Автор: Неда Дойчинова

“Млада жена се удави… Бе омъжена от 10 години, но нямаше деца. Вероятно семейството на съпруга й, при което живееше, я обвиняваше за това. Живяла е в тормоз заради това, че няма дете.”

Това прочетох в една статия, публикувана в електронна медия. Не исках да научавам повече подробности. Не желаех да проверявам достоверността на написаното. Защото няма никакво значение дали жената наистина е посегнала на живота си заради това. Няма никакво значение дали някой роднина просто предполага за причината. Няма никакво значение дали не е и обикновена журналистическа измислица. Фактът, че в нечия глава съществува възможността нямането на дете да е причина за самоубийство, смрази кръвта ми.

В главата ми забушува буря. Мислите ми се гонеха и преплитаха, опитвайки се да асимилират прочетеното.

Не, това не може да е истина! Та нали самата аз съм била в подобно положение. Знам точно какво е 10 години семеен живот, прекаран в борба за дете.

"А възможно ли е да е вярно?" – почти мигновено мисълта ми се насочи в друга посока. - "Дали жената е имала това, което имах аз, през всичките тези години?"

Имах до себе си мъж, който нито веднъж не ме накара да се почувствам “втора категория” жена. Имах възможността да се информирам. Имах родители, роднини и приятели, които ми позволяваха да говоря открито по проблема. Имах Сдружение “Зачатие”. Онова магично “нещо” (или “някой”), което ми даде толкова много. Даде ми възможност да науча всичко за стерилитета. Показа ми, че не съм сама. Вдъхваше ми непрестанно смелост да говоря открито за това. Научи ме да споделям с другите. Даде ми силата да се справя с всички разочарования. На “Зачатие” дължа куража да продължа напред. И вярата, че ще успея. “Зачатие” направи с мен и нещо много повече – направи ме по-добър човек. Накара ме да искам да помагам на другите.

 “Млада жена се удави след тормоз, че няма деца”. - В 21-ви век! В ерата на технологиите, във времето, в което информацията ни залива отвсякъде. В годините, в които непрекъснато ни учат на “толерантност”.

Колко душевно мъдро общество сме, ако оставяме хората, засегнати от стерилитет, да бъдат тормозени до такава степен, че да посегнат на живота си?

Колко сме узрели да коментираме и въвеждаме думата “джендър”, ако позволяваме една жена да се хвърли в морето, само защото още няма дете?

“Зачатие” направи невероятно много за хората с репродуктивни проблеми у нас. Четиринадесет години Сдружението се бори срещу стигмата на безплодието. “Зачатие” постигна много за тези хора, с цената на чутовен труд на шепа доброволци.

Но като общество ние им дължим още много.

На всички тези, които се срамуват да изрекат думата “стерилитет”.

На всички жени, които не смеят да споделят с роднините си, че имат проблем.

На всички хора, които отлагат посещението при репродутивен специалист и разчитат на самолечение.

На всички мъже, които мислят, че “нямам проблем със секса, значи виновна е само жената”.

Моля ви, хора, информирайте се! Говорете! Споделяйте! Питайте! Потърсете помощ! Безплодието е лечимо. Не сте единствени. И не сте сами!

Препоръчваме ви още:

Коледно желание

Да дариш живот

На Коледа мечтите се сбъдват

Автор: Диана Димитрова

Връщам се с умиление и към трите си раждания – всяко едно само по себе си уникално, различно и най-вече незабравимо. Моментът, минутата, в която станах майка за първи път, се превърна в най-незабравимия в изпълнения ми с емоции живот. После бях подготвена. Знаех какво означава онова гъделичкащо чувство на истинско щастие. Но първият път... Първият път те заварва неподготвен. Няма книга, която да го опише, няма филм, който да те подготви. Хем знаеш какво ти предстои, хем си в пълно неведение от силата на любовта, която те залива. И едно трикилограмово бебе ти дава най-прекрасния дар. Това да бъдеш майка. Преди да почна тази сладникава история, искам да разберете ужаса, с който очаквах раждането. В чужбина, наплашена почти до смърт от ужасяващите истории из българските майчини групи. Лекарката ми постоянно повтаряше: „ Не чети! Ако имаш страхове, сподели ги!“ Но не! Българската ми душа чертаеше всякакви кошмари и живееше в ужаса на раждането. А то дойде... и свърши. За 40 минути. Едва дочаках докторката.

Една сутрин се събудих от мисълта, че ще раждам. Бога ми, все още се чудя какво ме принуди да изритам сладко спящия си мъж, за да тръгнем по 30-минутния път към болницата. Всъщност не помня кой знае колко. Знам, че почнах да повръщам, а милото ми момче не спираше да се моли да ни спре полиция за превишена скорост, което щеше да ни осигури ескорт до родилното. В 6 часа нахълтахме в болницата, аз повръщаща, без болки. Предупредиха ме, че раждането е започнало и имам 6 см разкритие. Да си призная честно, последните 15 минути не ги помня, а ги знам само от разказите на един изплашен мъж и една горда акушерка. Единственото, което помня е, че същата ме галеше като дете. Според всички щях да родя до обяд... Е да, ама не! Димитър се появи с изгрева на слънцето в 6:39. Нямаше и час откакто бяхме влезли в болницата. Видях в огледалото собственото си раждане. И беше невероятно! Всъщност надали щях да забравя и погледа на моето момче, когато преряза пъпната връв на току-що родения си син. Абсолютно изумление, гордост и благодарност, че всичко е наред. Този момент трябва да бъде споделен и от двамата родители. Това беше най-хубавото нещо, което бяхме сътворили. Синът ми лежеше на голия ми корем и искаше да суче. Не успяхме да спим следващите нощи. От щастие!

Номер две се роди сам. Или по-точно - го изроди баща му. Бързаше. Както бърза и сега. Акушерката до края не ми повярва, че раждам. Още с влизането им казах да се обадят на докторката. Но онази същата, тросната акушерка (навсякъде ги има, независимо от географските ширини) ми каза, че знае какво прави и с тези три сантиметра, дето съм й дошла, надали ще родя скоро. Остави ме в стаята и изчезна. Синът ми обаче имаше други планове. Жената влезе пак да пита как съм, ама пак не ми повярва, че бебето е тръгнало. Няма да забравя: „Е, уж не ти е за първи път, а как се бъркаш.“ Не всяко раждане се развива по учебник. И това, че преди 10 минути съм била с 3 см разкритие, не означаваше, че г-н Дамян не се роди след 20. И го пое собственият му баща, който стоеше до мене. Ужасът на сестрата, която видя почти роденото бебе, беше истински. Няма доктор, няма сестра. Само един безумно горд баща. Моето момче. Но поне мога да им призная, че бяха бързи. Защото след няма и минута се събра целият екип. Така отново станах майка.

Госпожица Деа (номер 3), я чакахме. Като истинска принцеса. Няколко часа. Или по-точно, докато ми спукаха водите. После още 7 минути. Но това беше най-хубавото ми и спокойно раждане. Изпълнено с нетърпението на един баща и обичта на един екип. Има нещо обаче, което беше едно и също и за трите ми престоя в болницата. Отношението на хората беше невероятно. Защото ми се обадиха по телефона в стаята, че съм изпуснала да си поръчам закуска, накараха ми се, че трябва да се грижа за себе си. И след десет минути през вратата влетя жена, която едва крепеше подноса с храна - омлет със зеленчуци, кексче с боровинки, хлебче с крема сирене, портокалов сок, купичка с ягоди и портокали и кафе със сметана. Защото, нали разбирате, дете съм трябвало да храня. Съпругът ми - с долепена разтегателна кушетка и осигурена вечеря от болницата, защото сме станали родители. И, разбира се, гривна - еднаква за мама, татко и бебе, с която бащата можеше да излиза по всяко време. На следващия ден дойде човекът от общината, който попълва всички документи на бебето, за да можеш като се прибереш вкъщи, да се наслаждаваш на малкия вързоп в ръцете си, а не да се чудиш как да му изкараш документи.

Не знам защо там е така, а тук иначе. Но съм благодарна, че имах възможността да родя сред страхотни хора. Благодарна съм, че никой не натика шише или биберон в устата на децата ми, а ги носеха (от раждането) на три часа да ги кърмя, и ме окуражаваха, и ме подкрепяха, и не чух и една лоша дума. Осигуриха ми консултант по кърмене и ми помогнаха да се изкъпя 30 минути след като бях родила. И ме изпратиха вкъщи на втория ден. Защото там, вкъщи, е най-добре. Благодарна съм им за подкрепата, за сълзите от щастие, за шегите по адрес на ошашавеното ми, вече почнало да побелява момче. Раждайте с мъжете си, момичета! Това е най-истинското нещо, което може да споделите един с друг!

Препоръчваме ви още:

Не било чак толкова страшно

Пак заповядай!

За бременността и раждането

Откритите, доверителни отношения с детето са нещо, към което днешните родители упорито се стремят. Но къде е границата, зад която близостта става нездравословна и пречи на децата да се развиват? Какво всъщност означава емоционален инцест?

Разбира се, той няма нищо общо със сексуалния. При емоционалния инцест (можем да го наречем емоционално кръвосмешение) се размиват личностните граници между детето и възрастния. Това се случва, когато родителят изгражда партньорски отношения с детето си – търси от него емоционална подкрепа, прави го свой съветник, защитник. Всичко се обръща с главата надолу: не възрастният носи отговорност за детето, а детето за възрастния. От психологична гледна точка това е много неблагоприятен вариант и последствията могат да бъдат сходни с тези от сексуалния инцест (кръвосмешението), макар и изразени в по-малка степен.

Проблеми с личните граници, хранителни разстройства, нездравословни отношения, сексуални проблеми, алкохолизъм, наркомания – всичко това са типични реакции на емоционалния инцест. Това, че детето е пораснало и напуснало дома на родителите си, не решава проблемите му. Някои от споменатите последствия започват да се проявяват точно в зряла възраст.

Ето кои са типичните ситуации, проява на емоционалния инцест:

С детето се съветват по недетски въпроси

Проблемите между партньорите, сексуалният живот са теми, които могат да се обсъждат само с възрастни, но не и с деца. Да разказваш на детето си за трудностите, които имаш с другия му родител, с приятел или близък, значи да размиваш границите. Възрастният не бива да разчита, че детето ще му помогне да се справи с интимните и социалните му проблеми. Ако родителят се съветва с него по такива въпроси, той незабелязано прехвърля отговорността върху него, а това означава смяна на ролите.

Детето удовлетворява нарцистичният глад на родителя

Понякога детето е подтиквано да хвали родителя. Това може да се случва както между двамата, така и в присъствието на други възрастни, за да чуят всички. Не е необходимо да подхранваме собственото си усещане за важност за сметка на детето и минаването му на втори план.

„Най-добри приятели“

Ако родителят и детето са най-добрите приятели, вероятно имат проблем с границите. Дисциплината, взискателността, личната отговорност – всички тези инструменти на възпитанието са застрашени. Посвещавайки детето в собствените ни проблеми, до които още не е дорасло, нарушаваме естествената логика на развитието му; откъсваме го от света на детството и преждевременно го набутваме в света на възрастните.

Детето в ролята на терапевт

Ако на детето му се налага да разрешава семейни кризи, да изглажда конфликтите между възрастните, това му пречи да изгражда контактите си с връстници и спъва естествената му социализация. Напълно е възможно, когато порасне да има естествен стремеж да удовлетворяла емоционалните потребности на другите, но не и своите собствени. В някои случаи такива възрастни не успяват да изградят трайни любовни отношения, потребността им от кризи е толкова силна, че взема връх над стремежа към стабилност.

Причини и следствия

Най-често възрастният е подтикван към емоционален инцест от самота. Родителят, който наскоро се е разделил с партньора си, може остро да усеща неговото отсъствие. Ако детето, с някои свои черти напомня за него, вероятността от емоционален инцест нараства.

На самото дете му е трудно да разбере, че нещо в отношенията му с родителя не е наред. Псхилогическото насилие, за разлика от сексуалното, е невидимо. Ще кажете - какво лошо има в това родителят да е най-близкият приятел на детето си? Възможно е детето да харесва това и дори да се стреми към него. Вероятно ще му направи впечатление, че в другите семейства отношенията не са такива, но опияняващото чувство за собствената му „зрелост“ ще надделее над съмненията. То ще се чувства полезно, ще усеща властта си, помагайки на родителя да се ориентира в собствения си живот. Заради това ще му бъде трудно да поиска помощ и подкрепа.

Ако сте имали подобни отношения с родителите си, най-вероятно за вас не са се грижили както трябва. Детето трябва да бъде насочвано, да бъда приучавано към дисциплина и ред. Без тези навици ще му е сложно да живее в общност.

Патриша Лав, автор на книгата „Синдром на емоционалния инцест“ пише: „Съжалявам, че в началото на моя път никой не ми е казал това, което ще кажа на вас – вие можете да се избавите от болката си. Когато осъзнаете всички свои потиснати чувства, ще изпитате такова облекчение и въодушевление, каквото не сте преживявали и в най-ранното си детство.“

Източник: Psychcentral

Препоръчваме ви още:

Мамо, живей си живота!

Не мога да простя на дъщеря си

Емоционалните тролове

Автор: Траяна Кайракова

6:00

Вторник сутрин. Ставам и още в просъница ми блесва, че имам седем часа - с часа на класа. После имам консултации – с родители. Гълтам два валериана, за всеки случай мента, глог, валериан и накрая един аналгин. Той ще ми е нужен още на входа на училището. Оставям детето на градина – в това съм много добра. Същото не може да се каже с прибирането оттам.

Отпред стоят примерни родителки, оставили децата си, оправяйки някоя квартална клюка, бдително оглеждайки входа. Нямаме нужда от охрана общо-взето, но това не е моя работа. Някои ме разпознават, въпреки че приличам на човечето на Мишлен. Даже ме поздравяват любезно. Е, има няколко, които са стиснали устни (от студа ще да е), ама пък тях аз ги поздравявам.

Днес се е поотоплило в училище. Имам половин час преди началото. Нося си отвертка, още вестници и за всеки случай силикон. Той май се слага в пистолет, но това после ще го мисля. Рано сутринта съм инструктирана, от мъжкото тяло у дома, как да намокря вестниците, как да ги натъпча, а после да мина с тиксо. Хлъзвам се на два пъти, чупя си само два нокътя и прежалвам няколко саксии. Добре че нямам пари за гел лак на ноктите, че язък за харчовете. Забърсвам кръвта, слагам по една лепенка и оглеждам гордо сътвореното. Смятам, че при правилни инструкции, ще мога да лепя плочки, да фугирам или най-малкото да слагам дограма. Стаята обаче е затъкната отвсякъде с вестници и тиксо и се надявам, че ще духа с една скорост по-малко.

Първи пристига Майкъл. Влиза с гръм, тръшва раницата и ме гледа така зверски, сякаш той досега е облепял прозорците.

- Добро утро, моето момче, сядай.

- Няма да ми викаш моето момче, да не си ми майка. Мама каза, че си гадна, щото все аз съм ти виновен. Като не ми обръщаш внимание, нищо не знам, затуй не мога да си пиша домашните. Няма тя да се занимава с мене, ти нали затуй си учила.

- Ама, мойто... ъ- ъ - Майкълче, не си стоиш на мястото, не слушаш в час, как искаш да научиш нещо.

- Щото ти си виновна! И ме мразиш!

Въздъхвам и подготвям тетрадките на останалите. Пиша на дъската, тишина и изведнъж дружен смях. Майкъл е станал прав и ме имитира, кривейки се маймунски зад гърба ми.

- Виж сега, Майкъл. Можеш ли поне за пет минути да седнеш на чина и да мълчиш?

- Мога – гордо заявява младенецът и сяда.

Прас, прас, прас, прас! Химикалът му хвърчи с всичка сила до тавана и пада на земята. После пак, и пак, и пак. Изправя ми се косата. Никой вече не пише, чакат моята реакция.

- Нали се разбрахме да седиш и да мълчиш.

- Да, седя и не говоря! Да не си сляпа!

Мамка му, мамка му, мамка му! Леле, това наум ли го казах? Оглеждам се гузно, никой не мърда, слава Богу, наум е. Откога ругая, че и по няколко пъти ?! Скоро съвсем ще си загубя не доброто, а направо цялото възпитание.

- И няма да ми викаш! Щото мама каза...

Рожбо, златна, как да ти викам! Аз от 16-и септември ни глас имам, ни слух. Фарингит, ларингит, артрит и каквото се сетиш, дето завършва на „ИТ” ми се е обадило и карам така до края на юни. После цяло лято си отпушвам ушите и настройвам гласните струни.

Бие спасителният звънец. Ордата се юрва да превзема коридора и барчето. Викове и крясъци, блъскане, падане, ставане – мазало. Дежурните учители не знаят кого да хванат и кого да пуснат. Хуквам да взема безплатните закуски. Днес щайгата е лекичка, пък може и аз да съм позаякнала. Раздавам ги и на бегом се връщам за млякото. Този път бая си тежи, ама няма да се плашим я. Аз що тетрадки пренасям всеки ден, та едни млека ли? Половината са в кошчето, другата половина - по лицата на децата, дрехите им и пода. Почва се едно влачене до тоалетната, едно миене, не ти е работа. Поглеждам менюто за утре – безплатна закуска – зелена ябълка, междинна закуска – жълта ябълка, за десерт на обяд – червена ябълка. Херкулес ряпа да яде. Господ здраве да й дава на тая фирма – хем се грижи за мен, да бъда в перфектна форма, хем децата се хранят здравословно! Е, на първолаците госпожите са заредени с джобни ножчета, щото иначе ще им окапят зъбките.

Звънец.

- Госпожо, искам да ида до шалтерката*!

- Че ти от какво си болен, Майкъл?

- Наду ми се главата. Ако не ме пуснеш, ще се обадя на мама. Пък тя ще се обади на телевизията, дето има една позната. И ще те дават там.

- Че от какво ти се е надула? Да не си паднал?

- Не съм падал, мама казва, че от много учене ми се надува главата и трябва да си почивам.

Ами нека да отиде детето, щом е толкова сериозна работата. Гузно се усмихвам вътрешно. Докато отиде и се върне, ще решим няколко задачи.

На вратата се чука. Влиза една от лелките. Загрижена родителка иска да говори с мен. Няма да стане. Още съм в час, пък и според ПВРУ влизането в училище е забранено за външни лица, а аз не мога да напускам часа си. Да ви кажа честно, тая абревиатура чисто си е сбъркана. Какъв Правилник за вътрешен ред на училището? Това е Правилник за учителя, лелките и параджиите. Значи трябва да е ПЗУЛП. Никой друг не го спазва, пък и не знае какво пише вътре, нищо че всяка година се чете в началото на срока. А сега да направим една проста сметка – детето ви учи при нас от 1-ви до 12-и клас. 12 години ти го четат (не сам да се мъчиш) тоя пусти правилник, ама няма запомняне.

Добре че часът свършва, че да не ме чака жената.

12:30

А, майката на Гошко. От лявата страна главата ми лекичко почва да пулсира. Тоя филм вече съм го играла – няколко пъти за тая година.

- Виж кво, госпожа! Туй дете ши гу управяти ли тука или няма? Ми ни мога се аз да съ разправям. Тоз ударил, оня блъснал – вий за какво сидити тука. Ми поговори му малко, завърти гу тъй някак си, че да кротняса.

Бе то разговори ли не бяха, кандърми ли нямаше – цели три години го „оправям”. Предлагам й да говори с психолога на училището, той ще й помогне и ще работи с детето.

Че като викна тая ми ти жена стокилограмова:

- Бе, вий мене на психиатърката дитето ми ли ши пращати, бе? Ми то да ней луду, а? Вий лекари ли сти, кви сти? За нищу не ставати, ама акъл все давати! Знайш, кът са обадя ей ся в тиливизията, само на даскалица ши ми станиш!

Тя вика, аз отстъпвам и главата вече ме зачатква и отдясно.

Почвам тетрадките, после отсъствията. Лекичко съвещание за нов член на нов закон, нещо друго ново – не се задълбочавам, ще го прегледам по имейла. Днес ще си отида по-рано, ще взема детето, ще се разходим и ще наготвя. Чак сама не си вярвам, ама мечтите не са лошо нещо.

15: 30

Вратата се отваря. Майката на Мимето. Сега вече усещам как действието на хапчетата отдавна е останало вкъщи.

- Край! Местя си детето в друг клас! (Вече го е местила веднъж – при мен.). Що все му пишеш забележки и му оправяш с червено? Само то ли греши? Ми един път го прескочи, пък и то да се зарадва, че всичко му е вярно. Ми нали има домашна, нали ти я носи, ти кво? Да не знаеш всичко? Ей, ама много се взехте тез даскали насериозно. Връщам ти тая тетрадка, ама да видиш ти какво си писала, щото тоя път и аз съм ти отговорила.

Отварям и гледам моята рецензия:

„Довършвай задачите!

Ученикът много се бави. „

Родител:...............................

„Ако бързаш за някАде, Фани бързия влак!”

Учител...................................

Поглеждам невярващо майката, а тя изстрелва последен залп:

- И да няма повече такива работи, че ще извикам телевизията вече!

Абе, дайте я тая телевизия, бе хора! Роклята, дето от 3 години я обличам само на 24 май, си я оставям тука нарочно, обувки имам към нея, едно червило ще прасна. Дайте я тая телевизия! Тъй и тъй ще ме снимат колко съм проста, нека барем да изляза красива!

*шалтерка - фелдшерка

Препоръчваме ви още:

Отпадането

Бисери

Записки по българското образование

Автор: Траяна Кайракова

Лоши хора сме това учителите, казвам ви, лоши хора сме. Не стига, че час по час ни вдигат заплатите, не стига, че три месеца ваканция имаме и по половин ден работим, ами и все сме недоволни, все мрънкаме. Ако сме във ваканция, що сме във ваканция - гърмят ни отпуските, ако сме на работа - що сме на работа, умряхме от студ в тая зима.
Ама сега няма да се оплаквам. Аз съм оптимист човек. В трети клас съм. Жалко, че не съм ученичка обаче.

06:00
Понеделник е. То не бе дървена ваканция, то не бе грипна ваканция, то не бе сняг до ушите, разгеле - свърши се. Скачам от леглото и започвам да се обличам. Три вида блузи, едно поло, клин, отгоре панталони, мислех да сложа и още едни, ама не се получи. Шапка, шал, ръкавици и терлици за върху ботушите. То само ми остава да се хлъзна и да си счупя нещо в този лед. В две торби - тетрадки, новите учебници за оценяване, тестовете за тази седмица. Без малко да си забравя дамската чанта. Като дългогодишен шампион по фигурно пързаляне и скок във вода едновременно стигам до училище. Установявам, че вън е било по-топло. Нищо - толкова време не е горяло парно, нормално е. Две глътки кафе, махам терлици, шалове, шапки.

Първите два часа започват с преселение на народите. Кой се хлъзнал, кой закъсал с колата, кой нещо друго - на всяко отваряне на вратата, влезлите навреме вече са забравили какво им говоря. 24 деца най-сетне са в час. И Майкъл е в час. "Няма да се ядосвам, няма да се ядосвам... " - повтарям си, докато го гледам да се разхожда из стаята и се опитва да е муха, после пчела, после вече и аз не знам какво. За трета година съм му учител, още ми говори на "ти" и не знае къде е чинът му, и защо трябва да е на него.

- Пък мама ще те съди и ще ти трясне една ограничителна заповед, дето искаш да стоя мирно. Пък тя каза, че няма да ми викаш, щото знаеш ли какво ще стане?

Боже, дано ми я треснат най-накрая тая заповед, дано лично съдията да дойде да ми я връчи, че иначе сама ще си я напиша. Майка му била адвокат. Абе цял ден стои пред училище, пие кафе, дебне деца и учители, кога работи в тая кантора не знам. Сигурно е сънувала, че е адвокат. То и аз напоследък сънувам, че съм принцеса, ама никого не карам на другия ден да ми вика "Ваше Височество".
Вратата пак се отваря - чистачката е - носи заповед за намалени часове. Че да я прочета, че да я подпиша, айде пак кошерът се е разбунил.

Междучасие. Една майка ме чака пред вратата - трябва й бележка за детски. Ама спешно й трябва. Газ до канцеларията и пак в стаята. Ходи ми се до тоалетна, в студа на мене все ми се ходи, за другите не зная. Другото междучасие ще е. Раздавам контролните. Вратата пак се отваря. Проверка от РЗИ за топлото по стаите. Часът пак си е отлетял, ама контролната я направихме поне.

Ходи ми се до тоалетна. Друга майка носи извинителна бележка и иска да пита за домашните преди ваканцията. И сега няма да е. Вземам тази бележка, хуквам за другата - спешната бележка - и започвам физическо. Ще играем хоро. Хем да се научат, хем да се постоплят. Ще играем, ама малко, че ще вземат да се изпотят, някой ще кихне и айде - пак аз съм виновна.

Последен час. Проверка от инспектората и от общината. Пак за температурата. Една добра майка се обадила в една добра телевизия, да каже как мъчим ние тия деца и как ще ни съди. Ами да ни съди. Ние да не сме собственици на това училище, та сами да си сменяме дограмата и санираме сградата. От десет години, по естествен път, се проветряваме, без да отваряме прозорците. Целият град знае, ама какво от това. Това със съда ми идва вече в повече. Добре, че няма мен да съдят в този случай. Мен са ме заплюли в друг.
Стискам палци и се моля на някой да не му звънне телефонът. За моя съм сигурна - няма вибрации, няма сигнал - и за умиране да ме търсят, след часовете ще е. Няма такъв филм, братче. На единия му звъни джиесемът, на другия айфонът, на третия му пищи гривната, дето може да извика майка му, леля му, кмета и телевизиите едновременно.

Последен час - кариерно ориентиране. Сега от първи клас ги ориентират в кариерата. Бе те ориентирани мама и тате да дават, по компютри и таблети да висят, какво ще им ориентират, не зная. Думата "работа" в час още не сме я учили. Тук вече аз съм виновна - признавам си. Раздавам по два листа, да се попълнят от родителите, спешно да се върнат, на втория лист да се пише само до втора точка! Цялата седмица ще ги събирам, ще връщам сгрешените, то е ясно. Всички вече сме ориентирани, аз особено (най-после!), към тоалетната. Само глътка кафе, че вече не смея никакви течности да поемам, нямам време да ги изкарвам. Вече и не пуша. Няма къде. Учениците пушат пред входа, само във фоайето дето не влизат, пък аз търся шубраци. Айде, моля ви се.
Имам да проверявам тетрадки, после контролните. Трябва да видя новите учебници за другата година. Ще подготвям урока за утре. Трябва да нанеса отсъствията в дневника, че утре е вторник.
Спешен имейл, че има новости по проекта "Твоят час". Юруш в учителската, да видим какво ще трябва да се прави. А, нищо особено - за трети път ще правя списък на децата от клуба за изоставащи по математика. Веднъж на хартиен носител, веднъж на електронен, сега пак на електронен. Боже, дано няма някакъв друг носител, че и той мене чака. Намирам компютър и сядам.

Свършвам и си поглеждам часовника. Имам още два часа до клуба. Ще хапна и ще отмятам една по една задачите. Разглеждам учебниците. Тук-там някой си е правил експерименти, друг явно не е влизал в училище, ама пък коя съм аз, че да съдя хората с по няколко титли, дето пишат учебници. Избирам най-малкото зло. Почвам тетрадки и контролни. Телефонът звъни - спешно съвещание. Айде на бегом в учителската. Директорката не знае вече накъде да гледа. Само за такова нещо не беше ни викала. Имаме предписание от РЗИ - всички прозорци спешно да се облепят с тиксо и вестници. Алоооооо… Ами то само за моята стая трябва един завод за тиксо да работи и една будка с вестници да изкупя. Дават ни тиксо и вестници. Влизам в стаята - ама тя сега е занималня.

- Ученици, пишете си, няма да ви преча.

Похендрям се на парапета, започва хихикане, виждат ми се всички блузи, клинове и прочее. Лепя, колкото мога, и хуквам за клуба по "Твоят час". Утре ще дойда по-рано да довърша. В стаята - три деца на кръст. Едното забравило, другото майка му го взела. Третото прибрали, щото прасето на село си счупило крака и няма да мъчат животинката, я. Почваме да се борим с изоставането. Ще го преборим, де ще идем. Коремът ми къркори. Май не съм яла. Голяма работа, ама пък не съм и пила и не ми се ходи до тоалетна.

18:30.
Майко, мила! Имам 25 неприети повиквания. 15 от непознат номер, 10 от мъжа ми. Детската градина е затворила, бас държа, че непознатите повиквания са оттам. Нарамвам торбите и хуквам. След половин час чакане на спирката и половин лавиране из замръзналите улици, влизам като ледена шушулка и се тръшвам на стола. Вече никой не ме пита нищо. Включително и защо не съм прибрала детето от градината.

- Мамо, какво ще ядем?
- Чудна манджа, маме.

Вадя буркан с домати, бутилка доматен сок, лук и сирене. Баба нарязваше доматите, заливаше със сок, резваше лучец и сирене, малко олио, хляб и готово. Плющяха ни ушите. Ни дюнери знаехме, ни пици, ни чийзбургери.

- Пак ли бе, мамоооооооооо? Ама аз не ям таковааааа.
- Млък! Който не харесва, няма да яде!

Започвам с тетрадките, после контролните. Сега ми остана само да оправя кукления театър и край! Ще уведомявам всеки родител поотделно къде ще ходим, кога, с коя фирма, от колко до колко и на коя постановка. После ще уведомявам директора, после инспектората, после театъра дали ще отидем. Бе, що не взема сама да я изгледам тая постановка и да я изиграя на децата! Нали искат иновации в преподаването.

23:30 - най - после - мрак.

06:30
Вторник сутрин. Отварям очи и поглеждам към нощното шкафче. Съжалявам, че не съм омъжена за полицай, който си държи служебното оръжие там.
Тръгвам за работа и се моля. Дано днес ми я треснат тая ограничителна заповед, Боже! Дано днес я треснат! Такава ръченица ще трясна с бяла кърпичка и викове: "Иху!". На децата ще кажа, че това е новият урок по музика...

P.S.
Имам само две мечти - едната стана ясна по-горе - да съм принцеса или учител в нормална държава, то е едно и също.
А втората ли? Който и да е министърът на образованието, за един ден да дойде в училище, само за един ден!

Препоръчваме ви още:

Отпадането

Записки по българското образование

Новото школо

Тази статия преведохме за вас от руски сайт за възпитание. Започвам с това заради едно много важно уточнение. Руските родители възпитават децата си традиционно, много консервативно и патриархално. В общи линии за тях важи правилото, че у момчето задължително трябва да се възпитават мъжки качества, а у момиченцето - женственост. Част от българските родители също мислят така. Но дори и те не бива да се опасяват, че когато децата играят с нетрадиционни играчки, това би възпитало у тях качества "неприсъщи за пола им". Важно е да се знае, че сексуалната ориентация не се предопределя от играчките на децата, нито от предпочитаните им игри. Децата се раждат такива, каквито са и ние не можем да ги променим. Но това, че едно момченце си играе с кукли, не означава, че е женствено. А ако дъщеря ви предпочита колички, това далеч не я прави "мъжкарана". Мнението на руските специалисти по възпитанието ще уталожи опасенията и на най-консервативните родители. 

„Синът ми си играе с кукли!“; „Дъщеря ми не поглежда Барби-то си, изхвърля плюшените си играчки! Това нормално ли е, или трябва да се тревожа?“ Подобни „викове за помощ“ в социалните мрежи виждаме често и винаги мненията са полярни. Повечето родители не виждат в това нищо тревожно, но някои все пак са уверени, че притесненията не са безпочвени.

Трябва ли да делим играчките по полов признак? На момчето - камионче, на момичето – кукла? Това остарял стереотип ли е, или е нужен за формирането на традиционната представа за мъжката и женската роля?

Повече родители подкрепят мнението, че за да се развива хармонично, детето им има нужда от разнообразие в играчките. Съвсем не е задължително момичетата да играят на кукли или да заспиват с розовото си пони. Не е скандално и това, че момчето иска да нахрани с биберон плюшения си мечок и да го разходи с количката.

„Аз съм възпитател в детска градина. В групата на 3-4-годишните най-популярните ролеви игри сред момченцата са „семейство“ и „в кухнята“. Карат автомобилчетата си, когато имат свободно време между основните ни занимания. Самата аз съм израснала с по-голям брат и с неговите автомати, пистолети и камиончета. Твърдя, че това по никакъв начин не е повлияло на сексуалната ми ориентация, която е традиционна.“

„Детето опознава света, копирайки поведението на възрастните. Дали ще тика количка или ще кара автомобилче, в тази възраст няма никакво значение. Синът ми много обича да разхожда играчките си в бебешка количка, а племеницата ми има колекция от автомобилчета. Това е нормално! Ненормално е да се твърди, че играчките определят сексуалната ориентация.“

„Смятам, че играчките не бива да се делят по полов признак. Според мен това е по-лошо, отколкото да им забраним изобщо да играят. Първо, забраненият плод е сладък, и второ, можем да комплексираме детето.“

„Убедена съм, че разнообразието в играчките е нужно. Защо трябва да формираме стереотипи у децата? Редките отклонения от „нормата“, от които се боят някои родители, са съпроводени с хормонални нарушения и промяна в поведението не само по време на игра.“

„Момчешки и момичешки играчки? Това са предразсъдъци! Глупаво е да мислиш, че момчето ще стане мухльо, само защото като малко си играе с кукли. Ако някой татко е силно загрижен, че синът му расте „изнежен“ да му отделя повече време, да играе с него, да го научи на нещата, които харесва. Това е отношение и личен пример.“

„Като малка много обичах да играя с момчетата на стражари и апаши. Викаха ми „мъжкарана“. Сега съм многодетна майка, която съвсем успешно се справя с предизвикателствата на пола си. А на децата си купувам играчките, които им харесват.“

„Нашата баба винаги с ужас наблюдава как внукът й бута количка за кукли в парка. Според нея, това не е момчешко занимание. Но мъжът ми я постави на място: „Аз возя сина си в количка и е напълно естествено той да иска да прилича на мен.“

„Някои родители на момчета толкова се боят от куклите, че е направо смешно. Готови са да купят всякакви уродливи чудовища, понеже са „по-мъжки“ играчки. Това ме учудва!“

„Сама уших на 3-годишния си син кукла, с дрехи за всякакъв повод. Той я преоблича, вози я на количката си, храни я с кукленския сервиз. Мисля, че това е начин да научим детето си да е грижовно, отговорно и добро.“

„Ние сами отглеждаме и възпитаваме синовете си „по мъжки“, после се чудим, че не помагат на жените си, не се занимават с децата си, не могат да си зашият скъсаното копче и да си изпържат едни яйца. Ролевите игри са нужни както на момичетата, така и на момчетата.“

„Купихме кукла на големия ни син, когато бях бременна с второто ни дете. Искахме да го подготвим за раждането на сестричката му, да обясним, че в семейството ни ще се появи бебе, че той е батко и трябва да го храни, да го вози с количката и т.н. Нищо страшно не се случи. Напротив, от това имаше само плюсове – с куклата той научи частите на тялото и вече може сам да се облича и закопчава, защото имаше с какво да се упражни.“

Момчетата наляво, момичетата надясно

Колкото и да е странно, колкото и да е отживелица, деленото на играчките по полов признак и стереотипът „розово-синьо“ все още е твърдо закотвен в главите на някои родители. Особено категорични са някои бащи на синове, които смятат, че е позор синовете им да си играят с кукли.

„Мъжът на моя приятелка видя, че синът им си играе на кукли с момиченцата, и веднага се нахвърли върху него: „Махни тази кукла! Да не си женчо!“ Да, разбира се, това е диагноза, но не за детето, а за баща му. Вероятно има някакви комплекси, щом смята, че една игра може да промени сексуалната ориентация на детето му.“

„Подарих на племеничката си кукла, но синът ми поиска да играе с нея. Взех му я и казах, че на кукли играят само момичетата, а той изпадна в истерия. Откъде е този интерес към куклите? Притеснявам се.“

„Първо започват да си играят с кукли, после ще поискат да облекат рокля! Подобно нетипично поведение говори за проблем с ориентацията или за грешки във възпитанието.“

„Приятелка ми сподели, че синът й много обичал да разхожда кукли в количка. Към третата си година започнал да говори за себе си в женски род. Тя мисли, че това е заради куклите. Вчера синът ми взе куклата на едно момиченце в парка и не пожела да я върне. Трябваше да му обещая да му взема, много се притесних.“

„Мисля, че игрите и играчките от ранно детство спомагат за формиране на поведенчески модели, включително и свързани с половата принадлежност. Защо е необходимо да купуваме бебешка количка на момчето и да поощряваме желанието му да играе с кукли? Не разбирам!“

„Тригодишната ми дъщеря изобщо не се интересува от кукли. Тя мечтае да бъде Човекът-паяк и обожава книгите за пирати. Баба й много се притеснява и упорито ни съветва да спрем да й купуваме коли и роботи. Тя е категорично против момичето да носи панталони. Според нея най-подходящи са рокличките.“

„Купих на едногодишния си син количка, за да разхожда в нея плюшените си играчки. Мъжът ми се вбеси и тръгна да я изхвърля. Едва го спрях и се разбрахме като отидем в парка, да я подарим на някое познато момиченце, а на сина ни да обясним, че ще бута количка, когато стане татко.“

„Категорично не съм съгласен, че момчето трябва да си играе с кукли. Какво ще порасне от него? Грижовността може да се възпитава и по друг начин. Можем да заменим куклата с плюшена играчка.“

Специалистите казват:

Куклата е модел на човека. Играта с нея развива умението да съчувстваш. В никакъв случай не забранявайте на сина си да играе с кукли и не го обиждайте с изявления от рода на: „Ти да не си момиче?“. Така детето може да остане с впечатлението, че да съчувстваш не е мъжка работа. В психологията съществува цяло направление наречено „куклотерапия“. Добре би било родителите да използват игрите, за да пресъздават жизнени ситуации с тяхна помощ. Така дори биха могли да подготвят детето за някакво стресиращо събитие например за постъпването в болница. Може да се разиграе подобна куклотерапия и след като детето е боледувало. Това ще ви ориентира какво най-много го е изплашило, как се е чувствало, какво е искало да му се случи, но не е посмяло да ви сподели.

Родителските притеснения са разбираеми – ще порасне ли синът ми като пълноценен мъж, ако играе с кукли; ще бъде ли привлекателна и женствена дъщеря ми, ако играе само с коли и момчета? За щастие, децата са толкова интуитивни, че сами могат да преценят каква игра или играчка им е нужна в точно определен момент от развитието им. За момчетата играта на „деца и родители“ е също толкова полезна, колкото за момичето, защото така се упражнява и възпитава грижа и отговорност. И няма нищо притеснително в това, че разхожда с количка играчките си из хола. Вслушвайте се, когато им говори и споделя с тях, защото така разкрива притесненията си или се учи да изразява любов, привързаност, радост. Има емоции, които детето най-добре може да изрази в игра. 

И накрая ще си позволя едно допълнение от личния ми опит. Най-големият ми син Теодор обожаваше количките за кукли. Той порасна във времената, когато това се считаше за момичешка играчка, но напук на протестите на баща му, аз му купих такава количка. Омръзна ми Теди да грабва количките на момиченцата на детската площадка и да бяга с тях, а девойчетата да пищят. Естествено, коя майка би позволила непознат да открадне бебето й, нали? И така, Теди с голяма радост разхождаше кукленска количка с пластмасово бебе в нея заедно с момиченцата на детската площадка под критичните погледи на някои родители, предимно бащи. Е, той вече е на 23 години, след няколко дни навършва 24, и познайте какво. С още по-голяма радост днес разхожда и съвсем истинската бебешка количка с десетдневния си син. Можеше и да не е така, но причината нямаше да са играчките. Да са ни здрави децата и нека вместо да се тревожим дали играчките им са достатъчно "мъжки" или "женски", просто да седнем и да поиграем с тях! 

Препоръчваме ви още:

За стереотипите във възпитанието

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

Игри с бебето през първата година

Автор: Весела Бахчеванова

Хората са си го казали: „Не питай старило, питай патило!“ Така и аз, след като хладилникът ми винаги беше претрупан, никога нямаше какво да се яде, а храната се разваляше, прочетох много материали за почистването му и най-вече за правилната подредба и ги синтезирах в тази статия.

Отвътре

Изпразнете хладилника.

Извадете ВСИЧКО от него. Имайте предвид, че детайлното почистване на хладилни може да отнеме около 1-2 часа, така че подсигурете място, на което можете да сложите бързоразвалящата се храна.

Почистете го добре.

Подвижните рафтове и чекмеджета ги измийте в мивката, но ако не е голяма, можете да го направите в банята. Лично аз използвам веро, но можете да използвате универсален почистващ препарат. След това ги изсушете добре, така че да не се получи конденз, когато поставяте чекмеджетата обратно в хладилника. 

Преконфигурирайте хладилника.

След като хладилникът е чист и сух, преценете дали сте използвали пространството по най-добрия възможен начин. Преди няколко години осъзнах, че регулирането на рафтовете, за да отговарят на нашите нужди, би имало голям ефект. Направете това да работи най-ефективно за вас и за вашето семейство.

Премахнете ненужните неща.

Бутканчето с конфитюр на дъното или старото сирене, просто изхвърлете.

Почистете по същия начин и фризера.

Отвън

Премахнете всички магнити, снимки, календари и почистете.

Почистете горната част на хладилника и гумените уплътнения около вратите.

Почистете под хладилника.

Организация на хладилника

Настройте температурата. Тя трябва да бъде 5˚C или по-ниска, тъй като има риск от развитие на бактерии в храната.

Съхранение на  храна

Останалата храна от вечеря съхранявайте в стъклен съд за не повече от 4 дни. Това ще помогне по-лесно да виждате какво е останало и да го изядете възможно най-скоро. Е, няма как да приготвя супа и останалата част да сложа в съда, да измия тенджерата, а на следващата вечер отново да я изсипя в чистата тенджера и пак да мия. Все пак сме хора, не роби.

Контейнери за храна

Никога не съхранявайте плодовете, зеленчуците и месото в един и същ контейнер. Замърсяването води до разваляне и загуба на храна.

Вратата на хладилника

Не съхранявайте бързоразвалящи се храни на вратата на хладилника, тъй като там температурата е колеблива.

Съхранение на месо

Суровото месо се съхранява най-добре върху контейнерите за плодове и зеленчуци. Не забравяйте да го сложите в съд, защото може да изцапа хладилника.

Съхранение на сирена и кашкавали

Всички видове сирена и кашкавали поставете в съд, така че когато някой от семейството си взима, да може да изкара всичките наведнъж. Това го правя с цел някои да не застояват в хладилника, тъй като повечето мъже взимат този най-отпред и докато не свърши, не се сещат да погледнат какво има отзад.

Съхранение на яйца

Винаги отлепвайте етикета за срока на годност от кутията на яйцата и го поставяйте при яйцата. Така винаги ще знаете докога можете да ги използвате.

Подробен списък за пазаруване можете да намерите на уебсайта и на фейсбук страницата на iHelpi.

Препоръчваме ви още:

Основно почистване – какво да не пропуснем

Как да запазим дома си чист през зимата

Какво да правим, когато дойде домашна помощница

и страда ли детето ви от него

Предлагаме ви теста на психиатъра Виктория Дънкли, автор на книгата „Рестартирайте мозъка на детето си“, с който можете да проверите дали вашето дете е в рисковата група.

Колко време могат да прекарват децата ни пред екрана на смартфона, таблета или телевизора? Много преди да възникне зависимост, чувствителната им нервна система може да се превъзбуди дори при умерена, но редовна употреба на електронни устройства. От това мозъкът им е в хроничен стрес. Това състояние Виктория Дънкли нарича „синдром на електронния екран“. За да сме сигурни, че детето ни не е застрашено от него, първо трябва да разпознаем симптомите. Този тест може да ни ориентира.

1. Изглежда ли детето ви непрекъснато превъзбудено?

2. Има ли емоционални сривове по незначителни поводи?

3. Има ли солидни пристъпи на ярост?

4. Станало ли е детето ви арогантно или неорганизирано?

5. Дразни ли се, когато трябва да остави телефона си или да изключи компютъра?

6. Забелязали ли сте зениците му да се разширяват след използване на някое от споменатите устройства?

7. Избягва ли детето ви зрителния контакт след продължително ползване на някое от тези устройства?

8. Можете ли да кажете, че екраните привличат детето ви?

9. Случва ли се да забележите, че детето ви не изпитва радост без причина или не се наслаждава на някоя любима дейност, както по-рано?

10. Има ли детето ви проблеми с приятелите си заради незрялото си поведение?

11. Тревожите ли се, че кръгът на интересите му е сведен само до видео чатовете и онлайн игрите? Усещате ли, че естественото му любопитство е започнало да изчезва?

12. Забелязвате ли, че оценките му в училище са се понижили или че са под възможностите му?

13. Учители, лекари или терапевти изказвали ли са предположение, че детето ви може би има депресия, Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ)? Има ли подобни случаи в семейството?

14. Поставяли ли са лекарите различни диагнози на детето ви? Казвали ли са ви, че то трябва да приема лекарства, с които не сте били съгласни?

15. Има ли детето ви вече поставена диагноза – аутизъм, СДВХ, чиито симптоми се засилват, след като прекара известно време пред екрана?

16. Често ли умореното ви, но превъзбудено дете, не може да заспи? Или спи, но не се наспива?

17. Забелязали ли сте, че детето ви не проявява интерес към нищо или е станало невнимателно към детайлите?

18. Можете ли да кажете, че детето ви е в състояние на стрес, макар да няма външни причини за това?

19. Посещавало ли е детето ви училищния психолог без особен резултат?

20. Карате ли се често заради времето, което то прекарва с телефона, таблета или компютъра си, иска ли да му купувате нови устройства непрекъснато?

21. Лъже ли ви детето за времето, което прекарва пред монитора? Взима ли смартфона или таблета в леглото си?

22. Доставят ли му игрите удоволствие или преживява болезнено (агресивно) загубите?

23. Предпочита ли общуването в мрежата пред живия разговор?

24. Вие не ограничавате времето пред екрана, защото се боите от реакцията на детето или изпитвате чувство за вина?

25. Вие избягвате да прекарвате времето си с детето, защото се притеснявате, че няма да е приятно или изпитвате негативни емоции?

Резултати

Пребройте на колко от въпросите можете да отговорите утвърдително. Ако цифрата е достатъчно голяма, има риск от развиване на зависимост.

1-5
Нисък риск
Възможно е детето ви да има повишен интерес към електронните устройства, но е напълно възможно и само така да ви се струва. При всички случаи, ако съкрати времето на използването им, проблемите с ученето, поведението или настроението могат да бъдат решени до известна степен.

5-12
Умерен риск
Детето ви има сериозни проблеми, вероятно в повече от една сфера (в училище, вкъщи, в отношенията си с връстниците). Но моментът е подходящ да вземете мерки за неутрализирането на този синдром в зародиш, без сериозни последствия за здравето му.

13 и повече
Висок риск
Ако сте отговорили с „да“ на повече от половината въпроси, вероятността детето ви да страда от този синдром е много голяма, до степен на зависимост. За съжаление много семейства попадат точно в тази категория.

Конкретни проблеми

Състояние на превъзбуда: почти всички въпроси, пряко или косвено, са свързани с това състояние, но физическата превъзбуда се отнася към въпросите от 1 до 7, 10, 16-18 и 22.

Настроение: 9, 11, 13, 17 и 22.

Мисловен процес и внимание: 4, 11915, 17, 19.

Поведение и социални навици: 4, 7, 10, 20, 22 и 23.

Привързаност: 7, 9, 10, 20, 21, 24 и 25.

Зависимост: 5, 8, 9, 11, 12, 20, 21, 23 и 24.

Невярна диагноза: 12-15 и 19.
Симптомите на синдрома могат да приличат на симптомите на друго психическо разстройство или да ги засилват. Лекарите трудно разпознават това състояние. Наличието на този синдром не изключва и наличието на други психически проблеми, но ги засилва.

Какво представлява синдромът на електронния екран

Характеризира се с превъзбуда, отнесеност и неспособност да контролираш емоциите си или нивото си на стрес. Симптомите варират и могат да напомнят на проявите на други разстройства на психиката или на неврологично заболяване. Класическите му прояви са: раздразнителност, разсеяност, поведенчески проблеми и намалена способност да преживява разочарования, склонност към конфликти, нежелание да гледа в очите, лошо настроение и тревожност.

Съветът на д-р Дънкли е: ограничете времето пред мониторите, а при висок резултат на теста - потърсете професионална помощ за детето си.

Препоръчваме ви още: 

Мамо, скучно ми е

Тийнейджърското безсъние

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Опасните игри