Автор: Лени Рафаилова

Напоследък в мрежата често се натъквам на различни статии за това, какъв е бил животът на децата през 80-те. Какви сме били, какви кренвирши сме яли, къде, как и какви игри сме играли. За жмичката и филиите с лютеница. За чавдарчета и пионерчета. За печените картофи и ластика. За Седморката на Блейк и фунийките с карфици. Да, нещо такова беше детството на децата през 80-те. Първо и второ поколение таралежи без бодли. Дали е било хубаво и забавно без смартфон и 300 канала телевизия? Беше. Ама свърши.

Днес, децата на 80-те попрехвърлят четиридесетте години и си имат свои деца. И аз имам. Две. Тинейджъри към момента. Много неща ме дразнят и вадят всекидневно от равновесие, къде свързани с поведението им, къде с отношението им изобщо към живота. Дразнят ме болната зависимост от телефоните, тъпоумните селфита, в които момичетата приличат на патки, а момчетата надуват мускули с идеята да впечатлят същите тези патки. Дразнят ме всичките тези “лайкове", сърца, кучета и котенца, прегръщащи сърца или раздаващи целувки. Дразни ме фактът, че не желаят да четат книги, ненавиждам напушения Cartoon network и бляскавия Disney.

Мразя да ми говорят на"бе", да ми нервничат, да ми се сопват и да ми обясняват колко аз нищо не разбирам. Мразя да ми  се цупят, че не мога да си позволя Nike за 300 кинта или hover-board (каквото и да е това) за 700. Мразя да ме сравняват с майката и бащата на Пешо, Гошо или някой си Емил, дето имали не знам си каква яка кола, живеели в най-най-невероятната къща, а пък на децата си купували не знам си какви дрехи, обувки и телефони. Е, сори, казвам аз, ама ние не можем. Можем това и това, ама онова не ни е по джоба. Следва задължителното цупене.

И на мен ми е криво. И аз искам да им купувам разни хубави и модерни нещица от време на време. Но повече съм бясна. Аман. Писна ми да слушам кой колко пари имал и колко е яко да си богат. Взе да ми се гади от BMW-та, Porsche-та, Iphonе-и и почивки в Суринам или някоя подобна изчекната дестинация. Сигурна съм, че животът ще продължи, дори и ненадейно да изчезнат всички тия преструвки, родени от нечие болно съзнание. Разни много "болни" хора пробутват на децата ни нова ценностна система, базирана на притежанието на вещи с висока стойност. Предмети. Диктуват пълна промяна на ценностния регистър.

Извинете, ама за чий са им на децата Моцарт, Дега, камо ли Достоевски, Сега ние си имаме Криско, Гери-Никол, Митьо Пищова, Галена, Малена, имаме Пайнер, а Пайнер е ПЛАНЕТА, ей! Я, всички бързо горе по масите! Друснете му един як кючек. За най-готината мацка-подарък! Чифт нови гърди за абитуриентския бал! Те това е нашата еволюция, нашият интелектуален напредък, грандиозен естетически и етичен подем на нацията! Шибнахме дъното на човешкия упадък, а седим и пляскаме с ръце от радост. Даже и поглед не вдигаме нагоре. Седим си на дъното на бездната, потънали в някакъв смрадлив бълвоч и кълчим кълки до припадък. Децата ни се хранят не с любов, а с екстази. Заместваме живота с фалшификат. И все по-добри ставаме, а фалшификатите все по-квалитетни, рафинирани и смъртоносни.

Разни тлъсти гноми се опитват всячески да удавят децата ни в една измамна реалност, да ги подчинят на долнопробните си жалки въжделения за охолство, надмощие и власт. Ама тия същите гноми забравят явно, че децата днес са деца на онези деца от 80-те и те няма да оставят нещата така. Може да не карат BMW-та, може да живеят в скапана панелка и едва да скалъпват месеца, може, ама те познават истинския свят, защото са деца на Моцарт и Шопен, на Дега и Достоевски и знаят, че за всяко престъпление си има наказание.

Престъплението срещу децата, обаче е престъпление срещу живота, срещу неговата най-жива и одухотворена форма. Затова и наказанието на престъпниците ще е тежко. Днес таралежите от 80-те са изправени пред феномена на погубената човечност. Но те все още имат вярата, силата и куража да се противопоставят на всяка пагубна демагогия, която се опитва да посегне на най-святото, на децата им, на новите таралежчета, които все още не са намерили своя път. Да, тарaлежите се раждат без бодли, но нашите отдавна пораснаха, ще пораснат и тези на нашите деца.

… И тази вечер ще се прибера, ще приготвя вечерята, ще изтърпя някое мрънкане за нещо си, ще се ядосам вероятно за някоя слаба оценка в училище и за това, че прекаляват с фейса. Ама ще ми мине, защото вярвам в тия мойте двамата, в пламъка в очите им и в добротата, която носят. Тя ще ги направи човеци. Успешни или неуспешни, талантливи или не, това са моите деца. Вашите деца. Обичам ги точно такива, каквито са. Друго нищо не ми е нужно. Имам си всичко. Дано и при вас е така!

Препоръчваме ви още:

Въртележката
Извън времето 
Детето е в мрежата? А ние къде сме?
10 ценни урока за 10-годишните ни деца

Без „не“ и "не може" не бихме могли да възпитаваме. Забраните помагат на детето да разбере кое е правилно и кое опасно или нередно. Но и да засипваме хлапето с ограничения означава да пречим на естествената му потребност да се развива, да изкореняваме стремежа му към творчество и опознаване на околния свят. Как да подходим? Нека разберем кои 7 неща категорично не бива да забраняваме.

1. Да руши играчките си
„Докато му купя играчка и веднага я разглобява на части. Като че ли нарочно прави това!“, твърде популярно оплакване на родители. Да направим една уговорка – в ранна възраст детето просто не умее да вреди и да прави нещо „нарочно“. Всяко негово действие е продиктувано от любопитство. И ако нашият изследовател редовно руши играчките си може би е по-добре да не купуваме скъпи такива. Можем да му предоставим за игра стара количка, плюшено зверче, конструктор, книжки или вестник – нека експериментира.

2. Да се цапа
Още една страна от изследователската дейност – да измериш дълбочината на локвата, да копаеш дупка, да събираш клечки, камъчета, да ги хвърляш във водата – може ли детството без тези важни експерименти? Затова не бива да пречим на провеждането им. Мокрите обувки ще изсъхнат ( а и по-добре е да се обуят гумените ботушки), мръсните дрехи ще бъдат изпрани (за игра винаги са за предпочитане старите износени дрехи), но откритията, които малчуганът ще направи, са незаменима част от развитието му.

Вижте Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

3. Да не си дояжда
„Остана една хапка, защо не я изядеш, не бива да се хвърля храна!“, казва майката, надвесена на любимото детенце. Защо ли? Защото и нейната майка е правела същото. И това е грешка, която се предава от поколение на поколение. Не бива да се насилва детето да изяде повече, отколкото иска, за да се насити. За да има полза от храната, тя трябва да е консумирана с апетит. А апетитът идва, когато мъникът е изразходвал енергия на разходка, по време на игра или просто е огладнял, защото според режима му на хранене е дошло време за обяд или вечеря. Ако детето се храни зле, значи има някакъв здравословен проблем или още не е гладно. А твърде възможно е закуската между храненията да е била обилна и просто да няма „място“ за още храна.

Вижте 7 полезни идеи за злояди дечица

4. Да спи на включена лампа
Така много деца с бурно въображение по-лесно се успокояват и заспиват, а и не се плашат, ако се събудят сами нощем.

5. Да казва това, което мисли
В непрекъснатия словесен поток (дори да става дума за привидно несвързана реч) децата се учат да изразяват мнение, да формулират мислите си, да правят изводи. Това е особено важна дейност! Ние трябва само да ги изслушваме и да им обясняваме нюансите в значението на думите. Не след дълго малчуганът ще ни удиви с точни и ясни изводи и наблюдения.
 

6. Да разказва небивалици
Случва се да обвиним детето, че лъже или си измисля, но всъщност то изобщо няма такова намерение. Фантазиите са любимата игра в тази възраст. Чрез тях се създава собствената вселена. Така работи детското съзнание, ние трябва да „включим“ своята мъдрост и да дадем посока на тези фантазии. Можем да накараме детето да нарисува това, което му диктува въображението, или да си създаде албум с илюстрации, книжка с историите, които му хрумват. От всичко това то ще натрупа опит, а и ще събере безценна колекция от спомени.

7. Да изразява емоциите си
Детската психика е устроена така, че механизмите на задържане в нея наистина спират развитието на детето. Сложно му е да не скача, да не крещи, да не тича. Така изразходва емоционалната си и физическа енергия. Не бива да му пречим. Разбира се, ако цялото това "изливане" на енергия протича на неподходящо място, хубаво е да сме готови да предложим по-интересна алтернатива на хлапето. Ако няма такава, просто го оставете да си излее чувствата и енергията, и да се успокои. В крайна сметка и хората около вас са родители, ще ви разберат.

Какво все пак трябва да забраняваме
- да взема чужди играчки;
- да разговаря или да тръгва нанякъде с непознати;
- да удря, хапе, да хвърля предмети по други деца;
- да тича по оживена улица;
- да скача отвисоко.

Вижте защо не трябва да позволяваме на детето да ни управлява.

И когато поставяме забраните, нека обясним на детето, че правим това, защото сме загрижени за неговата безопасност, за здравето му. А човек е загрижен, когато обича. Така поднесени те престават да бъдат досадно ограничение и детето разбира, че са необходими, защото искаме то да е добре.

Източник: 7ya.ru


Препоръчваме ви още:
Игри с бебето през първата година
Златните правила за безопасност - 10 полезни съвета 
Кога ранното развитие забавя развитието

Кампания „Кашон с кауза” започва „Хармоника” в подкрепа на фондация "За Нашите Деца”.

Кампания „Кашон с кауза” стартира от днес „Хармоника” в подкрепа на фондация „За Нашите Деца”. Кампанията цели да помогне на малки деца, които са лишени от истински дом и семейство като им даде шанс за пъстро детство в нашата Детска къща.

Лесно е!

До 19-ти декември можете направите дарение чрез интернет сайта на „Хармоника” или при доставката на техния Кашон. Harmonica ще дари още толкова, колкото вие сте дарили, за да може да мултиплицира ефекта! 

Защо има смисъл?

Фондация „За Нашите Деца“ създава Детска къща през 2016 год. с изключителната подкрепа на корпоративни и индивидуални дарители. Тя е истински дом, в който екип, подкрепян от доброволци и различни специалисти, се грижи за до 6 бебета, които очакват да бъдат осиновени, върнати в родното си семейство или настанени в приемно семейство.

Поради различни причини тези деца не могат да бъдат отглеждани от биологичните си родители, а осиновяването или настаняването в приемно семейство може да бъде дълъг и сложен процес, по време на който изоставените деца са застрашени от настаняване в институция. Престоят в Къщата е алтернатива на живота в дом за изоставени деца. В нея бебетата получават пълноценна грижа, внимание и много обич, а периодичните прегледи от страна на психолози и специалисти по ранна детска интервенция гарантират, че ще бъдат констатирани навреме всички отклонения в развитието.

За да бъде обезпечено функционирането на Детска къща, фондацията разчита на помощта на дарители. Освен от средства, Къщата има нужда от детски пелени, адаптирано мляко, пюрета, каши, козметика.

Всяка подкрепа е ценна и ние я приемаме с радост и благодарност! Всеки приятел и дарител на Детска къща става неизменна част от живота на нашите деца, чието детство е помрачено от раздяла.

Дарете и променете живота на дете в беда! Защото всяко дете в България заслужава да расте обичано и подкрепяно в семейство.

Препоръчваме ви още:

Какво да правим с ненужните дрехи 
Пазете се от фалшиви "благотворители" 
Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

„Ако блестящите домашни и високите оценки се превръщат в диаманти в родителската корона, детето може би несъзнателно ще предпочете да донесе вкъщи корона от тръни, но своя собствена корона все пак."

д-р Хаим Гинът, „Детето и ние"

В различните видове съвременна психологическа и педагогическа литература често се употребява терминът "училищна невроза".

Самият термин е възникнал още през 60-те и е означавал особен вид невроза, която е била свързана с посещаване на училище и се е проявявала с още цял куп симптоми, като доминиращият e бил нежеланието да се ходи на училище. Досега все още не съществува метод за научно или клинично определяне на училищната невроза. Под този термин се подразбира цял комплекс проблеми на съвременния ученик. Най-разпространеното определение на „новата болест" звучи така: несъвместимост на личността на ученика с училищната ситуация. Но това определение ми се струва някак недовършено. Съвременните училищни неврози не се различават кой знае колко от другите неврози, единствената разлика е в мястото на възникване - това е триадата: дете, родители и педагози. Тази невроза е на около 50 години и няма клинично описание, срещат се по-скоро фрагментирани сведения за симптомите и възможните им причини. Но в нея съществува едно любопитно явление - дидактогения, тоест болест, индуцирана от училището и онази система на отношенията, която се е формирала в дадената триада.

Фактически училищната невроза представлява устойчив дискомфорт, обикновен стрес, свързан с отношението към училището; постоянна тревожност, устойчиви страхове, тиха паника, ужас, който изпитва ученикът.

Към най-често срещаните признаци на училищната невроза се отнасят:

 
- нежелание да се ходи на училище;

- често забравяне, нарушения на паметта и вниманието;

- страх пред дъската;

- избягване на въпросите за училището;

- повишена плачливост, неустойчивост в настроението;

- вегетативни симптоми: умора, прекомерно изпотяване, зачервявания на кожата, сърбеж, настръхване, диария, метеоризъм и т.н;

- физически прояви като гризане на нокти, хапене на устни, незадържане на едно място;

- повишена агресия, раздразнителност, която се съчетава с униние;

- епизодични нарушения в апетита и съня;

- чести пропуски, слабо представяне в часовете;

- алергични реакции, чести настинки, главоболие.

 
Това не е диагноза, а по-скоро феноменологично описание на трудностите при адаптацията на ученика, впоследствие водещи към нервно-психично разстройство.

С горепосочената триада се свързват различни проблеми, които варират в зависимост от годините, в които се случват. Най-напред триадата включва обикновени хора със своите потребности и очаквания, определени до голяма степен от духа на епохата, в която живеят.

Родителите нерядко съществено допринасят за развитието на неврозите. Особено актуално е това в последно време, като имаме предвид съвременното състояние на образованието, скоростта на живота, нивото на амбициите.

Първият въпрос, който се задава на завърналото се от училище дете, е: "Какви оценки имаш?". Но замислял ли се е някой как се чувства детето, очаквайки всеки ден точно този въпрос, особено ако на практика той е единственият, а оценките всъщност не са нещо, с което би могло да се похвали... И още повече, ако след честния отговор за пореден неуспех обикновено следва упрек или многозначителна въздишка.

В последно време много се говори за децата на милениума. Наричат ги АзАзАз-деца, MeMeMe или XYZ -поколението. Те са родени в периода от края на 20 до началото на 21 век. Така се получава, че този период е преходен по отношение на обществото за държавата, в която живеем. Съществено е скочила летвата на всички институции на живота, в страната се е случил рязък скок във всички сфери, което не може да не се отрази върху семейството и образованието. След колективния модел се формира нов и крайно неясен за предишните поколения индивидуалистичен модел на живота и нови феномени на съвременната реалност. Това повлиява и на децата. Сега те се възприемат като някакъв родителски проект, вид инвестиция, Self-Made философия. Много от колегите ми наричат тази епоха – „Разгул на човешкия нарцисизъм", когато личните достижения се превръщат в централен фокус, което е подхранвано от съвременната потребителска култура.

Децата и тийнейджърите са се променили много. Останали са си деца, но са в пъти по-амбициозни, което нерядко е много добре - имаме с какво да се гордеем! Но пък ако това е единствената страна на живота им, подкрепяна от родителските грижа и контрол? Тогава постоянно съществува опасност да се възпита перфекционист, самотно дете, фиксирано изключително върху успеха. И тогава такъв ученик се възприема като продължение на родителите, тяхно своеобразно нарцистично разширение, всеки неуспех на което се приема като лична обида.

В тази връзка закономерно се формира и друго възприятие на училищния свят (основано на комерсиализирането на образованието): клиент-родител срещу изпълнител-учител. При тези отношения за ниските оценки на ученика може да бъде обвинен единствено учителят и училището въобще.

Общо-взето в триадата има разнообразни отношения и богат вътрешен свят. Но най-важната част в нея, която е и най-важният й проблем - това е отговорността, станала в съвременната култура на образованието и социалния живот практически неделима между участниците. Всички вкупом се стараят да се откажат от нея, от време на време влизайки в играта, описана от Ерик Берн и именувана от същия – „съд". А Карпман е представил тези взаимоотношения като „триъгълник на властта", в който има „спасител", „жертва" и „преследвач". Ролите в тази игра се разменят всеки път, но същността си остава.

Що се отнася до ориентацията единствено към успеха, то тук винаги съществува риск да се изпадне в крайност и да се създадат условия за спад в самооценката на ученика, защото без необходимата доза реализъм именно тази крайност създава предпоставки за невротичните преживявания. Ориентация има, а изпитът не е взет с „отличен" или "много добър". Тоест успех няма.

Тук, струва ми се, е необходимо да се търси някакъв баланс между приказките за успеха и същите за неуспеха. Съзряването се основава на опит, а има ли опит без грешка? Ориентирайки детето единствено към успеха, ние се заслепяваме само от едната страна на медала. Виждаме само нея, а паралелно и тежките преживявания на учениците, притиснати в ъгъла между собствените си достижения и амбиции.......

Автор: Игор Любачевский
Превод и адаптация: Ирина Янчева-Карагяур

Източник: b17.ru

Препоръчваме ви още:

Умните деца 
Децата не са проект на родителя 
Променят ли тестовете детското мислене?

Автор: Надя Колева

Събота, 23-ти септември, 2017-та година. 18:30 ч. Една къща гори.

***

Историята, която ще споделя с вас, ще е кратка. За да се кажат някои неща, не е необходимо да се използват много думи. Истината е в действията.

***

Място на случката – едно българско село, в което все още живеят хора. Има го на картата. Все още.

Селото се намира в северозаПАДНАла България, простете, северозападна България. Има го, напук на безработицата и напук на времето. Просто го има и там живеят хора. Съвсем обикновени хора, между другото. Хора като мен и вас. Хора, които някога са имали мечти, а сега имат спомени. Но все още ги има и са там!

***

21-ви септември, 2017-а година

Откъде се появи този вятър, не сме готови да се разделим с лятото, и толкова много работа още ни чака…

Вятърът е силен, север-северозападен. Толкова силен, че по-старите хора го усещат с костите си. А по-младите се чудят как е възможно лятото да си отиде за един ден…

***

Всяка година по това време сме там. Да кажем, че е традиция. Но тази година сме с дете. И него вятърът го плаши, но ще трябва да свиква. Там често духа вятър.

Някои все още чакат ОНЗИ вятър на промяната, който вече се усеща в по-големите градове. Уви! В селата този вятър може би никога няма да дойде… Повечето вече не го и чакат.

***

22-ри септември, 2017-а година

Не спира да духа този вятър, по-силен от всякога, сякаш ей сега ще изкорени онова дърво там!!! Няма какво да се прави, освен да се скрием за малко в къщата. Но има работа да се върши, няма как да стоим все вкъщи…

***

23-ти септември, 2017-а година. Събота следобед.

Работата е почти приключила вече, но какъв е този дим?

***

23-ти септември, 2017-а година, 17:00 ч.

Ще звънна на 112, вече не се търпи, едва дишаме!

Всички смутено мълчим и чакаме телефонистката да благоволи да вдигне телефона!

След близо 5-минутно чакане:

- Здравейте, искам да подам сигнал за пожар, който гори на територията на село ХХХ, община ХХХ. Пожарът най-вероятно е възникнал на мястото на бившата кравеферма, в края на селото… Нашата къща е съвсем наблизо и вече се притесняваме….

- Моля, изчакайте да ви прехвърлим – с възможно най-любезен глас ни казва телефонистката.

И ние чакаме.

Следващият човек, с когото разговаряме, ни насочва да се обърнем към г-жа кмета на селото. Не им влизало в правомощията да гасят такива пожари… Виж, ако се запали някоя къща, обещават да дойдат!

Звъним и на г-жа кметицата, която на свой ред започва да звъни на 112.

Безуспешно. Все още не гори никаква къща и пожарната няма да дойде.

***

23-ти септември, 2017-а година. 18:30 ч. Една къща гори!

За щастие, не е нашата. Съседната къща е.

На мястото вече има полицаи, които на свой ред звънят на пожарната!

Е, вече имаме горяща къща, няма как, ще дойдат.

Идват.

Пожарните коли, които пристигнаха (две на брой) не разполагаха със схема на хидрантите (на кого са му притрябвали някакви си схеми, когато могат да обикалят из цялото село да ги търсят, докато някаква си къща гори?!). Само една малка част от нарушенията, които бяха извършени този следобед…

***

23-ти септември, 2017-а година. Вечерта.

Димът се носи из цялото село, задушава, стяга гърдите и не може да се диша. Ние сме млади. Ами децата, ами възрастните хора???

Резултатът от тази (НЕ)успешна акция на пожарните служби е една полуизгоряла къща и много въглероден диоксид, който всички дишахме. Включително и моето дете.

За щастие, нямаше жертви. За щастие, огънят не стигна до нашата къща, строена в продължение на почти 30 години… Тя можеше да изгори за миг пред очите ни, без да сме в състояние да направим нищо.

Диагнозата е ясна – абсолютно, тотално, всеобхватно безхаберие от страна на държавата. Безхаберие, което убива. Докога?      

***

23-ти септември, 2017-а година. По някое време вечерта.

Ден след Денят на независимостта, моята вяра в Държавата като такава умря.

Препоръчваме ви още:

Една история за гнева в ново измерение 

Не е моя работа

Как от гражданка станах селянка

Двама души, израснали в различна семейна среда, решават да живеят заедно. И сред многото сложности, с които неизменно се сблъскват когато отмине еуфорията на първите месеци, е несъответствието в представите им за съвместен живот. В някаква степен роля за противоречията имат и изначално грешните нагласи и неоправданите очаквания.

Обикновено, когато сме готови за съвместен живот с някого, ние вече имаме изградена нагласа за това какви трябва да бъдат отношенията с него. По-голяма част от тези представи се основават на модела на отношения между собствените ни родители. При това е възможно (съзнателно или не) да го възприемаме като свой или да се опитваме да му се противопоставим. Върху формирането на нагласите за „правилното“ семейство, колкото и да е странно, влияят и книгите, филмите, примерът на други семейства (положителен или не). Идеални отношения няма, това е популярна истина, но устойчивите митове за тях могат сериозно да усложнят отношенията помежду ни. Кои нереализирани очаквания ни пречат да се наслаждаваме на връзката си?

1. Влюбените се разбират без думи

Един от най-опасните митове. В началото на връзката (в периода на цветята и бонбоните), когато се появява и разгаря страстта, мъжът и жената са толкова отдадени един на друг, че понякога можеш да си помислиш, че съществува едва ли не телепатична връзка помежду им – докато единият помисли за другия, той вече му звъни с желание да се видят. С развитието на връзката това изострено усещане се видоизменя, става по-спокойно и всеки в двойката постепенно заприличва отново на себе си. Да се разбираш без думи е възможно, но за да се изгради такава „телепатична“ връзка е нужно време, дълго и търпеливо да работиш върху отношенията си, да изискваш по-малко и да даваш повече.

2. Децата сплотяват връзката и сближават родителите си

Трудно е всъщност да определим дали това наистина е мит. По-скоро е полумит. Ако раждането на дете е взаимно решение и до появата му отношенията в двойката са били стабилни, чувствали са се добре заедно, общата отговорност наистина може да ги сближи още повече. На физиологично ниво жената е устроена така, че обикновено с раждането на детето чувствата й към партньора избуяват с нова сила и в този процес активно участва окситоцинът, който се изработва в големи количества по време на кърменето. Но грижите за едно малко дете са сериозно изпитание и бащата е възможно да реши, че жена му вече не го обича толкова силно, както преди. Ако отношенията са се влошили преди появата на детето, раждането на новия човек може съвсем да отдалечи двамата един от друг.

3. Мъж и прасе – както ги научиш

Теорията за „премоделирането“ на партньора е много опасна. За нея се говори открай време, но да се поддадеш на подобно внушение е все едно упорито да караш към задънена улица. Свързвайки живота си с някого, ние го приемаме такъв какъвто е. Възможно е в годините съвместен живот да успеем да постигнем някаква промяна в навиците, но това вече ще бъде съвсем друг човек. Не е ли така? Не този, когото сме харесали и избрали първоначално. Уважението и доверието, а не дресурата и манипулацията, могат да помогнат на една връзка да се запази и развие. А промяната е процес, който неизбежно се случва и с двамата с годините живот, споделен заедно. Това е аксиома.

4. Ние правим всичко заедно и нямаме тайни един от друг

Семейството не е затвор, а съвместно съществуване на две самостоятелни и независими личности. Освен общия живот, всеки от двойката има абсолютното право на лично пространство и време да се занимава с това, което засяга единствено него. Ако изпитваме потребност да споделим това време с партньора си – това е наш личен избор, но не можем да изискваме същото в замяна. В противен случай рискуваме да създадем тайни, които с времето ще стават все повече.

5. Щастливите двойки не си устройват скандали

Това не е точно така. Дори съвсем не е така. Едва ли ще ни се получи да избегнем конфликтите напълно. Колкото и да се стараем. Безусловно, нужно е да се стараем максимално да се придържаме към рамките на нормалното етично общуване, но още по-важно е да се научим правилно, и без загуби, да излизаме от конфликтите си. При всякакви скарвания и скандали трябва да имаме определени табута, които не бива да престъпваме. Да не допускаме да се обиждаме един друг, да „удряме“ по болните места, да се караме пред децата и т.н. Да не използваме любимия женски похват при скарване - играта на „мълчанка“. Това е съвършено неефективно и силно изтощава мъжете, дори да са пристъпили първи към сдобряването.

Съвместният живот е сложна и много важна работа, на която за съжаление никой не ни учи. Ако сме търпеливи и търпими, ще можем да преодоляваме кризите, които неизбежно ще ни се случат.

По материали от интернет


Препоръчваме ви още:

Момичета, вие сами разваляте мъжете си 
Един мъж, една жена 
Не остарявай, любов

Майката на две деца и блогър Ема Бедингтън, която списва колонка в The Guardian, разсъждава по темата защо всички тийнейджъри смятат родителите си за идиоти и може ли това да се промени.

За малките деца родителите са вълшебници, които могат всичко: да изгонят чудовището, което се крие под леглото, да пуснат любимото филмче. После децата порастват и родителите се оказват просто хора, със своите слабости и несъвършенства. Вечно мърморят за дреболии, пречат ти да се занимаваш с нещата, които наистина са ти интересни и изобщо не те разбират. 

„Ти за идиот ли ме смяташ?“, рано или късно ще ви се наложи да произнесете тези думи. Това риторично възклицание, което сте чували и от своите родители, сега произнасяте вие, когато вашето хлапе с каменно лице отговаря с „не знам“ на въпрос къде е телефонът му.

За вашия пубер този въпрос не е риторичен. Отговорът е положителен. Поздравления! Вие достигнахте този момент във възпитанието, когато статусът ви на родител от „герой“ се променя в „идиот“.

С мен това се случи два пъти. Моят по-голям 14-годишен син и неговият брат (на 12) вече са достигнали съвършенството в изкуството да се отнасят към мен като към безпросветен, глупав човек. Сега и двамата имат изпити. Възможно е да се намирам под впечатленията на своите постижения (поне така мислят синовете ми), но аз никога не съм се сблъсквала с изпити, които не мога да взема. Обичам изпитите, но опитите ми да помогна бяха обявени за съвършено излишни: твърде съм глупава, за да ми се доверят. Аз съм отстранена от процеса на подготовка по математика и други науки. Всички мои бележки и маркери за подчертаване на важното останаха при предположенията, че ни харесва да прекарваме времето си сред природата заедно.

По-големият ми син хитрува в отговор на опитите ми да го въвлека в дискусия за феодализма, а малкият си създаде навик да поправя произношението ми, когато се опитам да проверя знанията му по китайски. В последно време на лицата им неизменно стоят снизходителни усмивки.

Една сутрин, преди изпит, спрях големия на стълбите, за да му дам някои напътствия и съвети. Когато започнах да изричам мислите си, внимателно подбирайки думите, той сложи ръка на рамото ми, погледна ме със странното си, но добре познато изражение. Това е изражението, което приема моето лице, когато гледам в ютуб видео за несръчните панди, които падат от дърветата. „Ще тръгвам.“, каза той внимателно, но твърдо. И ме потупа по бузата. Това е сега животът ми. Превърнах се в несръчна панда, която пада от дървото под тежестта на сарказма и тийнейджърската снизходителност.

По-рано беше по-просто. Аз бях оракул, божество, можех да творя чудеса. Моите деца ми се доверяваха безусловно. Беше им достатъчно да им покажа някое видео със сова, която кара скейтборд или да им направя торта под формата на Пикачу, за да видя възторга в очите им. Сега се смеят истерично, когато се опитам да ги занимавам със сексуално възпитание или да изразя мнение за конфликта в Сирия.

Признавам, че не всичко знам или мога да си спомня. И това не би било толкова страшно, ако не се отразяваше на изострените способности на децата ми към критично мислене. Знам ли аз какво имат предвид, когато казват, че трябва да „купят повече оперативна памет“ или да включат SLI? Не. Наистина ли 5 пъти попитах малкия син ще ходи ли утре на плуване? Възможно е. Неотдавна изпитаха върховно удоволствие показвайки ми отново и отново едно видео, в което трябваше да се изчисли каква е вероятността зад едната от три врати да се покаже коза или кола. Не можах да разбера как „работи“ това и едва не се разплаках.

Когато с баща им заспим на дивана, по време на вечерното шоу, а след няколко часа се раздвижим сънени, с процеждаща се слюнка в ъгълчето на устните, само ги убеждаваме, че не можем да бъдем пример за подражание. Като родители на деца билингви ние страдаме двойно.

На тях много им харесва да ни карат да произнасяме нелепи фрази на френски, за да се посмеят на акцента ни.

Разбира се, не сме само ние и това малко ме успокоява. Всички тийнейджъри мислят, че родителите им са глупави. Това е еволюционен императив, жесток, но универсален. Той заставя децата да напуснат семейното гнездо. Когато синът ми обяснява с апломб на мен, човека с диплома на историк, причините за избухването на Първата световна война, аз си спомням разговорите с биолога, чийто син го съветвал да използва възобновяеми енергийни източници и за жената, която изслушала лекция за менструацията от своя 11-годишен син. Всички ние сме в една лодка и едва ли ще можем да я управляваме без чужда помощ.

Оказали се в позицията на „глупави“ родители, на които им е сбъркан „чипът“, ние можем да се обърнем към опита на поколенията преди нас. Все пак фактът, че има някаква кармично предопределеност може да ни успокои в определена степен. Ние също сме се държали по този начин с родителите си, на нашите деца след време ще им се случи същото.

Като тийнейджър аз бях уверена в своето интелектуално превъзходство над родителите ми, проф. Бедингтън и проф. Болдуин, дори когато се сблъсквах с убедителни доказателства за обратното. В чест на баща ми беше кръстен математически модел, а аз изгубих 6 години да го смятам за най-глупавия човек, който някога се е раждал на Земята. Дотолкова бях убедена в неговата некомпетентност, че на улицата вървях 10 крачки след него, а сега ме застигна наказанието да ми се случва същото със синовете ми. Каквото посееш – това ще пожънеш. С нетърпение очаквам недалечното бъдеще, когато внуците ми намусено ще вървят зад бащите си, спазвайки дистанция.

А защо все пак да не опитаме да направим нещо с тази ситуация? Има два варианта за отговор. Първият звучи така: „Дори не се опитвайте. Твърде сложно е.“ За да преминете към втория, трябва да си спомните, че котките са привлечени от хората, които им обръщат най-малко внимание, не е ли така? Тийнейджърите са като котките.

Дори, ако ви е интересна тази теория ще допълня, че децата в доучилищна възраст са резултат от забранена любов между маймуна и плешив язовец, а към 10-та година са лабрадори.

При всички случаи е добре да не се престараваме в опитите си да бъдете „готини“. Историите за нашите похождения по купони ще им звучат отблъскващо. На тях им е все едно дали сме били на концерта на Radiohead през 1992-а, по времето когато все още не бяха достатъчно известни и не деляха един писоар с Боби Гилеспи. И да не се опитваме да използваме техния жаргон. Възрастните трябва да изглеждат достойно, оставайки възрастни.

Когато ние със сестра ми бяхме тийнейджърки, вторият ни баща прекарваше голяма част от времето си в четене на Тургенев и пушене на ръчно направени цигари в задния двор, без да ни занимава със себе си и възгледите си, с което заслужи постепенно сдържаното ни уважение. Ако следваме този път, някой ден може да бъдем възнаградени. Това може да е молба да им покажем как да си изпекат шоколадови бисквити или да им помогнем в решаването на квадратни уравнения. Твърде възможно е дори нечия глава да легне на рамото ни, докато гледаме телевизия.

За всичко това има алтернатива. Можем да покажем на тийнейджърите, че са прави, смятайки ни за идиоти. Можем да се обличаме като тях и да тананикаме любимите си стари песни, да бъдем шутът, за който ни смятат. Има нещо успокояващо в това, пред перспективата да сме единствено касов апарат и послушна марионетка в ръцете им. В крайна сметка няма как да ги разочароваме, защото те очакват от нас най-лошото.

Работата обаче е там, че аз обичам пуберите – и своите, и всички останали. При цялото им презрение, иронизиране, нежелание да се вслушват в съветите ми на мен ми е приятно да прекарвам времето си с тях. Те са весели, жизнени, преливат от идеи – те са най-яркият пример за това какво значи да си човек. Знам, че ми провървя с тях (освен в моментите, когато ми се иска да ги убия, които са 50 на 50 с другите).

Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е възможно ние, родителите, да сме наистина глупави. Това е техният свят и ние със своето глобално затопляне, хомофобия и брекзит просто им пречим. Наскоро моята приятелка Барбара попитала дъщеря си (също тийнейджър) може ли да направи нещо, за да престане да бъде обект на презрение: "Не ставай глупава!", отговорила дъщеря й. Е, сега вече знаем какво трябва да правим, колеги идиоти.

Източник: The Guardian
Снимка: The Guardian

Препоръчваме ви още:

Оцеляване сред тойнейджъри: кафе, кафе и пак кафе
Пубер вкъщи 
И мама е правила глупости

Съществуват ли „самотниТЕ майки“?

 Автор: Невена Басарова-Дичева

Преди време, когато мъжете са воювали и работили, а жените са гледали домакинството, едно семейство задължително би трябвало да е цяло, за да издържи. Сега цивилизационното развитие ни е довело дотам, че за една жена не е задължително да има мъж в живота, за да се справя съвършено с развитието на детето или децата.

Има хора, които няма как да бъдат сами. Това е тяхната карма. Точно такива са майките. По същество словосъчетанието „самотна майка“ е изключително странно, защото една майка винаги има дете или деца, за които да се грижи, на които да дава и от които да получава любов. Изобщо определението „самотна” по никакъв начин не върви с думата „майка”. Та майката има най-голямата и безусловна любов на света – тази на своите деца! Да, тя може да няма постоянен партньор, но това по никакъв начин не я прави самотна. Нито пък слаба. Напротив, това е силна жена, направила своя избор – да даде живот и да изгради личност, да побеждава чрез нея. Това е силна жена, която въпреки липсата на партньор е поела нелеката отговорност да бъде и мама, и татко, да сменя крушки и да дава ласка, да лакира ноктите си и да носи мебели за детската стая.

„Самотна майка” е предубеждение, от което първо те самите е добре да се отърват, за да освободят от него и цялото общество. Самотата не бива в никакъв случай да бъде бъркана със самостоятелността. Да отглеждаш детето си самостоятелно не е провал, а проява на воля и силен дух, защото грижата и възпитанието на едно дете са както прекрасна възможност, така и изключителна отговорност. Да поемеш на крехките си рамене такава отговорност сама, със сигурност е много повече проява на смелост, та дори физическа издръжливост и сила, отколкото на самота. Затова изразът „самотни майки” съвсем естествено може да бъде превърнат в „силни майки”, а вместо съжалявани – тези жени е важно да бъдат подкрепяни всячески.

Не е вярване, но ще бъда съвсем откровена и ще споделя, че много от майките, които водят децата си при мен в Академия за Добри Обноски ми доверят, че татковците са толкова ангажирани с работата си, собствените си майки и приятелите си, че имат чувството, че отглеждат и възпитават децата си сами. Да, аз живея с бащата на детето си, но около себе си имам познати и приятелки, които сами се справят и изкусно сменят ролята на мама с ролята на татко. На някои от тях децата вече са големи и успешни млади хора с обещаващи кариери в сферата на бизнеса и изкуството. Майките, вече зрели жени, изглеждат прекрасно и се чувстват прекрасно. Без партньор и без драма. Предпочитат да говорят за успехите си. Не обичат да говорят за трудностите. Нещо повече, ако се вгледаме по-добре в жените, които отглеждат децата си сами, ще видим много успешни „самотни майки“. Ето някои познати имена:

Шерил Кроу минава през множество перипетии – приятелят й Ланс Армстронг я зарязва след продължителна връзка заради желанието й да има деца. Година по-късно тя води битка с рака, която успява да спечели и това й дава кураж да осинови първия си син – Уейт, когото отглежда сама. После осиновява още едно момче и вече е горда майка на двама сина. Да, сама, но в никакъв случай самотна.

Кейти Курик е една от най-популярните и уважавани американски журналисти. Работила е във всички големи национални телевизии. Съпругът й умира от рак и я оставя сама да отглежда двете дъщери – тогава те са на 2 и 6 години. Въпреки трудностите, Кейти успява да изгради бляскава кариера и да отгледа красиви и успешни деца. Едната се дипломира в Йейл, а другата учи в Стандфордския университет и преподава английски в Париж.

А в Холивуд? Дениз Ричардс – американска актриса и модел със забележителни роли в киното и телевизията, включително и като момиче на Бонд. Ричардс има неблагоразумието да сключи брак с Чарли Шийн, но още докато е бременна двамата се разделят и започват да водят тежки дела за попечителство, продължили над 5 години. Днес звездата отглежда децата си без партньор, което според самата нея й дава огромна свобода и я прави щастлива. А Кейти Холмс след раздялата с Том Круз все още е сама, но твърди, че е щастлива и няма нищо по-прекрасно от времето, прекарано с малката им дъщеричка.

Има и още оптимистични примери. Повече или по-малко известни. В България или по света.

Време е да „изтрием“ състрадателните си погледи и да се изпълним с възхищение към силните и отговорните, към грижовните и обичащите – към всички майки, които самостоятелно или не, са превърнали в своя мисия отглеждането на усмихнати, успешни и добри хора! Хора, които са щастливи да бъдат деца на майки с големи сърца и големи мечти, които знаят как и умеят да се борят за постигането им.

Бъдете здрави и дръзновени, всички вие, силни майки с ангелски души!

За автора: 

Невена Басарова-Дичева е признат и обичан специалист по добри обноски, основател и управител на Първа Детска Академия за Добри Обноски, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как подрастващите да се държат в обществото, как да спазват добрите маниери и правилата на общуване. 

Препоръчваме ви още:
Без баща - как се отглежда момче от самотна майка 
Какво разбрах за себе си, когато мъжът ми ме напусна