Голямата игра

27 Дек, 2021
0 коментар

Автор: Мария Пеева

Съвсем в началото на нашия съвместен живот, някъде в първата половина на 90-те, ние, младо и доста бедно семейство, решихме да правим бизнес. Тоест Иван реши; аз си давах уроците по английски и кротко го подкрепях и боготворях. И двамата учехме тогава - аз - английска филология, той - финанси. Явно е било в безработен за него период, за да си позволи да отдели време за "бизнес".

Решихме да внасяме китайски стоки. Тогава едва-едва откривахме необятния Китай с безбройните джаджи, дрънкулки и боклучета на килограм. Нашите активи представляваха моя перфектен английски, търговския инстинкт на Иван и един компютър на стойност милион лв (такива бяха парите в онзи период, едни милиони хвърчаха напред-назад, а сиренето струваше хилядарки). Компютъра си бяхме купили с кредит, разбира се, и досега смятам, че това бяха отлично инвестирани пари. Впрочем, имахме и интернет, което също беше сериозен актив - младите хора днес изобщо не могат да си представят, че в онези години компютър и интернет изобщо нямаше във всяко домакинство, да не кажа, че и не във всички офиси разполагаха с тези технологични екстри. Така че ние, изпълнени с усещането, че сме много способни и перспективни бизнесмен и бизнесдама, се заловихме да развием нашия стартъп. И така след уроците аз сядах и пишех мейли на десетки китайски фирми и фирмички, а Иван смяташе до мен с калкултора какво и как. Мобилни телефони нямахме, много ясно.

Скоро у дома започнаха да пристигат мостри и брошури с кашони. Разполагахме с една много ограничена сума в долари, която братът на Иван изтегли от картите си в Канада с уговорката после да ги върнем със съответната лихва. Сега, 30 години по-късно, спорим с Иван колко беше точната сума - аз твърдя, че са били 5000, той 1000, а свекърва ми - 500. Но сумата всъщност няма значение - важното е, че с тях избрахме да купим електронни часовници-термометри, настолни, като за бюро, които освен това имаха аларма за пожар. Поръчахме няколко кашона от това чудо на електрониката - за колкото пари имахме - толкова. Не знаехме, че трябва да предвидим и средства за мито и данъци, така че когато часовниците най-после дойдоха, се наложи да си заделим от бюджета за храна, за да платим и тези разходи. Когато часовниците пристигнаха, получихме обаждане от митница и без кола се вдигнахме до София, все така пълни с ентусиазъм и нищо неразбиращи. И до днес нямам понятие КАК успяхме да се справим с митница и всичко - били сме може би на 21-22 години тогава, не повече. Когато най-после се натоварихме на влака с все кашони, си мислехме, че най-трудната част е приключила, но уви.

Най-трудната част започна, когато Иван тръгна да предлага нашите вълшебни часовници по всякакви магазини - първо пробвахме с веригите за часовници и електроника. Те, много ясно, директно ни отрязаха, даже някой от собствениците беше казал на Иван да не се опитва изобщо, защото няма гръб, не е ничий човек, син, брат, и може и боя да си изяде някъде, ако случайно вземе да му потръгне. Накрая Иван се принуди като амбулантен търговец да обикаля разни малки магазинчета и да продаде всичките джаджи почти без печалба, само колкото да си избием разходите и да си върнем дълговете. Поне това. Тогава ни се струваше провал, но днес, поглеждайки назад мога да кажа, че е голям успех фактът, че не сме фалирали и потънали в дългове, предвид липсата ни на какъвто и да е опит, пари, контакти и умения.

46970540 10215928056488026 7643256231536099328 n

След като разкарахме часовниците, седнахме двамата и обсъдихме отново нашия бизнес. Стигнахме до извода, че сме млади, неопитни, недоказали се и безпарични, и ще опитаме отново в подходящ момент.

Тук е моментът да вмъкна, че когато обмисляхме какво да внесем от Китай с малкото ни пари, Иван хареса часовника, защото е полезен и практичен, а аз харесах и много настоявах за едни малки глупави електронни джаджи, които още никой не беше виждал, но които представляваха нещо като животинче, което отглеждаш, храниш и дресираш. Струваха ми се много забавни и много исках тях да внесем, но той отказа. Съгласих се с него, защото все пак той е човекът, който разбира от бизнес и учи финанси.

Няколко месеца по-късно все пак някой внесе тези джаджи с животинките и те станаха огромен хит - сигурно сте чували или имали тамагочи.

Така или иначе този наш първи плах опит ни научи на много. После изминахме дълъг път, докато наистина си стъпим на краката. Но успяхме и дори надминахме очакванията си. Сега Иван никога не отказва да даде шанс на някой такъв като него - млад, работлив и амбициозен. Освен това винаги се вслушва в шантавите ми идеи. Слава богу, не във всички.

Наскоро момчетата вкъщи гледаха някакъв инфарктен мач, в който любимият им "Ливърпул" вкара гол в 95 минута, секунди преди края. Алекс рева от радост, защото бил много важен този мач.

- Боже, казах аз - не мога да разбера как го правят Ливърпул, почти всеки път, когато мислиш, че са обречени, вкарват в последния момент и побеждават.

- Просто не се предават, Мер. - каза Иван. - Опитват, сменят тактики, изчакват правилния момент, сменят играчи, падат, стават, но един друг се подкрепят, надъхват и не се предават. До последния съдийски сигнал.

Това е всичко, което може да се каже за голямата игра, мисля. А също и за успешния бизнес. И най-вече за всяко щастливо семейство.