Преди пет години нямаше да ме познаете. Аз също не познавах жената, която съм сега. Подозирах за нея, защото тя беше като сянка, аромат, винаги наоколо. Но видима само като отпечатък, без реални очертания. Отричах съществуването й, не бях готова да се изправя срещу нея и правех всичко възможно, за да я залича. Никой не ми беше казал, че мога да бъда обичана такава, каквато съм. Какво правех ли? Хранех се. Тъпчех се, озверяла от омраза към тази жена. Сякаш тежестта на храната ще я затисне и тя ще умре, задушена. После изпитвах чувство за вина и започвах да повръщам.

Самотата, преобръщането на света ми ме плашеха неимоверно. И аз продължавах да се тъпча, а след това да изхвърлям храната, която съм погълнала.

Тогава живеех с приятеля си. Естествено, мислех, че го обичам. От гледна точка на настоящето виждам, че с тази връзка съм се опитвала да отговоря на очакванията към мен. Още една заблуда — трябва да се подчиня на някакъв модел, за да бъда. Иронията е, че често подкрепях мои приятелки с думите “бъди смела, бъди каквато си, покажи се”. Да, можех да приема другите хора. Но не и себе си. Страхувах се, че няма да бъда обичана, ако разберат каква съм.

Затова и когато приятелят ми ме наричаше с грозни думи, аз търпях. Чувствах, че тази, скритата жена, ги заслужава. Както и аз, защото не мога да бъда такава, каквато трябва да бъда. Казвах си, че трябва да се променя, да се науча и той ще спре. Продължих да мисля същото и когато той започна да ме удря. Че той има своите основания. Мислех, че заслужавам това. И то даже не е “мислех”. Не толкова осъзнато. Той ме тормозеше и сякаш повтаряше насилието, което аз вече прилагах върху себе си.

Междувременно се тъпчех все по-ожесточено и повръщах. Вместо да опитам да разбера нуждите си и да променя живота си според тях, аз се страхувах и с храната сякаш се опитвах да затворя устата си, за да не изрека истината за себе си и търсех тежестта, която да ми помогне да остана в кутийката.

Един ден отидох на зъболекар. Той ме погледна по-особено и каза, че емайлът на зъбите от вътрешната страна е почти изчезнал. Не бях ходила на преглед няколко месеца. Това, което при повечето хора се случва за десетилетия, моите стомашни сокове бяха успели да направят за по-малко от година. Зъболекарят не знаеше истинската причина, но мисля, че заподозря. Погледна ме по-особено. Едно продължително и втренчено. Но как се говори за тези неща, това е толкова интимно и повечето лекари го знаят по-добре от всички. Но и без това аз знаех, че имам проблем. Започнах да ходя на терапия, скрих от приятеля си. За да не се усети, че има нещо, в обедната почивка тичах до кабинета на психолога, закъснявах малко, но другите дни не излизах, така че никой не ми направи забележка.

В началото чувствах, че съм готова. После започна да ми става трудно. Плачех. След това се прибирах у дома, затварях се в банята и пак плачех. В кабинета има огромна кутия със салфетки, нали знаете. Усещах безсилие, гняв, но заедно със сълзите от мен излизаше жената, от която толкова се страхувах. Един ден тя застана пред мен, без да ме пита дали съм готова да я срещна. Шокът беше огромен, но трябваше да се науча да я обичам. Знаете ли, това бях аз, такава, каквато съм създадена. Хомосексуална жена. Хранителното разстройство прикриваше липсата на любов към мен самата и страхът да си я поискам от околните.

Има време между осъзнаването с ума и осъзнаването на сърцето. Първото е по-лесно. Второто може да те накара да събереш смелост и да посегнеш към желанията си. Е, накратко, в крайна сметка посегнах. Не можех да отричам повече. Разделих се с насилника. Заминах за чужбина. Срещнах любовта, сега сме женени с нея. А булимията? Запечатана е в мен като белег върху кожата, който винаги ще е по-чувствителен. В същото време е и компас, чиято стрелка леко потрепва, когато избягам от пътя си.

 * Историята на момичето, което се е преборило с булимията, разказа Виолета Керемидчиева.

**********

Всяко трето дете у нас не харесва теглото си и се подлага на диети. В периода на пубертета това може да отключи заболявания като анорексия, булимия и орторексия. Това прави проекти като “Живот на килограм” особено актуални.
"Живот на килограм" е изцяло доброволна инициатива на Психодраматична работилница, насочена към превенция на хранителните разстройства при ученици между 12 и 18 години. Идеята се обмисля от дълго време и фактът, че почти всеки трети пациент на работилницата страда от някаква форма на хранително разстройство, мотивира създаването на проекта за превенция.

В началото на октомври 2016 година стартира първият етап на “Живот на килограм”, който се провежда в шест столични училища. През 2017 продължи с повече училища и за първи път практиката бе изнесена в провинцията — в Пазарджик. Целта на работата с учениците е те да получат подходящата информация по достъпен начин, за да могат да разпознават факторите за формиране на хранителни разстройства и да реагират адекватно в ситуации на риск.

Екипът на “Живот на килограм” е от Психодраматична работилница, познати като психолози с опит, които знаят как да подходят към тези чувствителни теми. Тяхната експертна авторска програма, създадена по метода на психодрамата, включва основните аспекта на проблематиката. Със всеки от класовете се провеждат по три срещи в рамките на три месеца. По време на тези срещи децата имат възможност, чрез различни игрови техники, да си дадат сметка за това, каква би могла да е връзката между прекаленото фокусиране върху външния вид, какво се случва в емоционалния им свят и формирането на хранително разстройство. По интерактивен начин децата биват провокирани да мислят и да опознават себе си, търсейки своята идентичност. Тази година Психодраматична работилница е финалист в проекта Reach for Change — Промяната. 

Препоръчваме ви още: 

Трите килограма, които убиват

Анорексия и булимия – модерните болести

Ядат, не си играят

За социалните мрежи и невъзможните стандарти