Може би ще ви прозвучи странно, но нещото, за което ние у дома никога не сме се карали са... парите. Виж, за децата, за възпитанието, за някакви глупави ежедневни дреболии се сдърпваме редовно, но за пари никога. И то не защото са ни в повече, или защото имаме равни доходи. Напротив - през годините парите никога не са били константа в нашето семейство. Понякога никак не са стигали, друг път е имало достатъчно, понякога аз съм имала по-високи доходи, после той. Но може би от самото начало тръгна така, че не сме делили парите, приехме, че са общи и никой не е управлявал еднолично семейните финанси, всичко се обсъждаше. В същото време забелязвам, че в някои семейства въпросът за парите води до сериозни раздори. А понякога дори до раздяла. Тъжно е една връзка да приключи заради такъв съвсем преодолим проблем.  

Какво да правим, ако единият в семейството е пестелив, а другият с широки пръсти? Ако единият тегли кредит, а другият дава заеми на приятелите си? Как да разрешим неразрешимия на пръв поглед финансов конфликт и има ли правилен начин да се говори за пари в семейството? Ето какво съветват брачните консултанти при такива въпроси.

Колкото и да е странно, много двойки не обсъждат този въпрос. Може би защото така са свикнали от детството си, да приемат, че това е грижа на големите, и когато минат в групата на възрастните, просто нямат готовност за подобни разговори. Ето защо за децата е добре да са наясно със значението на парите. Други смятат, че темата е деликатна и не споделят мнението си на глас. 

Откъдето и да погледнем, парите са ресурс, а достъпът до него дава власт. В семейните отношения този механизъм също действа. Ако двама души не са се научили да мислят като екип, трудно ще осъзнаят какви са общите им интереси и ще се тревожат единствено за собствената си безопасност: „А ако другият има повече власт?“. В такава ситуация въпросът с парите става болезнена тема.

Както за екипа, в който работим, така и за семейството е важно да знаем какви са целите ни, как искаме да премине съвместният ни живот? Как ще използваме ресурсите си, включително и финансовите? Колкото по-ясна е картината на общото бъдеще, толкова по-леко се понасят конфликтите и толкова по-продуктивни са преговорите. 

Ако в семейството отношенията по начало са сложни, финансите могат да бъдат използвани като инструмент за насилие и принуда, за власт над другия. 

В началото на връзката никой не мисли особено за парите. След това двойката решава да живее заедно, да поеме отговорности. И настъпва времето за „договаряне“ - планиране, поставяне на цели. Как и от какво ще живеем? Имаме ли нужда и възможност за по-голямо, вече общо жилище? Какъв ще е подходът ни – ще спестяваме, ще теглим кредит или ще търсим възможност за допълнителни доходи? Какви са отговорностите ни към близки хора (възрастни родители, деца от предишна връзка)?

Ако позициите ни по тези въпроси съвпадат, нямаме повод за безпокойство. Често обаче всичко е точно обратното: все пак това са двама души, които внасят във връзката си нагласите и правилата от семействата, в които са отраснали, личния си опит, собствените си убеждения и ценности, свързани с парите. И най-важното – няма единствено правилен начин да печелиш или харчиш. Затова трябва да обсъждаш и да се договаряш с другия, колкото и неуместно делово да звучи.
Кое е важно

Равнопоставеността. Двамата партньори имат еднакво важна роля при вземането на финансовите решения, дори единият да работи, а другият – не, или да имат различни индивидуални доходи. Щом сме семейство, правото на глас е еднакво.

Тайните. По принцип в честните партньорски отношения те не би трябвало да съществуват. Случвало ли се е да си купим нещо, а на другия да кажем: „О, тази рокля ли? Не, не е нова, отдавна не бях се сещала за нея.“ Случвало ли се е да вземем заем и да „забравим“ да кажем на партньора си? Или пък сме подпомогнали някой близък в нужда със значителна сума и сме скрили от другия този факт, за да не възникват конфликти? Загубата на доверие, до която обикновено водят подобни тайни, е много по-опасна от факта, че сме ги скрили.

Видът на бюджета. Важно е да е ясно от начало какъв е бюджетът ни – общ, индивидуален или смесен. От това зависи как действаме, като получим заплата – правим ли общ бюджет, или отделяме определена сума за общите разходи? Точните и ясни договорености ще ни спестят спорове и конфликти в бъдеще. Ако единият партньор дава всичките си средства, а другият заделя своите, в един момент ще се натрупа обида и усещане за неравностойност, което може да ескалира и да има неприятни последици. Независимо какъв вид е бюджетът ни - дали всички пари са общи или всеки разполага със собствените си средства и заделя за общите, трябва ангажиментите да са ясни.

Навиците, а не личността. Какво правим, ако партньорът ни харчи повече, отколкото сме се споразумели? Вариантите са два - обсъждаме конкретен проблем, който трябва да решим? Или го обвиняваме в безотговорност, егоизъм, небрежност? Когато имаме финансов проблем за обсъждане, не бива да излизаме от рамките му и да поставяме другия в позиция да се защитава, вместо да ни сътрудничи. Много е важно как ще подходим в случая. В крайна сметка ние обичаме човека до нас и целта ни не е да се скараме с него и да го обидим.

Трупането на обида. Колкото повече се преструваме, че всичко е наред, толкова по-малка е вероятността да започнем открито да обсъждаме финансовите си проблеми. Но това е единственият начин да ги разрешим, затова не бива да отлагаме.

Как да говорим за пари

Първо трябва да сме сигурни, че разговорът действително е за пари. Твърде често разногласията са свързани по-скоро с властта, контрола, безопасността, самоуважението и любовта. Затова трябва да разграничаваме емоционалните от практическите въпроси.

Да помислим как самите ние се отнасяме към парите: как е било прието в семейството на родителите ни, как сме се справяли с това в предишните си връзки. Често предполагаме, че нашият подход към парите е единствено правилният, а всички останали грешат, но невинаги е така. Да оценим навиците си: пестим ли, или харчим? Склонни ли сме към импулсивни покупки? Водим ли си сметка за всеки лев или губим волята си като чуем думата „разпродажба“. Дали това дразни партньора ни и ако е така, дали е по силите ни да направим известен компромис? 

Да изберем подходящото време за този разговор. Той трябва да е спокоен и доброжелателен. Да се опитваме да се договорим в пика на семейния скандал не е конструктивно.

Да обсъждаме заедно различните парични сценарии и това как всеки от нас може да действа. Ако имаме опасения заради навиците на партньора, финансовите му решения или ролята му в управлението на парите, трябва да му кажем например: „Не съм съгласна да сменим колата, имаме нужда от ново обзавеждане на кухнята.“

Да сме готови за разногласия и компромис. Когато става дума за пари, мъжете и жените често имат различни гледни точки. За жените парите са безопасност и стабилност, те често са склонни да се тревожат, когато възникнат финансови проблеми. Мъжете рискуват повече, а в обсъждането на финансовите въпроси виждат заплаха за самооценката им.

Да обсъждаме общите си финансови цели: купуването на жилище, влагането на пари в образованието на децата. Каква сума сме готови да заделяме месечно? Добре е да установим общи правила и ограничения – лимит на спонтанните разходи, сумата, която всеки може да харчи, без да го обсъжда с другия, средствата, които сме готови да отделим за семейната ваканция, развлеченията, хобито на всеки от нас.

Парите често определят задълженията към домакинството. Единият от партньорите може да поеме ролята на „финансов директор“, да води домашното счетоводство, да планира разходите, а другият да е съсредоточен върху дългосрочните спестявания и инвестициите. Но да се занимаваш с едно и също дълго време е изтощително и може да стане повод за конфликти. Затова ролите може да се сменят на определени интервали от време.

Да обсъждаме притесненията си, свързани с парите. Може би се боим да останем без средства или се притесняваме, че няма да имаме пари за фонд "и аз съм човек"? Готови ли сме да снижим стандарта си на живот, ако се наложи? Какъв ще бъде нашият план за действие, ако един от нас остане без работа?

Ако коментираме открито и спокойно всички тези въпроси с човека до себе си, ще си спестим сериозни финансови и семейни кризи.

Препоръчваме ви още:

Мамо, ние бедни ли сме?

Мъжете, жените и парите 

Мъж в хипермаркета

Автор: Лени Рафаилова

Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка, с треперещи старчески пръсти, с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея, на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката, младо момиче в електриков клин, мажеше с пръст по екрана на поочукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст, с ягодово червило, го гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка, с хлътнали очи и изпито слабо лице, чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги преобразяваше в дребни цветни канарчета.

Мая не си усещаше краката. Отдавна не бе слагала обувки на ток. Днес обаче нямаше как да отиде на срещата с дънки и кецове. Искаше й се този ден да приключи, да се качи в малкия им задушен апартамент, да хвърли в коридора проклетите обувки, да отвори широко прозореца, да седне на дивана и да качи крака на масата. Петък е и след изтощителната седмица имаше нужда от питие, даже от няколко. В главата й се мотаеха и омотаваха, сглобяваха и разглобяваха в хаотичен безпорядък мисли и емоции от последните дни. Щракаха и прещракваха часовници, електрически кани, котлони, ключове, перфоратори. Дрънчаха тенджери, тигани, паници, вилици, лъжици. Стържеха гласове, спирачки, врати и ножове. Виеха гладни кучета, празни хладилници, прахосмукачки и перални машини. Съседът, който ремонтира банята си, лудата, която псува на балкона в 3 сутринта, бабата, която все пита за оранжевия котарак, отворени празни пощенски кутии, клошарката с две висши, която тътри твърде големите си ботуши по стълбите, миризмата на препържена риба и вкиснало зеле. Викове, крясъци, клаксони. Поледица, жената с гълъбите, оцветен в жълто сняг, момичето с голите крака на ъгъла. Цигани, товарачи, строители, гастарбайтери. Евтини цигари, зъзнещи млади жени в тънки палта. Деца с уморени очи. Аромат на баница и кюмюр. Куцащо куче молещо се да пресече улицата. Кал. Замръзнали наполовина локви и псуващи мъже. Седем сутринта, седем вечерта. Неизмити чинии, сърдити деца, ненаписани домашни, несбъднати желания, избледняваща надежда. Коледа.

Мая вдигна очи. Две пъстри жени избираха скъп шоколад с коледна опаковка. Някой поръчваше котлети сьомга. Дядо с бастун слагаше в изтъняла мрежа прораснали картофи. Кавгата на касата продължаваше. Бабата с монетите се разплака, хвърли портмонето и закуцука към изхода. Джуджето зад касата гледаше унило. Диненото шкембе въздъхна и хвърли победоносно пред джуджето бутилката водка. Касовите апарати продължиха празнично да пищят.

Мая развърза шала си, долови остатъчен аромат от парфюм. Късно е. Дано децата са разходили кучето. Някой изпусна буркан с кисели краставици. Група младежи дрънкаха с бирени шишета. Вероятно той вече си е дошъл. Погледна телефона си. Нямаше пропуснати обаждания. Усети болка в рамото и свали чантата си. Вероятно. Седнал е и гледа новини, децата са забили нос в телефоните. Всички чакат. Никой не звъни. Знаят, че в края на месеца тя няма пари за дребни глезотии, понякога и за джобните им. Не са щастливи. А тя? А той? Проклет да е тоя мизерен живот, проклет, проклет, проклет. А някога се чакаха на въртележките, някога я държеше за ръка и ходеше в синхрон с нейните стъпки. И виното беше хубаво тогава, и зимата и студът дори.

Една ръка леко я тупна по рамото. Млад мъж й показваше, че редът й е дошъл. Тя му кимна с благодарност, той се усмихна разбиращо. Едно шише ракия. Сгъната на четири десетолевка. Погледът й се спря на захвърлените краставици. Плати ги. Двама мъже с работни гащеризони мълчаливо пиеха тъмна бира, луксозна блондинка изтупваше ведри снежинки от мъхесто розово палто. Съседката с оранжевия котарак стоеше навън и се взираше в тъмнината.

Мая преметна шала си. Ниска жена слизаше плахо по заледените стълби. Бабето с портмонето и краставиците. Мая я хваща под ръка и заедно слизоха на тротоара. Дребната жена вдига очи от земята. Сини, плашещо сини, дълбоки и мътни. Езера вдън горите тилилейски. Мая изтръпва. Проклетото динено шкембе! Да му приседне водката, дано! Пресичат улицата. Мълчат. По леда се пързалят издължени сенките им. Фаровете на преминаващи автомобили се блещят насреща им с любопитство и нескрито чувство за надмощие. Свита едноетажна къщурка сред панелното домино. Четири прозореца. Свети един. Бабата благодари и очите й стават още по-сини. Мая се смее, бутва бързо в кокалестите й ръце плика от магазина и светкавично се отдалечава. Бабата вика нещо след нея, тя се обръща, махва й с ръка за довиждане и продължава.

Зад прозореца. Той стои на своя стол, нейният е още празен. Преди имаха много столове, сега им останаха два. На масата - нейната питка, завита с пожълтяла ленена кърпа. Старата купичка с шарени бонбони, паничка шарена сол, полупразно бурканче мед. Крушка от 40 вата. Свещ, още незапалена. Печка с два реотана. Работи единият. Той чака. Нея. Ключът щраква, вратата скръцва с настроение. Тя е измръзнала, но не заради това трепери. Оставя плика на стола. Той запалва свещта. Целуват се. Като някога. Тя налива ракия. Пият, за празника. За шестдесетгодишната своя любов. Свежа, като краставица.

Асансьорът спира на шестия етаж. Съседът е приключил с ремонта. Ключът е в ключалката. Вратата скърца с надежда. Светлина. Свещи. Масата е подредена. Хризантеми, потънали в своята тиха лилава прелест. Децата са в настроение и се усмихват загадъчно. Кучето мята опашка и върти дупето си от радост. Мирише на краставица. Той. Налива ракия, за празника. Техните си двадесет години любов...

Препоръчваме ви още:

Цяла, цяла от любов
Любовта, която не виждаме
Истинският

Марина порасна пред очите ми и от слабичко палаво хлапенце сякаш изведнъж разцъфна в красиво и амбициозно момиче, което учи моден дизайн и твори прекрасни и много идейни облекла.

Какво ще ни разкажеш за себе си, Марина? На колко си години и къде учиш сега?

Казвам се Марина, на 21 години. Родена съм в Пловдив, завършила съм Хуманитарната гимназия с немски език, но вече трета година живея и уча в Милано. Смятам себе си за колоритна, забавна и интересна личност, спрямо скучното и мрачно ежедневие. Обичам живота и се старая да поема всички негови позитиви и негативи. Смела съм, щура съм и се гордея с личността си.

Ще споделиш ли нещо за семейството си?

Както се досещате, ще кажа, че семейството ми е прекрасно, но то наистина е! Имам силна, горда и щастлива майка, от която съм наследила силата си да приемам всичко с усмивка и да отстоявам себе си. Имам също и уникален, работлив, амбициозен баща, който ме научи да поемам рискове и да не се страхувам от нищо. Нещото, на което ме научиха и двамата, е ЛЮБОВ! А малкият ми брат е човекът, на когото се възхищавам от цялото си сърце. Когато едва на 14 години замина по собствено желание за Англия, усетих как от дете той се превърна в истински мъж на тази все още крехка възраст. За мен той, малкият ми Ангел, е моето второ по-добро „аз“.
Кога разбра, че мечтата ти е да се занимаваш с мода и дизайн? Какво направи, за да развиеш таланта си?

В интерес на истината никога не съм имала желание за нещо друго. Единственият предмет в училище, който ме е привличал, е български и литература. На 12-13 години започнах да посещавам курсове по моден дизайн. Няма да забравя как винаги гледах по-големите и исках да правя техните задачи. Някак си работата за начинаещи ми се струваше скучна и лесна. А и все пак бях вече на 13, нямах време за губене :). След като проектите, непосилни за мен тогава, ми отнемаха месец, накрая се чувствах изхабена и ми трябваха месеци почивка. Но в крайна сметка винаги се връщах и продължавах. Благодаря на най-уникалната учителка, която изтърпя всичките ми претенции и творчески кризи. Именно тя ме определяше като “фурия, която няма граници”. Благодаря и на баба ми, която може би първа отключи интереса ми към създаване на облекла. До ден-днешен тя е най-добрият ми учител и човекът, в чиито очи виждам най-много вяра в мен.

Разкажи ни за университета? Как го избра? Трудна ли е тази специалност? Как се подготвяш за изпитите?

Университетът, в който съм в момента, е един от най-добрите университети за дизайн в света. Първата година учих в друг институт, но там очакванията ми не бяха оправдани и реших да предприема мерки и да се преместя в името на моето бъдещо развитие. Мястото, на което съм в момента, кипи от творческа обстановка и уникални, сами по себе си креативни хора. Мразя, когато хората подценяват специалността. Чувала съм всякакви коментари като: “Ех, ама вие пък какво правите толкова. Рисувате си модели. И аз да можех да рисувам, щях да уча моден дизайн.”. Подобни коментари, меко казано, ме обиждат. Творчеството, в каквато и да е форма, не е за всеки. То е способно да ти дава и отнема. Има моменти, в които се чувствам психически изтощена, особено по време на изпитите. Те отнемат съня ми, нервите и понякога физическото ми здраве, но всичко си струва!
Вече си направила и собствена марка. Човек не бива да губи време, когато знае какво иска, нали така? Как ти идват идеите за моделите? Обсъждаш ли ги с някого? Тестваш ли ги първо върху приятелките си?

Да, започнах работа по собствената си марка, малко преди да направя 18 г. Реших, че не е нужно да чакам, докато завърша университет, а и нямах търпение. Представяла съм дрехите си в заведение, като танцьорките танцуваха с дрехите ми цяла вечер, правила съм дрехи за български изпълнители за едно турне, обличала съм промоутърки за стънт състезание, един от най-известните DJ в България ползва услугите ми от самото начало. Миналата година, заедно с колекцията ми, направихме и сайт, но за съжаление е трудно да поддържам марката, докато съм в Италия, затова работя само през лятото. Повечето идеи ми идват в момента, в който видя плата. А по принцип първо са нужни скици, но това е моят начин. Преди да пусна нещо в продажба, първо самата аз го нося няколко пъти. Не можеш да продаваш нещо на хората, ако самият ти не си го почувствал преди това.
Какво обичаш да правиш през свободното си време? Имаш ли любими дизайнери, певци, артисти, художници, спортисти, влогъри, модели, които да следваш?

През свободното си време обичам да съм навън. Обожавам да стоя часове наред с приятелките си, разбира се, обичам и да излизам вечер. Обичам и мога да контактувам с всякакъв вид хора. Има дизайнери, на които се възхищавам за труда и амбициите им, но нямам любими такива, за които мога да кажа, че ме вдъхновяват, освен може би Върджил Абло. Не обичам и да следвам тенденции, предпочитам да създавам собствени. Никога не съм имала любими артисти или певци. Всъщност много трудно помня имена на филми. Относно влогърите мнението ми е, че повечето вече са по-скоро досадни, отколкото забавни. Не обичам да прекарвам времето си в гледане на клипчета.
Разкажи ни за приятелите си. Как се забавлявате заедно? Поддържаш ли връзка с приятелите си в България? Създаде ли много нови приятелства в университета?

Всъщност, когато заминах за Италия, загубих връзка с доста хора. Но това ми показа кои си заслужават и кои - не. Преди време имах безброй много “приятели”, сега не мога да кажа същото, но мога да потвърдя, че всички са истински. Обичам ги, за мен приятелите са много важни. Не мога да си представя живота си без тях и не разбирам хора, които не могат и не искат да създават приятелства. Имам страхотни приятели в университета и определено ми харесва това, че всички сме от различни краища на света. За кратко време те станаха важна част от живота ми.

Вдъхновяват ли те преподавателите ти? Има ли някой учител в България, който те мотивира и подкрепи да избереш пътя си?

Всичките ми преподаватели в университета са работили с големи и известни на всички ни фирми като Armani, Dolce&Gabbana, Hugo Boss, Missoni и т.н. Затова, да, сам по себе си всеки един е изключително вдъхновяващ. Щом са успели да стигнат дотам, то със сигурност има на какво да ни научат. А относно гимназията, доста учители винаги са се радвали на стила ми и определено им е правил впечатление. Най-голяма подкрепа усетих от учителката ми по български език и литература - г-жа Георгиева. Тя е най-уникалният преподавател и човек, когото съм срещала. Обичам я! Тази жена заслужава уважение. Нещо, което за съжаление не важи за всички учители в днешно време.

бел.ред. Тук ще си позволя да вмъкна коментара на Таня Тракова, майката на Марина, за г-жа Георгиева: Учителката,за която пише Марина, беше и моя учителка по български. По наше време учителите бяха строги и колоритни. Не че тя не беше такава, но часовете й бяха различни. Беше интересно, запомнящо се и всички учихме уроците й не по задължение. За Николина Георгиева тази професия е призвание. Марина стъпи в това училище 18 години след мен, а тя все оше беше там, все още помнеше имената на всичките си ученици и все още преподаваше със същият плам. Така е и до днес.
Какво би променила в българското училище, ако зависи от теб?

Бих променила програмата изцяло. Не разбирам защо все още ние сме една от малкото държави, в които децата трябва да изучават абсолютно всеки предмет. Не казвам, че е лошо да имаш обща култура, но всичко е прекалено задълбочено. Не всяко дете желае да учи физика например. И не всяко дете може. И не виждам защо е нужно. В моя случай, нито един от предметите в училище не ми беше нужен за кандидатстването, а и след това. Но ето че уча в един от най-добрите университети и се справям без законите на Нютон. Всяко дете трябва да има право на избор в коя посока иска да развие уменията си, иначе се получава една пълна бъркотия. От всичко - нищо.

Разкажи ни за постиженията си. С какво се гордееш най-много?

Най-много се гордея с човека, в който се превърнах. Заминаването ми преди 2 години изигра много голяма роля в израстването ми като личност. Чувствам се силна и уверена, а за мен това са важни качества, които трябва да притежаваш, за да постигнеш целите си. Гордея се, че още преди да започна да се занимавам наистина професионално с мода, успях да изградя име. Име, което един ден ще работи в моя полза. Защото, дори когато спра да продавам през зимата, и се завърна с нов продукт през лятото, хората не са забравили мен и работата ми. Нямам търпение да завърша и да започна сериозно работа по марката си.
За какво мечтаеш? Имаш ли конкретни планове и цели?

Планът ми е да завърша и да се опитам да си намеря стаж тук - в Милано, за да видя отблизо как работи една истинска компания. Ако това не се случи, може би ще продължа с образованието си веднага след завършването, но ми се иска да го съчетая и с работа. В никакъв случай не искам да работя цял живот за друга фирма. За мен това, някой друг да слага името си върху твоите творения, е пълно обезценяване на труда. Предпочитам да работя за себе си, отколкото да съм в сянката на някой известен дизайнер.

Какъв искаш да е светът, в който отглеждаш децата си един ден?

Понякога светът е такъв, какъвто си го направиш ти. Искам децата ми да са наясно какво се случва по света, защото не мисля, че тези терористични действия ще спрат скоро, но не искам и да се страхуват. Искам да знаят, че те сами трябва да правят живота си прекрасен и щастлив, а не да очакват от някого да направи това за тях. Нещото, на което искам да ги науча със сигурност, е да не са расисти, защото наблюдавам една такава тенденция в днешно време. Няма значение откъде идваш и какъв цвят е кожата ти, а това какво носиш в себе си. И когато си заобиколен от различни по националност и религия хора, наистина се научаваш да мислиш по този начин. Затова не мога да отговоря в какъв свят искам да живеят децата ми, а какъв свят искам да създадат сами за себе си.

Препоръчваме ви още:

Натали, която мечтае да пътува 
Умните деца
Тийнейджъри пишат за доброто

Ростислава Димитрова ми прати този текст и сподели чувствата си относно един проблем, който никак не е маловажен. Иска ми се да го прочетат повече млади момичета. Иска ми се да стигне и до повече майки на момичета, за да може да си поговорят с тях откровено на тази тема. Знаете, че аз съм майка на момчета и не мога да споделя личен опит в тази връзка. Всъщност напротив, мога. Моите момчета никак не харесват пластичните корекции. Да, забелязват ги и не, не ги одобряват. Не защото аз съм коментирала по тази тема, тя не е сред най-обсъжданите в къщи. Просто им прави впечатление, когато видят момиче или жена с корекции и по някакъв начин разбират, че не е "истинска", колкото и умерена да е намесата. И възклицанията им не са от възхищение. Защо описвам тази реакция? Защото наистина не знам по каква причина млади и красиви момичета си правят подобни експерименти с външността си. Но ако целта им е да ги харесват млади и красиви момчета, са на грешен път. Достатъчно съм коментирала, ето и текста на Ростислава. Благодаря й, че насочва вниманието ни към този проблем.

Днес ми попадна статия на местен вестник, в която се описва нова мода сред младите момичета. Това е сайт, донякъде еквивалент на fundme (в който всеки може да популяризира каузата си и да събира средства), но с име включващо думата sexy. Там момичета качват свои снимки, за да бъдат СПОНСОРИРАНИ за различни процедури. Повечето не просто козметични, а за пластична хирургия. ЛЕЛЕ МАЙКО! Не знам с какви очаквания разгледах сайта, но те бяха потресаващо оправдани. Млади момичета – непълнолетни. Законно търсещи спонсори. Не намирам дума да опиша погнусата ми от видяното. Защото красивото, в техните представи, очевидно не може да се съвместява с моралното.

Може би, ако 16-годишното ми „аз“ беше попаднало на това, интересът ми щеше да бъде привлечен. НО едва ли щях да се пречупя да си търся „спонсор“. Самата аз съм мислила за увеличаване на гърдите, но се научих да се обичам такава, каквато съм. Това, което ме човърка е, че тези момичета нямат нужда от такива процедури. Но какво ги кара да ги искат? Лично мое мнение е, че това е налаганият модел по телевизии, сайтове, списания (макар и те май вече да не са толкова модерни) на еднакво изглеждащи жени. А тези жени се показват в предавания, в праймтайма на всяка телевизия. За тях пишат навсякъде. За поредния конкурс – „Мис джуки“, „Мис дупе“, „Мис силикон“ и т.н. Наредени една до друга се различават основно по цвета на косата. А другото е едно и също - неестетично щръкнали джуки, напомпани гърди до пръсване, екстеншъни и мигли, които тежат. И това не е всичко. Забелязвам тенденция за уеднаквяване на скулите при всички. Дори в комбинация с имплант в брадичката (или каквото е там), за да може да изглежда лицето по-дълго и слабо.

Познато ли ви е това чувство на преобръщане в стомаха, когато примерно гледате филм с кървища и сте погнусени? Това изпитвам. Нямам нищо против жените да се поддържат. Но имам против, когато това минава границите на естетиката и определено не е наложително. Да, корекция на носа – защо не? Когато има причина като счупване на пример. Но само защото искат да приличат на някоя плеймейтка? Защо?

А кого да обвиня? Телевизиите, сайтовете, вестниците? Семействата им? Обществото? Защо всички извръщаме глави от тази пошлост и сякаш, ако не говорим за нея, тя ще ни подмине. Докато не видим дъщеря си да си търси спонсор…

Препоръчваме ви още: 

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка 

Умения, които помагат на тийнейджъра да оцелее 

Киселото грозде

За любовния живот на една тийнейджърка

Анорексия и булимия - модерните болести на децата ни

Автор: Валентина Вълчева

- Хич не изглеждаш добре. Зле ли ти е?

- Нищо ми няма. – казвам.

Как да му кажа, че проблемът очевидно не е в мен?

За пръв път виждам човек, на когото толкова да му личи, че се е предозирал с някаква гадост, и не съм в състояние да реагирам. Познавам го достатъчно отдавна и достатъчно добре – не би трябвало да е проблем. Казвали сме си далеч по-страшни неща.

Какво знам за наркотиците всъщност?

Всичко на всичко... нищо. Имам предвид нищо извън стандартната суха информация, но нищо дето се вика „от личен опит”. А иначе се имам за човек, който знае (поне на теория) доста неща – кои полезни, кои напълно излишни. Мозъкът ми прилича на занемарен от дълго време килер (макар винаги да съм предпочитала термина „творчески хаос”), в който често пъти не успявам навреме да открия това, което ми трябва, но никога досега не ме е било толкова яд, никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

Сигурно защото не съм го очаквала. Имам предвид не и от него. От всеки друг, от себе си дори, нищо че на практика не различавам хероин от пудра захар, но не и от него. Драмите от този род са допустими за всеки друг от група „Пакост”, освен за него. Той е над тези неща. Идва ми по-неочаквано дори от сриването на Световния търговски център през 2001 година, а тогава близо четири часа бях убедена, че някой си прави майтап, съизмерим само с атомното „Ку-ку”.

Все едно!

Гледам го и се питам как така нещата се промениха чак толкова само за година или две. Кога той започна да има значение за мен? Знам точно кога. След една безсънна нощ, която започнахме в някакъв бар, с неуспешен опит за удавяне във водка, продължихме с почти успешно удавяне в Дунав и приключихме в пет сутринта на един хълм над града, в компанията на някакви непознати, където един от нас „осинови” заблудено кутренце, кой знае как попаднало наоколо. Луда работа! И от цялата нощ май успях да запомня само пръстите му. Нищо особено – просто един приятелски жест, направен в точния момент, но пък може и аз да не съм разтълкувала правилно жеста.

След това той престана да ме плаши.

Дотогава изпитвах неистов, необясним ужас от него. Един поглед и замръзвах. Пълен блокаж! Ей така, без причина. Но след онази нощ престанах да се страхувам от него и той доби значение за мен. Какво точно, така и не разбрах. Ненавреме. След това всеки път, когато в негово присъствие отново ми идваше да заема стойка „мирно”, си спомнях, че всъщност... го харесвам.

„Има време. Ще говорим. И утре е ден.”, мисля си. Някаква баналност в този смисъл. В крайна сметка минава един през нощта и не съм в най-добра форма, а наоколо се размотават още поне десет души, пред които не искам да подхващам такъв разговор с никого. Септември е, студено ми е, депресарско ми е. А и утре съм на работа – основната причина да съм в скапано настроение.

Знам, че трябва да направя нещо – нали затова са приятелите. Утре може би... „За това ще мисля утре.” Проклетата Скарлет О`Хара! Защо трябва чак пък толкова много да приличам на тази неориентирана патка? Защо не на принцеса Лея например?

Никога не ме е бивало по тежките диалози. Въздухарската ми природа не ги позволява. И като се знам, накрая или ще ревна, или ще му налетя на бой. Или и двете. Не, бе, не съм откачалка – просто съм по-емоционална, видиш ли.

Опитвам се да убедя сама себе си, че проблемът е временен. Не искам да допусна друго. Просто няма как да е друго. Та това е той! Единствената ни сигурна опорна точка, когато всички останали сме затънали до гуша в поредната реална или въображаема криза. Независимо колко зле са нещата, той е този, който ще махне с ръка: „Стегни се! Хората нокти си режат, ти си седнала да ревеш, защото те е зарязал някакъв мухльо! Имаш ли представа още колко такива ще те зарязват оттук-нататък?” Някакси отказвам да повярвам, че сега ролите са се разменили. Че аз трябва да го разтърся и да му кажа да се стегне.

- Другата седмица имам рожден ден. – промърморва той по-скоро на себе си, сякаш това го изненадва и тревожи едновременно.

- Знам.

- Трябва да направим нещо...

Определено трябва, но в момента нямам представа какво да направя. Знам само, че на никого от нас няма да му хареса. Някои разговори са по-мъчителни от вадене на зъб без упойка.

Мисля си, че рожденият му ден ще е подходящото време, не знам защо. Само да не е днес, за Бога! Нямам нито силите, нито куража да е тази вечер. Нито необходимото количество водка, ако трябва да съм максимално откровена.

А може би просто все още ме е страх от него. Мъничко.

- Чуй това! – подава ми внезапно едната слушалка на MP3-та си с жест, който почти ме кара да отскоча, готова за отбрана.

В ухото ми зазвучава „Lucky you” на DEFTONES.

…So if you’re feeling lucky

come and take me home.

Come and take me home!

Става ми зловещо.

Опитвам се да срещна погледа му, но той е потънал в качулката на суитшъра си.

Дали ако бях видяла очите му тогава, нещата щяха да са други?

................

Седмица по-късно, на същия този рожден ден, докато някой ми закачваше жалейка на яката, майка му ме попита:

- Приятели сте му. Защо не го опазихте?

Бях пропуснала момента. Всички го бяхме пропуснали.

Препоръчваме ви още:

За хората, които се счупват и другите, които го допускаме

Приятел в нужда

Защо избираме лошите момчета?

Автор: Калоян Явашев

5:00 ч. е и си пия кафето. Току-що съм успокоил големия ми син, който се разрева насън. Майка му инструктира новородения му брат как да захапе, докато суче, за да не я боли. Той обаче, като типичен мъж от мойта семка, гледа с отсъстващ поглед, докато му обясняват и после си върши неговата. Майка му страда и тихо стене, а то така ръмжи, че нищо чудно на пълнолуние да му избие козина и да вие срещу Луната. Сестра му обаче спи непробудно, ама не като принцеса, а по гръб, разчекната, като препил машинист. Така започва нашия ден в 5 сутринта, а 21 часа изглежда непоносимо далеч.

Бебето започва да реве, аз получавам инструкции да му сменя памперса и да му дам да яде. Отварям, бърша, затварям, подлагам, загащвам и бебокът е готов да замезва с прясно изцедена кърма. Изцоцва шишето внимателно и съсредоточено, като с поглед ми казва, че кърмата е най-вкусното нещо на света. От висотата на моите 37 години, започвам да му обяснявам, че кърмата все някога свършва и да не се пристрастява, но той си изпъва чак пръстчетата от кеф, докато яде. Увещавам го, че чушките на баба му са много по-хубави, че му предстои да пробва свинско със зеле и студена лимонада, испански хамон, турски куру фасул, а и правата върху циците на майка му са временни, все пак. След като се наяде, имаше малко кърма по брадичката, а на мен най-близо ми беше използваният памперс. След това нещо взе да съска зад гърба ми и успях да различа въпроса:

- Ти с какво го обърса, бе?!

Този въпрос го бях чувал, но винаги непосредствено преди това бях правил секс и се отнасяше за определени части от тялото ми. Дълбоко усъмнен в сексуалния подтекст на въпроса, реагирам светкавично, макар и неадекватно:

- Кое? - отговарянето с въпрос, никога не ми е носило успех, така че Росито взе да набира скорост:
- Не се прави на тъп! - фактът, че след 7-годишна връзка, тя продължава да си мисли, че се правя, но не съм тъп, ме поласка. Тя продължи с фалцет:
- С памперса го обърса, нали?! С ИЗПОЛЗВАНИЯ ПАМПЕРС?! Ти не си нормален, бе! Ти изобщо мислиш ли с тая глава?!

Да си мисли каквото ще, но съм достатъчно умен, за да разбера, че това са риторични въпроси, на които не трябва да отговарям. Най-добрата защита била атаката:

- Абе аз от външната страна нали съм го запечатал вече, да не съм тъп да го бърша по устата с насраната страна?

С поглед ми казва, че според нея съм много по-тъп и се надява никое от децата ни да не прилича на мен.

- Ти знаеш ли колко бактерии има там? Знаеш ли? И ти с целия си акъл бършеш бебето с него!!!

"Целият ми акъл", в момента, според нея е самотната ми мозъчна клетка, която толкова дълго не е виждала себеподобни, че също е откачила и си говори с топка като Том Ханкс в "Корабокрушенеца". Аз обаче си държа на моето:

- Какви бактерии, бе? Бебето сере вътре в памперса, а аз го обърсах с външната страна. Как да отидат там бактериите, те да не са бълхи да подскачат, а? Пък и не беше акало много, приличаше на петно от кафе, голяма работа. Аз знаеш ли с колко по-гадни неща съм се бърсал? Ми к'ви съм ял?

Тук вече започна да ме съжалява. Или май себе си съжаляваше, че ми е родила 3 деца и безвъзвратно е свързала живота си с мен. Опитът й от предишни спорове с мен я накара да преосмисли подхода си и примирено да промълви:

- Дай го тука и се махай!

Аз излизам от стаята и си отбелязвам повече да не бърша устата на бебето с използван памперс. Поне не пред жена ми.
Следващите няколко дни ще отговарям за хигиената и прехраната на другите две деца. От тях и бактериите бягат. Подготвям кускуса на котлона, паничките на плота, сиренето го измивам (сигурно и в саламурата е бъкано от бактерии) и сядам с кафето да чакам нападението, когато близнаците се събудят. Хрумва ми да си подготвя гласа, както правят певците преди концерт. Да се разпея и да раздвижа гласните струни, щото започвам да изпълнявам репертоара си веднага след като Те се събудят. Иначе изпълнението ми не е сложно, но изисква здрави бели дробове и гърло като бурия на печка. Еднообразен съм като ремикс, а най-често повтарям: "Елааа!", "Сприии!", "Нееее (там)! ", "Слеееез!", "Остави я\гоооо!" и др. Всеки би си помислил, че съм ядосан вокалист на дет метъл група с хемороиди.

Нашият блок е населен гъсто с гълъби, които живеят по терасите и парапетите. В радиус от 6 етажа и 8 тераси през деня, при нас няма гълъби. Страх ги е от звуците, които се носят от апартамента. Майките гълъбки плашат децата гълъбчета, че ще ги пратят на нашата тераса, ако не слушат. Набожните гълъби вярват, че при нас е адът на гълъбите и боязливо се кръстят от дърветата. Научили са се, че вечер е сравнително безопасно да спят около нашата тераса, но сутрин трябва да предвидят събуждането на близнаците, за да избягат навреме. Така, когато чуя паническия плясък на десетки криле знам, че Те ще атакуват в следващите 2 минути. Заставам в средата на хола, поемам дълбоко въздух, затварям очи и чувам гласа на Джон Сноу: "ЗИМАТА ИДВА". Моят глас и той да не остане по-назад самовглъбено се обажда: "Наш'те дали ще колят прасе тая година? ". Отърсвам се от тоя спам, защото в този момент бейбифонът оживява и започва оживена дискусия на междукошарено ниво. Тъй като обикновено се появяват в галоп с рогата напред, при шума на отваряща се врата, аз леко изнасям назад и застопорявам левия си крак, за по-голяма стабилност при сблъсъка с ударната вълна. Отстрани изглеждам като човек, който бута влак, но липсва влакът.

Двамата обаче ме изненадват с умерен тръст, като повтарят едно и също: "Ако, ако, ако...". Влизайки в хола, започват да обикалят в кръг и вдигайки децибелите, увеличават и скоростта. Накрая се чувствам като в ускорител на частици, с два насрани и заредени протона. С див рев уточнявам мястото и реда на почистване. Пренасяме гюрлутията в банята и започваме да отваряме пакетите. Това не е ако. Много повече е. И като количество и консистенция, не може да му кажеш така. "ако" е умалително, галено име на това, с което бяха заредили памперсите. И пак почиствам, полагам, загащвам... На минаване покрай спалнята, където жена ми кърми, решавам да поразведря обстановката, щото съм прочут с ведрия си и весел характер. Отварям вратата и й показвам съдържанието на произволен памперс и поднасяйки го към нея, тържествено обявявам:

- Ей т'ва е пълен памперс, ей тука има микроби, даже и без микроскоп се виждат, като калинки са, виждаш ли?

За нещастие не прецених добре разстоянието и памперса се оказа над главата на бебето. Дръпнах се рязко назад, но от инерцията нещо малко се отдели от памперса и цопна върху темето на сукалчето. Последното, което видях е, че ме гледа както се гледа пневмония в неонатология.

Сега стоя в хола, ръцете ми треперят, близнаците тъпчат кускуса на земята и май се мъчат да изкарат вино. Мисля си, ако денят се познава от сутринта, колко точно „акан“ ден ме чака. 7:15 е, а 21:00 е още по-далеч. Пуснах си Лу Рийд и той запя:

"Just a perfect day,
you made me forget myself... ".

Препоръчваме ви още:

Преди и ние бяхме като вас
Специален подарък
Мамамафия

Една читателка ни прати този текст. За щастие, не всички майки се чувстват по този начин, а се надявам този текст да помогне на останалите да преосмислят приоритетите си. На мен ми трябваха години, за да се откажа от обречената битка за перфектност, затова ми се иска вие да не чакате толкова.

Като човек, който не обича особено да разказва за своите проблеми, често се оказвам неволен слушател на чужди. И като такъв, забелязвам два типа майки, които се чувстват в безизходица. Едните са тези, които след раждането на децата си се опитват да обърнат света с краката нагоре, само и само да си върнат предишния живот. А другите са тези, които се обсебват от желанието да бъдат перфектни.

Първите ми е трудно да ги разбера. Нали затова ги раждаме тези деца? Защото искаме животът ни да продължи естествения си път и семейството ни да се развива. Това би трябвало да е желана промяна. А щом сме я желали, какво има да страдаме по това, което сме оставили назад? Да, на всяка жена ѝ се иска да остане насаме с половинката си или с приятелка, да отиде на кино или фитнес. И да, ако имаш възможност да откраднеш някой час за себе си, няма нищо лошо в това. Но не и тези искания да се превърнат в основна цел на съществуването ти. В крайна сметка тези деца няма да са вечно такива. Защо не се наслаждаваме на моментите с тях, докато все още децата ни предпочитат нас пред гаджетата си? След това ще имаме достатъчно време за себе си, но дали няма да роним сълзи за изгубените моменти?
 

Прочетохте ли

Имаш ли време за себе си?

А сега за втория тип – тези, обсебените от манията всичко да е перфектно. За съжаление, по мои наблюдения, тези жени имат малко изкривена идея какво е перфектно. В повечето случаи това се проявява в чисто физическите аспекти от съществуването на семейството. И да, казвам семейството, а не детето, защото жените се чувстват длъжни да се грижат за цялото семейство, в това число и за мъжа си. Но за това след малко. Сега да се върнем на децата. Когато са съвсем малки, се започва едно чистене, пране, гладене, стерилизиране. Малко по-нататък се продължава с готвене, пасиране и пак чистене, и пак пране и пак стерилизиране… Когато детето поотрасне, се почват едни курсове, частни уроци и пак готвене, и пак чистене, и пак пране… И всичко това на фона на 8-9-10-часов работен ден, защото трябва да подсигурим и финансово семейството си (все пак отдавна вече не само мъжете са отговорни за това). Тези жени са толкова заети, че дори нямат време да си зададат въпроса - кое е по-важно? Да има прясно сготвена храна всеки ден по 3 пъти (която вероятно детето няма дори да погледне, но това е друга тема) или да поиграеш на криеница с детето си? Детето да научи буквите и цифрите на 3 езика или да потича в парка с майка си или с приятелите си? Да седите вкъщи и да си разказвате на кого как е минал денят или да тичате на курс по пиано? Дали наистина има толкова голямо значение, че къщата цяла седмица не е чистена, а купчината дрехи за пране вече опира в тавана?

Прочетете и

Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала

Тези жени, в съвсем ранен етап, губят връзката си с децата. Докато мама е заета да домакинства, детето расте самотно или си намира някой друг, към когото да се привърже - баща, баба, леля…. което е смъртна обида за майките, които са дали цялото си време и енергия, за да е всичко като по учебник, а в крайна сметка детето предпочита някой друг роднина, който едно пюре не е забъркал. Но за тези майки най-важното е, когато някой им дойде на гости, да завари един перфектно изчистен и подреден дом, защото вечно се притесняват от мнението на хората. Ако попитате тези майки как е било майчинството им, те ще ви отговорят, че е било най-ужасният период в живота им.
 

Вижте още и
Добре дошли в клуба на идеалните майки

Но за съжаление, манията на тези перфектни майки не свършва с децата им и перфектно изчистения дом. Те трябва и да са перфектни съпруги, но по някакви неразбираеми за мен критерии. Освен че трябва да се забъркат пюрета за децата, трябва да има кулинарни шедьоври и за бащата на тези деца. Неговите ризи също трябва да са перфектно изпрани и изгладени. Но не защото той има подобни изисквания към жена си. Защото самата жена смята, че е длъжна да върши всичко това. Защото, ако остави мъжа си да просне прането, тя ще се чувства като лоша съпруга и как после ще гледа майка му и приятелите му (чиито жени се грижат подобаващо за тях) в очите? Това, разбира се, впоследствие се обръща в жалби пред приятелки как мъжете нищо не пипват. Съвсем наскоро, една такава идеална съпруга ми се оплакваше как трябва да гледа мъжа си все едно й е второ дете. Както винаги, при подобни разговори, последва въздишка и коментар какъв късмет съм извадила с моя мъж. И както винаги обясних, че не става въпрос за късмет, а за личен избор. Да, има мъже, които очакват жените им да вършат всичко. Но има и много такива, които желаят да делят домашните задължения с половинките си. Но жените са тези, които смятат, че това не е мъжка работа и се нагърбват да слугуват на всички. Нима тези жени си мислят, че мъжете им ще ги обичат по-малко, ако не готвят и не чистят? Или така се чувстват по-пълноценни? Опитах се да намекна на въпросната позната, че сама си е виновна и съвсем скоро тя си призна. Как в началото на съвместния им живот той имал желание да готвят заедно, но тя все не била доволна от начина, по който той вършел нещата, и решила, че е по-добре само тя да готви. И сега се обвинява, тъй като усеща, че тя го е подтикнала да мисли, че домакинската работа е нейно задължение.

В крайна сметка и тези, обсебените жени, стигат до същата задънена улица като онези, които съжаляват, че изобщо са раждали и не им се занимава с деца и семейство. Те са толкова изморени, че единственото, което желаят, е както и другите, да намерят някого, на когото да оставят децата си. С тази разлика, че през спечеленото време просто искат да поспят или по-лошо - да изчистят. А колко по-хубаво би било в събота да поиграят с децата си, да си вземат храна от близката пицария и след като наследниците заспят, да си сипят по чаша вино, която да изпият в компанията на любимия си човек, насред купчините разхвърляни играчки…

Препоръчваме ви още:

Момичета, вие сами разваляте мъжете си
Въжето се държи от двама
Женско царство в мъжки свят

Автор: Неда Дойчинова

Предпразничната еуфория се носи навсякъде около нас. До най-светлите християнски празници остава по-малко от месец. Майки и татковци щурмуват магазините за детски играчки в стремежа си да задоволят поредното желание на детето си.

ТЯ обаче не обикаля търговските центрове. Не разглежда сайтовете за детски стоки, чудейки се откъде да поръча дървена кухня или ходещ динозавър.

Извадила е коледната украса, а дори не е сигурна, че иска да започне да сглобява елхата. Гледа лъскавите топки и вижда в тях единствено отражението на сълзата, която иска да излезе от окото й.

ТЯ знае, че за поредна година под елхата няма да я чака най-желаният подарък. Дядо Коледа, изглежда, отново не е получил писмото й. Или пък не го е прочел. Или пък си е сменил адреса…

А беше толкова послушна. И тази година. Изпълни всички препоръки на лекаря си. Изтърпя стоически поредните манипулации…

ТЯ не е толкова далече от вас. ТЯ е ваша съученичка, братовчедка, колежка… ТЯ е една от 6 ваши познати, за която мечтата за дете е все още несбъдната.

ТОЙ стои на дивана и се опитва да се смее на комедията, която върви по телевизията. И този път обаче смехът му не идва дълбоко от душата.

Съзнанието му отново е обзето от онова странно чувство на виновност. И тази година няма да може да види онзи щастлив поглед на любимата си, за който мечтае вече няколко години. И тази година ТОЙ няма да може да сложи под елхата най-мечтаното от нея.

А прави всичко възможно – придружава я всеки път до клиниката, държи й ръката при всяко влизане в манипулационната. Работи до късно, за да подсигури парите за поредните изследвания.

ТОЙ не е много далече от вас. ТОЙ е вашият автомонтьор, треньорът по баскетбол на децата ви, или семейният зъболекар. ТОЙ е един от 6 ваши познати, за който мечтата за дете е все още несбъдната.

ТЕ ходят винаги прегърнати. Изглеждат толкова щастливи – млади, видимо здрави и влюбени. ТЕ не са много далеч от вас. ТЕ са ваши съседи, приятели. ТЕ са една от 6 ваши познати двойки, за която мечтата за дете все още е несбъдната.

Аз знам как се чувства ТЯ – девет поредни Коледи бях в нейната ситуация.

Знам как се чувства ТОЙ – девет години го четях в очите му, макар че нито веднъж не го изказа на глас.

Знам как се чувстват ТЕ, защото девет години това бяхме ние.

За всички ТЯХ, за поредна година, сдружение Зачатие организира „Коледно желание“.

Инициатива, която ще ги подпомогне финансово за поредния инвитро опит. Защото са изчерпали полагащите им се опити от Центъра за асистирана репродукция; защото не отговарят на критериите им за финансиране или защото са избрали клиника, която няма договор с Центъра…

А вие можете да им помогнете. Като никога не ги питате: „Какво чакате?“. Като им дадете нужната информация за тази инициатива.

Или като си купите някой от рекламните сувенири с логото на „Зачатие“, защото всички приходи от продажбата им отиват за подпомагане на ТЯХ.

Подробности за инициативата може да откриете в сайта на сдружение Зачатие или на фейсбук страницата.

Прекрасни подаръчета за вашите близки за Коледа можете да изберете оттук.

Препоръчваме ви още:

Когато двама са малко
Да дариш живот
Как се лекуват неродени бебета?