колкото практически умения – да общуваш, да изграждаш отношения с околните, да носиш отговорност за думите и постъпките си, да решаваш проблемите си, да се договаряш, да вземаш решения. Именно тези навици позволяват да се чувстваш уверен като възрастен и да успяваш.

Прекаленото вживяване на детето в оценките е огледало на реакциите на възрастните. Ако родителите реагират спокойно на двойката или някакъв друг неуспех, ако се усмихват и казват: „Не се разстройвай, детето ми.“ и детето ще е стабилно, спокойно, ще учи по-усърдно и ще намери сферата, в която всичко му се получава.

Вие ще остареете – те какво ще правят?

Ако в началната степен детето не се справя с учебната програма (според някои специалисти още в първи клас), ако ви се налага дълго да стоите над главата му, за да се подготви, проблемът не е в детето, а в училището. Напоследък училищата се ориентират единствено върху амбициите на родителите и се грижат само за престижа си и за стойността на услугите си. По-сложно не значи по-добре. Детето не бива да се преуморява, да догонва непрекъснато учебната програма с помощта на родителите си, на частни учители, на интернет.

За подготовката на домашните в първи клас трябва да се отделят от 15 до 45 минути. Иначе няма да издържите дълго.

Вижте още Защо децата ни скучаят в училище и нямат търпение

Да се наказват децата е допустимо, когато е необходимо. Но трябва да се разграничават децата от постъпките им. Представете си следната ситуация:  уговорили сте се, че докато се приберете от работа, детето ще е направило домашните си, ще се е нахранило и ще е подредило стаята си. Връщате се и виждате следната картина – купата със супа стои недокосната, учебниците явно не са били отваряни, а детето е забило нос в лаптопа си.

Важно е да не избухвате, да не произнасяте тирадата как другите деца с всичко се справят само вашето… и как нищо няма да излезе от него в крайна сметка.

Без ни най-малка агресия приближете детето, усмихнете се, прегърнете го и му кажете: „Много те обичам, но прибирам лаптопа ти.“ Можете да приберете и смартфона и да дадете някой стар апарат без интернет. Да крещите, да обиждате, да се заканвате или да мълчите с дни – не е нужно. Детето е наказано с отнемане на лаптопа.

Не бива да живеете живота на децата си, да решавате техните проблеми, да ги притискате със собствените си амбиции, очаквания, изисквания. Вие ще остареете, а те няма да могат да се справят с живота си сами.

Ако детето е обект на непрекъсната опека, никога няма да разбере какво означава да носиш отговорност за действията си, ще порасне инфантилно и ще се възползва от всяка възможност да наруши правилата.

Аз съм против постоянния, натрапчив контрол. Детето трябва да е уверено, че в семейството го обичат, уважават, доверяват му се. Така няма да е лесна плячка на лоши компании и ще избегне много съблазни, пред които поддават връстниците му, които живеят в напрежение със семейството си.

*****

Когато работех като учител, в Деня на знанието говорех, че човек трябва да учи, поне заради това да има по-високоплатена работа. А когато имаш повече знания ще можеш да изкарваш пари с това, което обичаш да правиш.

*****
Хаосът в стаята на тийнейджъра съответства на вътрешното му състояние. Това е външният израз на душевния му свят. Добре ще е, ако поне се къпе… Можете да имате претенции да подреди стаята си, само ако вещите му се търкалят извън пределите й.

*****
Да възпитаваш не значи да обясняваш как трябва да се живее. Това не работи. Децата се развиват само по аналогия. Какво може и какво не, и как е по-добре да не постъпват, те се ориентират единствено по родителите си. Да казваш, че алкохолът е вреден и да сядаш всяка вечер с бутилка вино не е добра идея.

*****
Ако детето се опива да манипулира възрастните, то просто има невроза. И трябва да се търси причината за нея. Здравите хора не манипулират – те решават проблемите си действайки праволинейно.

*****

Детето трябва да има усещането, че родителите му са добри и силни хора. Които могат да го защитят, могат нещо да му откажат, но винаги действат в негов интерес и най-важното – много го обичат.

От същия автор ви препоръчваме: Момичета, вие сами разваляте мъжете си

Михаил Лабковски е психолог с 30-годишен стаж. Последните 20 години е и водещ на телевизионни и радиопредавания, в които консултира в ефир. 
Започва да учи психология в Москва, за да реши собствените си проблеми, но впоследствие установява, че това е дейност, с която би искал да се занимава сериозно. Известно време живее и работи в Израел. Там консултира двойки, които са развеждат – медиатор при преговорите за подялба на имуществото и децата. Няколко години е психолог в Йерусалим, където контактува с тийнейджъри с проблемно поведение. В Москва има собствена практика, провежда индивидуални, семейни и групови терапии. Откъсите са от книгата на автора „Искам и ще бъда“.

Препоръчваме ви още:

Защо тройкаджиите успяват в живота?
Червената зона и жълтата зона 
Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка 

Кои са жертвите на сексуално насилие или експлоатация?

Това може да е всеки, но най-често са млади момичета и момчета, които живеят бедно, нямат дом или семейство, нямат работа или са имали тежко детство.

Защо точно те?

Защото преди да станат жертва на сексуално насилие или експлоатация някой им е обещал, че ако го послушат, всичко ще им се уреди и сегашните им проблеми ще се разрешат.

Как да разбереш дали някой твой приятел е жертва на сексуална експлоатация?

Ако отсъства често от училище или го няма късно вечер, а когато се появи е със скъпи дрехи и вещи, за които не казва откъде са.
Ако сменя настроенията си, има следи от наранявания, говори тайно по телефона си, или започне да употребява алкохол и наркотици.

Как да говорите с децата си за сексуалното насилие вижте в Темите табу

Помни, че жертвите на сексуална експлоатация почти винаги изпитват срам и вина и не говорят открито за случващото се. Затова винаги, когато имаш притеснения, че нещо не е наред, е добре да се посъветваш с възрастен, на когото имаш доверие.

 Прочетете и Сексуалното възпитание по света и у нас

Платформата за сексуално и здравно образование за тийнейджъри LoveGuide стартира нова кампания за превенция на сексуално насилие и експлоатация сред ученици от цялата страна на възраст между 15 и 19 години. Тя ще повиши знанията и уменията им как да разпознават рискови ситуации и отношения, които биха довели до сексуално насилие и експлоатация. ПО-ДОБРЕ НЕДЕЙ! е насочена и към всички, ангажирани с отглеждането на здрави, способни и щастливи младежи, а именно – родители, учители, директори, лекари и др. Кампанията си поставя за цел да постигне и разпознаваемост на проблема сексуално насилие и експлоатация сред широката общественост и да насочи вниманието към необходимостта от неговото решаване.

Какво да направиш ако ти или твой приятел станете жертва на сексуално насилие или експлоатация – гледай следващия епизод на “По-добре недей”.

Препоръчваме ви още:

Приятел, гадже или насилник? 
По-добре недей - кампания срещу сексуалната експлоатация
Тийнейджърът се влюби - какво да правим?

или мисията: нито едно дете да не живее самотно

Автор: Ина Зарева

Според Библията сред огромното множество ангели, едни са особено отличени с важни мисии, цели и имат дори свои собствени имена - архангелите могат да приемат различен вид и образ, за да извършват божествени поръчения, да водят битки или да разкриват съкровени тайни. Водени от изключително състрадание към хората, тяхната основна мисия е да помагат и закрилят, така че никой човек да не бъде оставен в самота.

Според реалността сред огромното множество майки, едни са особено натоварени с важни мисии и цели, а дори не знаем имената им. Те могат да воюват с различни по вид врагове, да преодоляват препятствия, да рушат стени, да изграждат стълби. Водени от изключително състрадание, както към собствените си деца, така и към останалите, тяхната основна мисия е нито едно дете да не бъде оставено в самота.

Михаела, също като едноименния Архангел, от години воюва срещу тъмните сили, насочени срещу детето ѝ и не само. Михаела е майка на дете със СОП. И живее в България. Може да спрете да четете тази история дотук, защото не ви засяга, защото вашите деца са здрави и са в норма, защото ви е омръзнало да слушате за проблемите на това наше вечно ранено общество.

Но можете и да продължите докрай и да видите кое отличава някои майки от останалите ангели и защо това не се случва по избор.

В Декларация, подписана на организирана от ЮНЕСКО конференция през далечната 1994 г., се казва: „Децата със специални образователни потребности трябва да имат достъп до обикновените училища, които да им осигурят педагогика, насочена към детето и неговите нужди. Обикновените училища, ориентирани към включване на такива деца, са най-ефективното средство за борба с дискриминационните отношения – те създават гостоприемна общност, изграждат толерантно общество и постигат образование за всички.“

Десетилетие по-късно обаче, синът на Михаела не е приет в нито една българска детска градина. Първите седем години от съвместния им живот могат да се обобщят с една-единствена дума: Изолация.

Всички сме преживели тези мигове, които раздират сърцето ни на кървава драперия, която после събираме бавно и натикваме обратно някъде там вляво – когато детето ни с цялата си обич и слънчевост на света се е отправило към група свои връстници, за да се включи в играта им, а те обидно и пренебрежително са го прогонили, защото не е едно от тях. Знаете добре това чувство, нали? Сега си представете да го изпитвате всеки ден, седем години поред.

После и училищата не ги искали тези нахални майка и син, които се опитвали да се вклинят в така стройно изградените стереотипи и рязко да ги размътят. След множество откази и с помощта на силни протекции, които отчаяната майка-войн в крайна сметка използва, синът ѝ е приет в масово училище.

Радостта, обаче не трае дълго. Оказва се, че държавата за пореден път прилага предписания само на хартия, а на практика задължава учителите да работят с деца със СОП, без изобщо да ги е подготвила за това. Ресурсният учител, ако го има, работи с много деца и няма физическата възможност да обръща нужното внимание на всяко от тях. Поради липса на специални помещения, срещите им обикновено се провеждат в медицинския кабинет, та детето добре да запомни, че мястото му е при болните.

Успоредно с недовършената работа по интеграция обаче, държавата закрива ресурсните училища. И така Михаела и синът ѝ, оставени без особен избор, тръгват заедно на училище. Не учебният процес помага толкова на детето, колкото междучасията – тогава то се чувства прието, обичано и част от общността. В часовете не само няма специална програма за сина на Михаела, но няма и нормален подход към останалите ученици. Майката е ужасена от това, на което става свидетел и реагира, поемайки огромния риск да лиши сина си от предоставения му шанс. Няколко родители поемат инициативата, когато разбират как се отнасят с децата им, и не след дълго ситуацията в този клас коренно се променя.

Така вместо някой да помогне на Михаела и сина ѝ, те помагат на останалите деца да имат нормален учебен процес в приятелска атмосфера, вместо в стрес и нелепи наказания. Помагат им да пораснат отговорни, състрадателни и съпричастни възрастни и да не се страхуват от различното. Помагат им да разберат, че не са сами в нито един момент от живота си.

Михаела се усмихва и съвсем по ангелски пояснява, че не се сърди на никого, не обвинява и не осъжда. В ръцете й няма нито огнен меч, нито копие. Само когато види истинска неправда, не може да се обуздае да не реагира, независимо за чие дете става дума. Такава ѝ е същината – борбена и изпълнена със свещен гняв към несправедливостта.

Единственото оръжие, с което разполага, е голямото ѝ сърце, което отмерва всяка пулсация наоколо, прелива от любов и се тревожи само за едно: синът ѝ да не пречи на някого, да не го смущава, да не го притеснява...

Радва се искрено на това, което има в настоящия момент. Разпределила е живота си за детето и... за детето. Живее в съгласие, мир и обич. А очите ѝ горят, докато разказва за малкото си голямо момче, уголемяват се и се изпълват с цялото синьо на небето и с една необяснимо голяма вяра.

Не се ли страхуваше да не ви изгонят, когато реагира срещу учителката? Не трябва ли да ти е все едно, така както на останалия свят му е все едно за твоето дете?

Не. Нали някъде има „писани права”. По-скоро вътрешно се терзаех, че се забавих с тази реакция и апел към родителите. Говорех с учителката в междучасията (не пред децата , за да не се наруши авторитетът), относно нейните крайни методи, предлагах да поканим психолог. Не се прие. В някаква степен се превърнах в стопер за лабилните изблици на учителката. Уви, в малка. Ако визираме „останалия свят” в лицето на системата у нас, че не се интересува за децата и учителите, това е факт. Иначе избирам да не гледам на света като на враждебен.
Неразбирането, глупостта и безлюбието обезличават и оскотяват обществото ни. Ние не сме единствените - аз и моето дете с някакъв проблем. И не става дума само за хора, имащи затруднения. Страшно е да мислим само за себе си. Порочен кръг. Всяко дете е специално, защото е личност. Унижението, мачкането и подкастрянето на искреността им - това е само фрагмент от постепенното обезличаване и води до трайни белези в психиката на децата ни. Страхът за „своето” не върши никаква работа. И не това ме движеше.

Родителите лесно ли ти повярваха, когато им разказа всичко или трябваше да се бориш и с техните предубеждения, че виждаш изкривена картина, заради състоянието на детето ти?

Деликатна ситуация, в която явно им беше трудно да разграничат, че не става дума в този случай за моето дете, а за всички до едно. Родителите, които откликнаха бяха малко и бяха тези, които наистина се интересуват от децата си, от техния вътрешен свят. Постепенно и ежедневно изгражданият страх и чувство за малоценност у децата водеше до това, че те приемаха за нормално мачкането им в клас. На много родители този страх им върши работа, защото се радват на своите „изпълнителни” деца. И не поемат отговорност. А това са скрити „експлозии” с отложен старт. Не бих искала да навлизам в подробности в какво прерасна всичко, за да запазим конфиденциалност, но все пак се радвам, че след тази неудобна и дискомфортна ситуация, имаше някаква промяна към по-добро за този клас, в който моето дете вече не е. Всъщност да, имаше опит да бъдем изгонени от училището. Всичко това беше ясна (за някои) извадка къде се намира обществото ни.

Как преминават часовете за сина ти? Има ли специална програма, по която да се обучава? Колко често са срещите с ресурсния учител и как протичат?

Той се води на индивидуална програма. Реално такава не съществува. Ако не е с придружител или няма подготвени от вкъщи задания, часовете не преминават никак, т.е. не прави нищо. Той е в изолация, все едно го няма. Не може да се очаква от учителя да обръща специално внимание на всяко дете в такива големи класове или на дете с проблеми. Още повече не може да се очаква, когато липсва всякаква подготовка и подкрепа от специалисти за учителите относно децата със СОП. Тук идва ролята на ресурсния учител, който също е с непосилната задача да покрие нуждата на много деца с проблеми. Три пъти в седмицата се виждат за по един учебен час извън клас. А има и деца със СОП, които и това не получават. Изключително голям недостиг има и на ресурсни учители. Малко са училищата, които са осигурили постоянно присъствие на такъв. А тези, които все още работят на държавна практика, са безкрайно уморени... Изключително важен е диалогът между учителя в клас, ресурсния учител, родителите и психолога, за да има единен метод за такива деца; за да не остават в изолация и спрямо техните възможности да имат някакво участие по време на час, да им се дават задачи, за да се чувстват част от цялото. Като се замислим, това се отнася за всички деца, но може би навлизам в сферата на фантастиката спрямо сегашната действителност.

Как би определила учебния процес за останалите? Какво е да си ученик днес? Кое притеснява децата най-много?

Това не е нещо ново - учебният процес е пълна скука в днешно време, на нашата територия. Всяко поколение в дадено отношение е по-напред от предходното, а методите и материалът миришат на нафталин. Днешните деца са с много по-бърз ум, с много по-големи познания заради техническите средства, все по-нестандаратни деца се раждат (нестандартни спрямо разбиранията на предходните поколения), оттам трудно си задържат вниманието в едно нещо, а камо ли в сухи факти и само „набиване” на материала. И именно тези деца са принудени да наизустяват, да бъдат абсолютно статични и сковани, за да отговарят на безсмислени шаблони. Не се стимулира мисленето им, а някаква роботизирана имитация. Последиците са неграмотност и беден език. И все пак те са и адаптивни, свикват, нагаждат се, приемат за нормално да е скучно или да им се крещи, да им казват, че са глупаци... Тъжно. Разреждат напрежението чрез телефона, таблета, TV у дома, които също допълнително натоварват със „статичност”, зависимост и леност, когато се прекалява. В началните класове сякаш няма разлика дали се преподава български, четене, математика или друг предмет, всичко е с един тон, един „цвят” – бежов или сив например. Малцина са учителите, които чрез любовта към децата и таланта си, адаптират и трансформират така учебната програма, че тя да стане по-творческа и грабваща вниманието и ангажираността им; да са авторитет пред учениците си и да има истински диалог. И да провокират у децата искрен интерес към даден предмет. От друга страна, учителите нямат стимул в днешно време да бъдат учители. Те също са поставени в безизходица. Обществото и по-точно родителите ги е сложило в позиция на „длъжни”. А забързаните нанякъде родители наистина не се интересуват какво става във вътрешния свят на децата им. Нали получават шестици, значи всичко е наред?! Ако са средни по успех, значи са просто глупави или еди си какви и вече се слагат етикетите и ето формиран почти човек и занапред?! Няма дете без потенциал. Има различни деца с различен потенциал.

Има ли добри примери, за които можеш да разкажеш – отношение на учител, метод на преподаване, различни инициативи?

Винаги има добри примери. И е хубаво да говорим за тях и да ги забелязваме. И да сме благодарни, за да стават повече. Например ресурсната учителка на детето ми, която въпреки умората си от трудните условия, приема всяко дете с проблеми в сърцето си и притежава мъдрост и интуиция как да подхожда. Или терапевтите, които работят със сина ми - макар и на частна практика, помагат самоотвержено на толкова много деца в нужда и на родителите им. Наскоро новата учителка по английски забеляза сина ми и беше първият учител, който го включи да участва в часа. Това са едни особено щастливи моменти за него.
Имало е епизодични инициативи в училище. По дадени проекти гостуват млади хора, които правят отворени часове с децата: една от темите беше за Добродетелите. Това беше общуване на друго ниво с децата. Сладко, но за кратко. Децата са жадни да бъдат разбрани, чути, да бъдат забелязани и да участват в процеса.

Какви са алтернативите, ако напуснете масовото училище? Кой би бил най-добрият вариант за твоето дете?

Ако родителите нямат необходимите средства, няма и особени алтернативи. Не може изолацията у дома да бъде алтернатива. Засега няма друга възможност за детето ми да бъде в социална среда. И да, това е някакъв компромис. Добрият вариант би бил малък клас, а с децата в него да се говори по темата, че всеки е различен и че някои се нуждаят от повечко помощ. И естествено, нормални учители, обичащи децата. Подчертавам нормални. Мисля, че в едно микро общество като класа, само би било от полза за децата да имат съученик в неравностойно положение. Би било от полза както за него, че е приет, че е част от живота, който всички имат право да водят, така и за децата, които се учат на помощ, грижа, състрадание, а не на разделяне на хората.
Напоследък се зараждат алтернативни форми на училища като реакция на нелепата ни образователна система. Но те се опитват да прилагат методи от напреднали общества в неподготвена среда и все още им липсват достатъчно специалисти. В такива форми на образование, също ни е бил отказван прием, има някаква затвореност и елитарност все още. Естествено, не мога да съдя глобално. Все пак това са крачки към промяна на закостенялостта.

Как преминава един ден на вас двамата? Коя е най-приятната и най-неприятната част от него?

Приятната част на деня е тази, която ние правим приятна. Или изкуството как да гледаш на нещата. Намирам смисъл в днешното училище на етапа, на който се намира, единствено в това синът ми да не е сам и още повече да му се затвърждава усещането за изолираност, ако не ходи. И да се адаптира в социалния поток на живота.
Всеки ден училището ни не е само самото училище, а ежедневните най-прости действия. При него всичко се учи с много търпение и постоянство.
И неприятното може да стане приятно, и приятното - неприятно. Така че денят ни е много плътен. Често когато има да се упражнява у дома, го правим под формата на театър - аз приемам ролята на учителката или децата и обратно, той е учителят. Всякакви сюжети разиграваме, за да напредва, освен с усилия и с лекота. Знам, че е трудна и за него, и за мен, тази пренаситеност да бъде плътно с майка си и търся човека, който може да ме замести в училище, за да развива повече самостоятелност и увереност в ежедневието. Докато стигнем етапа – без придружител.

„Децата в норма“ по-скоро толерантни ли са към връстник със СОП, или са по-често жестоки? Изграждат ли се приятелства или те са изключение?

Децата са лакмус на родителите си и ценностите в семейната среда, на обществото ни. Разбирането и разграничаване на добро и зло се залага именно от родителите. Децата могат да бъдат спонтанно жестоки. Особено към връстници, които по нещо се различават от общото. Тези деца често страдат от липса на внимание и топлина в семейната среда. Толерантността и приемането на хората също се възпитава у дома и чрез личен пример на близките. Често детето ми е било подигравано, гонено или се е спекулирало с наивността му и огромното му желание да има приятели, да се заяви. Често е сам. Но това също е негов път към другите, защото и той се учи на разграничаване, учи се как да общува, на правилата в социална среда. Няма виновни сред децата. Те отразяват нас. И за да не е твърде минорно - да, среща по пътя си приятели и такива, които го приемат такъв, какъвто е. В сърцето ми става топло, а той е истински щастлив.

От какво най-много те е страх?

От самия страх.

Защо не си агресивна, ядосана или обидена на живота?

Тези състояния не водят до никъде. Животът ни е отражение на нас самите. Въпрос на избор между добро и зло.

За какво мечтаеш?

Синът ми да расте все по-самостоятелен и уверен, да проявява най-хубавото у себе си и с добро сърце.

Казваш, че събираш случаите на добро отношение към детето ти като бисери в шепата си. Ще ни опишеш ли в какво се изразяват те, така че заедно да съберем материал поне за една огърлица?

Фондацията, която отпусна помощ за няколко месеца терапия на сина ми - средства, събирани от заплатите на самите служители-доброволци. Помагат на много семейства в нужда. Близките ни хора, които винаги са до нас и ако се прокрадне съмнение или колебание, ми напомнят за това колко път сме изминали и за добрите резултати. Родителите на деца с тежки проблеми, които въпреки всичко се интересуват и за другите деца и са готови да помогнат с опита си. Светлите и самоотвержени терапевти, които вярват в сина ми и виждат потенциала във всяко дете, с което работят. А най-прекрасните бисери са децата, които подават ръка за игра на голямото ми малко или малкото ми голямо момче.

Какво би казала на родителите, на които предстои да водят твоите битки?

Да не се изолират и срамуват от обществото и да го „щадят”, а да търсят помощ и подкрепа. Да си напомнят, че децата им имат права и да настояват за тях. Да се срещат и обединяват с други родители, които са минали и минават по този път. И най-вече - любовта, безстрашието и вярата на родителите в децата са най-силната защита за тях и им отварят вратите да срещат доброто в живота си. Има го.
 

С Михаела разговаряме в малко, задушевно кафене, без деца наоколо, за да не би случайно да чуят неприятни неща за училището и преподавателите. Казваме си колко е важно те да останат встрани от разминаванията и несъгласията между родители и учители, за да не бъдат повлияни и да се настроят отрицателно. И че е задължително добрите примери да се мултиплицират. На излизане се сблъскваме с дете от същия клас, в който Михаела е извоювала своята малка, небесна революция. Придружаващият го родител подхваща темата, но не е никак деликатен в изказа си – нарича учителката с всякакви неприятни епитети, а детето до него кима утвърдително след всеки от тях и се усмихва доволно.

Наблюдавам разиграващата се пред мен битка на противоположности и вече разбирам колко е лесно да напуснеш ангелския свят и да паднеш ниско и болезнено. Достатъчно е само едно – да спреш да изпитваш любов.

Не от различните деца, както и да са наречени в нормативите, трябва да се страхуваме.

Нито от натоварените им с достатъчно много обязаности родители.

Нито от диагнозите, които бихме могли да чуем и за собствените си деца.

Нито от трудностите, изпитанията и страданията.

Трябва да се страхуваме единствено там, където любовта отдавна я няма.

Ако сте попаднали на такова място, огледайте се за някой Архангел с незнайно име. Ще го познаете лесно – само той ще ви помогне.

Препоръчваме ви още:

Майката на Иван 
Болезнено откровените мисли на един български учител 
Различното не е страшно

Луис С. К. е американски стендъп комик и баща на две дъщери. Съвсем естествено неговите възгледи за отглеждането и възпитанието на децата са поднесени с усмивка, но съдържат не по-малко истина.

1. За детските въпроси

Децата никога не са доволни от отговорите ти на техните въпроси. Няма случай да ти кажат: „Благодаря, тате, всичко разбрах.“ Не. Те продължават да питат: „Защо, защо, защо?“ – питат докато не изгубиш представа кой си.

2. За родителите на детската площадка

По-рано се отнасях нормално към хората, дори ми харесваха. Но когато се появиха децата, всичко се промени. Сега съм принуден да общувам с хора, с които преди изобщо не бих говорил, при никакви обстоятелства. И при всяка среща с тях сега си мисля: „По дяволите, аз не съм те избрал. Не искам да бъда дори близо до теб. Нашите деца са се избрали по някаква неведома причина. Защото примерно са еднакви на ръст и изобщо не им пука, че ми се налага да общувам с теб.“

3. За четенето с деца

Да се възпитават децата е трудно, защото е скучно. Ето, до теб седи детето и ти чете книжка със скорост една страница за 50 минути. И ти едновременно се чувстваш горд и умираш от скука.

4. За мъжките и женските задължения

Мъжките и женските роли във възпитанието силно се промениха. Сега има много бащи, които седят вкъщи с децата и също толкова майки, които от сутрин до вечер са на работа. Кой знае защо повечето хора смятат, че това е проблем. Неотдавна ходих с децата си до близкото кафе. Сервитьорката се приближи, усмихна се широко и каза: „Прекрасно е, че децата обядват с баща си!“ Тази реплика адски ме обиди. Защото след обяда аз се прибрах с децата си вкъщи, писах с тях домашни, гледах филмчета и ги сложих да спят. За моите деца ходенето в кафето не е „специалното“ време на татко. То е рутина.

5. За детското бърборене

Децата не спират да говорят. Изобщо не ги интересува дали си зает или не искаш да ги слушаш точно в този момент. Дори когато заиграете и започнете да се „стреляте“ като истински ченгета няма да спрат да говорят. Нито едно петгодишно дете няма да каже: „Тате, свърши си работата, аз ще почакам. О кей?“ Не, децата това не го могат.

6. За нецензурните думи

Имам две дъщери. Когато съм с тях, се старая да бъда по-добра версия на себе си. Имам си правила – например да не псувам пред тях. Но това невинаги работи. Знаете, има стресови моменти, когато се изпускаш и казваш нещо по грешка. Помня как веднъж готвих вечеря. Крайно изнервен сервирах на дъщеря си чинията с думите: „Яж си шибаната супа!“ Да, кофти ситуация.

7. За възпитанието

Аз не възпитавам деца. Аз възпитавам бъдещи възрастни, които трябва да са готови за всички ужаси, които ги очакват.

8. За родителите и технологиите

Веднъж в детската градина на едната ми дъщеря организираха тържество. Разбира се, присъстваха всички родители. Но всеки от тях беше грабнал телефон или таблет, за да снима. Като че ли всички ние бяхме в някаква програма за защита на свидетелите. И децата танцуваха пред телефоните, а родителите гледаха през малките им екранчета това, което се случва на пет метра от тях. Искаше ми се да извикам: „Погледнете децата си най-накрая! Все едно, никога няма да гледате това, което сте заснели, ще го пуснете във фейсбук, за да се умиляват другите.“

9. За пътуването с деца

Когато в самолета започне да плаче дете – най-напред започваш да съжаляваш себе си. Седиш и тихо си мърмориш: „Дотук със спокойствието.“ Но погледнете родителите му – това са хората, които държат ревящо дете. Те са прекарали целия ден с него, а пред тях е и съвместната им почивка. И всичко ги вбесява. И единственото им развлечение е да дразнят другите.
Веднъж едната ми дъщеря се разплака в самолета. Там имаше един бизнесмен (от тези, които са със самочувствието, че това е частният им самолет и всички останали са по милост в него). Той си четеше вестника. Изведнъж се обърна към мен с намек от типа: „Не бихте ли могли… ?“ Интересно, какво очакваше да направя: „О, извинете, детето ми ви пречи? Сега ще го удуша.“

10. За осъждането

Аз никога не осъждам другите родители. Знаете ли, това е онзи момент, когато виждате майка в Макдоналдс или някъде другаде, да крещи на детето си: „Млъкни! Не мога да те понасям!“ А хората наоколо я гледат осъдително: „Каква ужасна майка!“ За да ви е ясно – тези хора не са родители, те нямат деца. Защото всеки родител на тяхното място би помислил: „Какво ли е направил малкият пикльо? Горката жена!“

11. За болестите

Детето е ходещ бацил, който живее в дома ти и постоянно те заразява. Миналата седмица имах грип. Заразих се, защото дъщеря ми се изкашля в лицето ми. Направо в гърлото, докато се опитваше да ми каже някаква тайна, а според нея тайните се споделят срещу устите на хората.

12. За ролята на бащата

Таткото не е помощник на майката. Той е татко. Той има куп потресаващи навици, които кой знае защо никога не използва вкъщи. Имате успешен бизнес по ландшафтен дизайн, но не можете да облечете и нахраните 4-годишната си дъщеря? Срамота! Вземете се в ръце и прекарвайте времето с децата си пълноценно. Дори да направите куп грешки, децата все едно ще ви обичат.

13. За най-трудната професия

Да си родител е все едно нон стоп да бъдеш притиснат до стената. Това е работа, която не можеш просто да започнеш и впоследствие да захвърлиш. Да метнеш гаечния ключ на земята и да кажеш: „Край, деца, аз съм дотук. До скоро.“ Не, това не минава.

14. За мрънкането

Колкото и силно да обичате децата си има ситуации, когато ви вбесяват. Например когато започнат да хленчат: „Не може ли да изям още една бонбонааа… Искам сладкооо… “ В такива моменти забравяш, че си родител и много ти се иска да кажеш нищо от сорта: „Знаеш ли какво? Я иди на… “

15. За отношенията в семейството
„Да върви по дяволите всичко!“ – това е фраза, която действително съхранява брака. Не : „Ние толкова се обичаме!“ а точно: „Да върви по дяволите всичко!“

Снимки: louisck.net и интернет

За автора:

Луис С.К. е американски стендъп комик, който започва кариерата си през 90-те години на миналия век, участвайки в шоутата на Дейвид Летърман, Конан О'Брайън, Дана Карви и Крис Рок. Впоследствие прави кариера като режисьор, продуцент и писател. Носител е на наградите Пийбоди и Еми. Страстта си към непрекъснато усъвършенстване обяснява с думите: „Ученето е любимото ми нещо.“ Изпълненията му могат да бъдат видени на личния му сайт louisck.net. 

Препоръчваме ви още:

Сурова нежност - размисли на младия татко 
15 признака, че мъжът е станал баща 
Откритията, които правиш, когато станеш баща

Автор: Десислава Желева

Има нещо безкрайно вярно в твърдението, че есента е сезонът, в който желанието да си стоиш вкъщи и да четеш, удобно затворен в уюта на любимото си канапе, е по-голямо от всякога. Лятото е свършило, лудостта му също е отстъпила мястото си пред необходимостта от тишина и време, прекарано в друг свят. Да, чаят се запарва, облечена си в любимата си дълга жилетка и си готова да отдадеш цялото си внимание на четене. Отдавна си се зарекла да го направиш, но все не е оставало време. Или поне така си си мислила.

Книжните възможности са безкрайни – от любим роман, който си препрочитала безброй пъти, до съвсем нова книга за тормоза в училище, за която вярваш, че ще ти е искрено полезна. Ако си от онези, които (понякога) се доверяват на онлайн препоръки на непознати хора – чудесно. Ще ти препоръчам няколко книги от името на книжар и човек, който обича да прекарва часове с книга в ръка. И който искрено тъжи, когато това не може да се случи.

„Любимата формула на професора“, Йоко Огава

Това е съвсем нов роман, който ти носи усещане за нещо хубаво, още с корицата и заглавието. Зачетеш ли се, първоначалното ти впечатление се затвърждава. Книгата е увлекателна и топла история за възрастен професор по математика, който след тежка катастрофа губи възможността си да запомня нови неща за повече от 80 минути. Можеш ли да си представиш? Той живее заедно с домашната си помощница и 10-годишния ѝ син, който е много запален по бейзбола. Математиката е очарователна част от техния живот и съм убедена, че и самият читател ще погледне на тази наука по различен начин, независимо какво е било отношението му към нея. Романът е написан семпло, красиво и елегантно. Той учи читателя си на търпение, толерантност и добрина. Колко е нужно на едно човешко същество, за да помогне на друго? Единствено желанието да го направи. Нищо повече.

Бонус: екранизацията на книгата е част от филмовия фестивал Cinelibri. Насладете се на „Любимата формула на професора“ и на голям екран.

„Земя на сенки“, Елизабет Костова

Роман, който излезе на български език преди броени дни. Оригиналното му издание е на английски и се появи в България преди няколко месеца. Елизабет Костова е американка, омъжена за българин, която силно се интересува и вълнува от българска история и култура. „Земя на сенки“ е най-новият ѝ роман, който е и най-обвързаната ѝ с България книга досега.

Александра Бойд пътува за България с надеждата, че ще излекува душата си от мъката, причинена от загубата на брат й. На летището в София тя помага на възрастна двойка да се качи в такси. По погрешка обаче една от чантите остава у нея. А в чантата Александра намира дървена кутия, върху която е гравирано името Стоян Лазаров. Съдържанието се оказват неговите останки. Александра, разбира се, иска да върне урната на притежателите й, но по пътя си ще срещне доста непредвидени обстоятелства, обвити в странна мистерия. Жената ще открие историята на български музикант, чийто живот е бил разбит от потисничеството на комунистическия режим. В романа са преплетени и ретроспекции, разкриващи живота на Стоян Лазаров. Съвсем скоро се оказва, че тази мистерия е свързана с едни от най-мрачните моменти от историята на България и безопасното прибиране на Александра вкъщи ще е по-трудно и опасно, отколкото изглежда.

„Треска за лалета“, Дебора Могак

Обичам книги, които с лекота те пренасят векове назад и те потапят в атмосферата на време, в което няма как да стъпиш, освен ако не затвориш очи и не задействаш въображението си. „Треска за лалета“ е роман, който ще те изпрати в Амстердам от 17 век. Красиви рокли, прикрити взаимоотношения, богати и властни мъже, хитри и талантливи художници, жени, готови на всичко в името на любовта. Добре, де. Това прозвуча доста по-банално, отколкото ми се искаше. Художникът Яв Ван Лоос се влюбва в съпругата на богатия търговец Корнелис Сандвоорт, на чието семейство е нает да нарисува портрет. Но страстта му към красивата София се оказва споделена. София копнее за друг живот, а усещането, че е затворена в клетка, я смазва. Но безумната страст води до грешки, лъжи и опасности, които ще направят живота на всички по-стръмен, задъхан и объркан.

Бонус: „Треска за лалета“ може да гледате и на кино, в ролята на София е страхотната Алисия Викандер.

„Стъкленият замък“, Джанет Уолс

Книга, която нямаше тираж известно време, но отново може да бъде открита в книжарниците. Реална, автобиграфична и може би това я прави толкова силна и емоционална. Читателят винаги усеща, когато авторът е изживял това, за което пише, дори да не е изрично споменат автобиографичният елемент. Поне така си мисля.

Джанет е от семейство, което често е на път и не вярва в общоприетите рамки на обществото. Затова четирите деца с фамилия Уолс не посещават училище, не ходят на лекар, когато са болни и са отглеждани с идеята, че свободата е висша ценност. Липсата на постоянен покрив над главата – също. Това е начин да се научиш да се грижиш сам за себе си, да, но какво се случва, когато дойде неизбежната среща с живота от рамката, онзи, в който живее огромна част от човечеството? Начинът на живот на семейство Уолс им носи безброй неприятности, проблеми с властите, а лошото пиянство на бащата определено не прави нещата по-лесни. Как се живее така? Какво става, когато децата пораснат и започнат да осмислят самостоятелно и совобдно (както са учени) действията на майка си и баща си? Авторката не съди родителите си. Не осъжда и начина, по който са решили да я отгледат. Тя разказва честно и открито живота си и човек не може да се откъсне от него до последната страница.

Есента ще мине бързо и ей сега ще дойде време за слагането на коледната украса из къщи, търченето за подаръци, по-късите дни, по-студените вечери... Да си откраднем време за четене и да се капсулираме за малко. Нали звучи добре? Да, и аз така мисля.

Десислава Желева балансира между работата в издателство Orange Books и в книжарници Orange Center. Обича да мисли, да пише и да говори за книги и се радва, че възможности за това се появяват под път и над път.

 Снимки: Виктор Диканчев и Пламен Хаджиколев

Препоръчваме ви още:

Ревюта

Защо обичам "Игра на тронове"? 

5 книги, които да обсъдим с тийнейджърите

Да изживееш този град

Когато мислиш, че вече знаеш отговорите, животът променя въпросите

Да намериш случайно ключът, който отчаяно си търсил дни наред, да срещнеш човека, когото тайно си пожелавал, да купиш жилището на мечтите си или да се радваш на работата, която винаги си искал - това са само част от нещата, които се случват на последователите на Силва Метод у нас. Вече 25 години семинарите на този метод събират хора с различни професии, възраст и интереси на едно място.

Малко преди да навърши тридесет години лекарите съобщават на млад мъж в Гърция, че вече никога няма да може да упражнява любимия си спорт - футболът. Мъжът е претърпял операция на коляното след травма на терена и трудно приема присъдата на медицинския екип, че дори ходенето ще му коства усилия и болка. Тогава негов приятел го кани да посети семинар, който може да го излекува и му обещава, че ако това не се случи, ще му върне парите обратно. Младият мъж приема облога с присъщото за всеки скептик недоверие и с твърдата убеденост, че ще получи драхмите си обратно.

Годината е 1977-а и в Гърция, както и у нас по това време, да се говори за чудеса е почти противозаконно. След 22 дни мъжът се движи свободно и всяка сутрин тича в парка близо до дома си. На следващия семинар води със себе си 20 души - свои приятели.

Така започва историята на Панагис Метаксатос, един от най-награждаваните преподаватели на метода Силва в целия свят. На пръста си носи скъп спомен от своя вече покоен приятел Хосе Силва - пръстен, който му напомня за безкрайните възможности, които се крият във всеки от нас и за чудесата, на които е бил свидетел през годините. Заедно със съпругата си Мариана Вагена имат четири деца и се радват на щастлив семеен живот, а историите им, свързани с метода за контрол на стреса и развитие на ума, са изумителни.

Двамата започват да прилагат метода Силва върху себе си и своите деца. Марияна разказва, че често упражнявала придобитите умения, когато някоя тетрадка на децата се изгубела у дома или им предстоял сложен тест в училище. Допълва, че никога не си е позволявала да обиди нито едно от децата си, защото това е най-сигурният начин някой да се провали.

Панагис от своя страна споделя, че хората всъщност не искат да се променят, те винаги го заявяват, но очакват някой друг да направи промяната вместо тях - приятел, лекар, магьосник...

Връща се и в годините, когато за първи път е посетил страната ни и с усмивка разказва, че си е носил сандвичи от Гърция, защото тук в магазините не е можело да се купи почти нищо, а в ресторантите е било немислимо скъпо. Днес помага на различни хора, както у нас, така и в Гърция и Кипър да разкрият потенциала на своя ум и да използват възможностите на подсъзнанието си.

А след срещата ни с тях остава без съмнение фактът, че във всеки от нас се крият невероятни способности и големи сили, които чакат да бъдат събудени.

Автор: Дани Рангелова

Препоръчваме ви още:

Детската психична травма 
Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме? 
Мъж в криза на средната възраст

Автор: Валентина Вълчева
 
Aх, първата думичка! С какво трепетно очакване е свързано първото „мама”, евентуално „тата”, макар че според статистиката в голяма част от случаите е неочакваното и мъничко разочароващо „баба”!

Проговарянето на детето си е голяма емоция. Отвсякъде. Две мнения няма. Поне в началото. Дето викат шопите, „оно шо си сака, оно си требе”. Та в началото и ти се „сака”, пък си и „требе” маймунчето да се очовечи и да започне да се разбира с останалия свят, но след като чудото се случи и първоначалната еуфория отшуми, пригответе се доста често да си задавате екзистенциални въпроси от рода на: „Що ли ми трябваше?!”

Защото наред с „мама”, „тати”, „баба” и другите там умилителни неща доста бързо ще се промъкнат и далеч не дотам умилителните „лоши” думички, заради които традиционно ние родителите развиваме завидни умения в изчервяването на публични места. Все още си спомням брат ми, току-що открил чудото на разбираемата човешка реч, как с най-щастливата и дружеска усмивка на света влиза в детската градина и тегли една високоволтова майна на всички от прага. В резултат отвлича паметен пердах, благодарение на който вероятно и до днес реагира доста обрано, даже когато случайно си „ремонтира” някой пръст с чука или клещите. Автомонтьор е и често му се случва.

Та проговарянето и впоследствие култивирането на що-годе прилична речева култура си е нож не с две, а с поне сто и две остриета. Хеле пък ако имате наблизо и роднини, които упорито отказват да се разделят с цветистия си диалект, нещата съвсем оттичат. Няма да спра да се ужасявам от моментите, в които моят Коко буквално ме изправя на нокти с някой натурален северозападен бисер в стил Гацо Бацов – „Я съга че си одим дома пеши”.

В интерес на истината, не знам дали това не е по-приемлива ситуация в сравнение с онази, в която изтърси на една групичка фитнес-маниаци: „Глиган!”, проточвайки последното „н” подобно на отекваща църковна камбана. Ей така стават скандалите, ако искате да знаете, а после ви търсят от телевизията с въпросчета от рода на: „Съжалявате ли за нещо?” Дали съжалявам за нещо? Дето вика един семеен приятел, „ако зема а ти разпраам, тре`а да ровнем с глас”.

Не, бе. Шегувам се, разбира се.

И ако случайно си мислите, че с времето нещата ще се пооправят... как да ви го кажа по-меко? Ами не. Не става по-добре. Пригответе се за периода „Защо”. Това е онзи прекрасен период от задължителното развитие на детето, когато натрупаният до момента цветист речник силно се редуцира до краткия, но затова пък повтарян до побъркване въпрос „Защо?”

Защо небето е синьо? (Това – добре.)

Защо тревата е зелена? (И това е ОК.)

Защо на Зайко ушите са пухкави? (Не дълги, а именно „пухкави”. Защо наистина?)

Защо котето си ближе дупето? (Кофти, но не и невъзможно за обяснение. Друг е въпросът, че най-вероятно ще предизвикате нова серия „защо”, докато се опитвате да обясните причините във вариант, подходящ за тригодишно плямпало.)

Защо татковците имат брада и мустаци, а аз не? (Теорията за видовете на Дарвин и идеите за еволюционните промени в организмите не стават като отговор, повярвайте ми!)

Защо светят звездите? (Проблемите с даването на разбираем за него отговор е подобен на онзи, посочен за предходния въпрос.)

И любимото ми: Защо момиченцата нямат патета? (Да, същото е, за което си мислите. Съответно логичното продължение: А като нямат патета, как пишкат?) И т.н., и т.н.Но...

Бройте до десет, до сто, ако трябва и... обяснявайте! Обяснявайте вие, ако не искате да му бъде обяснено някъде на улицата след време. Не ви трябва! (Баба ми за такива ситуации съветваше „бий го ти, да не го бият чуждите хора”, но днес боят като възпитателно средство вече не е актуален.) Ако това ще ви успокои, борбата с „лошите” думички, когато наследникът е на три-четири-пет години, е бял кахър в сравнение с онази, която понякога (подчертавам – понякога!) се разразява след още десетина години. Всъщност тогава често се случва да си мечтаете да се върне времето, когато някоя и друга сочна ругатня насред роднинската сбирка ви е бил най-сериозният проблем.

За мой късмет, ние вкъщи имаме разправии главно заради опитите Коко да обогатява познанията си в диалекта. Що се отнася до ругатните, все още не ги е открил, освен някое и друго „мамка му” на опашката в хипермаркета. Преживява се.

Важното е да напомняте и на другите, които ви поглеждат осъдително, пък и на себе си, че тези прекрасни словесни бисери малкото не ги учи непременно вкъщи.

Случвало ми се е да водя епична тридневна битка с някоя доста стряскаща ругатня след най-банално минаване покрай автосервиз. Детският мозък просто е като сюнгер що се отнася до този род думи за сметка на мъката, с която го карате да се научи на що-годе приемлив болгарски.

Хубавата част? О, да. Има такава. Като изключим бонуса с ругатните и подобните им, все пак първите крачки в проговарянето са толкова мили! Толкова неповторимо очарователни! Толкова запомнящи се! До просълзяване дори. И в един момент след година-две установявате колко ви липсва бебешкото несекващо дърдорене. В моя случай все още не мога да си простя, че не се сетих да запиша онези „коами” („комари”), „камеи” („камъни”), „ляга-ляга” („вода”, ако можете да повярвате), „бау-бау кучи” (сещате се, предполагам) и съответно „мау-мау коти” и прочие скъпоценности. Това е нещо, което няма да се повтори в този му вариант никога, независимо още колко деца имате или ще имате, и мисълта, че е напълно и безвъзвратно отминало, някак хем умилява, хем натъжава.

Сега съм в очакване на момента, в който и малкият ми син ще вземе думата!

Прочетохте ли статията за мръсните думички и лошото държане?

Насладете се на детските бисери в Когато мама беше още маймуна

Може би ще ви е интересно да прочетете и за правата, правилата и границите 

За многоезичните деца ще са полезни съветите на логопеда за малките полиглоти