Либералното възпитание е в основата на съвременното родителство. Дали обаче то е по-добрият вариант наистина?
Преди време широка популярност доби книгата „Как децата взеха властта“ (Нow Children Took Power). Автор е шведският психиатър, писател и лектор д-р Дейвид Еберхард. Многодетният баща на шест деца разсъждава над пораженията, които нанесе теорията за либералното родителство в Швеция.

В стремежа да бъдат идеални, родителите твърде често предоставят на децата си голяма свобода. Дейвид Еберхард ги призовава незабавно да възстановят авторитета си и да престанат да отглеждат поколение от инфантилни хора, които не желаят да се съобразяват с никой друг, освен със себе си. Как да направят това, той разказва в книгата, превърнала се в бестселър.

Малкият домашен диктатор
Светът е пълен с хора, които нямат нищо против да печелят за сметка на децата ни. Ние, родителите, често сме в ролята на безропотни, благодарни жертви, които са готови на всичко за благото на собственото си потомство. Най-разумното обяснение за подобно поведение е, че просто искаме да се харесаме на децата си. Защо тогава се чувстваме все по-неуверени, въпреки сериозните инвестиции, които правим в тях?

В един шведски вестник беше публикувана статия, в която ставаше дума за това, че днес децата контролират семейните финанси, нещо повече – те определят начина на живот на семейството. Сега хлапетата решават какво ще е менюто за деня, какво ще се гледа по телевизията (ако семейството разполага само с един телевизор, а и дори да не е само един). Имам познати, които съвсем не на шега отбелязват детските програми, които семейството ще гледа през седмицата. 

Какво да кажем за финансите?
Не мисля, че ще ви изненадам, ако ви съобщя, че всички наши придобивки са съобразени с интересите и потребностите на децата. Разбира се, не може да ви е все едно с какво е облечено детето ви. Ако Емили (която е на 4 години и половина) ходи на детска градина в официална рокля, то и Амина (на три и половина) трябва да е с не по-малко разкошен тоалет. Ако Лиз се появи в училище с маркови ботуши, ще се утвърди категорично в тийн средите. Родителите често се съобразяват с това. Кой иска детето му да се чувства като бяла врана?

По логиката на грижовните майки, ако детето отиде на училище в ужасни габардинени панталони (през 70-те бяха задължителни) ще страда от психологическа травма през целия си останал живот. Съгласен съм, че ако в детството и юношеството детето е обект на присмех или на агресия от страна на връстниците си, това ще има негативни последствия. Но струва ли си родителите да са толкова отстъпчиви, когато става дума за дрехи? И как стоят нещата с другите форми на себеизразяване, освен чрез стилните и модни вещи?

Не е учудващо, че все повече родители подкрепят идеята за връщане на училищните униформи. В много страни, като Япония например, всички ученици са облечени еднакво и никой не прави трагедия от това. Униформата не е ограничение или пречка да утвърдиш статуса си сред връстниците. У нас често сме свидетели на апокалиптични домашни сцени, когато трябва да се реши с какво детето да отиде утре на детска градина или училище. Освен това, днес все по-често децата сами определят и къде ще почиват по време на ваканциите си.

Следващата точка в програмата е: Какво ще ядем днес?

Ако във вашето семейство детето „дава тон“, този въпрос естествено е адресиран преди всичко към него.
- Може би спагети, вчера имахме месно руло? – несмело предлагат родителите.
- Не. Месно руло и спагети (спагетите и пицата са нещата, които децата са готови да ядат винаги).
Майката и бащата се споглеждат, защото рулото не влиза в плановете им.
- А защо да не приготвим риба? – казва бодро таткото.
-Да! - колкото и да е странно, детето се съгласява.

И така. Решено е, че на обяд ще има риба. Но не всичко е толкова просто. Детето уточнява, че не иска риба, а рибени пръчици, „като в оня супер“. А ако ги няма в супера? Майката ще приготви пръчици от това, с което разполага. Хлапето твърдо отказва да яде „обикновено“ рибно филе. За съжаление децата често намират храната на възрастните за отвратителна, а ние не можем да ги заставим да ядат това, което не им харесва. Затова много семейства съобразяват общото меню с претенциите на малкия диктатор. Да принуждаваш дете да яде нещо против волята си, в днешно време е сравнимо почти с жестокост. Всъщност и аз не разбирам, защо трябва да караме децата да се „давят“ с нещо, което не обичат. Какво ще се случи ако пропуснат една вечеря например? Едва ли ще умрат от глад. Да искаме детето да изяде всичко, което му е сложено в чинията, наистина е жестокост в чист вид. В нашето семейство не е прието да принуждаваме децата да се тъпчат с храна насила, както и да им даваме друго, ако сервираното ястие не им хареса. Не искаш да ядеш това, което е сготвено? Ставай от масата! Разбира се, отказът от хранене не се компенсира с гледане на телевизия.

Най-лошият вариант е когато възрастните членове на семейството нямат единно мнение по въпроса как трябва да се реагира на отказа на детето от храна. Бащата казва: „Щом не иска, да не яде!“, а майката: „Добре, ще ти дам нещо друго!“. Най-доброто решение е да не се удовлетворяват капризите на детето (бащата е прав). Нали все пак ни съветват да се вслушваме и в мнението и желанията му. Не иска да яде? Ами да не яде тогава!

Когато в семейството се възцари детска диктатура, родителите започват да ходят на пръсти. Телевизорът работи от ранно утро до късна вечер. Докато са малки, децата се ограничават с анимация, но с порастването на екрана започват да се виждат гламурни хубавици и мъже, които се опитват да копират. Вие искате да чуете някакви новини? Как не! В това време на другия канал има танцово риалити. Детето настоява за шоуто и родителите му отстъпват. Много от нас танцуват по "свирката" на детето. Ако не го правим означава ли, че сме лоши родители?

Голяма част от днешните майки и бащи преоценяват своето влияние и се опитват да насочат децата си в „правия“ път, жертвайки истинските интереси на детето. Днес за всеки е очевиден фактът, че възпитанието на децата е много по-силно свързано със самореализацията, за разлика от преди. Родителите се опитват да осъществят собствените си амбиции, чрез своите деца.

Но все пак какво да правим с възпитанието? Да позволим на детето да се превърне в диктатор и тиранин е лоша идея. Но и не бива да губим връзката с децата си. Ако не изпълняваме достатъчно добре функциите си като родители, в бъдеще ще се сблъскаме с проблеми, за чието съществуване не сме и предполагали. Ние трябва да се грижим за поколението си, да го защитаваме от опасности и да го пазим от житейски неприятности. Трябва да се вслушваме в мнението му, но не и да се съгласяваме, когато възгледите му са погрешни.

Ние просто сме длъжни да дадем на децата си възможност веднъж да легнат гладни, ако са направили сцена на семейната вечеря.