Автор: Ина Зарева

Обичам това време сутрин, докато улицата още сънливо се протяга, върху ѝ да се спускат бусът за млякото, баничарката с хляба, месарският хладилен камион, колите на съседите – големи, малки, бързи, сприхави, бойни, бохемски, закачливи, инатливи. Също като тях самите.

Обичам да пия кафето си бавно, облакътена на прозореца, и да я наблюдавам през нейния. Пак е с хубава нощница. И пак е розова. Розови са и пантофите. Прилича на леко поостаряла принцеса, която току-що са събудили, но или принцът не я е целунал като хората, или нещо със заклинанието за вечната младост се е пообъркало.

Движи се бавно в спретнатата, бяла кухничка. Подрежда внимателно димящата чаша, чиния с филийка хляб и очилата си на малката маса, целунала най-слънчевата част на прозореца. Вече е облякла черна пола и сива блуза. Само розовите пантофи напомнят за онази принцеска история. Спира се до огледалото над мивката, сресва късата си бяла коса и тя се превръща в пухкав облак. Потупва го като малко дете, което си играе с преспа сняг, а после грижливо измива ръцете си, подсушава ги и едва тогава посяга към вестника. На масата има място точно колкото за него. Поглажда го нежно, слага очилата си, отваря внимателно страниците му и ги зачита.

След всяка погълната колонка с букви, изглажда мястото, което е прочела, сякаш очите ѝ са посипали от множеството обрамчващи ги бръчици върху му. Отпива от чашата си и отваря следващата страница с бавно и прецизно движение. Навежда леко глава и започва отново да попива черния текст.

Тя го обича, мисля си по-късно, докато препускам из сайтовете. Засрамено избърсвам монитора, сякаш това ще промени бързината, с която лакомо, ненаситно и безлюбовно поглъщам видяното.

Спирам. Изписвам името на любимия си автор и се зачитам в блога му. Правя си ново кафе, докато довършвам последния пасаж. Допивам бавно с очи и устни.

Хвърлям бърз поглед към дамата с розовите пантофи. Вестникът е прецизно сгънат и оставен сам на слънчевата маса, а полъхът от отворения прозорец го разлиства в лека усмивка.

Отварям прозорец и пиша имейл на любимия си автор. Казвам му колко много обичам начина, по който избира, подрежда и свързва думите - красиво до невъзможност. Ако само една от тях изпадне, останалите ще се пръснат като перлена огърлица наоколо. Колко съм му признателна, че един от тези негови нанизи превърна прозаичната ми сутрин в „Закуска в Тифани“. Преди да го изпратя, поглаждам клавишите с длан. Усещам, че недоумяват какво са изписали току-що, свикнали на строги думи и точно премерени фрази, не разбрали, че е дошло време за обичане.

После отговарям скоростно на натрупаните мейли и започвам насрочените разговори. Провеждам ги, докато готвя. Никога не съм обичала да го правя. Готвенето, не разговорите.

Години наред обаче гадаех как се хранят децата ми през деня – какви физиономии са направили на рибната супа в градината или на фрикасето в училищния стол, какви глупости са си взели от лавката, въпреки уговорките ни, яли ли са нещо изобщо...

Докато се адаптираха в детските си градини, и плачехме всеки от своята страна на сградата, пък бях твърдо решена да стана готвачка, за да съм близо до тях. Педагог и възпитател ясно, че не става от мен (откъде толкова търпение?!), но с готвенето все някак щях да се справя, мислих си.

Ето че днес официално съм готвач в училището на децата си. И дори вече обичам да готвя. Кога иначе ще им подам палачинка в голямото междучасие и мъфин в някое от малките?

Кога иначе ще ги целуна в час по математика. И по география. И по литература.

Както винаги е било

В литературата пооставам. Вмъквам се тихичко като някой, който е влязъл без билет на концерта на любимата си група. От екрана се носи омаен глас, също като онзи, който някога слушах от чина си. Обичам този глас. Той ме връща в онова крехко минало, в което спомените се ронят в шепите и се топят като първи сняг. Тръпчиви, леко убождащи, упорити по детски и отрезвяващи като декемврийски студ.

Откога не съм подсказвала в час, не съм тръпнела на контролно и не съм спорила оптимист или заклет песимист е авторът...

Светът се разпада, а чувам - Яворов си е същият. Йовков и той. Не ги интересува дали ги изписват на черна дъска със скърцащ тебешир, на айпад или на айфон. Те продължават да страдат, да чакат, да се надяват, да обичат.

Светът е обърнат с хастара нагоре, а жената зад прозореца се грижи за вестника си все едно той е живо същество. С онова същото благоговение, с което някога баба и дядо сгъваха и техния единствен вестник. И като че не ги е имало всички тези години и нищо никога и никъде не се е случвало, щом някой някъде чете вестник, а друг рецитира Яворов.

Обичам миналото си с всичките му ужасни моменти, страхове, неизвестни, грешки и моменти, в които животът е на едно решение разстояние.

Обичам днешния си ден с всичкия страх, неизвестни, грешки и моменти, в които животът е на едно решение разстояние.

Кога иначе ще прегръщам кучето си, докато работя; ще обядвам със съпруга си през всяка обедна почивка; ще взимам децата си толкова мигновено след училище и ще сме толкова много заедно. Кога иначе ще пия кафето си с жената с розови пантофи всяка сутрин.

Нищо, че тя не знае.

Поглеждам отново към нейния прозорец. Отворен е през него се спуска  тъничко въженце. Продавачът от малката бакалия е откачил мрежестата кошница в края му, прочел е бележката, подбрал е продуктите, подредил ги е грижливо, отброил е сумата от плика и е сложил обратно рестото. После внимателно е закрепил пълната кошница за края на въженцето, погледнал е нагоре, кимнал е, и тя вече е започнала да го издърпва към себе си. Сигурно нощем, в цветните си сънища си и розовата нощница, тя спуска косите си от високата кула, а той ѝ изнася серенади. Но днес е по-прозаично. Тя не бива да излиза в тези дни, а той е обещал да ѝ доставя всичко нужно два пъти дневно. Вечер – продуктите, които е привършила, а сутрин в кошницата е единствено той – вестникът.

Улицата вече е притихнала и само трапчинките ѝ потрепват от целувките на светлините. Прозорците заспиват един по един. Екраните също. Последното куче прибира стопанина си. На входа им се спира и отърква снежната си муцуна в коляното му.

Такова едно време е. Време за обичане.

Още от Ина:

Таванска стая