Текстът "Защо кракът ми повече няма да стъпи на родителска среща или иначе казано за мантрата „Имате прекрасни деца“" ни прати Калина Терзиева. Споделям го с вас не само защото е написан с много чувство за хумор, но и защото повдига някои интересни въпроси за смисъла от родителските срещи в този им формат като начин на комуникация между родители и учители.

Смея да твърдя, че съм отговорен родител на две деца - мъжко на 20 г. и женско, на 12. Имайки предвид, че и двамата са тръгнали на ясла от крехка възраст, това означава доста родителски срещи. Само веднъж съм пропуснала такова мероприятие, защото бях с опериран крак. Съпругът ми неохотно се съгласи да ме отмени, само защото трябваше да се разговаря с един преподавател и тъй като гимназията на сина беше в далечен квартал, взе такси. Горд, че е намерил успешно училището и твърдо вярвайки, че наследникът му е член на 10 г клас (и двамата започнаха от 1 г), седнал в класната стая в засада и с готов въпрос. Към средата на срещата се появил нужният му човек, който с изненада му отворил очите, че детето му от три години търка чиновете в 10 а, но все пак му отговорил на въпросите. Силно смутен съпругът ми решил, че му стига толкова родителство и тръгнал да си ходи. Да, но в падналата тъмнина и непознавайки района така се объркал, че таксито му обикаляло половин час докато го намери, защото не могъл да даде един свестен местен ориентир като „Хоризонта“ или дупката пред блок 318. Но това е друга тема.

Когато синът завърши четвърти клас в началното училище, трябваше да търсим друго. И водени от принципа, че най-доброто училище е най-близкото, го записахме в единственото елитно учебно заведение в района. Още на първата родителска среща ми стана ясно че три предмета са най-важните - изобразително изкуство, музика и физкултура. Ако не ми вярвате, цитирам исканите материали само на двама от преподавателите и мога да го докажа със снимков материал (мотото ми е "умните помнят, глупавите си записваме"). Та - по математика - 1 тетрадка за всичко и цветна химикалка, и по рисуване - покривка, водни и темперни бои по избор от една от следните 4 марки (няма да ги изброявам, фирмите не щат да ми платят, но бяха от по-по-най), моливи – мек и твърд (отново марки), по три меки и твърди четки за акварел (съответно пак марка), 3 четки за темпер (в скобите - сетете се сами), палитра, кадастрон (това го преглътнах), папка за рисуване, тетрадка малък формат 40/60 листа. Отгоре на това познайте класната по какво преподаваше? Точно така - ИИ. Ха сега де! Ако аз трябва да нарисувам нещо по-сложно от къщичка, гъбка и цвете започвам да чувам в главата си Викът на Мунк и презрителното „дилетант“ на Пикасо долитащи от оня, по-добрия свят. Понеже баща му е от художнически (непризнат) род, той пое този отговорен предмет. От своя страна той ако отвори уста да пее, кварталният джамджия отваря работилницата си, дори да е тъмна доба. Тук насреща бях аз - все пак в едни далечни години на миналия век съм пяла в група за политически песни с Годжи. За по-засуканите домашни ангажирахме комшийката над нас - преподавател в музикалното училище, на която се отлащахме с безплатни медицински услуги и всички бяхме доволни. Слава богу, по ФВС нямахме проблеми - синът е скейтър, байкър и всякакво друго „ър“ което се сетите, без хейтър. Та така три години-през това време имахме интересни домашни - малък пример: докато баща му рисува цяла нощ Наполеон на кон, аз композирах родопска народна песен (текст и музика). По този повод колегите ми няколко месеца ме питаха кога ще започна виенския валс или направо ще премина на опера в 4 действия. Слава богу, синът ни реши да не остава в това училище (ако трябва да сме честни даваше мило и драго да отиде където и да е на друго място). Последваха 4 щастливи години - дето се вика слънцето огря .... ... нашата къща - вие какво си помислихте!?!

Е да, ама не. Щерката реши да кандидатства в специализирана паралелка по български език в същото училище и показвайки безсрамно висок резултат се класира в челната тройка, въпреки нашите категорични протести. Нямаше мърдане, пък и с Козирог да спориш..., но този път бяхме по-добре. Момичето си е момиче - рисува почти като Микеланджело, бяга като Лалова. Физическото е един от любимите й предмети – с часове съм слушала за епичните битки по народна топка между класовете, естествено тя винаги печели, или как ги е отвяла по тичане - нали разбирате, такова нещо като второ място няма. Заменям оценки по ФВС за такива по математика, ама нещо в училище не са съгласни. Е, за пеенето Павароти може да продължи да си спи спокойно, но Рамщайн с чиста съвест могат да я ползват за вокал (шегичка). За щастие новият учител по музика беше широко скроен и както се оказа, в час по музика се обсъждаха всякакви теми: от история на България до марки коли. И слава богу, защото комшийката-музикантка като разбра, че и № 2 е в това училище си продаде апартамента и за по-сигурно се премести в друг град. Но момичето си е момиче, както споменах и неизбежно идва възрастта, в която започват онези неприятни дни в месеца, от които може да се отърве или няколко пъти за по 9 месеца - пази боже и пупупу, или след определена възраст. Та на най-първата от последвалите родителски срещи в 5 клас учителят по ФВС тържествено обеща, че ако девойче дойде и сподели за подобни дни, справедливо отбелязвайки да не са повече от един път месечно, (макар че и това е възможно, ама хайде сега), няма да играе, но ще стои на скамейката, или ще участва в часа само по негово желание. Това устрои всички 20 женски майки, който тайно изтрихме по една сълза пред това благородство, 4-те мъжки благодариха на бога, че нямат подобен проблем, както се казва стиснахме си ръцете и се разделихме за неопределено време. Казвам неопределено, защото нямам спомен да сме се видяли с въпросния преподавател повече, а имайки предвид важността на предмета не би трябвало да съм забравила, но старост-нерадост, може грешката да е моя. Последваха серия родителски срещи, на които всички, ама абсолютно всички преподаватели, решили да се появят, рецитираха едно и също, а именно:“Добър вечер, Вашите деца са прекрасни, нямам никакви проблеми с тях, въпроси има ли, не, ами тогава лека вечер“. Ама как пък един не обърна словореда поне така, за разнообразие. Сигурно цяла седмица репетират или им предават текста с някакви свръхвисоки технологии в момента, в който влязат в класната стая, да не стане някоя грешка. Да ама не, както казваше Бочаров, мир на праха му. Всички знаете, че има една не-толкова тайна, без управителен съвет организация, но с най-верните и всеотдайни членове - тази на Майките (наименованието е на Удхаус). Членовете и работят for free, но по-усърдни от тях няма, независимо от социален статус и обществено положение. Всички Майки членуваме в нея съвсем на доброволни начала, в името на най-святото ни. Та ние, Майките, говорим с децата си и си обменяме информация, а в този свръх-технологичен век тя преминава за секунди от Майка на Майка и преди учителят да се е прибрал в къщи, ние вече знаем какво се е случило, кой преподавател какво е казал, кой на кого е викал и какво точно, кой с какво е бил облечен (без бельото, слава богу). Ние, Майките, знаем. Знаем че и те, учителите знаят, че знаем-тук стана малко объркано, но щом Сорди направи цял филм с такова заглавие, аз ли ще остана по-назад? Проблеми няма никога. Тогава защо е целият този цирк и губене на време и на двете страни? 

Та да се върна на родителските срещи и моят развод с тях. Към края на втория срок на миналата година ми звъни щерката, която е втора смяна на училище. Веднага застанах нащрек, защото тя звъни само ако е забравила нещо важно в къщи, което значи че трябва да й се занесе, което пък е свързано или с излизане от работа, или със закъснение - зависи коя смяна е и респективно с червене пред началството. Ма как пък веднъж не се обади на баща си, да види тя кон боб яде ли. Вдигнах с намерението да й откажа, но за мой ужас тя почти не можеше да говори от болка. Много трудно се разбрахме да я чакам на входа на басейна. Казах й да излиза, отидох да се изчервя където трябваше (шефката), докато изключа компютрите и предупредя колегите, докато намеря такси, минаха 15-тина минути. Нея я нямаше!?! Минаха сигурно още 10 минути, най-накрая я видях да излиза, ама едвам стъпваше. Пътьом се бях обадила на Гецата, наш колега хирург - да е жив и здрав и той и целия му род, ама май няма член от моето голямо семейство, когото да не е преглеждал. Докато чакахме да ни приеме - все пак Гецата не работи в Спешното, а в реномирана частна клиника, тя разказа, че преди часа по ФВС я заболял корема. Помолила господина да я остави да не участва, при което той й наредил да започва да играе ръченица. Ръченица, представете си!!!! Не някое лежерно хоро, не че има такова, ама все пак РЪЧЕНИЦА. Ми да й беше дал едно Хилти да ходи да кърти асфалта по-добре - хем резултата за нас щеше да е същият, хем - полза за обществото, така да се каже. Та Гецата си каза думата - течност в коремната кухина в резултат на руптура на киста (което си беше очаквано), за всеки случай ни уреди и преглед при още един колега - срещу заплащане естествено, не че се оплаквам, просто споменавам. Освободиха я от училище и от физическо за известно време, прибрахме се в къщи и аз зачаках родителската среща с горещо нетърпение. Е, напразно, както стана ясно - господинът не се яви. Скоро срокът свърши, дойде лятото, ех, лятото-почивки, емоции и т.н. И случката беше забравена. Докато на първата родителска среща в 6-ти клас един смътно познат мъж не влезе през вратата. Не се шегувам, и другите Майки се чудеха кой е. Това влизане не беше точна влизане - просто застана от вътрешната страна на стаята, без да изпуска бравата и дори да затвори, изказа си репликата с „Вашите.... и нямате въпроси“ безгрешно, обяви за протокола, че е Господина по физическо и тръгна да си ходи.И тук ми прищрака и се сетих за паниката, болката и страха в края на миналия срок. Аз съм тих, миролюбив човек, готов да помогне на всеки и всичко. Ако щете вярвайте, но като видя охлюв да пълзи по асфалта, внимателно го занасям донай-близката тревна площ с изричните инструкции да си седи там, а не да търчи нагоре-надолу. Колко ли от тях са ме попържали, че ги връщам в изходна позиция, ама като няма писмено оплакване не се брои. Даже от време на време намирам пред прага дребни подаръчета от кварталните мравки и се чудя защо - на тях не съм оказвала безплатни транспортни услуги (поне не все още). Но да се върнем по темата - като чух „аз съм господина по ф............. и ми причерня. С не най-медения си глас (признавам) но с възпитан тон попитах “Може ли за момент?“. Представете си - можеше. Диалогът, ако това изобщо може да се нарече диалог беше следният:

Аз: -Г-не, имам молба - може ли когато някое от момичетата ви помоли да го освободите от час поради болки в корема, просто да го направите, а не да го карате да тропа ръченица?

Той:-Аз съм Господин (наблегнато) по физическо, какво, да я оставя да вика ура ли?

Аз:- Това са момичета в особена възраст, в телата им настъпват промени, повечето от тях вече имат цикъл и е по-добре в тези дни наистина да почиват, макар и на скамейките. Пък и викането на ура ще им развие дробовете за сметка на опорно-двигателната система, която ще почине малко.

Г-на: А вие от какво се оплаквате?

Обясних накратко какво се е случило с нас.

Г-на: Коя е дъщеря Ви?

Отговорих чинно.

Г-на: А защо не ми го казахте тогава?

Аз: Вие не дойдохте на родителската среща, а тя си беше занесла документите, би трябвало да сте се  запознал с тях, но виждам че явно не се е случило.

-Аз съм Господин от n брой години и досега никой не се е оплаквал от мен, лека вечер на всички.

И си тръгна видимо бесен. През цялото време не изпусна бравата. И това ако е диалог...

В къщи, на спокойствие /бе какво ти спокойствие, бях нервна като агути с разстройство, през нощта сънувах убийство, ех, ако Фройд беше жив що пари щеше да изкара само от мен/, като върнах лентата назад, ми направи впечатление, че през цялото време се определяше като Господин, а не като учител. По презумпция всеки мъж е господин. Ние, жените имаме по-голям избор в това отношение - госпожица, госпожа. Но не всеки Господин  е Учител - второто според мен стои по-високо и трябва да се заслужи.

Та ето защо няма да ме видите повече на родителска среща поне в това училище. Защо да ходя, като няма проблеми. Знам, че децата ни са прекрасни – кое дете не е? Предпочитам тези 70 минути да си говоря с моето дете, дори ако трябва пак да слушам за народната топка или да обсъждам колко са сладки момчетата от BTS, особено Джънкук.

Автор: Калина Терзиева

В училищата на моите деца родителските срещи се провеждат по следния начин. Всеки учител е в класната стая, понякога са двама или трима в една, в отдалечени краища. На вратата има надписи кои учители са в съответните кабинети и на кой клас преподават. Родителите имат предварително пратен приблизителен час, който може и да не се спази, ако са на работа или имат ангажимент. Всеки родител решава при кой учител да отиде да поговори за детето си. Понякога се чака на опашка, но като цяло е много по-удачен вариант. Ако съответно детето има проблем по някой предмет, или с дисциплината, родителят бива уведомен пак в електронния дневник по всяко време на учебната година, не само на родителска среща, и в никакъв случай не пред всички. Този вариант ми се струва доста по-удачен.

Още по темата за образованието: 

Пети клас - ура

Училище от бъдещето - Сингапур

test pixel

Детството е свързано основно с ученето, а ученето е много по-лесно, ако имате силна памет. Способността за улавяне и припомняне на знания прави по-вероятно детето да се справя отлично в училище. Този способ също спомага за детето да има ясни спомени от ежедневните си преживявания, с което то осмисля света и мястото си в него, обогатявайки своите преживявания и изграждайки основни житейски умения.

Имайки предвид колко важна е паметта за развитието на децата, добре е да знаем, че нашето умение да запомняме не е фиксирано. Това, което е вярно за възрастните, е вярно и за децата – има множество трикове и стратегии, които децата могат да използват, за да изострят паметта си. Вие, като родител, сте в подходяща позиция да им помогнете.

Ето няколко, подкрепени с изследвания, предложения:

1. Премахнете, доколкото е възможно, стреса при учене на уроците

“Стресът кара мозъчните приемни системи да изпращат информация в мозъка Реактивен (автоматична борба, полет, замразяване) и предотвратява потока на информация към съзнателния, мислещ мозък (префронтален кортекс), където е съсредоточена дългосрочната памет”, обяснява неврологът Джуди Уилис.

Това означава, че подлагането на децата на стрес при учене на уроците, вероятно ще навреди на паметта им. Вместо това, „установете приятни ритуали (любими песни, игри с карти, хвърляне на топка) или изненади (забавна картина, изтеглена и принтирана от интернет), преди да започнете с ученето, за да отворите мозъчните мрежи, които водят до съхранение на паметта“. предлага Уилис.

2. Играйте игри с памет.

Уменията за памет са като мускул, който расте чрез употреба, така че не забравяйте да осигурите много възможности на децата си (особено на по-малките) да запомнят какво са научили от света. „Задавайте въпроси, когато сте навън. Например, ако минавате покрай къщата на приятел, попитайте: „Кой живее там?“ Игри като тази дават на децата възможност да си припомнят информация“, пише Барбара Соломон.

3. Насърчете четенето и обсъждането на книги.

Не е новина, че четенето на книги с децата е добро за интелектуалното им развитие, но ако искате те да получат повече от книгите, блогът Dumb Little Man предлага активно да ангажирате децата си с това, което четат.

„Когато детето участва активно в четенето, е по-вероятно да му е по-лесно да формира дългосрочни спомени. Активните стратегии за четене включват не само водене на бележки и подчертаване, както повечето ученици правят, но и говорене на глас и отговаряне на въпроси върху материала, който те четат “, обяснява публикацията. Затова не забравяйте да попитате детето си за това, което четете заедно и за неговите разбирания и реакции към историята.

4. Накарайте ги да визуализират спомени.

Когато детето чете нещо, накарайте го да направи пауза и го помолете да си представи сцената в главата си и да ви я опише.

5. Говорете за любими спомени.

Спомените на децата също се подобряват, когато родителите насърчават децата си да си припомнят и визуализират любими спомени, според Соломон. “Съсредоточете се върху събития, които силно резонират с детето ви, като например пътуване до зоопарка. Когато стане малко по-голямо, помогнете му да прави истории от спомените си. Спомените на вашето дете ще бъдат по-богати и то ще се научи как да ги препредава в ясна форма “, пише тя.

6. Помогнете им да осъществят връзки.

Когато новите спомени не успеят да се „залепят“, това се получава често, защото те нямат предварително усвоени от детето знания, към които да се привържат. Ето защо, помагайки на вашето дете да създаде връзки между нещата, които научава, му помагате да укрепи паметта си.
Това споделят от Understand, организация, която подкрепя родителите на деца с увреждания в обучението.

“Помогнете на детето си да създаде асоциации, които свързват различните детайли, които то се опитва да запомни. Грабнете интереса на детето си със забавни мнемоники като “Чашка орехи желае забравеният сладолед вълшебен“. Зад тази фраза са скрити цветовете на дъгата: червен, оранжев, жълт, зелен,  син, виолетов. Може да си измисляте всякакви такива фрази за стимулиране на паметта. „Намирането на начини за свързване на информацията помага за формирането и извличането на дългосрочна памет. Освен това помага за работната памет на детето, която то използва за задържане и сравняване на нови и стари спомени.“

“Мозъкът е орган, който търси модел. Когато вашите деца разпознаят връзки между нови и предишни знания, техните мозъци могат да свържат новата информация с категория от съществуващите знания за дългосрочно съхранение. Графики, мнемоника, изброяване на прилики / разлики и правене на аналогии изграждат модели на дългосрочна памет “, съгласен е Уилис.

7. Играйте карти.

Това е забавен начин да засилите паметта на детето ви, от която ще се радвате и вие.
„Прости игри с карти като Crazy Eights, Uno, Go Fish и War могат да подобрят работната памет по два начина. Вашето дете трябва да спазва правилата на играта, но също така трябва да запомни какви карти има и кои други хора са играли “, отбелязва Understood.

В поредица от статии, предоставени от образователен център Да Винчи ще ви запознаем с техниките и начините да се стимулира и ускори развитието на детето във всички познавателни способности. Може да прочетете повече за курса им "Когнитивна азбука", основан на "Азбука на мисленето", който представлява една съвременна реплика на "Монтесори".

Автор: д-р Гергана Маркова

Доста често ние възрастните имаме склонността да хабим енергия като повтаряме едно и също нещо по няколко пъти. През преживяването на последствията децата учат, а ние искаме да ги предпазим от този урок. Всъщност, доста често, по този начин спъваме процеса на учене през личен опит. Ще опиша няколко случая от работата ми по време на индивидуални консултации и с колегите в детските ни центрове и градина, които са показателни за грешките и решенията на някои от най-често срещаните кризисни ситуации, в които изпадаме в отношенията си с децата.

Ситуация 1: За всички нови деца в градината имаме процес на адаптация - майката и детето са заедно в градината няколко седмици. По време на този процес, в присъствието на майка си едно от децата – момиченцето Б.  на няколко пъти посегна към устата си с пясък. Интересно беше, че това се случваше закономерно - всеки път, когато майката на Б. решеше да се отдалечи, да седне на пейката или да влезе в градината, момиченцето започваше да поднася към устата си пясък. Също така закономерно всеки път, когато виждаше детето си да прави това, майката се втурваше, сядаше до нея, и повтаряше: „Спри! Мръсно е! Не в устата!” и др.

По този начин детето разбра, че така може да привлича вниманието на майка си през цялото време, докато са навън.

Решение: След известно време, когато детето започна да ни допуска до себе си, ние, аз и колегите от екипа на детската градина, бяхме изправени пред същата ситуация. Но реагирахме по различен начин. Намесихме се като използвахме естествените последици от избора си на поведение. 

И така, когато Б. посегна към пясъка, за да види как ще реагирам, аз я оставих. Тя го вкуси и разбра, че е неприятен. Погледна ме и видя, че не реагирам по начина, който очакваше. След тази случка повече никога не посегна към пясъка. Оставих природата сама да свърши работата си. Не говорих за случилото се, не насочих вниманието й отново там, просто я оставих. Това в индивидуалната психология и демократичното възпитание наричаме „естествени последствия“. Разбира се, съществуват ситуации, които не позволяват използването на този метод, например като ги да оставим да направят нещо твърде опасно. Но пък е толкова ефективно в много други моменти. 

49 фрази за успокояване на детето

Ситуация 2: Pодителите на две деца - едното на 6, а другото на 9 години, ме попитаха по време на консултация как да спрат „завихрянето“ на децата си по време на пътуване с автомобил. Те ми разказаха как всеки път, когато тръгнат на път, децата им започват да викат, да се карат, да хвърлят различни предмети в колата по време на движение. 

Решение: Посъветвах родителите следващият път, когато децата им започнат да се държат по този начин, този, който кара колата да им каже, че подобно поведение е опасно и ако продължават да се държат така ще спре и ще излезе от колата. Ако спорът продължава, родителят просто спира колата и излиза от нея с обяснението, че ще се върне, когато са готови. Излиза навън, може да се обърне и да не ги гледа, може да вземе вестник или книга и да започне да чете, но да не ги наблюдава и да не им говори.

След всеки следващ път, когато това се случва, на родителя няма да му се налага да изтъква последствията. Децата ще са наясно, че когато това се случи, шофьорът просто ще спре и ще  излезе от колата. След няколко повторения на действие и последствие, децата ще спрат да се карат и да създават хаос по време на движение. По този начин ние, като родители, учим децата си как да завършват спорове по своя воля и да понасят последствията. Това е техният избор.

След известно време майката ми се обади, за да ми каже, че повече нямат проблеми от подобно естество.

Ситуация 3: Типичен и доста често срещан проблем са скандалите между родител и дете в магазина. По време на регулярния час за обратна връзка с родителите в нашата детска градина, една майка ме помоли за помощ. Тя  ми разказа, че детето й доста често започва да прави сцени, вика и крещи, когато са заедно в магазин. В тази ситуация обикновено става въпрос за  опит за привличане на внимание от страна на детето.

Решение: Аз я посъветвах да опита да отвлече вниманието на детето като го покани да й помогне с избора на плодове или продукти за вкъщи и му даде възможност то да избере покупките.

Още на следващия ден, майката ми сподели, че е изпробвала съвета ми. Детето веднага се е включило и е помогнало. По този начин то се е почувствало значимо, а неговото мнение зачетено. Много често подобни ситуации се коренят в  силната нужда, която малкият човек изпитва от позитивна връзка с майка си.

Ситуация 4: Синът ми много обича да рисува и до ден днешен може да седне и с часове да рисува. Когато той беше по-малък, имаше няколко случая, в които изпитваше огромен порив да рисува по стените.

Решение: Със съпруга ми въведохме правилото, че с боичките и фулмастерите рисуваме само на масата върху листа. Обяснихме му, че ако избере да рисува по стените, масата или на нещо различно от листа боичките и фулмастерите ще изчезнат. Той се съгласи, но някак случайно на следващия ден беше забравил. Спокойно му припомних къде е редно да се рисува и му казах, че  може да опита отново утре. Той се ядоса, след това се разплака, премина през различни емоции, но така и не получи боичките в този ден. На следващия ден той рисуваше на указаното място. След известно време отново се опита да провери дали това правило все още е актуално и се увери, че е. Децата обичат да проверят нас родителите дали наистина спазваме правилата, които поставяме. Понякога минава много време, понякога веднага след последствието, но важно е да спазваме това, което казваме и да не даваме двойни послания

Ситуация 5: Имахме ситуация с едно дете, което един ден дойде в особено настроение -  често ходеше до каменната oграда и много силно я риташе. Притеснихме се, че може да се нарани. Наблюдавахме го известно време, след което специалист от екипа ни се приближи до него, клекна и го попита какво прави. Детето отговори: Чупя камъните.

Решение: Обяснихме му, че камъните са много здрави и с крак трудно би ги счупил. По-скоро би си счупил крака, ако продължава да рита прекалено силно. Насочихме го, че с тези силни крака може да рита топка, а ако е ядосан, могжем и да да поговорим за това как се чувства.

Тази техника се нарича „пренасочване на интереса“ и постигна ефект. Момчето спря да рита камъните, а в следващите дни този тип поведение намаля значително.

Ситуация 6: Една сутрин, едно от децата плачеше много когато пристигна в градината. Баща му сподели, че това се случва всяка сутрин, когато идват на градина, защото все “забравят” по нещо и за да се успокои синът му, те се връщат обратно до дома им, вземат това, което детето е забравило и отново се връщат в градината. Но тази сутрин бащата бързал и нямало как да се върне, затова и детето  плачеше пред нас.

Решение: Благодарихме за тази така ценна информация и след като бащата си тръгна,  се обърнах към детето с думите:

- Виждам, че си разстроен. Искаш ли да ми разкажеш какво се  е случило?

Детето се опита да  каже нещо, но през сълзи и не се разбираше.

- Така като говориш, докато плачеш, ми е трудно да те разбера. Поплачи си, явно имаш нужда. Когато се успокоиш, ми кажи какво се случва (След около 20 секунди, детето се успокоява).

Детето: “Няма ми сандалките в чантата, мама не ми ги е сложила”.

- Тя може да ги е забравила, но ти подсети ли я?

Детето:

- Не.

- Предлагам ти следващият път ти да си оправиш чантата, за да си сигурен, че всичко е вътре. Това е твоя отговорност. 

Детето се успокои и влезе в групата. Децата имат нужда да им се делегират отговорности, така им гласуваме доверие, а те се чувстват способни и свързани.

Ситуация 7: В детската градина е време е всички деца да се приготвят да излязат навън и да играят на двора. Всички обуват обувките си, по-бързите изчакват по-бавните, за да излязат заедно. Едно от децата решава да разхвърля всички пантофи и необути обувки. 

Решение: 

- Виждам, че губиш търпение. Може би си забравил, че излизаме навън, след като всички се обуят и сложат пантофите в шкафа..... Всички сме готови вече и излизаме, но виждам, че ти имаш все още работа. Когато подредиш разхвърлените пантофи, ще те очакваме навън за игра.

Първоначално детето се сърди, но когато вижда, че всички излизат навън без него, бързо започва да подрежда разхвърляните пантофи.

Чрез това поведение, детето играе танц за привличане на внимание, но когато не среща очакваната реакция, променя поведението си. Сблъска се с логичното последствие „Когато разхвърляш – подреждаш“.

Ситуация 8: В детската градина, следобедната почивка е свършила, децата се преобличат, приготвят се за следобедна закуска и игри. И. се е преоблякъл, но иска помощ за обуването на пантофите, които знаем, че може да обува сам. Смисълът на проблема е в търсенето на внимание от страна на детето, най-вероятно основаващо се на обезкуражаване и липса на принадлежност. Методите за решаване на проблема са комбинация от логични последици, обучение в независимост и окуражаване.

Решение: Казахме на И.: „Ти можеш да обуеш пантофите си сам, И.” След това обявихме на всички деца, че е време да направим влакче и така да отидем до т.нар. гара “Закуска”, за да се подкрепим с нещо вкусно и  после да поиграем. На И., който не правеше никакъв опит да се обуе, обяснихме: „И., слизаме по стълбите с пантофи на краката си, ако избереш да стоиш бос, няма да можеш да слезеш с влака.” И. продължи да стои безучастно. Всички тръгнахме, а И. се разплака още по-шумно, настоявайки някой да го обуе. Нищо не последва.

След няколко минути И. се беше обул и се присъедини към групата си сам – без подканяне. В резултат  получи окуражителните думи: „Поздравления, ти си се обул! Ти можеш сам, мило дете! Ела да си измиеш ръцете ...” В следващите дни И., след ставане от сън, сам си обуваше пантофите и излизаше заедно с децата. 

Нека се "опарят"

Като социални същества ние непрекъснато се стремим да намерим своето място в социални групи, където сме значими или се чувстваме такива. Развиваме чувството си за принадлежност само тогава, когато знаем къде е мястото ни и усещаме безусловното ни приемане от групата. Семейството е първата социална група в която детето попада след раждане. Една от задачите, които си поставих в детските градини и Академия за ранно детско развитие „Бобче-Топче“ е да помогнем на родителите да развият усещането на децата си за принадлежност. Така насърчаме родителите да търсят силните страни и способности на децата и да помагат да ги проявяват. По този начин те ще се почувстват като част от семейството и ще заемат своето място и роля в отбора и ще сътрудничат за постигането на общите цели.

Авторът на тази статия д-р Гергана Маркова е преподавател в Тракийски университет и основател на Академия за ранно детско развитие „Бобче Топче“. Като специалист по ранно детско развитие следва принципите на Ричард Драйкурс за демократично възпитание на детето. Те водят началото си от методите на  индивидуалната психология, възникнали с разработките на психолога Алфред Адлер преди повече от 50 години в Австрия. Ако искате да разберете повече и да зададете своите въпрсои, можете да се включите в Дните на индивидуалната психология на 16 и 17.11.2019 в София. Заедно с водещи специалисти от Израел и България ще говорим за еволюцията на родителството и правилата и кризисните ситуации, с които се сблъскваме всеки ден.

Вижте още:

Що е то адлериански родител?

Автор: Светла Чимчимова

Тези дни много се говореше за това кой с какви средства смята, че е нормално да се живее и  кое прави хората щастливи. Аз, честно казано, не мисля, че да имаш пари е нещо лошо. Даже напротив. Много е хубаво, макар и утопично всички да имат достатъчно средства. И знам, че парите не купуват щастие, но и съм убедена, че липсата им носи грижи, тревоги и притеснение. Особено когато трябва да отглеждаш деца. Защото децата искат да имат неща. И защо не? Винаги се заформят дискусии, че децата е необходимо да се отглеждат с обич, а не с вещи. И на пръв поглед е така, не може да се отрече. Обаче, отглеждайки деца, които имат много  и получават всичко, замисляме ли се за тези деца, които нямат почти нищо и които получават твърде малко от живота. Любовта е много, повече от всичко и е най-важна, тя топли сърцето, обаче тя не обува боси крака, не пали печка и не купува телефон. Защо едно дете на четиринадесет да няма право на маратонки и модерен телефон, за бога? След като другите имат?

Говорите ли за пари с децата си?

Джеймс Матю Бари казва в ,,Питър Пан" че децата са весели, невинни и безсърдечни. И наистина понякога те са безсърдечни с връстниците си по отношение на външен вид, облекло и имане и нямане. Не защото са лоши, а защото са деца. И да, децата искат да имат. Защо да не искат? Нима възрастните не искат? 

Когато стане въпрос за вещи и обич, винаги се сещам за нещо, което ми разказа майка ми.

Малко предистория. Когато майка ми била на девет години, а вуйчо ми на седем, дядо ми, техният баща починал. Баба останала вдовица с две малки деца, с една наследствена пенсия и с необходимостта тепърва да се учи да живее с малко. Справяла се както могла. И много обичала децата си. С вещите не било толкова лесно. И така стигаме до мамината история. Когато била на четиринадесет години, това било в средата на 60-те години на миналия век, майка ми си харесала една жилетка в магазина. Ама много я харесала. И се престрашила да помоли баба ми да й я купи, а жилетката не била евтина. Баба казала ,,Виж какво, Зоя, аз нямам нищо против да я купим тази жилетка, обаче идва зима, а палтото ти е много умаляло и имаш нужда от ново палто. А аз имам пари или за палто, или за жилетка. " 

Майка ми се съгласила, че е така и купили палтото. Обаче тя никога не забравила жилетката. Когато ми разказа тази история, тя беше на 64 години, но помнеше жилетката в най-малките детайли - какъв цвят, каква плетка, какви копченца, какъв модел. Всичко до най-малката подробност. Майка ми, която беше отдавна пораснала и се беше превърнала в това, което наричат успяла жена, която имаше през живота си десетки красиви обувки, хубави чанти и елегантни палта, цели петдесет години не беше забравила онази жилетка. Тогава разбрах много неща. Защо в седми клас ми купи изключително скъпи италиански кожени ботуши. Бяха много модерни и хубави и напълно безполезни, нито ме пускаха да вляза в училище с тях, нито ставаха за всеки ден. Обувах ги да отида на кино и на някоя сватба. Защо в девети клас ми купи две дамски палта, едното от "Рила стил", въпреки че аз палто си имах. Защо веднъж само като погледнах едни бели лачени обувки в ЦУМ, ме пита дали ги искам. Дори не смеех да си помисля за тях, тъй като вече бях получила дънки и сафари и смятах, че ще е твърде много да получа и обувките, а те бяха великолепни. Бели, лачени с един бледорозов отенък и имитиращи змийска кожа. Естествено, че ги исках. И тя ми ги купи. 

Мисля, че майка ми ми купуваше всички тези неща на мен, но и на онова четиринадесетгодишно момиче от миналото, което никога не облякло онази така желана жилетка.

Още от Светла:

За кожата на една готвачка 

Автор: Мария Пеева

Мъжът ми ми направи забележка.

- Мерче, няма ли да напишеш нещо за твоята книга?

Истината е, че много обичам да хваля чужди книги и чужди успехи. Не може да се каже и че съм някаква срамежливка, или твърде скромна. Напротив. Уверявам ви, че имам самочувствие, и его си имам - то и няма как човек да е блогър, ако няма известно самочувствие, че това, което прави, има стойност и смисъл, че и мисъл дори.

И все пак, и все пак... Няма как да хваля с лекота делата си, след като съм отраснала в семейство, където висша добродетел беше да не се изтъкваш никога и за нищо на света. Татко е човек, който през целия си живот се раздаваше за всеки близък и далечен, правеше чудеса от храброст и трудолюбие, а когато някой му благодареше, отговаряше: Нищо не съм направил, добър е Господ. От баба пък научих, че едната ти ръка не бива да знае какви добротворства върши другата. Майка ми никога не отрони и една дума на похвала пред мен, защото така децата се разваляли. Как се очаква от мен да се изправя сега пред всички вас и да кажа: Хора, книгата ми е прекрасна и много се гордея с нея. Ами няма как да стане. Това обясних на мъжа ми. Казах му още, че е предостатъчно, че съм сложила книжката да се продава в сайта и бутон за покупки на страницата съм сложила, и дори собственоръчно разтоварих цял палет с книжки на книжната борса. Който иска, му рекох, ще си купи. И познах. Хората купуват и я харесват, и коментари ми пращат, и днес цял ден обработвам поръчки, а къщата е осеяна с книжки, пликчета, бележки, като същинска куриерска служба. Но Иван все пак настоя, че не е честно спрямо вас да не напиша нищо за тази книга. И друго ми каза, което ме прониза право в сърцето:

- Ако отгледаш ябълки в градината, срам ли ще те е да ги похвалиш? И децата, не са ли те твои творения, защо ги хвалиш постоянно? А книгата, в която вложи сърцето си, и толкова труд, и толкова средства, и толкова време, сега не искаш да хвалиш, те хората сами щели да разберат?

Май е прав. Но аз книгата няма да я хваля, ще оставя това на вас, които сте я харесали. Някои вече я нарекоха шедьовър, но силно подозирам, че това е, защото просто ме харесват.

Ще ви разкажа обаче защо написах тази приказка.

Някога, много отдавна, едно момче изгуби баща си. Може би този баща не беше най-добрият на света, но беше неговият баща и момчето си го обичаше. И този баща не удържа на обещанията, които даде на това момче - дали защото времето не му стигна или може би защото никога не е смятал да изпълни тези обещания, няма голямо значение. В момчето остана болка, която с годините той запълни с обич, защото едно по едно се появиха неговите деца, цели четири броя. И за тези деца той дава мило и драго, и няма, НЯМА обещание, което това момче, вече пораснал мъж, да е дал на децата си и да не е изпълнил. И затова написах тази приказка. Тя е първо за децата, за малките момченца и момиченца, които имат толкова мили и чисти, съвсем детски желания, и чакат с нетърпение дядо Коледа да ги сбъдне. Но също така е и за татковците, които някога са били също такива малки момчета и са имали мечти, които са останали несбъднати. И колко е тъжно това, но и колко е прекрасно, че макар и пораснали, те все още имат шанс да сбъднат своите мечти.

Много сложно стана.

В приказката всичко е далеч по-ясно, и по-просто. То всъщност и това им е хубаво на приказките. Че казват много с малко думи и с няколко прекрасни картини. Благодаря ти, за които, Клементина!

Така че дали книжката е шедьовър, не знам, а и нямам такива претенции. Но ако някой ден внуците ни - вашите и моите - все още я четат, ще знам, че съм създала нещо истинско и затрогващо, и смислено, и чисто.

А това ми е повече достатъчно.

И не, няма да ви кажа кой е Приятелят на Дядо Коледа. Ще трябва да прочетете сами :)

Автор: Ива Петкова

Миналата година се борих с онкологично заболяване и „борба” е най-точната дума за всичко, през което човек минава. Но от цялата тази война една случка изскача винаги в спомените ми като красиво цвете насред окървавеното бойно поле.

Паркирам нервно 40 минути преди работното време на лабораторията, в която следва да дам кръв преди поредната химиотерапия, но за зла беда едно такси свали върастен граждани малко преди да изкоча, целезасилена към заветните места за окупация на вратата. Сядаме, аз на секунди след него в тази олимпийска дисциплина. Минават 10 минути и първата лаборантка пристига – идват и започват да ни взимат 30 минути по-рано обикновено, знаят какъв е екшън и сигурно толкова могат да направят (Господ здраве да им дава!). Тя пита мило „Кой е първи?” и всички четири Овена от зодиакалната ми карта застават на задни копита, всеки върху своята планета или нейния пръстен, гледайки ме изпитателно как ще отговоря и дали ще се пробвам да нахлуя като малко багерче, изпреварвайки гражданина-първенец. Рицарски изпелтечвам, че господинът е първи и те въздъхват облекчено (чувството за справедливост при Овните е патологично).

Оставят ни да почакаме с обещанието за „Ей сега” и аз тихо забивам поглед в плочките, когато ушите ми чуват „Моля Ви, дамите са с предимство – влезте Вие!”. Дамите били с предимство! В такава болница дори ние, по-младите, не се чувстваме много дами, защото сме доста поошутени – редки или никакви мигли, вежди, коса, всеки тоалет е придружен с различните вариации на шалове, абе тъжна работа! И този джентълмен, роден 40 години преди мен, ме накара да се почувствам истинска дама там, в онкологичната болница, където рядко се чувствате повече от вярващ в чудесата опасно луд, готов на всичко буквално! От 9 години се борел с рака – химии, лъчетерапии, 2 операции, тъкмо ще ходел на поредната трета операция в съседна болница. Не, нямало страшно, ще го чакат, няма да почне операцията му без него, ха-ха!

Гледам опулено и изпелтечвам, че сигурно е много трудно (вЕрно ли, чиста овца такава?!), а той кротко се аргументира, че междувременно 3 внучета са му се родили и всичко си струва. Викнаха първия. С мила усмивка и намигване върастният джентълмен насочи позагубилата аристократични обноски млада дама и тя се шмугна с първата доза за деня, но не химия, а радост.

Не знам защо тъкмо днес се сетих за това вълнуващо преживяване – дано господинът не се е предал и помага с внучетата. Ако съм описала Ваш близък и си го познахте, не ми се сърдете, не търся забавление или съжаление, споделям едни поовехтели вече ценности, които човек още може да срещне на най-неочаквани места.

И аз вече не бързам, откакто лекувах рак, а на места с повече хора винаги се оглеждам и търся човека у всеки индивид, пък колкото намерим, важното е ние да не забравяме какви сме.

Прочетете още: 

Приказка с щастлив край 

За медицинските стандарти и човешките такива

Сигурно всички си имаме своя лична история с чудо и ден, на който я празнуваме. Тази ни я изпрати една майка, за която Архангелов ден е специален.

Те бяха две влюбени хлапета. Толкова влюбени, че няколко лета подред им стигаше една пейка, безбройни разговори и целувки и това им стигаше. Все едно имаха целия свят. Там, на тази пейка си обещаха да са заедно, завинаги. Там разбраха, че знаците са навсякъде, за да докажат, че две души са се намерили.

Цели 8 години пo-късно, малко пораснали, но все още деца, решиха, че е време да бъдат семейство. Един прекрасен празник за тях и техните семейства едва беше отшумял, когато един нетолкова внимателен доктор й каза,че бебето ще дойде трудно и сложно, ако дойде изобщо... За нея, 23-годишната беше шок и болка, и ужас, и срутено бъдеще, но имаше него, а той не я предаде. Подкрепи я, успокои я, че има и други начини да бъдат полезни и да дадат любов.

Да, но друго било писано - да попаднеш на лекар, който да не плаши, а да търси решение и да вярваш в чудеса.

Беше Архангеловден, тя си тръгна за пореден път натъжена от лекарския кабинет. Толкова й тежеше,че влезе в малката църквичка и седна на стъпалата. Душата й търсеше отговор. Защо? Попита клисарката има ли свещеник. Искаше й да си поговори с някого. Ще дойде, нека почака, нека се помоли. От сърце. Загуби представа за времето, за мястото и за себе си. После си тръгна, някак й олекна и реши, че е време да приеме фактите, каквито са.

Идваха празници. Най-любимото време от зимата, пълно с обич и споделеност. Елхата им беше малка, но тя я извади. Традиция. Беше първи декември, болеше я глава. Замисли се за датата и нещо я бодна. Пак почти два месеца я пропусна и нищо. Все пак сложи якето и отиде до аптеката. Всеки път последната почти година й беше трудно да го прави и да види отрицателния резултат. Този път си обеща да не плаче.

Но плака, плака от радост, от облекчение, от обич... Видя я в очите му, малко уплашени от неизвестното, а то беше така естествено и прекрасно. Тяхното щастие беше в една допълнителна чертичка.

Година по-късно разбра, че без да знаят, бяха избрали за него име, значещо "Измолена молитва"...

Прочетете и тази прекрасна

История с орех