Автор: Радослава Чернева

Живея с четирима мъже – съпруг, двама сина и куче – мъжко. Това автоматично обяснява, защо тоалетната е вечно препикана. Чистенето е абсолютно безсмислена дейност в нашата къща. Не че не чистя – чистя всеки ден. Просто никога не личи.

Ето как минава един наш ден.

Ставам в 6.00. Наслаждавам се на тишината в къщата и кротко пия кафето си. Пускам в движение една пералня, измивам препиканата баня, почиствам пералнята, която кучето неизвестно защо маркира всяка нощ.

В 7.00 започвам да будя децата за училище.

В 7.20 се опитвам да им обясня, че ТРЯБВА да станат ВЕДНАГА.

7.40 – строени сме на входната врата. Кучето също. В последния момент големият ми син – тийнейджър в седми клас – се сеща, че не си е събрал раницата за училище. Връща се. Аз, кучето и малкият ми син (втори клас) излизаме с уговорката, че ще чакаме навън. Кучето е щастливо, че излиза и целият вход разбира това – лае истерично, докато напуска блока.
Навън сме. Кучето вее уши и се радва на свободата. Второкласникът мрънка, че закъснява, баткото липсва.

7.50 – тийнейджърът се появява бавно. Остават 10 минути до началото на първия час.
Изпращам ги до училището и се връщам да търся кучето, което се радва на волната си програма. Аз почти никога не знам къде е, но то винаги знае аз къде съм.
Правя десетина обиколки на блока, опитвайки се да хвана кокера и да го прибера.

Вечерта започва истинската лудница.

Задължително в 22.30, когато целият блок е притихнал и хората се опитват да си почиват, моите синове решават, че това е идеалното време да се бият. Не говоря за истински бой, а за боричкане, примесено със смях, писъци, малко рев, после пак смях и после пак рев.

Сигурна съм, че става въпрос за карма.

Говоря за съседите. Имат да изкупват някой грях тези хора. Нямат късмет със съседи като нас. Но това е. Карма.

Препоръчваме ви още: 

Да случиш на съседи

Някога си бях съвсем наред

Мразя разходките

Технологии на семейната идилия