Автор: Мария Пеева

Не знам защо тази дума е толкова трудна за произнасяне. Не обичам да обобщавам, но сякаш за българина е още по-трудна. Когато си в чужбина и някой те блъсне случайно на улицата, веднага чуваш „sorry”. Тук най-често ще те изгледат накриво или най-много да ти кажат „опа“. Наскоро приятелка сподели как непозната жена затръшнала вратата на магазина и ударила детето й. След което дори й обяснила, че е безотговорна майка. Е, как да не се вбеси човек? И как приключва историята? Две гневни жени хвърлят огън и жупел, едно дете плаче и учи погрешни житейски уроци. Преди време подобна случка ми разказа друга приятелка, която има лек северняшки акцент. Непозната блъска детето й, майката прави забележка да се извини, защото така е възпитано и защото така учи сина си. Отговорът: „Ти ли ще ми кажеш кога да се извинявам? Ходи си на село, ние тук не се извиняваме за щяло и нещяло“.

Почти няма ден, в който и аз самата да не попадна в такава ситуация. Шофьор ми отнема предимството на улицата и гледа в другата посока. Таксиджията ми бърка адреса и не е виновен, че не познава града. Дори близки хора рядко се извиняват един на друг. Роднини не си говорят години наред и семейни вражди продължават с поколения, само заради някаква дреболия, отдавна забравена, за която единият не е намерил куража да се извини, когато му е било времето. И не само хората го правят, а и институциите.

Наскоро плащах интернет в касата на голям мобилен оператор и макар че три пъти обясних ясно за кой адрес искам да платя, накрая се оказа, че са ми взели пари за интернета на сина ми, който е на друг адрес, но на същото име. А неговият беше вече платен, тоест взеха пари за следващия месец, пък моят го изключиха. Същите тези хора преди няколко месеца ме държаха три дни без интернет, защото техниците им объркали някакъв код при монтажа. А иначе таксата си върви. Седнах да пиша оплакване, отказах се. А после се ядосах на себе си. Трябваше да го напиша. Ей така за едното „извинявай“. Да се знае, че когато някой сбърка и причини неудобство на друг, е редно да се извини. Вие помните ли случай, в който институция да ви е ощетила по някакъв начин и да сте получили извинение? Когато се нанасяхме в последното ни жилище, ни начислиха огромна сметка за вода. Впоследствие се оказа, че е грешна. Не само че не получихме извинение, ами трябваше и да си я платим цялата, защото системата така работи и иначе ще ни спрат водата. Разбира се, после месеци наред не плащахме, докато се компенсира разликата. Но извинение нямаше и парите ни ги взеха предварително. Ами ако съм пенсионер? Ако нямам възможност? И не ми казвайте, че навсякъде е така. Досега при поръчка от чужбина един-единствен път имаше проблем с доставката и после получих не само извинение, но и код за отстъпка. В интерес на истината същото се случи и с електронен магазин в България, което много ме учуди и даже ме зарадва. Та има светлина в тунела, но в частните фирми. Институциите тепърва трябва да се учат.

Все още е пресен ужасният случай с пребитата лекарка, който потресе всички ни. Знаете ли какво ме впечатли най-много? Противоречивата реакция на обществото. Имаше безкрайно жестоки коментари - и не защото хората мразят лекарката или са пострадали лично от нея, напротив - всички пациенти я подкрепиха. А защото години наред се покриват случаи на лекарски грешки и хората остават изпълнени с чувство на гняв. За мен това беше показателен пример за последиците от липсата на извинение, от непоетата вина.

А кога последно сте чули обществена личност да се извини публично за нещо? Срамно им се струва, недостойно. А не е като да не правят грешки и гафове. Е, как да очакваме обикновеният човек да приеме, че е нормално да се извини за дребните си простъпки, когато тези, които решават съдбата му, не го правят?

Блогърката Дара, чели сте нейните истории за канадските тийнейджъри и мамешките групи, беше написала в профила си, че не може да проумее защо в България не се учи нищо за соц-времената. Тя живее в Канада, а големият й син учи по история за комунизма в XX век. Всеки ученик трябвало да направи презентация за някоя държава и той избрал България, нали си е българче по рождение. Дара се чудеше защо в българските училища това не се изучава и кога този период ще стане част от историята, а не просто черна дупка. Толкова се учи за турското иго/робство/присъствие, а за периода, който ние, родителите, все още помним, се казва съвсем малко. Информация има колкото искаш, но е все по сайтове и блогове, където гледните точки са в двете крайности – от възхвали и носталгия до крайна омраза.

Тогава се замислих, че един от наистина сериозните проблеми на съвременното ни общество е, че никой от хората, отговорни за нещата, които се случваха през комунизма, не застана пред обществото да се извини. А не е да няма за какво. Не чухме извинение за жертвите на Народния съд, не чухме извинение за лагерите, не чухме извинение за ограничаването на правата, за репресиите, за възродителния процес. Хайде, ще кажат някои, това са политически разправии, винаги при смяната на строй ще има жертви. Но не е точно така. А извинение за Чернобил да сте чули? За тези няколко дни, в които само определени хора пиеха чиста вода и се пазеха да излизат навън, а всички останали, цяла България, се радваше на хубавото време и поемаше с пълни шепи радиация. Няма точна статистика на жертвите на Чернобил в България, но според известния онколог проф. Иван Черноземски в периода 2014-2040 г. над 1 млн. българи ще се разболеят от рак, тъй като процесът на разпадане на някои радиоактивни елементи започва едва сега. Лекарите смятат, че това е причината и за масовите репродуктивни проблеми в България, за бума на заболяванията на щитовидната жлеза. По делото „Чернобил“ има дори осъдени ефективно, но дали някой от тях си призна вината? Не, присъдите се обжалваха до последна инстанция. Как е възможно да продължим напред и да развиваме гражданско общество и европейска демокрация, уважение и нормални отношения помежду си, докато нашите политици не се научат да се извиняват? За да продължиш напред, трябва първо да си изчистиш зад гърба. Не може да си сътворил кочина в дома си и просто да затвориш вратата. Вонята в един момент ще те застигне.

За сравнение Германия след Втората световна война не намира веднага сили да поднесе национално извинение. Канцлерът Аденауер се опитва да омаловажи националната вина и да насочи общите усилия към съживяване на съсипаната държава. Но по-късно, през 1970 г. Вили Бранд коленичи пред паметника на еврейското въстание във Варшава в жест на покаяние. А през 1995 г. на 50-годишнината от освобождението на Аушвиц Хелмут Кол казва, че холокостът е най-мрачната и ужасяваща глава от германската история и това знание трябва да се предаде на идните поколения, за да не се повтарят никога зловещите събития от миналото. Извинения поднасят и други политици и нации. Горбачов се извини за убийството на 15 000 полски офицери в Катинската гора. Тони Блеър се извини на Ирландия за картофения глад през 19-и век. САЩ се извиниха за робството и законите, които го позволяват, Япония се извини за жестокостите си по време на Втората световна война.

Доста се отклоних от привидно незначителната случка в магазина, но извинението е винаги едно и също, и е винаги задължително – независимо дали идва от индивид, политическа класа или държава. Извинението е достойна постъпка. То е знак, че си осъзнал грешката си и поемаш отговорност за нея. Ако можеш, ще я поправиш, ако не – поне няма да я повториш. Така правят зрелите хора и зрелите нации. И ако някой го приема като признак на слабост, значи има сериозен проблем. Защото без извинение няма прошка. Има само загуба на доверие, омраза и гняв.

Едно просто „извинявай“ няма да оправи света, много ясно. Но със сигурност ще оправи нечий ден. А това е добро начало.