Автор: Валентина Вълчева
 
Aх, първата думичка! С какво трепетно очакване е свързано първото „мама”, евентуално „тата”, макар че според статистиката в голяма част от случаите е неочакваното и мъничко разочароващо „баба”!

Проговарянето на детето си е голяма емоция. Отвсякъде. Две мнения няма. Поне в началото. Дето викат шопите, „оно шо си сака, оно си требе”. Та в началото и ти се „сака”, пък си и „требе” маймунчето да се очовечи и да започне да се разбира с останалия свят, но след като чудото се случи и първоначалната еуфория отшуми, пригответе се доста често да си задавате екзистенциални въпроси от рода на: „Що ли ми трябваше?!”

Защото наред с „мама”, „тати”, „баба” и другите там умилителни неща доста бързо ще се промъкнат и далеч не дотам умилителните „лоши” думички, заради които традиционно ние родителите развиваме завидни умения в изчервяването на публични места. Все още си спомням брат ми, току-що открил чудото на разбираемата човешка реч, как с най-щастливата и дружеска усмивка на света влиза в детската градина и тегли една високоволтова майна на всички от прага. В резултат отвлича паметен пердах, благодарение на който вероятно и до днес реагира доста обрано, даже когато случайно си „ремонтира” някой пръст с чука или клещите. Автомонтьор е и често му се случва.

Та проговарянето и впоследствие култивирането на що-годе прилична речева култура си е нож не с две, а с поне сто и две остриета. Хеле пък ако имате наблизо и роднини, които упорито отказват да се разделят с цветистия си диалект, нещата съвсем оттичат. Няма да спра да се ужасявам от моментите, в които моят Коко буквално ме изправя на нокти с някой натурален северозападен бисер в стил Гацо Бацов – „Я съга че си одим дома пеши”.

В интерес на истината, не знам дали това не е по-приемлива ситуация в сравнение с онази, в която изтърси на една групичка фитнес-маниаци: „Глиган!”, проточвайки последното „н” подобно на отекваща църковна камбана. Ей така стават скандалите, ако искате да знаете, а после ви търсят от телевизията с въпросчета от рода на: „Съжалявате ли за нещо?” Дали съжалявам за нещо? Дето вика един семеен приятел, „ако зема а ти разпраам, тре`а да ровнем с глас”.

Не, бе. Шегувам се, разбира се.

И ако случайно си мислите, че с времето нещата ще се пооправят... как да ви го кажа по-меко? Ами не. Не става по-добре. Пригответе се за периода „Защо”. Това е онзи прекрасен период от задължителното развитие на детето, когато натрупаният до момента цветист речник силно се редуцира до краткия, но затова пък повтарян до побъркване въпрос „Защо?”

Защо небето е синьо? (Това – добре.)

Защо тревата е зелена? (И това е ОК.)

Защо на Зайко ушите са пухкави? (Не дълги, а именно „пухкави”. Защо наистина?)

Защо котето си ближе дупето? (Кофти, но не и невъзможно за обяснение. Друг е въпросът, че най-вероятно ще предизвикате нова серия „защо”, докато се опитвате да обясните причините във вариант, подходящ за тригодишно плямпало.)

Защо татковците имат брада и мустаци, а аз не? (Теорията за видовете на Дарвин и идеите за еволюционните промени в организмите не стават като отговор, повярвайте ми!)

Защо светят звездите? (Проблемите с даването на разбираем за него отговор е подобен на онзи, посочен за предходния въпрос.)

И любимото ми: Защо момиченцата нямат патета? (Да, същото е, за което си мислите. Съответно логичното продължение: А като нямат патета, как пишкат?) И т.н., и т.н.Но...

Бройте до десет, до сто, ако трябва и... обяснявайте! Обяснявайте вие, ако не искате да му бъде обяснено някъде на улицата след време. Не ви трябва! (Баба ми за такива ситуации съветваше „бий го ти, да не го бият чуждите хора”, но днес боят като възпитателно средство вече не е актуален.) Ако това ще ви успокои, борбата с „лошите” думички, когато наследникът е на три-четири-пет години, е бял кахър в сравнение с онази, която понякога (подчертавам – понякога!) се разразява след още десетина години. Всъщност тогава често се случва да си мечтаете да се върне времето, когато някоя и друга сочна ругатня насред роднинската сбирка ви е бил най-сериозният проблем.

За мой късмет, ние вкъщи имаме разправии главно заради опитите Коко да обогатява познанията си в диалекта. Що се отнася до ругатните, все още не ги е открил, освен някое и друго „мамка му” на опашката в хипермаркета. Преживява се.

Важното е да напомняте и на другите, които ви поглеждат осъдително, пък и на себе си, че тези прекрасни словесни бисери малкото не ги учи непременно вкъщи.

Случвало ми се е да водя епична тридневна битка с някоя доста стряскаща ругатня след най-банално минаване покрай автосервиз. Детският мозък просто е като сюнгер що се отнася до този род думи за сметка на мъката, с която го карате да се научи на що-годе приемлив болгарски.

Хубавата част? О, да. Има такава. Като изключим бонуса с ругатните и подобните им, все пак първите крачки в проговарянето са толкова мили! Толкова неповторимо очарователни! Толкова запомнящи се! До просълзяване дори. И в един момент след година-две установявате колко ви липсва бебешкото несекващо дърдорене. В моя случай все още не мога да си простя, че не се сетих да запиша онези „коами” („комари”), „камеи” („камъни”), „ляга-ляга” („вода”, ако можете да повярвате), „бау-бау кучи” (сещате се, предполагам) и съответно „мау-мау коти” и прочие скъпоценности. Това е нещо, което няма да се повтори в този му вариант никога, независимо още колко деца имате или ще имате, и мисълта, че е напълно и безвъзвратно отминало, някак хем умилява, хем натъжава.

Сега съм в очакване на момента, в който и малкият ми син ще вземе думата!

Прочетохте ли статията за мръсните думички и лошото държане?

Насладете се на детските бисери в Когато мама беше още маймуна

Може би ще ви е интересно да прочетете и за правата, правилата и границите 

За многоезичните деца ще са полезни съветите на логопеда за малките полиглоти