Хелоуин. Един от най-любимите дни на децата. Преобразяват се в любими и плашещи герои и ядат лакомства на корем, докато родителите им са заети да спорят за или против празника.

Ако и вие сте сред тези, които не виждат нищо лошо в още един повод за забавление, ето няколко идеи за страшни рецепти от групата сол&пипер. 

• Дяволски яйца от Healthy with Deni

Нужните продукти: твърдо сварени яйца, уасаби, авокадо

Разрязвате яйцата на половинки и изваждате жълтъците, като се стараете да запазите белтъците, защото ще ги използвате отново. Жълтъците намачквате с помощта на вилица или преса за картофи. Към тях прибавяте и авокадото и уасабито (което е доста люто и за това ви препоръчвам да започнете с малка част и да опитате докато намерите вашата степен на лютивост) и отново намачквате до получаването на еднородна смес с приятен бледо зелен цвят. Връщате сместа с помощта на лъжичка или пош обратно в белтъците.

Няколко страшни предложения от Александра Нико:

• Мъфини. Пригответе ги по любимата си рецепта. Поставете изпечените мъфини в подходящ съд и нарисувайте около тях глава и крака на паяк с течен шоколад или твърд какаов крем.

• Плато мезета и сирена. Всички сирена и колбаси, които обичате, аранжирани около пластмасов скелет. Ужасно, нали!

• Мандарини, портокали, лимони - вложете цялото си въображение и ги изрисувайте с маркер. Скоро фруктиерата ви ще се превърне в  истински злокобно място.

• Мезета.  Подходящите продукти прикрепете с клечка за зъби към подходящ кръгъл предмет. Може да използвате зеле, тиква и пр. Зловещата трапеза е гарантирана.

• Орео прилепчета. Любимите бисквити на децата, украсени с очички и шоколадови пръчици. Може да гарнирате с тях мъфини, крем или каквото фантазията ви подскаже.

• Паяци. Приготвят се изключително лесно от твърдо сварени яйца и оформени като паяци маслини. 

•  Шермин Колева показва как изглежда една страшна маса:

•  Червеите от желатин се приготвят лесно, а и са здравословни. От желатин, пълни се в сламки, стягат 24 часа, и се поднася върху натрошено орео вместо почва.

Страшните предложения на Нина Мочева:

• Мъфини черепи - солени или сладки, изпечени в подходящата форма, се превръщат в чудесни лакомства за хелоуинската вечер.

• Кървавата лимонада и мозъкът от желе, направени от подходящ сок в червен цвят, идеално допълват страшната вечеря. 

• Вкусни и зловещи меденки с фондан от Светослава Кръстева. Направени по класическа рецепта за меденки и изрязани с подходяща форма. 

Вижте също:

Как да накараме децата да намразят Хелоуин

Автор: Весела Георгиева

„Спокойно, петото ще е момиче!“

Такова успокоение на майка с четири момчета може да даде само човек, който и представа си няма какво е да живееш под един покрив с петима мъже. Като съвършено малцинство.

Не знам как се гледат днешните момичета, но затова пък в момчетата си откривам немалко прилики с онези девойки, които бяха на мода преди 30-тина година. Не знам, не знам. Може и сега да са актуални.

Ако мислите, че в едно семейство с четири момчета най-бързо свършва хлябът, грешите. Нито саламът, ни солетите, ни шоколадът. Шампоанът пръв свършва. Всяка седмица стек и половина екзотичен химически коктейл се влива в градската канализация под формата на пухкава пяна. От нашата къща. Шампоан за права коса, за къдрава коса, за мазна коса, за суха коса, за руса коса, за тъмна коса, за скалп без коса, шампоан за брада. Хората с толкоз ракия цяла зима не изтрезняват, ние не можем да се изкъпем.

И как иначе, щом батко им прекарва около 90 минути на ден в банята. Два бойлера, по 160 литра всеки, не стигат, за да блеснат плочките по корема му, кожичките на пръстите му и евстахиевата му тръба. Огледалата вкъщи потъмняха, някои се напукаха от съвършено изпипаната му суета. Гребените се изпотрошиха от старание да докарат пътя в косата му до точност един фемтометър.

Онзи ден го гледам, ще се самоубива с ютията. Трепери пред огледалото и приближава нажежения й до огън връх към сънната си артерия. Като скочих! Като хвърлих ютията в мивката! Като го ошамарих едно хубаво, че да си припомни тръпката от живота. А той реве и споделя, че от ляво яката му била с 13 градуса по-наклонена и искал да я приглади.

Сложна е тази с дрехите и висотата на естетическия вид на момчетата.

- Роско, моите маратонки са по-хубави! – заяжда се Зарко.

- Моите са по-червени – не му остава длъжен Роско.

- Моите са по-зелени!

- Моите са по-хубави и по-бели!

- Момчета, маратонките ви са сини. И са еднакви…

- Мамо, може ли на мен белия Спайдърмен?

- Кой е белият Спайдърмен, Зарко?

- Ей този.

- Това е червената тениска с Бен 10. Къде видя Спайдърмен?

- Искам тазииииии!

- Тази е на Роско и ти е малка.

- Искаааааааам тазииииииии!

- Зарко, твоята тениска е същата, два номера по-голяма!

- Мамо, и аз искам Спайдърмена!

- Роско, тук няма Спайдърмен!

- Искааааааам!

А онзи ден батко им ги оприличи в прав текст на момичета. И не сбърка.

- Алоууууу, вие сте като госпойците, бре! Ходите заедно до тоалетната!

А разговорът между 5-годишния Велизар и 3-годишния Ростислав си струва да се пресъздаде.

- Роси?

- Да, За`ко?

- Пишка ми се. Искаш ли да пишкаме заедно?

- Да!

Мамо, искам да ти кажа нещо

Тупур-тупур – два чифта детски крачета потеглят. Бум! Тряс! Пляс! Вдигат капака на тоалетната чиния. Шушу-мушу, леко кикотене. След което – тишина. Бързам към банята. Току-виж изпили водата от казанчето! Нищо подобно! Застанали двамата юнаци по диагонал на тоалетната чиния. Захвърлили долнища и бельо в душкабината и като истински дами – голи под кръста, сравняват достойнствата си и пишкат. Навсякъде, но не и в тоалетната чиния. Не мога да им го отрека – проявяват и мъжки характери понякога.

- Роси, аз свърших пръв! – подскача Зарко и тръгва голичък към стаята.

- Чакай мееееее! – догонва го Роско, все още не свършил задачата.

Ще кажете – Борис е малък. Малък, малък, ама от сега развява едни буйни къдрици. Бориса биваше да го кръстя и така да го представям. И без това вечно ме спират с думичките: „Леле, колко е красива!“, „Леле, какви очи има принцесата!“, „Мале, да й изям къдриците!“ Онзи ден, докато се разхождахме, един пудел припадна. А три от овцете на съседа сами подстригали вълната си. Не се чувствали добре в компанията на Борко, така ми призна стопанинът. Мисля си, че батко му тайно го работи с някой стерилизиращ спрей за къдрици. Не може да има такава коса това дребно човече! Просто не може! А миглите, да ви кажа. Премигне ли, въздушната струя разлива кафето на бабите в харманлийските заведения.

Толкоз мъжественост струи от нашата къща, че не мога да пропусна да спомена и баща им. Нормален мъж беше. До скоро. Преди няколко месеца реши да пуска брада. На мен ми хареса, а той я обикна. Обикна я, досущ възрастен пенсионер как обгрижва блестящ Москвич 12-ка, модел 1969 година. И тъй като отдавна няма коса, отдава цялото си внимание на брадата. Реши я, глади, подстригва я. Маже я с кремчета, балсамчета и отвара от змийска кожа и стрит таралеж за блестящ косъм. Има ножичка, с която я подстригва от лявата страна, ножичка за дясната страна, а машинката за брада му стои заключена в каса с пръстов отпечатък.

- Гледай сега! Туй косъмче как ми е избягало! – вайка се жално пред огледалото и върти един къдрав, посребрен косъм в кутрето си. Очите му се пълнят със сълзи, а по челото му капчици пот поливат свъсените му вежди.

- Дай да го отрежа – предлагам великодушно помощта си.

- Въх! Сакън! А барнеш, а ти цупим ръцицките!

А аз, единствената физиологически аргументирана дама в семейството, ставам сутрин и докато си пия кафето, удрям една четка на гривата. Ако намеря четката, че често ми я крадат. Не я ли намеря, развявам се артистично. Обличам първата дреха, която НЕ мирише и която НЕ стои права, ако я изпъна до стената. Къпя се за три минути и не смея да барна козметичния каталог на поне 4 компании, нареден в шкафчето в банята, че не знам от кое ще ми опадат веждите и кое ще ми докара проблеми с простата. Нищо че уж нямам простата. В нашето семейство чудесата се случват.

Така че, благодаря ви от сърце, загрижени хора! Но не искам още девойки. Ако стигнем до пето и се окаже момиче, още от магарето ще го върна за доработка. Освен ако няма походката на Чък Норис и нрава на Франкенщайн.

Още от Весела:

Записките на една безсмъртна майка

От 29 октомври до 12 ноември се преустановяват присъствените учебни занятия за учениците в гимназиален етап на образование и присъственият учебен процес във висшите учебни заведения. Заповедта е издадена от министъра на здравеопазването. 

Ето още какви противоепидемични мерки се въвеждат на територията на Р България:

- Преустановяват се груповите извънкласни дейности и занимания в присъствена среда, както и присъствените занятия в езикови центрове, образователни центрове, занимални и други, организирани от юридически и физически лица. Изключение се допуска за дейностите по интереси и занималните за ученици в начален и прогимназиален етап на образование;

-  Преустановяват се присъствените занимания в центровете за подкрепа на личностното развитие;

- Провеждането на конгресно-конферентни мероприятия, семинари, изложения и други обществени мероприятия в присъствена форма се допуска при участие на не повече от 30 души;

- Допуска се провеждането на културни и развлекателни мероприятия (театри, кина, сценични прояви, концерти, занятия от танцовото, творческото и музикално изкуство) при заетост на местата до 30 %;

- Колективните и индивидуални спортни мероприятия с тренировъчен и състезателен характер на закрито и открито се провеждат без публика. Изключение се допуска за международния турнир по тенис Sofia Open 2020, като настаняването на зрителите е най-малко през две седалки;

- Преустановяват се посещенията в дискотеки, пиано-барове, нощен барове, клубове и др. подобни нощни заведения за развлечения на закрито.

- Заведенията за хранене и развлечения (ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе-сладкарници и барове, с изключение на нощните заведения) трябва да осигурят дистанция от 1,5 м. между облегалките на най-близко разположените столове от две съседни маси. Не се допускат повече от 6 души на маса.

- Собствениците и управители на обекти с обществено предназначение, търговски, административни и други обекти, предоставящи услуги на гражданите, трябва да създадат организация, така че да не се допускат повече от 1 човек на 3 кв. м. в съответния обект;

- Преустановява се организирането на екскурзии и групови посещения на туристически обекти;

- На всички пазари, тържища и базари на открито и закрито се създава организация за еднопосочно движение и осигуряване на дистанция от 1,5 м. между посетителите. Работещите и посетителите са длъжни да носят защитна маска за лице;

- Със същата заповед се посочва, че преустановяването на плановия прием в областите в червената и оранжева зона не се отнася и за дейностите по рехабилитация, продължително лечение и психиатрична помощ.

Вижте резултатите от нашата анкета

На училище - да или не

Първата интерактивна галерия с творчество на хора, страдащи от анорексия, булимия, хиперфагия и други хранителни разстройства е вече онлайн. SML art си поставя задачата да повиши информираността в обществото за този вид душевни страдания с помощта на приятелски разговор и разбиране, а не със заклеймяване и назидание. Крайната цел е превенция на хранителните разстройства. Авторите от “Живот на килограм” искат с помощта на творчеството да ни помогнат да погледнем през очите на човек, страдащ от проблеми с храненето. Реализацията е със съдействието на Telus International, ING Bank и Reach for Change. 

Има два начина да се преживее SML art — първият е посетителят да се впусне сам във виртуалната разходка. Той ще научи за основни психологически аспекти, които могат да отключат проблеми с храненето, в края на всеки раздел има и психологически задачи за себепознание, с чиято помощ посетителят ще може да предизвика себе си.

За максимална достъпност за хора с увреждания, съдържанието може да се чете или да се слуша като аудио запис. 

Не по-малко вълнуващ е вторият вид виртуална разходка в SML art. Неин водач е Любомира Манчева, психолог, психотерапевт и автор на идеята за интерактивната галерия. Тя ще даде изключително интересен и задълбочен поглед върху хранителните проблеми и терапевтичната сила на творчеството. За нея желаещите трябва да се запишат предварително на сайта на SML Art.

SML art е пореден проект на екипа психолози и психотерапевти от “Живот на килограм” — благотворителна програма за сред учениците от 12 до 18 години, която си постави амбициозната цел да обърнат тревожната тенденция към непрекъснато увеличение на случаите на проблеми с храненето. Чрез творчески подход и игрови методи, вдъхновени от метода на психодрамата, младите хора осъзнават връзката с храната и възпитават у себе си бдителност към хранителни проблеми. За съжаление, възрастта на тийнейджърството е моментът, когато подобни душевни страдания се появяват за пръв път. Затова и превенцията трябва да започне много рано. До този момент през програмата са преминали стотици ученици в десетки учебни заведения в цялата страна.

Още по темата: 

Моята болка, моят лек

Автор: Мария Пеева

В полите на Пангео са накацали като чайки по дюните китни малки селца с приветливи къщи, всички до една с поглед към морето, което се е проснало на десетина километра от тях. В ясните летни  дни издължения зелен силует на Тасос радва окото, а в синята морска шир кротко се поклащат рибарските лодки. Нощем щурци и цикади се надпреварват да възпяват тишината, а насреща от острова примигват стотици светлинки от безбройните вили и  къщи за гости. Наесен туристите си отиват, а местните жители отдъхват облекчено и се залавят с обичайните си занимания - първо обират лозята, а после идва ред на маслините.

В едно такова селце преди някоя година се засели и нашето шумно българско семейство, стегнахме къщата, разчистихме двора и започнахме да идваме - първо само за лятото, после и за Коледа, а впоследствие и поне два пъти месечно. Стана си нашето село. От баба ми знам, че някога семейството й се преселило от тези краища, точно откъде нямам представа, но ми е приятна мисълта, че тук е имало моя кръв и не знам дали си внушавам, че затова припознах този край като свой втори дом. А може би просто човек свиква бързо с хубавото. Миналата година събрахме 150 кг маслини от двете огромни стари дървета в двора и си произведохме 13 литра чист студенопресован зехтин. Вкусът на пресния  зехтин не може да се сравни с нищо, а цветът му е бистрозеленикав и с леко ухание на трева и чистота. Препичаш филийка, капваш отгоре и отново си прегладнялото дете, което тича за циганска баница при баба си.

Селските хора не са като градските. От мига, в който разбраха, че не сме туристи, усмивките станаха още по-широки, а вратите се отвориха. Говорим на различни езици, но езикът на гостоприемството е ясен за всички. Тук по дворовете асмички няма, защото всички притежават лозя извън селото. Всички освен нас. Затова узрее ли гроздето, пред входната врата ми оставят цяла щайга, всяка седмица по една, дори не знам от Христос ли е, или от Йоргос. Другият Христос (половината ми съседи са Христос, другата половина Йоргос, което доста облекчава комуникацията) пък ни носи всяка Коледа чувалче с киви. Нашата цитрусова градина още е млада и едва събираме по два-три килограма лимони и портокали, но Урания праща съпруга си да ни подаде през оградата от техните смокини, а тиквеното й сладко е вкусно като рачела, който правеше баба ми едно време.

Всичко това е прекрасно, но най-прекрасното тук е спокойствието. Когато миналата година доведохме Митко, пътешественикът, нашият канадско-доминикански роднина, в  селото, той часове наред обикаляше малките улички със стари каменни къщи и сенчести дворчета, спря пред високата църква, селските кръчмички с дървени столове, по  които са насядали старците да поиграят табла, пекарната на центъра, “модерното” кафене, което събира младежите с моторите, а накрая се прибра у дома, седна на верандата и  впери поглед в морето.

- Харесва ли ти? - попитах го. Искаше ми се да чуя мнението му, говорим за човек, който не просто е видял целия свят, ами е поживял в различните му краища.

- Тук има хора -  каза той замислено - които цял живот не са излизали от това селце. Цял живот. Тук са се родили, венчали, създали деца и тук ще си умрат. И колко доволни изглеждат от това. Виж им спокойните лица. Тези хора са щастливи по начин, по който ние, вечно търсещите, никога не можем да бъдем.

Това е усещането ни тук. Сякаш времето е спряло и нищо, което се случва някъде там, в големия далечен свят, не може да ни застигне. Дали е от Пангео, дали е от морето, дали е от старите дървета в двора, но този дом ми е по на сърцето от всеки друг, в който съм живяла. Блазни ме мисълта някой ден да бъда една от местните старици, с хиляди бръчици по лицата, повече от смях, отколкото от грижи, които шумно ме канят на кафе и баклавички.

“Ела, ела, Мария”. 

Как да не ги разбера?  

На снимката виждате "преди и сега". Бавно и спокойно, сега-сега, както казват тук правим дома на мечтите си.

Автор: Ния Йотова

Съзряването и след това възрастта идват първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7“а“ клас-  ние си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат млади дами на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица, а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета. Знам, знам - започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа  с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След  час хвърляне във вълните, Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам Мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо  му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце.  Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът  ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо  от своя страна, пусна този поглед към нас с баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия! Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.  Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20 годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция! – минава някак си небрежно през главата ми.

Под булото на ревността

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство, с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

-Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! От къде на къде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми, и отгоре на всичкото го представя като „батко“. Светкавичната ми асоциация като чуя „Батко“ е за свалка. „Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно - "Я елате, пиленца, при батко". Но освен това, сещам се, че преди да, така да се каже, „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „бат' Ем4о“.Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно поведение на приятелката ми Мария......Ама тази Мария вярно какви ги върши -  отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си  казва тихичко "бат'Ем4о о6те го бива в игри4ките"!

Разярено  се обръщам на другата страна към Мария. Ако й е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат' 4ефо ( нейния си мъж и стар авер на Бат'Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен представител на „батковците“

-Алекс, запознай се с батко Вальо! - Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

-Ти 2008-ма година ли си? – пита Алекс, подавайки си ръката.

- 2007-ма съм роден – изревава мутирало Вальо.

-Еййй, ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2008ма.– Алекс  изчезва в мрака, оставяйки след себе си  облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно "въпреки това малък си за мен". Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20. Мария, която е приятелка на майка ѝ,  ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2010 г Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа, с кофичката и лопатката на батко Вальо“. Емо ме сръчква - "Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си".

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава -) „женички“ на 40-тина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „ами ние с теб сме с еднакви дупета“. Признавам си, тогава си казвах-когато стана на 40, няма да съм като тези - аз ще остарея с достойнство. Във въображението си се виждах като една достолепна 40 годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 40 не правя нито едно от тези четири неща.  Но за сметка на това  правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като  „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си ( чудя се защо - предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли). Сега пък се притесних от 12-годишно дете!

Сетих се за  моята домашна помощница, 75-годишната рускиня Оксана. Тя не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми, защото е в мир със себе си. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден,  защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“. В търсене на съвременник на Хан Аспарух, който да свидетелства от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

-Окси, а ти била ли си приятелка на Хан Аспарух? Ако си го познавала - помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах. Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на Хан Аспарух….

-Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с Ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз й се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на Хан Аспарух“. И ако „Приятелката на Хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана "приятелка на хан Аспарух".  Защото това е да остаряваш с достойнство…. всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се - исках да кажа - това е да живееш с достойнство.

Още от Ния:

Лечение с чесън

Автор: Валентина Вълчева

В живота на една тираджийска съпруга неизменно идва моментът, в който трябва да „отскочи” до някой съседен или не много съседен град, откъдето да прибере главата на семейството след поредния успешно завършен курс. В моя живот – тоже.

Случва се в зората на корона-кризата, т.е. ранна пролет.

-  Мило, можеш ли да дойдеш до Лом да ме прибереш? Пътувам натам с един колега, ама той чак утре ще товари и няма да може да ме хвърли до Видин.

Видин – Лом са петдесетина километра, ама аз пък не съм точно пример за талантлив шофьор. Компенсирам обаче с амбиция, така че…

-  Няма проблем. Къде точно да те търся?

-  Като стигнеш до града, звънни да те ориентирам! Имаш ли достатъчно нафта?

-  Ми… на една чертичка е.

Не ми се смейте, де! Аз съм библиотекарка, не професионален шофьор. Като ме питат каква кола карам, обикновено първосигнално отговарям „Сива!”.

- Значи ще ти стигне дотук. Ще заредим като ме вземеш.

-  Абе няма да ми стигне. Трябва ми достатъчно нафта и за да се загубя.

-  Е, как ще се загубиш в Лом, бе?! Това е тъпо.

О, мило… Не ме познаваш значи. Аз мога!!! Аз МНОГО мога, когато нещо има вариант да се обърка!... Царица съм, дето се вика.

-  Добре де. Зареди за двайсетина лева и идвай! Тъкмо децата ще разгледат Лом.

-  Да бе. То пък има какво да гледат баш в Лом!...

Особено пък в девет и половина вечерта през март. Особено пък в Лом!...

Сега… ако сте от този иначе много живописен крайдунавски град, ще ме прощавате, ама аз там съм била само веднъж. В нощта на 24 срещу 25 декември 1994 г. Пристигнах с последния нощен влак, по погрешка. Иначе пътувах за Видин. И беше снежна буря, преспи до коленете…

Както казах, ако има възможност нещо в едно пътуване да се обърка, задължително ще го объркам. Дори не е необходимо да правя усилие – то просто се случва! Брат ми още преди петнайсет години се е зарекъл, че с мен даже и на кафе няма да излиза. Вие си правете изводите!

Инсталирам децата в колата, връчвам им по един таблет – да си траят, щото лесно губя концентрация, минавам през бензиностанцията и се пускам по трасето.

След цяла вечност треперене, взиране, потене и несигурност, под вещото и търпеливо ръководство на навигацията от телефона, някак си стигам до табелата „Лом”. Направо ш`са пръсна от гордост начи!...

Звъня веднага да получа нова точка и да се похваля.

- Мило, тука съм.

- В Лом ли?

- Е, в Лом де!

-  Ама… сигурна ли си? – пита колебливо.

Направо му чета мислите! Почти е готов да попита нещо от рода на „Ама в ТОЗИ Лом ли?”. Не е като да няма основание.

- Спряла съм до табелата, бе! Накъде да хвана сега?

- Само направо, докато минеш под един голям надлез. Отбивката е веднага след надлеза. Качваш се по него, минаваш го, после има едно кръгово. Излизаш от първия изход на кръговото, който видиш – там съм. Колегата е спрял до една метална ограда, ще ни видиш.

Значи… Като казваш „първия изход, който видиш”… да знаеш, че не се знае колко и кой точно изход първо ще видя, без значение колко са официалните такива, ама от мен да мине – не го правя на въпрос.

В мен пропълзяват грозни предчувствия, но си мълча. Значи… ако има какво да объркам, ей тука ще е! Просто няма начин да мине без приключенски елемент. Това няма да съм аз!

Шофьорски неволи - част първа

Стискам зъби и пак потеглям.

И карам.

И карам…

И карам!!!...

След около петнайсетина минути ми се струва, че нещо не е наред.

След още три-четири вече съм сигурна, че нещо не е наред.

Абе тоя Лом колко е голям всъщност?... За двайсет минути дори от Видин ще съм излязла на поне пет километра по Е-79.

Спирам и пак звъня.

- Абе, мило, Лом голям град ли е?

- Ми не, що?...

- Щото май някак си съм излязла от него, а не съм разбрала.

- Не думай!

Не избухва в смях сигурно само защото не иска да ми уронва репутацията пред колегата си. Той много държи на репутацията ми!

В свое оправдание ще кажа само, че и баща ми преди години веднъж цяла нощ пътувал в посока Видин, а на сутринта осъмнал пред табела „Тутракан – 10 км”, така че… Да обяснявам ли още?...

- Добре де. Не видя ли тъпия надлез? – все още някак си не му се вярва.

- Абе, мило, аз целия Лом съм пропуснала, ти за няк`ъв надлез ме питаш!

Усещам истерията в мен как се готви за абордаж. Явно и той го усеща, защото веднага включва търпеливия тон на учител с двайсетгодишна практика в училище за „трудни” деца.

- Добре, де. Няма значение. Само спокойно! Върни се обратно откъдето си дошла (Ти майтапиш ли се с мене, бе, човек?! Помня ли аз откъде съм дошла?!...), няма как да го объркаш тоя път. (Айде, бе! Аз не града, не държавата, ами планетата май съм объркала в някакъв момент...) Той си е един май. Качваш се на надлеза, слизаш от него, там има кръгово… В първия изход от кръговото излизаш и съм там. Разбра ли?

- Аз и първия път те разбрах, ама…

- Не се притеснявай, не бързай – ще се справиш!

Ти ше кажеш!...

Обаче както казвам, аз каръщината я боря с налудничава амбиция, така че… задна, обръщам и тръгвам обратно.

И десет минути по-късно пак съм в Лом… предполагам… ама из тия улици не помня да съм минавала, а като да не видях други възможности… Мамка му! Да не би да съм в друг град?...

Вече не съм чак толкова амбициозна. Затова решавам да направя нещо, което на мъжете по принцип няма да им даде гордостта да направят никога в такава ситуация – да питам за пътя! Виждам някаква стоянка за таксита. Спирам и право при първия.

Някак си устоявам на желанието си да питам дали съм в Лом (нещо ми подсказва, че няма да се приеме добре такъв въпрос) и минавам направо към конкретиката. Така и така, някакъв местен надлез търся… Онзи ме гледа подозрително. А представете си ако го бях питала в кой град се намирам всъщност!… Не съм от тука, бе, бате. Не ти искам оборота, нито бъбрек, не се вълнувай!... Надлез, след него кръгово? Нещо да ти говори?... А, да. Изведнъж погледът му просветва, аз си поемам дъх и получавам точни указания. Надолу по тая улица, после първия завой надясно и по-надолу е надлеза…

Ма ти… такова… сигурен ли си?... Щото аз не помня да съм минавала оттам… Пак започва да гледа подозрително.

Добре бе! Не се вълнувай! Мерси и чаЛ!

Обратен завой на непозволено място… (Учудени има ли? Яд ме е и съм под стрес)… Първия завой надясно и започвам, дето се вика, да се влача по задник по пътя. Тоя път няма да го пропусна тоя проклет надлез.

И… voilá! Ето го! Толкова е голям, че ме хваща срам от мен си. Не знам как съм го пропуснала, но съм сигурна, че преди петнайсетина минути го нямаше тука. Качвам се по него и…

Сини буркани, полицейска сирена да спра… Няма начин да е за друг, щото само аз съм на пътя.

За пръв път ме спира полиция. Свалям стъклото… едно младо и симпатично полицайче ми се представя… И в тоя момент Престолонаследник №1, който се е предозирал с разни неподходящи анимацийки, пита притеснено:

-  Мамо, сега ще те арестуват ли?

И двамата с полицайчето млъкваме и се споглеждаме все едно току-що сме се изненадали голи един друг.

- Няма, бе, маме. Защо да ме арестува!...

- Госпожо, знаете ли защо Ви спрях?

- Ами...

Нямам винетка, мамка му! Просветва ми внезапно. Май и преглед. Не съм сигурна и за застраховката… Данъците обаче съм си платила.

- Не?... – вадя най-невинната си физиономия.

- Левият Ви фар не свети.

- Моля?

Дори не ми се налага да симулирам изумление. Най-малко пък това съм очаквала.

- Може ли да видя документите Ви?

Подавам му цялото тесте – книжка, талон на книжката, талон на колата, талон на другите две коли, които не са в движение от три-четири години, лична карта, дебитна карта, карта за клуб Виваком, снимки на децата, три хербаризирани четирилистни детелинки, няколко визитки… Той не дава вид да е изненадан. Вади това, което му трябва, връща ми останалото, чете, чуди се сигурно дали не съм опасна…

В крайна сметка явно решава да ми гласува доверие (или просто да се отърве от мен преди да съм избухнала в сълзи и да не знае какво да ме прави), връща ми документите и пита:

- Накъде пътувате?

- Надлеза, кръговото, първата отбивка – изстрелвам.

Опасенията в погледа му се сгъстяват с една идея.

- Не сте от Лом, а?

Навремето в Лом имаше лудница. Местните сигурно са свикнали да разпознават симптомите…

- Не, от Видин съм. Идвам само да прибера мъжа си. Той ме чака долу.

- Добре. След надлеза има бензиностанция. Там можете да си купите крушка за фара и да го оправите. Ще се справите ли?

Е, ако успея и на един надлез да се объркам, ще изненадам вече дори себе си, вѐрвай ми, човече!...

Вземаме си сбогом със симпатягата и тръгвам. Направо се учудих, че не тръгнаха след мен, за да видят дали няма да свърша някоя дивотия.

Сега сигурно ще шокирам някого, но… повече нищо не обърках. Слязох от надлеза, кръговото НЕ го минах напряко, а както си трябва, даже улучих точната отбивка. Е, подминах камиона, та се наложи мъжът ми да звъни да ме пита накъде съм хванала и защо го подминавам, но това не се брои, нали?...

И… да. Фарът се оправи с един добре премерен удар в бронята. Сигурно се беше разместило нещо, когато прегазих островчето на отбивката при Добри дол. А от бензиностанцията си купих винетка.

На излизане от нея мъжът ми ме поглежда и пита:

- Искаш ли ти да караш до Видин?

- Искаш ли да разгледаш Тутракан утре на разсъмване?

Още от Валентина:

Аз, домакинята