Ninja Editor
30 въпроса към себе си
Годината си отива. Време е да теглим чертата и да освободим място за нови планове. Обичайната реакция е: „Кому е нужно това?“, но всъщност най-честата причина да пренебрегваме изводите от изминалото време е нежеланието да бъдем честни към себе си. Може би в предпразничната еуфория това ни се струва твърде сериозно, но си струва да бъде направено, за да се опознаем по-добре и за да живеем по-осъзнато и спокойно.
Думата „равносметка“ наистина звучи малко заплашително. За да я направим по-лесна, можем да опитаме да отговорим на тези прости (но всъщност сериозни) въпроси. След година, когато се върнем към написаното, ще разберем до каква степен сме се променили (или не), какво сме постигнали и кое е все още недостижимо за нас.
1. Най-хубавият момент от годината беше….
2. Какво ме вдъхновяваше през тази година?
3. Коя беше новината на годината?
4. Кой е моят химн на 2017-а?
5. Кои са най-важните хора в живота ми?
6. Кое ми се отдаде най-трудно?
7. Какъв е за мен цветът на отиващата си година?
8. Кое събитие от нея бих искал/а да запомня завинаги?
9. Коя дума произнасях най-често?
10. Коя е най-нелепата ми покупка през годината?
11. Не трябваше да експериментирам с…
12. Тази година беше прекрасна, защото…
13. Кой вътрешен проблем реших успешно?
14. Кого прегръщах нощем?
15. На чия сватба се веселих?
16. Каква беше средната ми заплата през годината?
17. Имах ли разговор, който да преобърне представата за живота ми?
18. Какво започнах през 2017-а?
19. Ако можех за ден да се превърна в супергерой какво бих направил/а?
20. За какво мечтая?
21. Кое смятам за главно свое постижение?
22. Кой е подходящият цитат за тази година?
23. 2017-а мога да опиша с фразата…
24. Кое е последното написано до мен съобщение?
25. Изпълних ли всичко, което бях планирал/а за тази година?
26. Кои са новите ми приятели?
27. На кого помогнах през годината?
28. Кои нови места посетих?
29. Кое отложих за следващата година?
30. Какво искам да постигна през 2018-а?
Препоръчваме ви още:
50 новогодишни решения, различни от отслабване
Преди пет години нямаше да ме познаете. Аз също не познавах жената, която съм сега. Подозирах за нея, защото тя беше като сянка, аромат, винаги наоколо. Но видима само като отпечатък, без реални очертания. Отричах съществуването й, не бях готова да се изправя срещу нея и правех всичко възможно, за да я залича. Никой не ми беше казал, че мога да бъда обичана такава, каквато съм. Какво правех ли? Хранех се. Тъпчех се, озверяла от омраза към тази жена. Сякаш тежестта на храната ще я затисне и тя ще умре, задушена. После изпитвах чувство за вина и започвах да повръщам.
Самотата, преобръщането на света ми ме плашеха неимоверно. И аз продължавах да се тъпча, а след това да изхвърлям храната, която съм погълнала.
Тогава живеех с приятеля си. Естествено, мислех, че го обичам. От гледна точка на настоящето виждам, че с тази връзка съм се опитвала да отговоря на очакванията към мен. Още една заблуда — трябва да се подчиня на някакъв модел, за да бъда. Иронията е, че често подкрепях мои приятелки с думите “бъди смела, бъди каквато си, покажи се”. Да, можех да приема другите хора. Но не и себе си. Страхувах се, че няма да бъда обичана, ако разберат каква съм.
Затова и когато приятелят ми ме наричаше с грозни думи, аз търпях. Чувствах, че тази, скритата жена, ги заслужава. Както и аз, защото не мога да бъда такава, каквато трябва да бъда. Казвах си, че трябва да се променя, да се науча и той ще спре. Продължих да мисля същото и когато той започна да ме удря. Че той има своите основания. Мислех, че заслужавам това. И то даже не е “мислех”. Не толкова осъзнато. Той ме тормозеше и сякаш повтаряше насилието, което аз вече прилагах върху себе си.
Междувременно се тъпчех все по-ожесточено и повръщах. Вместо да опитам да разбера нуждите си и да променя живота си според тях, аз се страхувах и с храната сякаш се опитвах да затворя устата си, за да не изрека истината за себе си и търсех тежестта, която да ми помогне да остана в кутийката.
Един ден отидох на зъболекар. Той ме погледна по-особено и каза, че емайлът на зъбите от вътрешната страна е почти изчезнал. Не бях ходила на преглед няколко месеца. Това, което при повечето хора се случва за десетилетия, моите стомашни сокове бяха успели да направят за по-малко от година. Зъболекарят не знаеше истинската причина, но мисля, че заподозря. Погледна ме по-особено. Едно продължително и втренчено. Но как се говори за тези неща, това е толкова интимно и повечето лекари го знаят по-добре от всички. Но и без това аз знаех, че имам проблем. Започнах да ходя на терапия, скрих от приятеля си. За да не се усети, че има нещо, в обедната почивка тичах до кабинета на психолога, закъснявах малко, но другите дни не излизах, така че никой не ми направи забележка.
В началото чувствах, че съм готова. После започна да ми става трудно. Плачех. След това се прибирах у дома, затварях се в банята и пак плачех. В кабинета има огромна кутия със салфетки, нали знаете. Усещах безсилие, гняв, но заедно със сълзите от мен излизаше жената, от която толкова се страхувах. Един ден тя застана пред мен, без да ме пита дали съм готова да я срещна. Шокът беше огромен, но трябваше да се науча да я обичам. Знаете ли, това бях аз, такава, каквато съм създадена. Хомосексуална жена. Хранителното разстройство прикриваше липсата на любов към мен самата и страхът да си я поискам от околните.
Има време между осъзнаването с ума и осъзнаването на сърцето. Първото е по-лесно. Второто може да те накара да събереш смелост и да посегнеш към желанията си. Е, накратко, в крайна сметка посегнах. Не можех да отричам повече. Разделих се с насилника. Заминах за чужбина. Срещнах любовта, сега сме женени с нея. А булимията? Запечатана е в мен като белег върху кожата, който винаги ще е по-чувствителен. В същото време е и компас, чиято стрелка леко потрепва, когато избягам от пътя си.
* Историята на момичето, което се е преборило с булимията, разказа Виолета Керемидчиева.
**********
Всяко трето дете у нас не харесва теглото си и се подлага на диети. В периода на пубертета това може да отключи заболявания като анорексия, булимия и орторексия. Това прави проекти като “Живот на килограм” особено актуални.
"Живот на килограм" е изцяло доброволна инициатива на Психодраматична работилница, насочена към превенция на хранителните разстройства при ученици между 12 и 18 години. Идеята се обмисля от дълго време и фактът, че почти всеки трети пациент на работилницата страда от някаква форма на хранително разстройство, мотивира създаването на проекта за превенция.
В началото на октомври 2016 година стартира първият етап на “Живот на килограм”, който се провежда в шест столични училища. През 2017 продължи с повече училища и за първи път практиката бе изнесена в провинцията — в Пазарджик. Целта на работата с учениците е те да получат подходящата информация по достъпен начин, за да могат да разпознават факторите за формиране на хранителни разстройства и да реагират адекватно в ситуации на риск.
Екипът на “Живот на килограм” е от Психодраматична работилница, познати като психолози с опит, които знаят как да подходят към тези чувствителни теми. Тяхната експертна авторска програма, създадена по метода на психодрамата, включва основните аспекта на проблематиката. Със всеки от класовете се провеждат по три срещи в рамките на три месеца. По време на тези срещи децата имат възможност, чрез различни игрови техники, да си дадат сметка за това, каква би могла да е връзката между прекаленото фокусиране върху външния вид, какво се случва в емоционалния им свят и формирането на хранително разстройство. По интерактивен начин децата биват провокирани да мислят и да опознават себе си, търсейки своята идентичност. Тази година Психодраматична работилница е финалист в проекта Reach for Change — Промяната.
Препоръчваме ви още:
Автор: Янка Петкова
Покрай една анкета преди години научих доста неща за Дядо Коледа. Някои от тях дори не предполагах. Въпросните „интервюта“ се случиха много преди празниците, в един топъл следобед, в началото на ноември. Задачата беше да разберем какво знаят децата за дядото. В градинката на стария ни квартал всеки ден се събираше една група от около двайсетина хлапета, почти на една и съща възраст, които се бяха сприятелили покрай майките си. Обикновено тичаха напосоки и с виковете си стряскаха спящите бебета. Сториха ми се надеждна фокус група и затова се окопах край тях с диктофона. Идеята им се видя добра, пък и скучаеха, отговаряха с готовност, а накрая едно тях даже ме попита:
- Трябва ли да ти дам пари?
Мисля си, че вероятно аз трябваше да им дам пари, защото научих неща, които нито бях чувала, нито подозирах, но ги помня и досега.
От едно много словоохотливо момиченце например разбрах, че предната година Дядо Коледа дошъл от Шотландия чак в Чепеларе, където празнували с мама и тате. Детето уточни, че той много прилича на татковците и само на него родителите разрешават да влиза в стаята на децата. Освен това, така и така е мръднал от Шотландия, използвал случая да събуди Снежанка, която изплюла отровното парче ябълка и той я целунал и я качил на коня си.
Според една друга версия, на момченце, което децата ми представиха като „най-умния в групата“ нещата протичат доста по-делово. Дядо Коледа живее в студовете с джуджетата и елените. Като наближат празниците сяда и се зачита в писмата. После подготвя подаръците и с джуджетата ги товари на шейната. Пристигайки на място, отново прочита писмата (да не стане грешка) и ги разнася по домовете. Като свърши работа, пие топъл шоколад.
Малко по-различна гледна точка предложи едно 5-годишно момиченце. По думите му дядото пазарува в един голям магазин и товари всичко на един рейс. Като свършат подаръците пак ходи до магазина и зарежда рейса. След натоварената нощна смяна се прибира вкъщи, сяда в едно голямо кресло пред камината и пие един топъл айран.
Една червенокоса хубавица имаше съвсем изненадващ сценарий. Дядо Коледа много бързал да приготви подаръците за децата, но Баба Яга непрекъснато му пречела и за да не може да потегли с шейната, му скрила ботушите. Тогава старецът й откраднал метлата и казал:
- Бабо Яго, ако ми дадеш ботушите, ще ти върна метлата.
Именно благодарение на този бартер всъщност дядото успял все пак да пристигне в града и да раздаде подаръците. Не знаех, че в историята има и съспенс.
Съседчето ни, което също беше разпитано покрай репортерската задача, внесе някои други неизвестни за мен елементи в легендата. Дядо Коледа живеел в Лапландия със Снежанка и 7-те джуджета. Там „лятото е кратко, но невинаги е зима“. Както разбрах, Снежанка и екипът й целогодишно подготвят подаръците и като натоварят шейната, Дядо Коледа веднага тръгва, „защото много бърза“. Но това не е всичко. Предната година, като дошъл да остави подаръка на детето, изял кренвиршите, въпреки че му били приготвили бисквити и мляко.
Че Дядо Коледа много прилича на татковците съм абсолютно убедена. Баща ми беше абониран за ролята години наред. Превъплъщаваше се с готовност на всяко заводско тържество. Първоначално очите и гласът му ми се струваха някак познати. След някоя и друга година влязох в „сценария“ като Снежанка, нагласена в абитуриентската рокля на майка си. Когато роклята окъся, ролята пое по-малката ми сестра. А кариерата на татко приключи безславно на една Нова година, когато беше обявен за „най-грозната Снежанка“. Случи се на родова сбирка и понеже не можеше да отказва, прие неблагодарната роля, за да се веселят децата. Че изглеждаше странно, изглеждаше. Бяха го пременили със забрадка и обърнат наопаки кожен елек. Мисля си, че само костюмът го компрометира като актьор, иначе беше много убедителен.
Когато се роди моето момиченце, вълненията покрай Дядо Коледа възкръснаха. Първата му среща със стареца беше в ЦУМ, където ходехме всеки уикенд, защото детето много обичаше да оцветява гипсови фигурки. Вземаше някоя и цапаше с кеф. После каките от ателието дооправяха нещата, за да не са твърде абстрактни. По време на едно такова занимание, докато майката на момиченцето разглеждаше щандовете с бижута, се появи един преждевременно остарял Дядо Коледа с две асистентки. Мотаеше се из магазина и раздаваше някакви рекламни брошури. Реших, че щом детето така или иначе ще го види, поне мога да използвам момента. Влязох в магазина за играчки и взех една кукла-бебе, голямата мечта по онова време, отидох при младежа и го помолих да даде подаръка на детето ми. И като всяка майка-манипулаторка му заръчах да попита момиченцето дали си изяжда закуската (злоядо ми беше по онова време). Тригодишното хлапенце така се впечатли, че напълно изгуби звук. Дядо Коледа не беше особено убедителен, но в тази възраст детайлите убягват, връчи подаръка и заръча на детето да изяжда храната, която мама приготвя. После дни наред слушахме „спомени“ от срещата, а подаръка дори не погледна.
След някоя и друга година, в началото на декември наваля обилен сняг. Използвахме всяка възможност да излезем с шейната, защото в градинката имаше един хълм - идеален за спускане. Наставаше стълпотворение от шейни – всякакви модели и калибри. Пързаляхме се деца и майки, правехме снежни човеци и ангелчета в преспите. Заприказвахме се с една от жените и тя сподели, че са купили много хубава шейна за коледен подарък. Дъщеря й искала точно такава от Дядо Коледа и като я видели в един магазин я взели, макар че е малко рано. Детето се пързаляше с една пластмасова лопатка и гледаше тъжно шейните на другите. Жената се ядосваше, че трябва да чакат празниците, а момиченцето страда, защото си няма шейна за тоя хубав сняг. Наобиколихме я останалите майки да мислим стратегия. По едно време някой каза: „Ами защо не накараш някой ваш познат да звънне по телефона и да се представи на детето като Дядо Коледа. Да му каже, че ще му остави тази нощ подаръка. Нищо че е рано и още не е Коледа, не бива да се изпуска такава хубава пързалка.“ В началото предложението ни се стори светотатствено, те и без това анимациите доста са объркали представите на децата, но като видяхме жалния поглед момиченцето приехме, че идеята не е съвсем лоша. А майката си отдъхна, вероятно е мислела за нещо подобно, но й е трябвал малко стимул отвън. На другия ден се срещнахме на пързалката отново. Дъщеричката важно влачеше новата си шейна, спря пред нас и без да я питаме започна:
- Имам нова шейна. Дядо Коледа ми я донесе. Обади се по телефона и каза:
- Ало? Вики ли е? Обажда се Дядо Коледа…
Този телефонен разговор беше разказан на всеки новодошъл. А на пързалката нямаше по-щастливо дете.
Като си помислиш какво значение има дали Дядо Коледа ще ти звънне по телефона, дали ще мине през комина или ще ти изяде кренвиршите; дали ще товари подаръците в рейс или ще си вземе ботушите от Баба Яга и ще се метне на шейната. Даже не е важно дали ще целуне Снежанка и ще я качи на коня, за да препуснат от Чепеларе към Шотландия. И какво значение има дали след натоварената нощ ще пие топъл шоколад или топъл айран? Важното е, че съществува. Макар че за топлия айран имам известни резерви.
Препоръчваме ви още:
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!
В Деня на най-малките тази неделя хлапета между 0 и 5 години ще създадат необикновена приказка с Митко Павлов и най-любопитните за произнасяне звуци. В обедните часове малките посетители ще могат да рисуват с крачета, да се забавляват с музиката на Константин Кучев и да се развихрят със заниманията на The Little Gym.
На 17 декември децата ще се срещнат с радио и телевизионния водещ Митко Павлов в читалнята на Учебния корпус, за да научат как звучи вятърът в гората, какви са гласовитите настроения на животните и кои са най-любопитните за произнасяне думи. Артикулационните приказки ще дадат възможност на деца и родители да се упражняват заедно в изговарянето на различни фрази и звуци от околния свят, в комапнията на един от най-разпознаваемите и забавни гласове в българския ефир.
Богатата програма в Деня на най-малките ще продължи с рисуване с крачета и ръчички, забавни танци, музика с китара и усмивки, които ще вдъхновят деца и родители да открият света на изкуството и науката.
В месеца на коледните изненади Музейко предлага и неустоим подарък за бъдещите откриватели. От 8 до 23 декември всеки родител, който иска да запознае детето си с необятния свят на науките и ученето чрез игра, може да закупи едногодишна детска карта за Музейко на специална цена от 30 лв. Освен неограничен достъп на детето до детския научен център през цялата година, картата осигурява присъствие на специалните събития, както и 5% отстъпка при пазаруване в магазина за подаръци на Музейко.
Към заниманията за най-малките през декември, Музейко предлага различни коледни работилници и споделени преживявания за деца и родители. Повече информация можете да откриете в програмата на Музейко.
Препоръчваме ви още:
Ден на таланта - Lidl Неделя в Музейко
Нова строителна зона отваря врати в Музейко
Автор: Анелия Икономова
Да имаш три деца, както ще ви потвърдят моите вдъхновения - Мариана Колунчева и Калоян Явашев – моите братя по тегоба, не е съдба, това е социално значимо заболяване, което уврежда психиката и голяма част от физиката на родителите! Да си многодетен родител не е като да си нормален човек! Да започнем с елементарни неща, като кошмарите например... нормалните хора сънуват, че ги преследват убийци, че ги обладават зли демони (това прозвуча много греховно, хареса ми), сънуват кукли, които оживяват; духове; сънуват, че си губят работата; че половинката им изневерява... неща, които лично мен ме карат да се смея доста невъзпитано!
Моите кошмари се свеждат до три-четири сценария – бременна съм и/или раждам – тоя е най-гадният. Номер ДВЕ - опитвам да си преброя децата и все забравям по някое, в най-лошия случай успявам и бройката им ме довежда до не толкова тиха лудост. Оня ден сънувах, че раждам близнаци, раждането мина добре, благодаря. То е лесно като трима вече са минали – пътят е утъпкан един вид. Обаче като се сетих, че общият брой на наследниците брутално ще се покачи на 5 (пет)... не ми се беше случвало да имам паник атака, докато сънувам… обаче ей на.
Третият кошмар ми е, че всички заедно отиваме някъде!
Чела съм, че нормалните хора го наричат със странните думи „ваканция“ или „почивка“. Нямам представа, какъв заряд носят тия думи за тях, за многодетните това са думи, които носят от средно силен ужас до пълна паника, минавайки през всичките етапи за 5 до 10 секунди. Представям си само как ще изглежда катунът; колко време ще ми отнеме да събера багажа; в какво ще побера всичките тия боклуци; колко време ще ми отнеме да убедя дъщеря-тийнейджър, че два вида преси за коса не са необходими на никой, особено ако тоя никой е на 12! Да обясня още веднъж, после още веднъж и да се скараме десетина пъти за разведряване на обстановката преди пътуването! Тениски, гащи, бодита, потници, панталони, блузи с дълъг ръкав, пуловери (щото където и да отидем температурите варират в порядък от +30 до -10) чорапи, чорапогащи, шапки, якета, обувки - по 100 бройки от всичко, та да имаме за поне два дни!
Лекарствата – нурофени, панадоли, нещо за повръщане, нещо за разстройство, за дизентерия, за черна чума, за цветна чума... щото големите израстъци може и да не са болнави, но малкият – той хваща всичко... от зелени сополи, през въшки до антаркс в радиус до 10 километра от мястото, на което е позициониран! За мазилата... дума не ми се отваря... това дете последно го видях без синина или отворена рана преди 3 години, когато го родих! А откакто е тръгнал на детска, всеки ден се прибира като след свирепи гладиаторски битки...
Ако отидем някъде, просто да хапнем, и в менюто има само 20-ина неща, моите прекрасни зверове задължително нищо няма да си харесат. Ако нещата са с месо, те рязко се превръщат в силно радикализирани вегани. Ако повечето неща са постни или салати, вкусовете им се променят силно и придобиват желанието да ядат сурово месо, субпродукти, да пият кръв и да дъвчат кожа... Цитрусите ги привличат през лятото, през зимата им се ядат череши, но по една тема са единодушни и това е сладкото – никога нищо не остава!!!
Предвид гореизложеното, най-удачното място за почивка на челядта ми, би бил някой изоставен мексикански затвор, в който уютно са разположени - сръбска скара, ресторант с поне три звезди Мишлен, завод за сладолед и плантация от разнообразни насаждения, в неизчерпаеми количества!
Четвъртият ми кошмар е... че кърмя... отново! След като три деца са кърмени общо около 6 години, а последното спиране на кърмата бих описала като епична битка с природата, кърменето се превърна в тема, от която ми щръкват космите от ужас! Не знам откъде произведох цялото това мляко, но с всяко от децата, можех да отглеждам и по двама пенсионери! Сега съм абсолютно убедена, че като умра ще отида в Ада и в последния му кръг ще се изцеждам до припадък, докато непрекъснато си правя тестове за бременност и те са положителни... а малки дяволчета ще ми крещят в ухото: „Искаш ли ВАКАНЦИЯ?????“
Препоръчваме ви още:
14 фън шуй съвета
Символът на 2018 година е Жълтото земно куче. И тъй като кучето е дружелюбно същество, посрещането на неговата година в уютна атмосфера, сред близките ни хора е най-подходящият начин да празнуваме. Китайците са педантични в подготовката си за такива събития и обмислят всичко до последния детайл. Някои от традициите им ни се струват странни, но те имат обяснение за всяка от тях. Подготовката за Новата година не започва с украсяването на дома, има няколко неща, които задължително трябва да свършат преди това.
1. Първо и най-важно е домът да бъде основно почистен. И не става дума за прахосмукачка, а за „изгонване“ на праха от старата година – всичко се оглежда и почиства прецизно, особено в ъглите. Изхвърлят се старите, непотребни вещи, за да се освободи място за нови, по-значими предмети. Иначе циркулацията на правилната енергия ще бъде затруднена, а това означава, че трудно ще се придвижваме към набелязаните си цели.
2. В украсата на дома също има много символи. Много важно е къде ще бъде разположена елхата. Нейното поставяне зависи не от това къде е най-удобно, а какви са плановете ни за годината, която започва. За целта фън шуй специалистите разделят жилището на зони и всеки трябва да прецени коя от тях ще му е най-важна през следващата година.
Югоизток
Ако приоритет за семейството е увеличаването на материалните блага, елхата трябва да се постави точно в тази част на дома.
Изток
Това е зоната на семейните отношения. Ако през последната година сме имали конфликти, проблеми помежду си и искаме да възстановим хармонията, трябва да поставим елхата на това място.
Юг
Това е зоната на славата. Ако в дома има творчески личности, които търсят признание, можем да предизвикаме успеха им, поставяйки елхата там. Уверяват ни, че резултатите няма да закъснеят.
Център
Централната част на дома е мястото, където се струпва цялата енергия, затова ако в семейството има хора със здравословни проблеми и поставим елхата в центъра, можем да активизираме общата енергия в полза на тези, които страдат.
Запад
Западът „отговаря“ за благополучното зачеване, износване и раждане на децата, затова ако някой иска да зачене, да роди живо и здраво дете, може да постави коледното дръвче на това място.
Север
Това е посоката на хората, които работят върху кариерното си развитие. Елхата, поставена на север, създава добра енергия за делови успехи.
Североизток
Той отговаря за мисловната дейност и повечето китайци слагат елхата си точно в тази посока.
Северозапад
Това е зоната на пътешествениците. Ако мечтаем да опознаем нови страни, мястото на елхата е тук.
3. Основният цвят на празничната украса в Годината на Жълтото куче, по подразбиране, е жълтият. Червените топки (които са символ на благополучие) са добро допълнение към нюансите. Малко блясък (златен или сребърен), посипан върху елхата, също е по вкуса на Жълтото куче, казват експертите.
4. За да привлечем енергията на Земята са нужни елементи във формата на квадрат – това може да са салфетките (с преобладаващо жълто), малки пликчета, в които да поставим монетка за късмет, квадратни кутии за опаковане на подаръците…
5. Подаръците се опаковат в жълто или златно, за да увеличим енергията им и ползата от тях.
6. Според китайската традиция на гостите се подаряват чифтни сувенири. Не е задължително това да е някаква вещ – може да бъдат две мандарини например. Това се прави, за да прогоним самотата.
7. Основният новогодишен специалитет трябва да е от месо. Не, нямаме предвид кучешко, колкото и популярно да е в тези ширини, но тъй като символът на 2018 година е месоядно животно все пак, можем да се развихрим с пилешко, свинско, телешко или агнешко, каквото обича да хапва семейството.
8. Оказва се, че формата на новогодишната трапеза също е от значение. Според фън шуй масата не трябва да има остри ъгли, защото те предизвиквали семейни свади. Но ако не разполагаме с такава мебел, можем да се спрем на кръгла покривка, в която задължително трябва да има жълта багра.
9. Да уточняваме ли цветовете на новогодишния тоалет? Можем да „раздвижим“ жълтото с оранжево, кафяво или зелено. Зеленият цвят е особено актуален за хората, родени в Годината на Кучето.
10. Бижутата, казват експертите, трябва да са от сребро или злато, защото точно те символизират Земята.
11. Подаръците се избират според желанията, разбира се. Но ако нямаме конкретна идея, можем да се спрем на вариант, който олицетворява топлината и уюта – мек шал или пуловер, домашни пантофи, топла пижама.
12. Ако децата отдавна искат домашен любимец това е моментът да им го подарим. Новата година е идеална за такава придобивка, особено ако става дума за кученце.
13. Но с верижките трябва да внимаваме. Подобни украшения не са препоръчителен подарък, защото символът на 2018 – Кучето никак не обича вериги.
14. И накрая, задължително, макар и опасно – да се запасим с обилно количество фойерверки, бенгалски огън и всякакви други издаващи силен шум средства. С тях ще изгоним злите сили от дома си. Така казват китайците.
Препоръчваме ви още:
От първия миг се влюбих в тази книга. Тя не е просто една красива готварска книга с разкошни рецепти и прекрасни илюстрации. Тя е пътуване във времето. Върна ме и в моето детство, когато и майка ми правеше лозовите сармички с джоджен и запържена плънка. Пренесе ме и напред в бъдещето, защото си представих как моите момчета някой ден разказват за домашните ми гозби с любовта, с която шеф Манчев разказва за рецептите на майка си от детството. А как му се похапва на човек, докато я чете… Буквално усещаш аромата на джоджена и ти залютява от любимите люти чушки на майстора-готвач.
Иска ми се да бях снимала реакцията на Коко, когато видя книгата ми с автографа. Той буквално заподскача и се разпищя от радост.
Решили сме да изпробваме всички рецепти от книгата една по една двамата с него. Ще започнем от тези трите, които са ни любими и познати, но и са споделени с онези малки тънкости, които понякога майсторите-готвачи пропускат, може би неумишлено, а защото смятат, че всеки ги знае. А после ще вървим постепенно към по-сложните, онези за истинските майстори! Ентусиазмът на Коко е заразителен, а аз си имам вкъщи един бъдещ майстор-готвач, вече съм убедена.
Но както ви казах, книгата е повече от рецепти, много повече. Книгата е една вдъхновяваща история за успеха, който идва, когато правиш това, което обичаш, когато се раздаваш за мечтите си и когато не се плашиш от провалите.
Адмирации към шеф Манчев. Не само заради книгата, нито само заради кулинарния му гений. Най-вече за духа, с който е пропита цялата книга - за волята да направи живота по-хубав, за страстта да се развива, да променя света. Тя е за всички хора, които вярват, че това е възможно.
С позволението на издателството, публикувам този откъс. Няма по-добър начин да споделя с вас усещането си от тази книга, която ме завладя от първата страница и ме пренесе в един живот, изпълнен с мечти, кошмари, великолепни рецепти и… много успехи. Заслужени!
**********
Храната е машина на времето
Неотдавна мои приятели ме поканиха на гости в семейната си вила в Балкана – стара къща с огромен двор и красива градина насред тишината на едно от онези български планински селца, за които никога не сте чували. Приех на драго сърце да се отбия на път за морето. Една вечер на чист въздух в приятна компания щеше да ми се отрази добре, малка почивка от жегата в София и лудницата в средата на сезона на морето.
Когато пристигнах привечер, домакините тъкмо приготвяха вечерята. На двора бяха сложили голяма дървена маса и си представих, че само до половин час тя ще е отрупана с храна. Това се случва всеки път, като отида някъде на гости. Знаят ли, че ще посрещат готвач, хората винаги много се стараят. Аз съм изключително благодарен особено когато слагат на масата храната, която принципно обичат. Ако някога имате злоучастта или пък честта да посрещате в дома си майстор-готвач, пригответе му най-простата храна. Обикновено това е най-вкусната и запомняща се гощавка. Ако този майстор готвач съм аз, подсигурете и буркан печени люти чушки.
Исках да се включа в приготвянето на вечерята, затова предложих помощ на домакинята. Тя режеше зеленчуците за салатата на малка работна маса навън. Дворът беше зелен и просторен и освен че вече се изпълваше със свежестта на падащата вечерна роса, се усещаше и ароматът на дърво от стара къща. Наоколо имаше много цветя – високи ружи, пълзящи рози и малки градински храсти. Тъкмо си помислих, че тези хора имат голям късмет да са наследници на такова място, когато видях на масата онзи божествен домат. Голям червен градински домат, далеч не толкова съвършено оформен като онези, които излагат на първия ред по пазарите, а странен на вид, дори груб и леко крив. И все пак божествен!
Аз съм готвач и като повечето хора в тази професия преди всичко обичам да се храня. Докато готвя, вкусвам храната във всеки стадий – от суровото месо до готовия сос, пробвам всичко. Когато съм в кухнята, ям почти всичко пред очите ми – мога да опитам топло шоколадово суфле и след минута едно броколи, чакащо да се превърне в гарнитура, да ми се стори най-примамливата хапка на света. Храната за мен има притегателна сила, в пъти по-голяма от девет цяло и осем джи. Затова няма нищо чудно в това, че искам да опитам всичко. Но когато става дума за домати, говорим за отделна категория храна. За мен обикновеният градински домат е върхът на кулинарната пирамида. Или може би той е основата й. От него започва всичко и с него завършва. Пишейки това, си давам сметка, че едва ли има друга храна, която обичам повече в чистия й вид.
Затова онази вечер, когато видях онзи домат, който все още не се беше превърнал в салата, не можах да устоя. Помолих я да ми отреже малко. Тя взе една чиния, наряза домата на едри полумесеци, бръкна в бурканчето със солта, поръси го щедро и ми го подаде. После продължи да си върши нейната работа. Без да търся вилица, взех с пръсти едно парче и го погълнах наведнъж.
Миг по-късно аз съм на 15 години, висок, рус и кльощав. Току-що съм започнал девети клас на ТОХ-а в Банкя и заедно със съучениците си отивам за първи път на бригада. Изпратени сме в село Ветрен, Пазарджишко, да берем грозде. Разделени сме на групи по десет човека и всяка група се ръководи от две възрастни жени от селото, които ни дават наставления за работата. Рано сутрин ставаме, отиваме на полето да берем грозде, почиваме половин час на обяд, после продължаваме да работим до следобед, а след това до тъмно се шляем из селото потни, мръсни, изгорели от слънцето, но усмихнати и безгрижни. От стола, където ни изхранват, сутрин след закуска ни раздават храна за обяд, която ядем на полето. Храната е една и съща почти всеки ден и далеч недостатъчна за подрастващи момчета. Дойде ли време за обяд, ние започваме да дъвчем изстинали тутманици, а жените от селото сядат под ореха на сянка и вадят от платнените си торби своята храна. Тя е завита във вестник и представлява голям комат селски хляб, върху който са подредени парче сланина, плочка домашно сирене, няколко резена домат и лук, нарязан на тънки филийки. Доматът е попил в хляба, а от топлината навън сланината се е поразтопила и е омазнила вестника. Топлият ветрец носи към мен мириса на сладък лук и блажничко, а от домата преглъщам слюнка. Застанал само на няколко метра от бабите, много ми се иска да ги помоля да ми дадат да опитам, но и някак се чувствам неудобно заради съучениците ми. Гладът обаче е по-силен от срама, затова ставам, отивам при една от жените и й се примолвам да ми отчупи малко. „Вземи си, бабе, вземи!“ – щедро ми подава вестника си. Поемам влажния вестник, вземам с пръсти от всичко по малко и лакомо го слагам в устата си. Това е най-вкусната, най-съвършената храна, която съм ял. Насред полето, изморен от работата и изпит от слънцето, изгладнял от дни наред, тази хапка от най-простички селски продукти е същинско райско изживяване. Не бих могъл да забравя аромата и този благ, мек, засищаш вкус, на върха на който има резен посолен червен домат.
Когато във вилата на моите приятели, сред чистия въздух и абсолютната простота на нещата опитах онова парче червен градински домат, току-що поръсен с едра сол, се случи точно това – върнах се близо трийсет години назад. Върнаха ме ароматът и вкусът. Споменът изникна мигновено и неочаквано, хвана ме някак неподготвен. Пренесох се от един свят в друг, от едно време в друго, от едно настояще аз в едно минало. На мястото на умората от днешния напрегнат ден, в който едва дочаках да пристигна тук, застана сладката умора от онези дни на работа в полето. На мястото на днешната желана хапка се появи не просто усещането за наслада, което изпитах толкова отдавна, хапвайки онова късче храна, увита във вестник, появи се фантастичното чувство за пътешествие във времето.
Странно е как храната като фундамент, като материя може да проникне толкова неподозирано дълбоко в съзнанието ни, че да ни върне години назад. Това отдавам на аромата и вкуса, които са сетивни възприятия. Сетивният опит е най-големият опит, който трупаме през живота си, затова и храната толкова често ни връща назад във времето. Тя притежава силата на невидимите нишки, които ни свързват със самите себе си, както и с другите около нас. Тя може да ни пренесе назад във времето и да ни покаже като на лента картини от миналото, които мислим, че сме забравили.
В това намирам най-голямата сила на храната. Не просто да ни „захранва“, за да живеем, а да ни дава живот като хора – да събужда спомените и мечтите ни, да дава възможност да изразим себе си, да се свържем с предците и наследниците си. Всяко традиционно ястие е нишка между поколенията, наследство в чиния. Всяка семейна рецепта е една фамилна история, всяка подправка може да бъде онова, на което искаш да ухае детството на твоите деца. Всяка нова опитана храна запечатва в себе си едно пътуване.
Всичко, което искам да ви разкажа в тази книга, е свързано с храна. То започва от моята „първа лъжица“. В него има и солено, и горчиво, и кисело, и люто. Има, разбира се, и сладко, но за да стигнем дотам, заповядайте на моята маса.
Препоръчваме ви още:
Защо за децата е полезно да готвят
За 45-и път в Националния дворец на културата, официално бе открит Софийският международен панаир на книгата, организиран от Асоциация „Българска книга“. В рамките на събитието се провежда 5-ото издание на Софийския международен литературен фестивал, който тази година е с фокус литературата на страните от Вишеградската четворка (Полша, Словакия, Унгария и Чехия). Панаирът ще продължи до 17 декември, с участието повече от 200 издателства от страната и чужбина. Изключително наситената съпътстваща програма, включва премиери на най-новите книжни заглавия у нас, десетки срещи с български и чуждестранни автори и издатели и литературен фестивал с над 60 гости. Сред участниците от страната ни са: Ани Илков, Владимир Зарев, Владимир Левчев, Ангел Игов, Захари Карабашлиев, Момчил Николов, Милен Русков, Владимир Полеганов, Мария Пеева, Елица Георгиева, Петър Крумов, Иван Димитров, Кристин Димитрова, Оля Стоянова и др.
На 13 декември (сряда), от 16:00 часа, щанд № 115
Среща с автограф с Мария Пеева
Първият роман на Мария Пеева, известна като Мама Нинджа, и доктора по клинична психология Люси Рикспуун се чете на един дъх, но топли дълго. „Писмо до сестра ми" е история за две сестри като двете страни на монета – неразривно свързани, но и неоспоримо различни, и за онези малки нащърбени ръбчета във всеки от нас, които ни помагат да се напасваме с другите. Книга, топла като прегръдка, която може да вземете с автограф лично от Мария!
Представя издателство „Софтпрес“
Кои са събитията включени в Детската програма на панаира
13-и декември (сряда)
13.00-14.00 часа
От деца за деца – Представяне на детска книга изцяло написана и илюстрирана от деца (проект на издателство „Дъбови листа“ и Нова телевизия)
Мраморно фоайе, НДК, 2 етаж
14-и декември (четвъртък)
11.00-12.00 часа
Разтовор с детския автор Юлия Спиридонова - Юлка
Присъства унгарската преводачка Андреа Иван
Мраморно фоайе, НДК, 2 етаж
12.00-13.00 часа
Приказки за героите и животните
Организацията WWF представя „Приказки за героите и животните“ – интерактивно четене и игри в присъствието на голямата Панда
Мраморно фоайе, НДК, 2 етаж
16-и декември (събота)
11.30-12.30 часа
Разговор с детския автор Петя Кокудева
Тема: „Питанки и пътешествия – какво е да си откривател“
Мраморно фоайе, НДК, етаж 2 
13.00-14.00 часа
Ателие за деца „Шарена черга“
Нови издания на детски текстове от Йордан Радичков и работилница по илюстрация с Мария Вълкова
Мраморно фоайе, НДК, етаж 2
17-и декември (неделя)
11.00-12.30 часа
Архитектурна работилница за деца: „Да построим къща за книги“
Къде живеят книгите? Да развихрим въображението си в работа с разнообразни материали – глина, дърво, картон
Мраморно фоайе, НДК, етаж 2
Програмата на Панаира на книгата можете да следите тук и на фейсбук страницата на Асоциация на българската книга.
Препоръчваме ви още:
Пандата е черно-бяла, защото играе шах...
- Най-популярни
- Най-нови
