Автор: Кремена Дюлгерова

Баща ми си отива на 89... На легло е от седмица. Гасне от сърдечна и дихателна недостатъчност. Плаче, че го болят гърба и ребрата, а аз го моля да се държи като мъж. Иска да го вдигнем с мъжа ми, но него вече го изпратих да си направи 15-тината хиляди крачки. Заради преживения инфаркт и стенда в сърцето тия крачки са много важни, по-важни от гърба на баща ми. Напомням на татко за болките на голямата ми сестра, предала се преди по-малко от две години на оная болест, дето толкова много се плашим от нея, че гледаме да не й казваме името. Беше малко над 60-годишна, активна пенсионерка, медицинска сестра. Не може едни болки в гърба на стареца да са по-страшни от болките на сестричката ми.

Цинична ли съм?

Спомням си за детските си години. Когато татко беше засмян и силен. И дремя свита на фотьойла до леглото му, докато той хленчи, че не може да спи. Шепна му да мисли за нещо хубаво, следя дишането му, поставила ръка на китката, търся пулса. И моля Господ да го прибере, преди съвсем да загуби достойнството си.

Грешна ли съм?

Татко се страхува за себе си и пита дали няма да го заведем в болница. Няма. Защото преди по-малко от три месеца, след краткосрочно и нелогично лечение, си отиде съпругът на сестра ми. На 67. Закараха го колегите му със служебната кола от работното му място. Направил серия от гърчове. Даже бялата му престилка на фелдшер не го спаси от клиничната пътека. На третия ден го разкачиха от системите и го изписаха. И като се загърчи пак след 24 часа, не слязоха от отделението да го прегледат. Да сме му търсели място да се грижат за него, ние като не можем. В частния хоспис го приеха и той повече не дойде в съзнание.

Няма да те заведем в болница, тате. Там само ще им влошиш статистиката.

Безсърдечна ли съм?

Въртя се покрай баща ми и наблюдавам майка ми. На 84, почти глуха, с деменция и глаукома, която я остави без зрение повече от 10 години. Няма никаква представа колко зле е татко, а аз зная, че ужасно се страхува от смъртта. Но настойчиво обяснявам, че няма нищо страшно - всеки някога умира.

Жестока ли съм?

Пиша ги тия писаници и се чудя дали ще ми олекне, като си излея душата.

Дали си слагам голям грях?

Дали съм една неблагодарна и ужасно зла дъщеря?

Защото мисля непрекъснато, че каквото и друго да ми се случва, скоро ще бъда баба за пръв път. Тази мисъл ме държи нагоре, даже усещам очакването за щастие. Като кокичетата преди Коледа, като синигеровите сватби през януари.

Да ме прости Господ, животът продължава.

Препоръчваме ви още:

Мъдростта боли

За нашите стари деца

Този много кратък и много сладък живот...