Автор: Мария Пеева

Не ви разказвам тази история, защото е сърцераздирателна, макар че все още ми се свива сърцето от нея. Разказвам ви я, защото се радвам, че има все по-малко деца като онзи сладък, мургав и мръхляв Райчо, когото намерих в кофата за смет на площад Съединение в Пловдив преди цели 22 години. Ядеше мазно парче от вестник.

По онова време бяхме младо семейство, с бебе и живеехме на един тавански етаж в центъра на Пловдив. Не се оплаквам, напротив, спомням си онези времена с най-добри чувства, защото с моя Иван се обичахме повече от всичко на света, бяхме млади, силни, борбени и нищо не ни плашеше – нито работа, нито учене, нито постоянното безпаричие, а Теди беше най-сладкото малко човече на света.

Едно от любимите ни развлечения бяха ежедневните разходки по Главната в Пловдив, а квартални градинки ни бяха двата най-хубави парка на града – Градската градина и Цар Борисовата градина. Бяха бедни времена, задаваше се Виденовата зима и те далеч не изглеждаха толкова чисти и добре поддържани като днес, а освен това нямаше и толкова майки с бебета. По време на криза първото, което изчезва от улиците са бременните жени и майките с колички. Наборът на Теди бяха толкова малко деца точно по тази причина и все го разхождах самичка, така и не си намерих весела мамешка тайфа, каквито после имах с по-малките ми синове. На разходка обикновено правех една голяма обиколка, докато Теди заспи в количката, а после сядах на някоя пейка и си четях книжка. Идилия.

С Райчо се намерихме един слънчев ден, докато довършвах поредния трилър, а наоколо нямаше жива душа, освен може би някой пенсионер, който се влачи към Четвъртък пазара в жегата, за да си купи евтини домати или чушки за зимнина. Нещо прошумоля на метър от мен, стреснах се, вдигнах поглед и чак подскочих, когато от бетоненото кошче за смет видях да се подава рошава детска главица на съвсем малко хлапенце. Огледах се, не видях наоколо мургави роднини, малкият беше съвсем сам. Беше се настанил в кофата удобно, кръстосал крачета и дъвчеше замислено мазно парче вестник.

- Гладен ли си?

Хлапето ме погледна и нищо не каза. Големи будни черни очички, мръсно личице, уж детско, а като на възрастен, можете да си го представите. Какво да го правя? Краткият ми жизнен опит не включваше справяне с дечица в кофи за боклук. Купих му баничка. (Ех, какви баници продаваха на спирката на Четвъртък пазара, дали все още ги има?)

- Обаче искам да излезеш от кофата. Ела да седнеш на пейката при мен.

Малкият ме погледна изпитателно и паркира на скамейката с баница в ръка, която изчезваше за отрицателно време. Може би трябваше да купя две?

- Как се казваш?

Пак мълчание.

- Можеш ли да говориш?

Кимна с глава.

- Имаш ли семейство?

Мълчание.

- Татко?

Мълчание.

- Мама?

Мълчание.

След половин час се озовах в къщи, вече с две хлапета. Когато Иван се прибра, завари един изкъпан, сресан и добре нахранен малчуган с доволен поглед. Облякла му бях едно комплектче на Теди, представете си какъв малък клечо е бил, след като му станаха бебешките дрешки. След като му зададох куп въпроси, на които отговаряше предимно с кимане или въртене на глава, разбрах, че е на пет годинки (не изглеждаше на повече от три) и има мама. Как се беше озовал в кофата обаче и къде е тази мама, не стана ясно.

Иван естествено се ужаси, когато му заявих, че хлапето остава вкъщи. Не защото е лош човек, а защото е реалист, здраво стъпил на земята. Нарисува ми разни апокалиптични картини. Обясни ми колко е незаконно да го задържим просто ей така, не е бездомно коте все пак. После извика на помощ и баща ми и двамата ми дръпнаха още по-сериозна лекция. Наблегнаха на чувствата на майката, която сега обикаля някъде из града и безутешно си търси детето. През цялото време осъзнавах абсолютната невъзможност на цялата ситуация и как нищо не мога да направя за това дете по простата причина, че едва гледахме и себе си. Просто отлагах момента, в който ще си го призная на глас. В крайна сметка сложих в едно пликче две ябълки и една играчка на Теди, която малкият си беше харесал, а Иван тръгна да го води към районното заедно с баща ми.

На вратата приклекнах до него и го хванах за раменете.

- Сега ще те заведат в полицията, а оттам при мама. Всичко ще е наред, ще видиш. И никакви кофи повече, чу ли?

Хлапето ме погледна с тези огромни очи, още по-блеснали на чистата муцунка.

- И да си научиш името, обещаваш ли? Искам другия път да ми кажеш как се казваш.

Чак тогава се усмихна и за първи път заприлича на истинско дете, а не на миниатюрно копие на старец.

- Райчо.

Зарадвах се и го прегърнах.

- Видя ли сега? Ето че можеш да говориш. Виж какво хубаво име си имаш – Райчо! А аз съм Мария.

А той ми каза:

- Не Мария. Мама.

Не успях да ревна, баща ми и Иван набързо го отведоха. В полицията им казали, че не е първото дете, което някой намира в кофите, или да проси, или изоставено. Обикновено ги отвеждали в дом, ако не си знаят адреса.

Какво се случи с Райчо не знам. Би трябвало вече да е голям мъж, почти трийсетгодишен. Дали са намерили майка му, дали някой го е осиновил, дали е отраснал в дом, дали е завършил училище...

Дали е оцелял?

Нищо не направих тогава за хлапето. Вдъхнах му празни надежди, постъпих наивно, дори глупаво. Не помогнах.

Но сега имам тази възможност.

Поканиха ме в консултативния съвет на фондация „За нашите деца“. Не заради тази история, разбира се, на никого не съм я разказвала досега, освен на най-близките си приятели. Поканиха ме заради ангажираността на сайта ни с каузите на всички наши деца. Заради работата ни. Приех, защото вярвам, че мога да съм им полезна. Мога да направя нещо, което тогава не успях. Да помогна. По времето, когато аз се чудех какво да правя с Райчо, те вече са действали в България и са спасявали деца като него. Само че тогава не знаех за тях, за да ги потърся.

Но вече знам. И ще разкажа и на вас. Все още има много Райчовци, които остават в родилното отделение или се озовават в дом за деца без родителска грижа. И те нямат нужда от спонтанни, необмислени пориви на съчувствие, а от стройна, организирана подкрепа, която да им осигури семейство, способно да се грижи за тях. Дали тяхното собствено, дали приемно, дали осиновители в България – има варианти и те работят.

А Райчо означава „слънце“. Така и не успях да го кажа на онзи Райчо, който не стана мой.

Автор: Мария Пеева

Най-малкият ми син, Алекс, четвърти поред, се оказа „трудно“ детенце. Както татко му веднъж отбеляза:

- Много е несправедливо най-палавото дете да ти се роди, когато си на 40.

И е точно така. Отгледали сме три момчета преди Алекс и си мислим, че сме опитни родители, а изведнъж се сблъскваме със съвсем различни проблеми и общо-взето отново се налага да се учим в движение.

Когато види „трудните“ деца в чужди семейства, човек понякога си казва, че вината е на родителите. Или са прекалено строги, или са прекалено либерални, или не обръщат достатъчно внимание, или обръщат твърде много внимание. Но ето че не е така. Четири деца, възпитавани от едни и същи хора, с едни гени и все пак толкова различни. Теорията, че всичко е от възпитанието и семейната среда, че детето е тесто, което можеш да омесиш по своя воля, тотално става на пух и прах, когато погледнеш в невинните сини очи на ангелчето, което ти обяснява, че всъщност батко му е разтурил стаята и е изсипал всички играчки, книги и дори дрехите от гардероба на пода, за да си направи крепост.

Реших да споделя с вас моите наблюдения над „трудното ми дете“, с какви проблеми се сблъсквам, кои методи работят и кои са абсолютно неефективни.

Първото, което трябва да отбележа е, че трудното дете е изключително любознателно. Повечето бели, които прави, са всъщност плод на интереса му към света. То ще разглоби колелото си или някоя скъпа играчка, защото му е интересно как са направени. Ще пусне телефона ви в леген с вода, за да види дали плува. Ще надраска домашната работа на батко си или международния ви паспорт, защото иска да се научи да пише буквите като голям. За да канализирате по някакъв начин разрушителната му страст, постарайте се да има достатъчно безопасни вещи за разучаване и изследване под ръка и прибирайте старателно всичко, което не искате да намери. Стандартните играчки много бързо му омръзват, затова му давайте подръчни материали и вещи от домакинството. Не казвайте „не“ на всичко, което поиска, защото ще си го вземе сам зад гърба ви. Давайте му варианти. Ако иска да разглобява, дайте му нещо, което после лесно ще сглобите сами. Ако иска да реже, дайте му непотребни списания. Вместо да го ограничаваме, трябва да пренасочим вниманието му. Ако е свръхенергично, да го запишем на спорт. Ако е свръхкреативно – на изкуство или някой кръжок за млади техници или конструктори.

Ето и второто наблюдение от опита ми с Алекс - трудното дете много ви обича и често с белите, които прави, всъщност иска да ви зарадва. То ще боядиса новата ви бяла блуза с водни боички, защото знае, че обичате розово. Ще открадне градинските лампи на съседката, защото е решил да украси собствения ви двор. Ще възпали ухото на кучето, защото му се е сторило мръсно и се е опитал да го измие с вода. Повечето му пакости всъщност са водени от искрен стремеж да достави радост и затова реакцията ви го обижда повече отколкото предполагате. Забелязах, че когато се карам или крещя след пакост от този сорт, той заема защитна позиция. По-добре работи когато му обясня надълго и широко кои неща не са редни и как нараняват чувствата на другите. „Мама харесваше розово, но точно тази блузка искаше да е бяла, както ти обичаш синьо, но също така си харесваш новата жълта блузка.“ „Не може да взимаш неща от чуждия двор, защото те са си техни. Представи си, че съседите влязат в нашия двор и вземат новата ти количка. Няма ли да ти е мъчно?“ „Ето сега Чара я боли ушенце и ще трябва отново да я водим на лекар.“

И последно, но не по важност. „Трудното дете“ има собствено виждане за това как трябва да се случат нещата, които го касаят пряко – какво ще яде, дали ще спи на собственото си легло или при вас, дали ще отиде на детска градина или не, какво ще облече. Методите на заплаха тук са напълно неефективни. То се заинатява още повече и е много странно, да не кажа шокиращо, да чуеш от устата на 4-годишно човече: „Ще правя каквото си искам, защото това е моят живот“. Още повече, че ако се замислим реално, е точно така. Пробвайте вместо със заплахи, да му дадете избор. Този метод действа при нас. Пример – не иска да яде вечерята си, а направо десерта. Вместо да го заплашваме „Ако не си изядеш вечерята, няма десерт“, му кажете същото, но така че да прозвучи сякаш изборът е в негови ръце и той взима решението. „Нали знаеш, че десертът е част от вечерята? Значи имаш два варианта – вечеря с десерт или нищо. Ако човек е гладен, яде. Ако не е гладен – не яде. Ти сам реши дали си гладен.“ Наскоро водихме подобен разговор и за спането в отделна стая. „Големите момчета, които карат мотор, не спят при мама и татко. Ако смяташ, че си голямо момче, ще трябва да спиш отделно. Ако смяташ, че още си малко момченце, ще трябва да приберем мотора, докато пораснеш достатъчно. Ти сам избираш.“ Алекс сумтя, легна при нас за малко, отиде си в стаята, по някое време пак пристигна, повъртя се около нашето легло и накрая каза: „Избирам, че съм голям“, и излезе с гръм и трясък на вратата зад гърба си.

Няма да ви заблуждавам, че този и десетки подобни разговори се провеждат веднъж и после всичко е наред. Всеки ден историята се повтаря в най-различни ситуации, а пакостите стават все повече. Номерът е да не си изпускаме нервите, да не крещим, да не прибягваме до заплахи и обиди. С годините все повече си мисля, че най-ценното качество на един родител е търпението. Може би ще ви успокоя, ако ви кажа, че дори да ни липсва, то децата неминуемо ще го възпитат у нас.

Характерно за трудните деца е, че имат силен характер и воля, но това пък са техните най-ценни качества. Не е идеята да ги „пречупим“, а да ги научим да ги използват конструктивно. Любопитството, упоритостта, това, което наричаме своеволие, могат да са трамплин за големи успехи, макар че сега ни притесняват и ядосват. Детето си идва с характера, но родителят може и е длъжен да му помогне да развие този характер в положителна насока, а не да го мачка. Затова нека приемем „трудното дете“ като дар Божи, а не като наказание. Ние също ще научим много от него.

Изкушавам се да завърша с този цитат от „Емил от Льонеберя“ на Астрид Линдгрен:

В цяла Льонеберя и в цял Смоланд, и в цяла Швеция, и — кой знае — може би в целия свят, едва ли е имало хлапе, което да е направило повече пакости от Емил, онзи, който живееше в стопанството Катхулт в общината Льонеберя в Смоланд преди доста време. Как това момче успя да стане председател на общинския съвет, когато порасна, това може да се причисли към чудесата, но той наистина стана председател и най-свестният мъж в цяла Льонеберя. Ето че като пораснат, и най-проклетите дечурлига с течение на времето могат да станат съвсем добри — успокоително е като си го помисля. Вие не смятате ли така, а? Защото май и вие сте правили много пакости, доколкото разбирам? Я, не сте ли? Как можах така да се заблудя?!

Прочетете още за проблемите, които срещнахме, когато най-кроткото ми дете стана тийнейджър в Пубертетът - неизбежното зло. 

Може би ще са ви интересни и тези полезни фрази за успокояване на детето.

А ето тук ще намерите забавната история с появата на Алекс, чието индианско име е Телешка опашка.

Автор: Цветелина Чобанова

"Не се чувствам щастлива. Отношенията с половинката ми не вървят. Бракът не се оказа онзи приказен свят с романтични вечери на свещи и розови листенца, плуващи във ваната. Какво се случи? Защо на мен? Какво се прави сега? Кой от двама ни е виновен?"

Това е само един вариант на връзка, която е в криза. На взаимоотношения между двама души, които не се случват спрямо очакванията им, представите им, мечтите. Но разновидностите може да са хиляди - изневяра, независимо дали осъществена или все още в главата на един от партньорите. Отдалечаване от партньора и охладняване на взаимоотношенията. Комуникация „на различни езици“ и обвиняване на другия. Появата на дете, кариерно развитие, нов проект... Колкото двойки съществуват по света, толкова различни взаимоотношения има. Съответно са различни нюансите на кризите им, възникването им и разрешаването им. Няма рецепта как се разваля една връзка, нито как да се възстановят взаимоотношенията.

Но има един съществен модел, който се повтаря във всички боледуващи връзки. И това е отказът от отговорност. Задайте си въпроса – поемам ли отговорността си за тази криза. Мога ли да се огледам и да видя себе си, или единствено виждам причината в другия? Достатъчно ли съм силен, за да кажа: “Не знам какво се случва с нас, но ми се иска да разбера къде грешим”. Мога ли да потърся помощ, за да се срещна със себе си, да се огледам в огледалото и да бъда честен? Не с другите. Да бъда честен със себе си.

Когато ме заболи ухото, отивам на специалист УНГ, когато си счупя ръката, отивам да ме гипсират, пускам си кръвни изследвания веднъж годишно, за да следя състоянието на тялото си, ходя на зъболекар, за да ми оправи кариеса. Но все още не е прието да се отиде на психолог или психотерапевт, когато душата страда и когато връзката боледува. А нима един изгубена любов боли по-малко? Чувам често “да не съм луд, за какво да ходя на терапия”, “там ще ми промият мозъка, аз съм си добре”, “така си се харесвам”, “аз нямам проблем, проблемът е в другите, в държавата, в политиците”.

А когато има проблем в двойката, единият започва да обвинява, а другия в отговор, започва да се защитава. И там някъде връзката се прекъсва. Комуникацията става еднопосочна или спира в задънена улица.

Има и ситуации, в които единият партньор иска да отиде на семейна терапия или дори само на еднократна консултация, но другият казва “моля те, може да се справим само, какво ще си показваме кирливите ризи пред чуждите хора, какво разбират те от нашите проблеми”.

Ако има желание от двете страни да се видят различията, проблемите, какво е довело до кризата и как може да се спряват с нея, не винаги е необходимо да се намесва психотерапевт. Но много често партньорите основно търсят вина в другия или в себе си, не могат да преценят реалната ситуация и не знаят как да излязат от нея. Всички сме имали този опит и знаем, че когато сме вътре в проблема, понякога виждаме единствено него и не можем да се дистанцираме. Не можем да намерим ключалката, в която да превъртим ключа и да отворим нова стая, която да декорираме отначало като използваме опита си натрупан до сега.

Терапевтът няма за цел да ви променя, нито да търси виновен. Той е вашето огледало, което ще ви помогне да се видите в детайли, с онези свои качества и ресурси, които сте забравили или просто приели за даденост. Да, ще има и моменти, в които истината няма да ви хареса, но тя ще бъде вашата истина. Тази истина, която ви прави уникални човешки същества и уникална двойка. Защото какво е връзката? Нещо, което се държи от двата края и за него са необходими двама души. Аз и ти. Но понякога изпускаме въжето и тогава имаме нужда някой да ни помогне, да се опитаме заедно с него да отговорим на своите въпроси. Държа ли въжето от моята страна, или искам само другия да го държи? Точно това въже ли искам да държа? Каква е моята отговорност към това, което се случва?

Терапевтът не е до вас, за да взима страна, да ви защити или обвини. Той няма да каже кой е прав и кой не е, нито какво решение да вземете. Но той може да ви бъде огледало и да ви помогне да разберете по-добре себе си и взаимоотношенията си с другия.

Препоръчваме ви и тази статия на Цвети - Секс? О, не! Та ние сме женени от векове.

Цветелина Чобанова е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Освен всичко това Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си. Тук можете да разгледате сайта й. 

Автор: Мария Пеева

Ако случайно сте изпуснали "Черната къща", първата книга от трилогията на Питър Мей, след втората набързо ще поправите тази грешка. И то не защото е задължително да сте я прочели, за да разберете продължението. Просто атмосферата ще ви завладее, а героите ще ви влязат под кожата. По мое мнение втората книга е още по-добра от първата, но и първата няма да ви разочарова.

В „Човекът от остров Луис“ отново се озоваваме на мрачния северно-шотландски остров, брулен от ветровете и населен от затворени корави хора, всеки от които сякаш крие някаква зловеща тайна.

И може би наистина е така, защото сред торфените полета местни хора намират мумифициран труп, който може да е на хиляди години… или пък не.

Малкото почва, съществуваща на този брулен от ветровете остров, на три часа път от северозападния бряг на Шотландия, дава на хората храна и топлина. Също така приема мъртвите им. И в много редки случаи, като например днес, връща някой от тях.

Както писах в ревюто на първата книга – островът сам по себе си е сред главните герои в тази поредица. Има нещо толкова автентично в описанията му, че той вече не е само декор, а буквално оживява във въображението. Всичко, което се случва, сякаш отразява суровата му зловеща природа, произлиза от нея и се връща към нея. Вече познатият ни от „Черната къща“ детектив Фин Маклауд също решава да се завърне в родния си дом. Животът му е обърнат с хастара навън след загубата на детето и развода със съпругата, с която нищо вече не ги свързва. Полицейската работа не му носи удовлетворение, след като не може да разкрие кой е убиецът на сина му. Объркан и обезверен, той се завръща на острова, който преди толкова години е смятал, че напуска завинаги, без да таи особени надежди за бъдещето си. Но там отново се озовава въвлечен в криминална загадка, чиито следи този път водят към Тормод Маклауд, бащата на Маршели, някогашната голяма любов на детектив Фин. Авторът отново ни разказва историята успоредно – минало в първо лице и настояще в трето. Но миналото този път не виждаме в спомените на Фин, а в откъслечните и объркани мисли на стария Тормод, който страда от деменция. Питър Мей е успял да предаде много достоверно това унищожаващо личността заболяване, което за жалост познавам твърде добре.

Мога да ги чуя как разговарят в антрето така, сякаш съм глух или отсъствам. Сякаш съм умрял. Понякога ми се иска наистина да бях.

За да помогне на нещастния старец, Фин се ангажира със случая и малко по малко разплита кълбото на отдавна погребана тайна, която застрашава живота на най-близките му хора. Героите оживяват пред нас с човешките си съдби, мрачни и бурни не по-малко от суровия климат на острова, а минало и настояще се преплитат в истории на любов, омраза, религиозна нетърпимост и ревност, жестокост и разкаяние, до изненадващия финал, в който едно сираче най-после намира своя пристан, един баща спасява дъщеря си с цената на душата си, а една отдавна изгубена любов разцъфва отново.

„Човекът от остров Луис“ е с награда за най-добър шотландски криминален роман на 2012 г. и с още куп отличия. Не че това има значение за запален читател на кримки като мен. Книгата просто е силна, завладяваща и запомняща се.

А третата част – „Шахматните фигури“ - вече ме очаква на нощното шкафче.

Може би ще ви е интересно да прочетете и впечатленията ми от „Черната къща“.

Автор: Ина Зарева

Цола Ц. имаше само две мечти – да работи безупречно и да отслабне до лятото. Но колкото повече успяваше в първата, толкова повече се отдалечаваше от втората.

Цола Ц. можеше да работи „под значително напрежение и стрес“, както пишеше в СВ-то й, 24 часа в денонощието. Разбира се и всички удобно се възползваха от това. На бюрото й винаги имаше огромни грамади с документи, мейлът й бълваше нови и нови ангажименти, а телефонът й толкова силно и непрекъснато вибрираше, че Цола Ц. редуваше носенето му в задните си джобове, за да разбива целулита й двустранно.

Нищо друго не беше толкова важно в живота на Цола Ц., колкото работата и калориите. Тя непрекъснато попълваше големи екселски таблици със задачи за деня или с погълнатата храна. Изчисляваше, записваше, планираше, но колкото и стриктна да беше, Цола Ц. не успяваше да отслабне нито грам. Може би защото под тревожно светещия монитор, под огромната хартиена грамада и под пъшкащата от работа клавиатура, скрити и невидими за останалите, бяха чекмеджетата – оазиси в тъжното, пустинно бюро на Цола Ц. В тях преливаха вълни от целофани и шумящи опаковки, така животворно необходими за натовареното й денонощие – бушуващи вафли, сладострастни шоколади, бълбукащи бисквитки, вълнуващи кексчета, предизвикателни кифлички – всички те трепетно очакваха мига, в който меката, пухкава ръка на Цола Ц. отваря внимателно чекмеджето, спуска се бавно и с нежно погалване избира някой от тях. После рязко и бързо го освобождава от шумолящата дреха и с един категоричен замах го поднася към пресъхналата си уста, като в сакрален обред. Колкото повече растеше вулканът върху бюрото, толкова повече се пълнеха и вълнуваха недрата под него.

Година след година, столът на Цола Ц. отесняваше все повече и пъшкаше като остаряващ хамалин. И зима след зима тя се заричаше как това лято ще бъде различно, защото тя най-накрая ще отслабне и опитите й да го постигне бяха все по-героични.

През есента Цола Ц. ставаше японка – дъвчеше тъжно твърдо сварени яйца и отмяташе с червено всеки успешен ден на японската диета. После екселските таблици изглеждаха като йероглифи, заради премрежения й от глад поглед.

През зимата, Цола Ц. живееше с господата Аткинс и Дюкан, а през пролетта редуваше седмици на плодове, чай и без чай.

Между сезоните пребиваваше поне една седмица в болница, за да се възстанови и с нови сили, и никаква анемия се хвърляше отново в героичните си битки.

Стените в дома й, се изпълваха с все повече снимки на красиви, стройни жени по бански. На хладилника непрекъснато се множаха таблици с калории, правилно комбиниране на храни, режими на хранене и на гладуване. В центъра на този олтар на мечти, закрепена с магнитче с четирилистна детелина, се гордееше снимката - стимул на Цола Ц. като бебе – единствената, на която тежи точно толкова, колкото трябва.

Сезон след сезон, Цола Ц. преследваше все по-отчаяно мечтата си да се види слаба и по бански на брега на морето и да го гледа, гледа, гледа поне едно цяло лято.

Независимо от сезона, обаче чекмеджетата – оазиси се пълнеха и изпразваха по свръхестествен начин, извън времето и пространството. Ако някой можеше да наблюдава процеса отстрани би казал, че Цола Ц. има демонична двойничка – колкото праволинейна и мазохистично последователна е едната, толкова по-разрушителна и пагубна е втората. Докато първата дъвче старателно морков, разграфен на три – за закуска, обяд и вечеря, втората сладострастно се спуска в някое чекмедже, гмурва се в него и излиза чак, когато го е преполовила. Строгото изражение на първата и екстазната усмивка на втората се редуваха на всеки кръгъл час, но колегите свързваха тази шизофреничност единствено със снижаването и покачването на купчината работа върху бюрото.

През тази година, обаче лятото се задаваше застрашително бързо. Още през април температурите бяха необичайно високи, а синоптиците прогнозираха майски плажове. Паниката на Цола Ц. пред гардероба й, приличащ на огромен архивиран файл, растеше по-бързо и от лавината върху бюрото й. Трябваше да действа много, много бързо.

Цола Ц. отиде на работа преди всички, както обикновено. Седна пред бюрото си, вдигна поглед до върха на грамадата отгоре му и с едно силно, отривисто движение, замахна и я разцепи на две. Листове, кламери, бележки, фактури, разноцветни индекси се разлетяха в невъобразим гърч наоколо. Остатъкът от канарата се разливаше като лава, но с още един замах, Цола Ц. избута и него на пода. С интерес констатира, че плотът, над който бяха изтекли толкова години от живота й, има съвсем нелош цвят.

Цола Ц. извади чекмеджетата с бавни, методични движения и изсипа съдържанието им върху гърчещата се на пода, хартиена лавина. После стана, погали нежно стола си, поогледа сътвореното от нея, което спокойно можеше да се обяви за арт инсталация „Когато оазисът срещне лавината“, кимна доволно и напусна офиса.

След седмица Цола Ц., потръпваща от студ и вълнение, започваше първия си работен ден в голяма компания за износ на лед в Нуук, Гренландия. Офисът й гледаше към океана, а на бюрото й липсваха каквито и да било чекмеджета.

Година по-късно Цола Ц. тежеше наполовина. Ледът беше нейният нов оазис, бюрото й беше чисто и подредено, в гардероба й се трупаха всевъзможни модели и цветове бански костюми, съзерцаваше океана с часове всеки ден, а вечер се прибираше със симпатичен колега.

Единственото, което Цола Ц. нямаше беше лято.

Прочетете още:

На вкус и на цвет, тавариши нет 

Страстната седмица на една греховна домакиня 

Да е умна, но не много!

Автор: Валентина Вълчева

Казват, че Жул Верн е предвидил в произведенията си бъдещето на техническия прогрес с пророческа точност. Но на 8 юни 1949 година от печат излиза една книга, която със същата точност успява да предвиди развитието на политическите системи и на човешката природа в света за следващите не едно и две десетилетия.

Романът „1984” на Джордж Оруел бил замислен като противопоставяне на тоталитаризма. Антиутопия, в която държавата е наложила тотален контрол над хората посредством повсеместно денонощно наблюдение, страх и наказания. Едно предупреждение към онези, които смятат, че е в реда на нещата да се откажат от свободите и правата си в името на една повече или по-малко утопична сигурност.

А колко измамно добронамерено, почти човекоугодно звучи в началото, а?

Днес отдавна сме отминали 1984-та в календара, но очевидно все още дълго време ще преживяваме и откриваме предупрежденията на гениалния Оруел. Новият невидим враг днес не е тоталитаризмът, когото уж победихме и прокудихме вдън гори тилилейски. Днес той се нарича тероризъм. Нима не се примирихме с камерите на всяка крачка в името на сигурността, която очевидно така и не съумяваме да получим? Нима не се примирихме с рентгените по летищата? С мисълта, че винаги някой там може да проникне в имейла ни, в смартфона ни, в компютъра ни, защото е преценил (по какви критерии?), че сме заплаха? Нима не спряхме да се изненадваме и възмущаваме, когато чуем поредната новина, че Ангела Меркел, Владимир Путин, Доналд Тръмп и други личности от подобен мащаб са били подслушвани и следени? Нима не свикнахме да приемаме с досада поредната партида разкрити „строго секретни” документи, уличаващи тази или онази служба, държава, организация в полицейщина, необоснована агресия, опит за потискане на истината?...

Превърнахме „Големия брат” в игра. Игра, претендираща да е социален експеримент. Игра, която уж събира под един покрив представителна извадка на обществото ни. И докато се забавляваме със сбирщината в Къщата, не осъзнаваме как истинският, по-страшният Голям брат затяга малко по малко примката – не около врата ни, а около света ни. Не осъзнаваме, че може би никога всъщност не сме имали свободата да бъдем това, за което се мислим. Всъщност няма значение, ако вярваме на Оруел, защото „към какви възгледи се придържат масите и към какви не – няма значение. На тях може да им се предостави интелектуална свобода, защото те нямат интелект.”

Тоест... все още ли вярвате, че сте свободни? Интелектуално, духовно свободни, неподвластни, независими? Все още ли твърдите, че съзнанието ви не е задръстено от готова, сдъвкана и полусмляна информация, стоварваща се върху вас ежедневно от медии, социални мрежи, градски легенди, от истеричните крясъци на тълпата и от премълчаваното неудобно? Все още ли смятате, че никой не знае за страховете ви и не ги използва срещу вас, за да наложи малко по малко контрол и власт над всичко случващо се, изговаряно, помислено дори?

О, да. Изправени сме пред заплаха. Там някъде има луди с колани-бомби. Защо да не се примирим, че ще ни вземат отпечатъци на всяка гара и летище, ако това ще ни гарантира спокойствие и сигурност? Защо не наистина?

Може би защото всички тези отпечатъци, камери, рентгени, чипове и прочие малки отстъпки от наша страна всъщност не ни гарантират нищо. Освен едно – вече не можеш да направиш и крачка без да си видян, претеглен, оценен, проследен.

Но ние нямаме какво да крием, нали? Да му мислят онези, които имат!

Грешите. Но... Да, дори това е предвидено в тази странна, плашещо актуална и днес книга. „Изборът на човечеството лежи между свободата и щастието и за голяма част от човечеството щастието е по-добро.” Всъщност човечеството дори не осъзнава, че прави този избор ежедневно. Ние отдавна сме научени да вярваме, че „всичко на показ” е равнозначно на свобода и сигурност. „Всичко на показ” е смелост, достойна за уважение. „Всичко на показ” е модерно. „Всичко на показ” дори е забавно. Нима играта „Биг Брадър” не е с един от най-високите рейтингови показатели в световен мащаб?

Да, оказва се, че тя действително е социален експеримент. Умален модел на обществото ни, в което уж всички сме в един отбор, делим едно легло, но всъщност никога не знаем кой е натоварен с тайната мисия, кой е готов да остави същия този отбор да гладува, само за да се види с близките си, кой е направил странични договорки с Брадъра за малко повече личен лукс или за парче сьомга...

За малко повече власт, повече или по-малко илюзорна?

Не сме чак толкова далеч от онова минало, което си мислим, че сме загърбили отдавна. Не сме успели да излезем от „1984”-та. Само сме започнали да я живеем по нов начин.

Някога задавали ли сте си въпроса защо новинарските емисии на телевизиите са заприличали на нещо средно между криминална сводка, апокалиптична камбана и роман на ужасите? Защо „новини” са катастрофи, стачки, епидемии, агресията по пътищата и по тротоарите, смъртта? Защо не чуваме повече „добри новини”? Защото не са рейтингови ли? Защото са скучни ли?

Не. Защото е опасно. Защото докато се кръстиш с две ръце и шепнеш „Добре, че не се случва с мен!”, всичко е наред. Ти вярваш, че има и по-зле. Доволен си, че не си по-зле. Страшното би настъпило, когато спреш за миг пред някоя добра новина и си зададеш въпросът: „Защо не се случва на мен?” Защото може би след някоя добра новина някой ще осъзнае, че е угнетен. Че свободата и сигурността, които е вярвал, че има, всъщност са позволили на някого да го манипулира и моделира по свое желание и за своя угода. И защото този осъзнал се „някой” може би няма да е един. А когато твърде много хора осъзнаят това, то би довело до въстание срещу системата, срещу контрола, срещу Големия брат. Защото „масите никога не въстават сами по себе си и никога не въстават, защото са угнетени. Още повече, че те не съзнават, че са угнетени, докато не им се даде възможност за сравнение.” А какво се случва, когато все пак масата осъзнае, че е угнетена, вече сме имали възможност нееднократно да се убеждаваме. И в световно, и на местно ниво.

Дали Големият брат е унищожим? Дали все пак имаме шанс да излезем от „1984”-та? Вероятно. Шансът винаги е наблизо, но дали сме готови? Дали страхът от свободата, заплахата от липсата на онези невидими очи, които уж следят всичко и всеки, не са твърде непоносими идеи за нас днес? Дали сме достатъчно подготвени, силни и смели да поемем отговорностите на свободата си? Защото с голямата свобода идват и големите отговорности.

Вече знам какво ще кажете. Че това е днешната реалност и трябва да се пригаждаме към нея. Че реалността е изпълнена със заплахи, които могат да бъдат контролирани само чрез отказ на масите от свободите и правата им до голяма степен. Вероятно много от нас си спомнят филма „Специален доклад”. Съвършената система, разработена да предвижда престъпленията и да ги предотвратява. Един съвършен свят, в който никой нищо не може да скрие. И накрая същият този свят в ръцете на един човек, който има познанията и властта да го опорочи в своя угода.

А всъщност не получаваме ли ежедневните доказателства, че този отказ от свободата ни в името на спокойствие и сигурност не сработва? Че всички тези камери, чипове, отпечатъци, баркодове не ни спестяват терористичните атаки в сърцето на цивилизацията, нито бедствията, нито авариите в ядрените централи...

Аз нямам какво да отговоря – Джордж Оруел го е направил вместо мен.

„Реалността съществува в човешкият ум и никъде другаде.”

От нас зависи да създадем реалността си и да оставим 1984-та в историята. Но дали сме способни? Не е ли тя част от ДНК-то ни?

Способни ли сме да изберем свободата си без да се самоунищожим?

Прочетохте ли Денят, в който пораснах?

Проблемът с образованието в България е изключително наболял. Осъзнават го в еднаква степен и родителите, и учителите. Образователна система, която не отговаря на съвременните потребности и изисквания и която не дава реални умения на учениците; неадекватно заплащане на учителския труд и липса на възможности за професионално развитие; учебници, тежки на килограми и леки на материал; агресия между ученици и агресия между учители и ученици; насилие в ясли и градини; неадекватни условия за адаптация на деца със СОП... всичко това са само някои от проблемите, които очакват решение.

На 04.06.2017 г. се учреди Национална гражданска инициатива ЗА КАЧЕСТВЕНА И ИНОВАТИВНА ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА. Национална гражданска инициатива е една от четирите форми на пряко участие на гражданите в управлението. По същество националната гражданска инициатива представлява отправяне на предложения, подкрепени с подписка, от страна на гражданите към Народното събрание или към органи на централната изпълнителна власт за решаване на въпроси от национално значение.

Ние – гражданите, считаме, че образованието в България е въпрос от национално значение. Затова и осъзнаваме необходимостта от адекватни законови промени, имащи за цел да се замени остарелият и неработещ модел на отглеждане и обучаване на децата с модел, базиран на иновативни добри практики. Имаме конкретни предложения за това как съвременната образователна система може да изгради не само знаещи, но и мислещи, инициативни и емоционално интелигентни млади хора.

И вие искате това, нали? Можем да го направим заедно! Защото сме гражданско общество и имаме право да изискваме по-добро образование за децата си! Защото те са бъдещето ни! А ние държим те да бъдат щастливи, компетентни, успешни. И да останат в България!

Какво предстои? В периода 20 юни – 01 септември 2017 г. на територията на цялата страна ще се организира подписка, в която всеки може да подкрепи инициативата за подобряване на качеството на образователната система. Нека бъдем част от голямата позитивна промяна, защото тя е възможна само и единствено с участието на всички ни!

Ако желаете да бъдете част от нашия екип или доброволец в организацията на подписката, не се колебайте да се свържете с нас! Търсим активни родители и учители, които желаят промяна.

ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ В СИСТЕМАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО

1. Въвеждане на мандатност на началниците и директорите в системата на образованието, включително на директорите на ясли, детски градини и училища.

2. Въвеждане на методики за подбор на абсолютно всички постоянни и временни ръководители и служители в системата на образованието. 

3. Въвеждане на периодични тестове и събеседвания за определяне на състоянието на всеки един служител в детските ясли, градини и училищата.

4. Създаване на независима комисия за цялостен надзор на системата на образованието, в чиито правомощия да бъде включено и налагане на наказание дисциплинарно уволнение при безспорно установяване на наличие на насилие, независимо от какъв характер от страна на служители в ясла, детска градина или училище.

5. Въвеждане на постоянно наблюдение чрез технически средства във всички помещения на ясли, детски градини и училища.

6. Осигуряване на адекватен брой специалисти като психолози, логопеди, педагози, социални работници и др. във всички ясли, детски градини и училища.

7. Промяна на целия адаптационен модел при първоначалното постъпване и при смяната на ясла, градина или училище.

8. Въвеждане на периодични, ефективни задължителни обучения на служителите в яслите, детските градини и училищата. 

9. За всяко дете със СОП да бъде осигурен помощен персонал.

10. Да се разреши на родители при желание и възможност да подпомагат в ежедневните дейности от чисто битов характер яслите, детските градини и училищата. 

11. В яслите и детските градини телевизия и интернет да бъдат използвани единствено с учебна цел. 

12. Гъвкаво и адекватно финансиране на системата на образованието във всичките й аспекти.

13. Оптимизиране на процедурата за учредяване на учителски синдикати.

14. Други мерки за повишаване на качеството на образователната система.

Координатори на подписката:

Антонина Кенова – тел. 0878915139

Ема Черногорска – тел. 0887295875

Фейсбук страница на инициативата - ето тук. 

Препоръчваме ви и статията  ни "Вдигнете, госпожо, мама я мери - 13 кг.", която разглежда проблема с безумно тежките учебници на малките ученици.

В Училището, което убива мечтите, засягаме темата защо млади и кадърни учители напускат системата.

В За някои учители в училище разглеждаме някои недопустими практики, които се срещат и днес.

Глупости на килограм засяга нелепостите в някои учебници.

За агресията сме писали много теми, може да погледнете ето тази - Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник.

Автор: Мария Пеева

Идеята за това писмо ми дойде след разговор преди няколко дни с мой отколешен приятел.

- Защо не вземеш да дойдеш на прайда? – ми каза той.

- Е, знаеш, че не си падам. – му отговорих. – А и няма да съм в свои води. Как ме виждаш с шарена коса и леопардова рокля?

- Срам ли те е от мен? – ми каза той.

- Естествено, че не. – му отговорих. – Ти си такъв, какъвто си. Какво има да ме е срам?

- Срам ли щеше да те е, ако ти бях брат?

- Глупости! Щях да се гордея с брат като теб! Ти си талантлив, чаровен, умен и най-вече си непоносимо добър, дори когато си вредиш.

- А ако ти бях син? Щеше ли да се срамуваш от мен? Щеше ли да криеш от приятелите си? От хората, които те четат и ти вярват? Щеше ли да дойдеш на прайда тогава?

- Не знам. – отговорих. – Хващаш ме неподготвена. Не съм задълбавала толкова в тези въпроси.

После дълго мислих върху този разговор. И понеже съм си обещала да съм напълно искрена не само с приятелите си, не само с вас, които ме четете и ми вярвате, но преди всичко със себе си, сега четете това...

ПИСМО ДО МОЯ ПРИЯТЕЛ – ГЕЙ

Помниш ли как ми каза, че си гей? По онова време това си беше „мръсна, малка тайна“. Не че не съм се досещала, тези неща си личат. Но го почувствах като привилегия, че избра точно мен, за да се разкриеш за първи път извън тесния ви социален кръг. Мен, традиционалистката, омъжената, християнката, мъжката майка. Тогава си обещах, че винаги ще те подкрепям и ще те защитавам, ако някой подхвърля гадни шегички зад гърба ти. Пред теб не биха си го позволили, защото може да си гей, но също така си и мъж много повече от някои други.

Знам, че животът ти не е лесен. Няма и да стане. Гей или хетеро, никой не иска да бъде самотен. А в твоя живот има много повече самота отколкото в живота на всеки „нормален“. Защото майка ти все още се просълзява, че няма да й доведеш снаха и да й народите куп малки сладки внучета, а баща ти все още се срамува и се прави, че не съществуваш. Да не говорим колко по-тесен е кръгът, в който можеш да си намериш партньор, за да споделиш живота си с него и колко по-трудно се поддържа стабилна връзка във вашия свят. И как това би се приело от всички около вас – съседи, колеги, дори приятели.

Защото ние сме злобни към всички различни. Спомняш ли си как веднъж ти казах да не го приемаш лично, когато някой, сляп за ориентацията ти, беше разказал виц за хомосексуалните пред теб? Гаден виц, от който на човек му застава буца на гърлото, и без да е хомосексуален. Но как може да не приеме човек лично омразата? Като кокошките сме – когато се появи някоя с различно оперение, я кълвем до смърт. Нищо, че може да е по-красива от останалите. Може би и точно заради това. Защо го правим? Какво защитаваме? Християнският морал ли? Всички ли сме християни? Всички ли сме морални? Какво право имаме изобщо да съдим когото и да било? „Нека пръв хвърли камък този, който е безгрешен“. Не знам дали си наясно какво значи „безгрешен“ според Библията? Който не е правил секс преди брака или извън брака, който не е мастурбирал, който не се е напивал, който не е сребролюбец, който не се кланя на идоли, който спазва почивния ден, който не краде и не лъже, който не пожелава чуждото… Много станаха изискванията, питам се дали изобщо някой може да им отговори. Но си прав, че е лицемерно от страна на църквата да си затваря очите за извращенията в манастирите, а да осъжда хората, които открито заявяват какви са.

Вече мога да отговоря на последния ти въпрос. Не бих се срамувала, ако си ми син и не бих те крила. Да, ще ме боли, но не защото си различен от мен. А защото всяка майка иска децата й да живеят леко и щастливо. Пък вашият живот не е лек. Все още сте заклеймени, все още политици се изправят и твърдят, че хомосексуализмът е болест. С един политик съм съгласна обаче, макар и моите основания да са различни от неговите. Вие не трябва да се криете. За да не ви изнудват, за да не използват срещу вас същността ви, за да не ви унижават. Хомосексуализмът не е нещо, от което трябва да се срамува човек. То просто е факт от живота ти. И когато ние, „нормалните“, приемем, че не е повод за срам, тогава няма да има и необходимост вие, различните, да го превръщате в повод за гордост.

Попита ме дали бих дошла на прайда.

Знаеш ли, може и да дойда. Точно защото там няма да съм в свои води.

Нека веднъж и аз да почувствам какво е да си различен.

Може би ще ви е интересно да прочетете и още нещо за гей хората. А една много щура мама, по прякор Холерата сме ви представили в тази статия.