Автор: Лени Рафаилова

Зеленото момче се събуди преди зората да разлее лъчите си над Шарения град. Нощта все още дремеше на двора, а звездите полека загубваха блясък. Момчето отвори прозореца и аромата на дюли изпълни малката стаичка. Завъртя се покрай железния фенер, блъсна се в ожуления гардероб и сетне блажено се излегна на леглото. Скри чипото си носле под завивките и притихна. Зеленото момче се протегна и се загледа навън. Беше в онзи час, в който границите ставаха едва доловими или направо изчезваха. Времето забавяше ход и стрелките на часовника се местеха с усилие, сякаш искаха да задържат мига вълшебство, но знаеха, че от тях се изисква да продължат да се въртят в изтощителен кръг. Сенки и предмети се сливаха и разделяха в абсолютна тишина и хармония, в мига преди първият лъч да пробуди деня. Този миг чакаше зеленото момче и всяка нощ заспиваше с надежда, че Вълшебството ще се вмъкне през градината и погубената му ръка ще порасне отново, здрава като преди. Както порасна опашката на червения гущер, която Зелма настъпи и откъсна. Няколко дни по-късно той се припичаше на камъните с чисто новата си опашка, доволен и ленив.

Нощ след нощ зеленото момче чакаше Вълшебството на онзи призрачен миг. Виждаше сенките, които танцуват в градината, цветята, които надигат пъстри главици и шепнат на странен език. Чуваше как потока, който ромоли зад къщата, поздравява с любовта си младата бяла бреза, а тя се срамува и листенцата ѝ потръпват в диханието на спящия вятър. Виждаше и чуваше вълшебството навсякъде, но то не идваше при него. Минаха повече от три години, откакто падна в скрития кладенец на Седмата луна и счупи ръката така, че доктор Кастанети се наложи да я отреже почти до рамото, за да го спаси от някаква жълтотръпнеща инфекция. Дни наред след операцията той прекара в сън. Едноръки чудовища го преследваха в подземни реки, вещици го заливаха с горещ катран, самодиви го прилъгваха в плаващи пясъци. Когато най-сетне се събуди, красивото му зелено лице бе с цвета на есенна трева, прегоряло, жълто и сухо. Майка му го завиваше с компреси от лапад, а баща му вареше отвара от зелена хвойна, за да го лекува. Младата сестра от лечебницата пък му носеше дъвка с мента и джинджифил, а момичето от книжарницата, което той само плахо и влюбено поглеждаше, всеки ден оставяше на перваза шепа едри, кървавочервени малини. Така след няколко месеца раната заздравя и зеленото момче си върна тревистия цвят на лицето, но очите му останаха тъжни. Вече не можеше да играе с приятелите си на същите игри и те колкото и да се опитваха да измислят нови, за да го развеселят, той ставаше все по-тъжен и умислен. Един ден просто не излезе от стаята си и колкото и да го викаха момчетата, той остана там през цялото време. Чуваше смеха и закачките им, гласовете на цветните дългокоси момичета, търкалянето на стъклените топчета и скърцането на пясъка под тях. Чуваше всичко и тъгата го задушаваше до сълзи. Повече не пожела да излезе навън и отпращаше момчетата, които го викаха.

След време те престанаха да идват и в градината настана тишина. Тогава започна да усеща Вълшебството, в онзи миг преди зората да се пробуди. То идваше, завърташе се през градината, влизаше през прозореца, чукваше го по носа и изчезваше със слънцето. Зеленото момче често сънуваше кладенеца на Седмата луна. За този кладенец в Шарения град се говореха странни неща. Никой не помнеше кога и от кого е изкопан той, но всички се плашеха от него, защото вярваха, че е граница между двата свята и нещо нечестиво се крие на дъното му, което отвежда в подземното царство всеки, дръзнал да наруши покоя на ледената вода, в мига, когато в нея се огледа Седмата луна. Затова в Шарения град всяка пълна луна се отбелязваше на една черна дъска на стената до книжарницата. Щом дойдеше времето за седмото пълнолуние, бащите отрано прибираха децата от дворовете, а след залез, изобщо бе трудно да срещнеш някой из града. По времето, когато зеленото момче падна в кладенеца, Седмата луна бе преминала и нищо друго не се случи, освен че то пострада и загуби ръката си. Не помнеше да е попадал в друг свят, но всъщност той не помнеше нищо. Помнеше само как протяга ръка към водата, за да стигне сребърното цвете, което плува по повърхността. Още малко, още съвсем малко и ще го достигне. А после сякаш земята се завъртя и всичко потъна в мрак в замрелите ледени води на кладенеца. Как се бе измъкнал оттам, нито той помнеше, нито някой предполагаше. Намери го баща му, мокър, премръзнал и в несвяст. После дойдоха и страшните сънища. Всеки път различни, но еднакво плашещи. Зеленото момче бягаше от зли вещици и великани, човекоядци и призрачни чудовища. Те го преследваха, дебнеха и измъчваха. Всеки път, щом решаваше да се предаде, силна светлина проблясваше, а в ръката му изгряваше сребърното цвете. Тогава сънят свършваше. Зеленото момче не знаеше какво означава всичко това, то се боеше и искаше никога да не бе поглеждало в кладенеца. Мисълта за сребърното цвете не спираше да се върти в главата му и колкото и да се стараееше да я прогони, тя бе твърде неотстъпчива и завладяваща. Понякога, привечер ставаше нетърпимо натрапчива и зеленото момче излизаше навън, опитвайки се да се разсее. Избираше най-отдалечените улички за скитане, но накрая се озоваваше точно при кладенеца. Спираше, гледаше отстрани и си пожелаваше вълшебството да се върне и ръката му да бъде отново здрава.

Дойде времето на Седмата луна. Книжарят отбеляза деня на дъската рано сутринта. Смъмри строго дъщеря си, която стоеше до него и го гледаше с явна насмешка. За нея и кладенецът, и Седмата луна бяха глупости, измислени от възрастните, за да плашат децата, но единственото, което постигаха, е да направят децата само по-любопитни, а себе си по-изплашени. Врътна се и влезе в книжарницата, а цветната ѝ рокля разлюля сънливото утро. По обед в града вече се чувстваше безпокойство. Всички бързаха да приключат работа и да се приберат преди да мръкне. По залез дюкчянчетата вече бяха със спуснати кепенци. Последен хлебарят окачи престилката си на вратата и щракна големия катинар. Музикалното магазинче, месарницата и малката сладкарница заспиваха с последните слънчеви лъчи. Градчето притихна в очакване.

Червенокосото момиче затръшна вратата на книжарницата и измърмори нещо весело под вирнатото си носле. „Ала-бала-портокала, луна, кладенец, щуротии. Крийте се като мишки в дупките си!“ - нареждаше тя, докато опъваше оранжевите си чорапи над коляното. - Я, каква си е хубава вечерта! Звездите са си на мястото, лятото се е протегнало и дреме по поляните, а и реката даже се опитва да запее както си може. Кладенец-младенец! Жал ми е само дето Радко, зеленото момче, загуби ръката си. Ама вярно, много ми е жал - продължаваше да си говори полу наглас Марго. - Какво ли е видял в тоя стар кладенец и той, че чак да скочи в него? А и как изобщо се е измъкнал оттам?“ - ядосано ритна едно камъче, което се мотаеше на пътеката. То се изстреля и тупна тихо в тревата. Марго се спря и подръпна смъкналия се чорап на десния си крак. Когато вдигна поглед, облещи очи в изненада. Лека-полека, без да се усети, тя бе стигнала до кладенеца.

Хладната нощ, кацнала по белите слаби брези, дишаше леко аромата на заспиващите цветя. Звездите блещукаха по ситните камъчета, а луната надничаше като виновен хлапак. Марго пристъпи леко напред. Една жълта жаба се мушна в потъмнелите нощни треви. Марго подскочи и се озова до самия кладенец. Тогава чу, че някой вика, вика нея.

„Но къде си? Ох, че е тъмна тая нощ! Пуста да опустее!“ - Марго примижа, опитвайки се да види кой стои в тъмното. Облегна се на стената на кладенеца и тогава го видя. Зеленото момче беше на десетина метра от нея и ѝ махаше да се отдръпне от кладенеца.

„А, Радко! И теб ли не те свърта вкъщи? Ама защо си такъв уплашен? – Радко не спираше да маха с ръка. – Ето, няма нищо, само дупка с вода! Виж! Тя се обърна и се надвеси над стената. Радко изпищя, но Марго вече не го чуваше. Той крещеше, но не смееше да помръдне. Луната изгря. Изпълзя на високото. Голяма и ярка. Като петно. Марго се надвесваше все повече над стената на кладенеца. Сребърното цвете светеше в лунното сияние. Тя протегна ръка. Близо, съвсем близо е. Само няколко сантиметра и ще го достигне. Стоеше на върха на пръстите си, превита надве над бетонната стена. Радко знаеше, че ако не направи нещо тя ще падне и ще пострада. Трепереше от страх, а краката му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше се вцепенил. Не дишаше. Виждаше само как искрят червените ѝ коси в нощта. Червени като малини. Като сърце. Нейното. Знаеше, че тя е много болна и че никой доктор така и не посмя да даде и най-малка надежда за излекуване. Но тя не изглеждаше болна, даже винаги му се бе струвало, че в нея има много повече живот, отколкото у здравите хора. Такава слънчева и цветна бе Марго, усмихната, дръзка и силна. Сърцето му подскачаше всеки път щом видеше цветната ѝ рокля да се полюшва в далечината. Сега тя беше в опасност. Радко не усети как я беше прегърнал и се опитваше да я отдалечи от кладенеца. Твърде късно. Нощта се разтвори и вятърът полудя. Вдигна ги, завъртя ги и ги хвърли в кладенеца. Те потъваха, но водата не ги мокреше, студено не беше, нито пък страшно. Навсякъде падаха цветя - сини, жълти, оранжеви, розови и бели. Ронеше се звезден блясък и посипваше немократа вода. Тогава луната се огледа в нея. Седмата луна.

Утрото изсипваше цвят над Шарения град. Две свраки се караха за стъклено топче. Брезата бе спуснала клони в реката, а водите галеха всеки светъл лист с нежността на пеперуден дъх.

Децата лежаха на тревата до кладенеца. Марго отвори очи и примижа на силното слънце. До нея лежеше Радко. Тя занемя и затърка очи, за да се увери, че не сънува. Ала истина беше, ръката на Радко бе здрава, цяла-целеничка. Тя го докосна плахо. Радко отвори очи. Чувстваше се странно, жив ли беше или бе умрял? Марго седеше до него и му говореше, сочеше му там, където бе ръката му. Той извърна очи и я видя. „Не, вероятно съм умрял - шепнеше Радко, трябва да съм умрял.“ А Марго вече викаше и подскачаше от радост около него: „ Жив си, глупако! Живи сме и двамата! И нова ръка си имаш, даже по-хубава от предната е! Хайде, ставай! Да кажем на всички!“

Зеленото момче трепереше от радост, усещаше се леко като перце, щастливо както никога преди. Неговото вълшебство бе дошло. Погледна Марго. Шарената й рокля, оранжевите чорапи, а в косите й блестеше Сребърното цвете. Хванати за ръка, те тръгнаха към града.

След седмица при прегледа на Марго, докторът видя на монитора нейното здраво сърце.

От този ден нататък Седмата луна стана най-обичаният празник в Шарения град. Балони, цветя и конфети покриваха улиците. Музика и танци, лакомства и забавления имаше за всеки. Шареният град празнуваше деня на любовта.

Това, което обаче никой никога не разбра, бе как кладенецът изчезна в деня след вълшебството. Май само зеленото момче знаеше.

Ако имате любознателно дете, ви препоръчваме Откъде идва храната. 

А тук можете да прочетете за една истинска машина за гушкане.

Автор: Лени Рафаилова

Планината дремеше, обгърната от облачна завивка. Ян-Чо се прозяваше и бършеше сополивия си нос. В пещерата Великолина зимата настъпваше още през октомври. Слънцето трудно пролазваше там дори и през деня. Лъчите му едва успяваха да се прокраднат през входа ѝ, накичен с ледени дрънкуловисулки. Красиви, цветни петна шареха по студените стени и рисуваха весели картини. Ян-Чо, великанът, който живееше там, беше настинал и през последните дни не излизаше навън, а само стоеше и им се любуваше. Той имаше меко сърце и грамадни ръце. Обичаше да пее и имаше хубав глас. Щом запееше, планината се раздвижваше, а ехото отнасяше песента чак в селото, в подножието.

Хората не се плашеха, защото познаваха Ян-Чо. Той беше техен другар и пазител. Децата го обичаха и често го рисуваха. Картините закачаха по високите клони на дърветата, за да може той да ги види. Вятърът ги крадеше и ги отнасяше в пещерата. Ян-Чо обичаше тези рисунки и ги пазеше. Залепяше ги по стените с глинодъвка, която растеше около пещерата, но не ставаше за дъвчене, защото имаше ужасен вкус на глина. Откакто се разболя, Ян-Чо все по-често седеше в своята рисункогалерия и се забавляваше с чудноватите образи по стените. Времето беше лошо и макар да искаха, децата не можеха да достигнат пещерата и да донесат храна на болния великан. Бяха му останали само няколко печени чушки и пет-шест саламогевречета. Заваля сняг и продължи да вали цяла седмица. Слънцето не се показваше и шарените петна изчезнаха от стените. Стана тъмно и много студено. Огънят не можеше да стопли големия Ян-Чо. Завит с осем чергоюргана, той трепереше, а носът му не спираше да тече. Сополокърпичките бяха на привършване. Нещата отиваха на зле. Той хвърли последните няколко дънера в огнището и отново се сгуши под завивките. Заспа. В пещерата стана тихо, само от време на време се чуваше хъркошмъркането на великана. Сънуваше селото. Беше лято и пеперудите шареха въздуха с крилца. Вятърът рошеше косите на момичетата и замяташе прането по просторите. Бели чаршафи като огромни бели крила блестяха навред. Децата тичаха и пееха "Ян-Чо, Ян-Чо, весел Великан-Чо, Я, ела ти ту-ка, с тебе няма ску-ка!". Той ги гледа отдалеч и се смее така, та се тресе от смях. Едно момиченце с руси плитки тича и се спъва в десния му крак. 

- Нося ти четирилинка! За здраве и късмет!- казва засрамено тя. Намерих я при потока, там където слънцето се къпе при залез. Тя е вълшебна, пази я! Да не я изгубиш! - усмихва се и побягва назад.

"Четирилинка - що за чудно растение" - питаше се Ян-Чо. -  Че и здраве и късмет да носи?! Ще я скрия под триъгълния камък, в кутията с нещоправячките. Знам ли, може да притрябва някога". 

Лаеща кашлица разтърси пещерата. Ян-Чо се беше събудил и се въртеше под завивките, измъчван от болестта. А какъв чуден беше сънят, как топло и шарено бе всичко в него. Още чуваше смеха на децата и тропането на малките им крачета. Белите чаршафоптици с вълшебни блестящи криле и... “Ооо, четирилинката! За малко да забравя! Дали я пазя още под триъгълния камък?" Надигна се великана и отиде при камъка до входа на пещерата. Дебела кора лед блестеше по повърхността му. Опита се да го премести, но не успя. Пробва още няколко пъти и накрая камъка падна встрани. Ян-Чо подири с поглед кутийката с нещоправячките. Малка червена кутия с изрисувани птици и слънца. "Тук трябва да е!“ Намери свирка, парче от плат, рибена кост и лунен камък. Четирилинката беше най-отдолу. Ян-Чо въздъхна. "Едва ли ще помогне, твърде е изсъхнала вече, а и е толкова малка!" - Сложи я в ръката си и затвори очи. - "По-добре да хапна нещо.” - помисли си той. Но нищо за ядене не бе останало вече. Напълни чаша вода и приседна до угасналото огнище. Пусна четирилинката в чашата и я изпи на един дъх. Беше му студено и се скри под завивките. Но вече не му се спеше, а по стените почнаха да пропълзяват шарени петна.

Слънцето се е върнало. Великанът се изправи и се протегна. Носът му бе спрял да тече, а гърлото не го дереше вече. Изведнъж почувства, че отново става силен. Наметна стария си палтошлифер и показа глава навън. Да, слънцето се беше изпъчило над планината - голямо, жълто и топлещо. Под снега се показваха кокичета. "Четирилинката - усмихна се великана- Тя ме излекува. Вълшебство голямо е скрито в нея! Що за невероятно растение! Ще посадя хиляди от тях, за да има вълшебство за всички. Но първо ще трябва да открия поне една!“ Така рече великанът и заслиза от планината.

Може би ще ви е интересно да прочетете и Книжка с препоръки за малки писатели.
А удоволствие за цялото семейство е Габи, Мечи и важните приказки.

Автор: Лени Рафаилова


Скрит под леглото, Джар подуши нощта. Когато огненото кълбо изчезнеше, въздухът придобиваше друг аромат. Днес той ухаеше на пържени кюфтета. Джар обичаше кюфтета и се облиза лакомо при мисълта за пет-шест апетитни месни топчици в паничката. Но уви, в купичката имаше само гранули с пилешко.

"Пфу! Омръзна ми от летяща храна.“ - мислеше си Джар и отдръпна муцунка от храната. Вкъщи нямаше никой и на Джар му беше непоносимо скучно. Сега и топката му я нямаше. Липсваше му звънчето, което пееше в нея и меката ѝ сърцевина. Острите му зъбки пробиха плата и отдолу се показа някакво странно меко и безвкусно нещо, което полепваше по небцето му и го караше да кашля. Затова онази вечер топката отиде в кофата за боклук. Яна му купи нова, но тя не беше по вкуса му, въпреки че беше много шарена и подскачаше като луда. Обаче си нямаше звънче и затова не беше весела. Джар се мушна под пердето и излезе на терасата. Тук миризмата беше още по-силна и той набърчи черното си мокро носле. Огледа се, но по терасата нямаше следи от кюфтета. Вдигна глава и тогава я видя. Очите му светнаха от радост. "Леле, каква голяма топка! Жълта и кръгла! Сигурно си има и звънче! Но как да стигна до нея? Ако я повикам?" - Джар излая силно няколко пъти, но нищо не се получи. Подскачаше, махаше във въздуха с белите си лапи, но топката не помръдваше. "Брей, каква е упорита! Или са й запушени ушите! Той продължи да лае с всичка сила, ала тя оставаше все така далеч, без да обръща и най-малко внимание на неговото старание. След час, уморен и натъжен, Джар легна и заспа под светлия поглед на луната. Сънуваше старата си топка. Тичаше след нея, а тя звънтеше от радост. Ушите му потръпваха от щастие даже и насън.

Луната не спеше, тя гледаше Джар и размишляваше. Трябваше някак да му помогне. А как ѝ се играеше и на нея. Ако можеше да се превърне в топче и да се търкулне в лапите му, би била най-щастливата луна. Но знаеше, че това не е възможно, защото ако си отиде, земята ще бъде погубена. Светла мисъл озари лицето на луната. Бръкна в десния си джоб. Своите джобчета луната наричаше кратери, в тях или всичко изчезваше или се появяваха нови прекрасни неща. Зависи в какво настроение беше тя. Ето сега, завладяна от благородната мисъл да помогне на Джар, луната затършува в десния си джоб. След минута извади от него идеално закръглено, гладко и пъстро камъче. Поогледа го и се усмихна. "Ти ще станеш една игрива и щастлива топка!"- каза тя и го качи го на бърз слънчев лъч с билет за Земята. Топчето въртеше очи и се питаше къде ли ще пристигне. Звездите му се усмихваха и го поздравяваха. А от звънкия им смях, сърцето му запя като звънче. Слънчевият лъч бе толкова бърз, че за нула време премина хиляди километри и ето вече докосваше земята. Топчето чувстваше силна топлина, усещаше как бързо каменната му обвивка се превръща в мек памук. Туп и ето го тупна пред някакво странно същество с щръкнали уши. Слънчевият лъч се стопи в тъмнината. Вратата скръцна леко и Джар отвори очи. Някой се прибира вкъщи. "Най-сетне, чак заспах от скука! Но, какво е това? - Джар подуши шареното топче. Имам нова топка? Шарена и мека е, чувствам, даже е и топла. Но откъде дойде? Джар погледна луната. Тя се правеше на заспала, но тайничко го наблюдаваше. "Хм, кой ли я е оставил тук и кога, без да се усетя? Джар бутна топката с лапа и звездното ѝ сърце зазвъня. Джар подскочи от радост. "Ама тя и пее! Леле, аз съм толкова голям късметлия! Той захапа със зъбки топката и отиде да посрещне Яна, свил радостно назад кадифените си уши. Никой никога така и не разбра откъде се бе появила звънтящата шарена топка. Май само Джар подозираше. Онази нощ той заспа щастлив под ясния поглед на добрата луна. А навън все така продължаваше да се носи аромат на кюфтета.

Препоръчваме ви още:

Джони и малките човечета, а защо историите, които разказваме са опасни за здравето ще разберете от Внимание, приказки!

Автор: Лени Рафаилова

Тази история се случила много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега.

Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво.

Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника някакъв известен немски готвач гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка вътре, ама по-различно, със сос от хрян или домат, както пожелаеш. Светнали от любопитство Гошковите очички, та се примолил на майка си да го пусне да иде да види за какво пък толкоз се вълнуват всички в града. Метнал се на старото си колело и врътнал педалите към центъра. А там - тълпа, целият град се е събрал и дъвче сладко-сладко хлебчета със странни наденички. Един едър, мустакат мъж, ухилен до уши, мята на голяма скара хлебчета и наденички. Говори развален български, ама всички го разбират и му се радват от сърце. Носи се миризма на вкусно. За първи път Гошко усетил глад, чак стомахът му захъркал като ядосан тигър. Срам не срам, малкият Гошко се промъкнал сред навалицата точно пред количката на веселия готвач. Кучето на Петър от съседната улица стояло до него, душело въздуха и се облизвало. Готвачът ги забелязал и подканил Гошко да се приближи. "Ти, дете, гладен?"- попитал. Гошко кимнал неуверено. След минута вече дъвчел най-вкусния сандвич на света. И така цяло лято. Всеки ден Гошко минавал покрай Веселия готвач и получавал своя дневен сандвич, потупване по рамото и бутилка студена лимонада. Стигнало се дотам, че Гошко проял моркови, супа от леща и зелен боб яхния. Майка му не вярвала на очите си и не спирала да приготвя всякакви вкусотии от радост.

Един ден завалял дъжд. Площадът, покрит с жълти и червени листа, пустеел под сивото есенно небе. Нямало смях. Хората притичвали, скрити под тъмни чадъри. Гошко спрял пред паметника, но засменият готвач не бил там. Само количката му седяла самотно настрана, а по страните й се стичали дъждовни капки като сълзи. Гошко усетил, че краката му омекват и не му е добре, нещо лошо ще да се е случило. Така стоял Гошко под есенния дъжд, с разбито сърце и сълзи по бузите, докато паднала нощта. Тая нощ той не можал да заспи. Майка му напразно се опитвала да го успокои, че чичо Жорж ще се върне и пак ще запали голямата скара, за да радва малки и пораснали. На следния ден леля Милка съседката, която знаела всичко, рано-рано потропала на вратата на Гошкови, за да им съобщи, че Жорж е починал. Никой не знаел, че човекът бил много болен и скоро ще си отиде от този свят. Затова решил, че е по-добре се върне в града, в който е роден, но още като малък трябвало да напусне след смъртта на баща си. Искал да направи нещо весело, което да накара хората да се усмихнат. С парите, които имал, купил количката за наденички и отделил останалите за продукти. Къщата на баща си пък оставил на младата Мария с двете малки деца, мъжът на която избягал, а тя трябвало да живее с тях в плевнята на Минко Ковача. Всичко това леля Милка разказала през сълзи. "Жалко, жалко - нареждала тя - такъв добър човек и как разсмиваше всички, и какво добро ни стори, та целият град сега не спира да плаче за него. И твоят Гошко даже прояде, заради неговите наденички ли кренвирши ли, ама прояде детето." Гошко седял сгушен на пода и слушал думите на съседката. Мъчно му било, сърцето му свито проплаквало, а по бузите му шарели солени поточета. „Добротата, тя - продължавала леля Милка - никога не вика и не крещи, идва ей така иззад ъгъла и ти подава ръка да се изправиш. Награди и паради не ще. Бог да го прости човека, дано някой повтори добрината му!" Гошко изтрил с ръкав сълзите си, разбрал бе какъв ще стане, когато порасне.

Мило дете, разказах ти тази малко тъжна, малко смешна история, не за да те натъжавам, а защото зная, че и ти си толкова добро същество, колкото са малкият Гошко и чичо Жорж, продавачът на топли наденички.

Още от същия автор:

Радко и сребърното цвете 
Ян-Чо и магията на четирилинките 
Извън времето

Автор: Мая Цанева

Тази сутрин гледах репортажа за майката, която изоставила детето си в градинка в кв. „Младост 1“. За 10 минути аз и съпругът ми минахме през 10 състояния на родителските емоции. След първите две минути, мъжът ми каза: „Виж я, вероятно страда от следродилна депресия." Аз се съгласих, и макар да не одобрявам постъпката й, се опитах да се поставя на нейно място. Съчувствам й - изведнъж не само е бедна, както се оказа и болна, но и под обстрела на въпросите на „професионална" журналистка: „Взе ли си поука?". А тя, тя просто иска работа и пари, за да си гледа детето. Срам я е и да търси помощ от някоя институция - никой не обича да го гледат снизходително като поредния нещастник.

После, напълно в разрез с това, използвахме случая да покажем на почти 4-годишното си момче, склонно към драматизъм (тип: „Вие сте лоши! Не ви обичам!"), че има наистина „лоши родители", които изоставят децата си. Едва ли ще го помни.
В края на прякото включване се почувствах зле - аз съм типичен лицемер, но си го признавам. Благодарна съм, че не ми се налага да гледам детето си със 120 лв. социално майчинство. Дано не изпадна в ситуация като тази на майката от репортажа. Дано не ми се налага да разчитам на добротата на другите.

Наскоро препрочитах "Приказките на Ева Луна". Една от тях разказва за майка, която в заблудата си, че ще даде нов живот на детето си, го „продаде" в мрежа за търговия с органи. Финалът беше отворен. 

Никой не е застрахован от грешки и злощастия. Никой не те учи как да гледаш детето си. Всички ни късат на този изпит поне три пъти. Парите са „тука има, тука няма". Аз няма да изоставя детето си, но не съм ваксинирана срещу депресия и мизерия. А вие?

Препоръчваме ви и Детето на държавата. 
За корените на родителското насилие прочете в Майките, които убиват.
За съдбата на непоисканите деца вижте повече в емоционалния разказ Райчо, който не стана мой. 

Снимки: offnews.bg

Сигурно ви е познато: вие миете чиниите, детето ви моли да извадите плюшения динозавър, който незнайно как е попаднал зад хладилника; хуквате да помагате, преди да е избухнал големият рев, но междувременно звъни телефонът ви; говорите със свекървата, която точно сега се е сетила да ви напомни, че сте обещали утре да минете, докато вие се опитвате да избутате плюшката с дръжката на мопа. В крайна сметка динозавърът си остава зад хладилника. Чувате грохот от хола. Оказва се, че другото ви дете е съборило книгите от лавицата, докато търси стикерите си. Все още с телефона в ръка вие виждате как мъникът съсредоточено вади любимите си стикери от кутийката си и ги лепи върху тапетите. Чувствате се способни да взривите апартамента с яда си, но в същия момент на вратата се звъни. Куриерът е донесъл поръчката, която сте направили по интернет и настоява да се подпишете, защото бърза. Всичко около вас звъни и пада. В покой са само неизмитите ви чинии.

Край. Моментът да научите повече за дзен настъпи.

Какво е дзен? Според тези, които го практикуват, това е възможност да освободиш естествената си енергия; да се предпазиш от полудяване; да пробудиш и реализираш собствените си способности и да бъдеш щастлив. Как изкуството дзен може да ни помогне във възпитанието на децата и създаването на спокойна, хармонична атмосфера вкъщи? Ето няколко изпитани прости правила.

1. Да вършим едно нещо в определеното за него време

Ако сме решили да рисуваме с детето, ще трябва да намерим половин час, в който да се занимаваме само с това. Без междувременно да пилим ноктите си, без да говорим по телефона. Без да тичаме до кухнята, за да проверяваме дали е готова супата. Децата лесно се увличат в това, с което се занимават, без да мислят за нищо друго. Можем да се поучим от тях. Нека отложим всичко останало за после. Да извадим боите и четките. Да сложим покривката, която е предназначена за цапане и да не се притесняваме, че детето ще разлее боите си върху нея. Можем да измислим темата на рисунката заедно и да се отдадем на този процес напълно. Този половин час на пълно съсредоточаване в една дейност е много по-пълноценен от 30-те минути, в които вършим пет неща едновременно. А за детето цената му е неизмерима.

2. Да контролираме мислите си

Да се отдадем на една дейност за определено време не е достатъчно. Важно е да мислим само за нея наистина. Интернет е пълен със съвети как да развиваме мисленето си, ума и неговите възможности; как да усвоим бързото четене; как да сме многофункционални и високоефективни едновременно. Това създава напрежение. Мислите ни и без това са неконтролируеми и се изпреварват една друга. Да се опитаме да мислим само за едно. Кой беше казал...:„Имам мисъл и ще помисля за нея“.

3. Да спрем да се надбягваме с времето

Ясно е, че не можем да отидем до Луната без совалка, както и не можем да сварим супа без зеленчуци. Затова не е нужно да опитваме да направим за един ден повече, отколкото ни е възможно физически. За да избегнем излишното напрежение е добре да започнем деня с план за нещата, които реално можем да свършим. Това е особено важно, ако времето наистина е проблем. Какво можем да направим – да споделим отговорностите си – с партньора, с някоя от бабите или с приятелка. Да се възползваме от възможностите на домакинската техника да пестят време – има стерилизатори, бебефони, съдомиални, мултифункционални резачки, пекарни и каквото още се сетите. Животът не е състезание, дори когато в дома има малко дете.

4. Да следим за здравето си

Недоспиването често е причина за раздразнителност и хронична умора. Можем да си спестим поредния сериал или някое друго „увлекателно“ телевизионно зарибяване и да се наспим. Важно и да следим храненето си. Понякога, покрай грижите с децата, забравяме да се храним наистина. А това винаги води до дефицити. Липсата на магнезий например причинява умора, тревожност и изострена чувствителност. 

5. Да превключим на нова вълна

Всички сме имали момент, в който усещаме, че енергията ни е изчерпана. Ново занимание или смяна на обстановката за малко могат да ни върнат силите. За някои това е йогата, за други плуването, за трети шопинга. Ако искаме да ни бъде спестено непрекъснатото звънене от баби, татковци и бавачки можем просто да им дадем подробни писмени инструкции, а след това да излезем и да изключим телефона си, поне за малко. Дори 15 минути без напрежение от евентуално позвъняване могат да ни помогнат да се отпуснем. Да "превключим" можем дори в обкръжението на децата си – когато ходим на театър, концерт или правим друго заедно. Важното е да се занимаваме с нещо различно от ежедневните дейности, в друга среда.

6. Да сме гъвкави възпитатели

Всички деца са различни. Едни са бързи, шумни, активни, други са по-разсъдливи, съсредоточени и обичат уединението. Някое мъниче може да гледа анимация без да откъсне поглед от монитора, друго – да прави още две неща междувременно. Ако приемаме децата си такива каквито са, без излишна амбиция да ги направим като другите, ще си спестим нерви, напрежение и разочарование. Не е нужно да се разстройваме от факта, че детето ни може да брои до 5, ако съседчето вече знае числата до 10. Чували сме, че най-големият подарък, който можем да направим на децата си е безусловното приемане. Това, разбира се, не изключва участието ни в живота му – можем да четем заедно, да разговаряме, да изпълняваме дори елементарните ежедневни дейности в тандем. Ще си помогнем много, ако успеем да се освободим от излишните амбиции и предразсъдъци.

Може би ще ви е интересно да прочете и 22 признания на една недоспала мама и 30 признака, че имате "мамешки" мозък.
Вижте какви са "ефектите" от Недоспиването и се забавлявайте с детската находчивост в Когато мама беше още маймуна.

Източник: 2mm.ru

Автор: Мария Пеева

Потеглянето е планувано за петък, 4 сутринта, но момчетата се вълнуват толкова много, че в 11 часа вечерта в четвъртък, все още никой не е по леглата. В този изключително приличен и нормален за гости час Теди пристига с Яна и Бен, момчето, което ще гледа кучетата и Фройд, за последни инструкции. Пием бира на верандата и Теди подхвърля: Вие сега ли ще тръгвате? С Иван се споглеждаме – защо пък не?

И така, в полунощ, без изобщо да сме подремнали преди пътя, Пееви се натоварват на голямото черно конче (тъмнозелено) с три деца и пет малки куфарчета – отделно за всеки престой, и отпрашват с мръсна газ по широкия път, който спира само след шейсетина км – на Калотина. По неизвестни причини на българския пункт висим цели два часа в отвратително задръстване и почти цялата ни преднина отива по дяволите. На сръбския пункт задръстване няма и минаваме за петнайсет минути. Урок номер 1 за пътуването с кола из Европа – висенето на граница убива цялото удоволствие и общо-взето не може да бъде предвидено. Може да има, може и да няма, чист късмет. След границата двамата малки заспиват дълбоко и преминаваме Сърбия леко и бързо, с едно-единствено спиране на бензиностанция за кафе на шофьора. В Белград споменавам на полузаспалия Косьо, че преди 17 години градът е бомбардиран от НАТО, при което са загинали стотици цивилни и той бързо се разсънва. В сумрачната сутрешна светлина преминаваме през широките, чисти улици покрай красиви европейски сгради, по нищо не личи какво се е случило тук. Разказвам му за войната и как съседи и приятели са се избивали помежду си, за стотиците хиляди жертви и ужасите, на които сме способни ние хората, а той ме гледа с широко отворени очи. „Нали в България никога няма да се случи такова нещо?“ От нас зависи, маме, само от нас. Затова и ти разказвам такива страхотии. За да не се случват повече, доколкото ще имаш думата, когато някой ден си голям и решаваш съдбата си.

На границата с Унгария отново жестоко задръстване, но слава богу, в обратната посока. Ние сме късметлии, преминаваме за петнайсет минути. Купуваме винетки за Унгария и Австрия от любезна дама, която ми казва сумата на български – двайсет и осем евро. Вие знаете български? Учудвам се. От всички езици по малко, ми обяснява тя. Дали е научила числото 28 на всички езици? Пропуснах да кажа, че навсякъде по пътя плащаме с евро или с кредитни карти, включително и в Сърбия и Унгария. По магистралите се пътува бързо и лесно, като по някое време сменям Иван, за да поспи малко и той. Подминаваме ужасна катастрофа с ТИРове, пак в обратна посока, след която има поне 15 км задръстване. Като знам същите тези хора каква опашка ги чака после и на границата... Пътуването с кола определено има и тъмна страна.

Към 10 сутринта момчетата се събуждат, така че спираме за закуска и кафе на поредната бензиностанция. Сандвичите са отвратителни, но нямаме голям избор, след като малко преди това съм установила, че запасите с храна, които бях приготвила, вече са претърпели набег от малките ръчички, най-вероятно още в София. Тези моите момчета нямат наяждане, да са живи и здрави, така и трябва. Само където е малко гадно да отвориш сака с храната и да откриеш вътре само вода, цигари и кутия с празни хартийки от мъфини. Тримата се кикотят и твърдят, че кучетата са ги изяли, което няма как да стане, защото кучетата не могат да затворят кутията и да я върнат обратно в сака, но както и да е. Може пък просто да имаме много умни кучета.

В 12 часа един вече изморен Иван ни вкарва във Виена и тъй като часът за настаняване в апартамента е 15, решаваме да минем през Пратера и да запълним трите часа. Пратера... На фона на модерните увеселителни паркове вероятно бледнее, но пък всичката тази зеленина, очарованието на старото виенско колело, прекрасните заведения с автентичен виенски вид, не просто закусвални, компенсират липсата на свръхмодерни атракции. Косьо вече сме го водили тук и той с чувство на превъзходство обяснява на малките на кои влакчета се е возил. Алекс от пръв поглед се влюбва в страшните влакчета и когато разбира, че няма да го пуснат на нито едно, защото няма 6 години и нужния ръст, прави адска сцена. Добре че има достатъчно атракциони, с които успяваме да го разсеем. Обядваме чак в три, след като момчетата са се навозили и разджуркали до насита. Любимото ни място в Пратера е ресторантът до издигащата се въртележка с големите човешки фигури пред нея. Потънал е в зеленина, прохладен, с вкусни виенски шницели и наденички, студена бира и усмихнати сервитьори. Хапваме, отпускаме се и с Пеев изведнъж усещаме, че буквално ще заспим на масата, умората най-после се обажда. 
 

Пратера - момчетата нямат търпение за първата въртележка.
Забележете мустака на австриеца отзад, всички служители в парка изглеждат така.
Дали е част от служебната им характеристика?

Успяваме да си намерим колата на паркинга и се отправяме към апартамента. А той се оказва уникален. Огромен хол с кухня и две отделни спални, с прекрасна тераса с маса за кафе и шезлонги, на последния етаж на стара еврейска сграда на Таборщрасе. Откъде разбирам, че е еврейска? Май целият район е такъв, защото магазините отдолу всички до един не работят в събота, а в неделя, около мен се разхождат мъже с шапчици и къдрички около ушите, на пекарните пише „Кашер“, а на шкафчето в кухнята ни „Но кашер“.

Апартаментът - простете за хаоса, вече сме го "обживяли",
забравих да снимам преди да се настаним.

Удряме му няколко часа сън, докато прегладнелият Коко ни събужда в осем вечерта и отиваме да хапнем. На петнайсет минути сме от Дунава и чудесните ресторантчета по брега му, но духа силен вятър и затова сядаме на по-закътано местенце, в симпатично италианско бистро на самата улица, откъдето разглеждаме хората, истинско сборище от всевъзможни туристи и местни. Хапваме, пием по едно кафе, но все още ни се спи и успяваме да убедим момчетата да се приберем. На връщане Коко, който не си е изял вечерята, настоява да си купи хотдог от улична сергия. Изчакваме го встрани, а той се нарежда на опашката. Групичка нелицеприятни момчета с бръснати глави, и едри голи ръце с огромни татуси, същински неонацисти, чакат преди него и го заговарят пред смръщения ми поглед. Разпитват го откъде е, след което му отстъпват място да си купи хотдог преди тях. Как лъже външността...

В апартамента откривам, че в грижливо подреденият багаж – отделно куфарче за всеки престой с дрехи за петимата за две нощувки - няма достатъчно гащета за момчетата. За сметка на това има 6 чифта мои. Подозирам, че в някои от следващите престои ще открия купчинка само с мъжко бельо и ще трябва да ходя с боксерки. Междувременно изпирам гащите на момчетата и ги проскам на ратановия стол на терасата. Сушилник, естествено, няма. Кой отива на екскурзия, за да пере гащи все пак? В полунощ най-после успяваме да си легнем.

Изгледът от апартамента с праните гащи :)

 
Тук до такава степен се спазва Шабат, че в съботната сутрин единственото място, откъде успяваме да си намерим закуски и кафе е турската пекарна. Оттам си купуваме истинска българска баница, макар че усмихната мургава жена зад щанда ми обяснява, че била турска. Решавам да не й обяснявам, че баба ми измисли тази баница и без това тя ми говори на немски, аз й отговарям на английски. Клайне еспресо? No, small, please. В следващия миг се сещам от краткия си сблъсък с немския, че клайне беше „малък“. Оу, я, клайне, клайне, бите. Кой беше казал, че животът е твърде кратък, за да учиш немски? В моя случай се оказа прав.

Турската закуска

Закусваме, отговарям на приятелите, които се тревожат защо съм изчезнала от фейсбук (боже, нима съм толкова пристрастена, че когато ме няма 12 часа, се усеща, това никак не е за хвалене) и потегляме към зоопарка Шонбрун с колата. Всъщност правилното произношение е Шьонбрун. Паркингът е до задния вход на зоопарка и естествено е претъпкан. Едно място се освобождава и Иван връща назад, за да паркира, когато го изпреварва микробус. И ето ви нещо интересно. Иван му бипка и вдига ръце въпросително, а човекът с буса, който вече е влязъл на паркомястото и не ни е забелязал, маха извинително и ИЗЛИЗА. Всички сме изумени, дори децата, които още не са усвоили правилата на паркиране в България – а именно, видиш ли празно място, бързо влизаш там, преди да те изпреварят. Паркираме и тръгваме към зоопарка. По пътя към касата минаваме покрай голяма градина с ему, които висят покрай оградата със замислен вид и ни оглеждат също толкова любопитно, колкото и ние тях. Обяснявам на Алекс, че голямото пиле се казва ему.

- Здравей, Емо - казва му Алекс.

На входа има приятно ресторантче. Алекс и Коко нападат някакви дървени игрушки - влакчета и къщички. Викаме ги, те се разсейват, затова отбиваме и сядаме за още едно кафе преди голямото обикаляне. Момчетата са ужасни недоволни, но три мелби потушават бързо гнева им. После грабваме билети от автомата и карта на зоопарка от касата и най-после влизаме. Не само за децата е първо посещение в зоопарка. И ние сме го пропускали досега.

Не съм голям фен на зоопарковете. Представям си как някое зверче си обикаля щастливо и безгрижно далечната савана и изведнъж се появяват злодеи с мрежи (изключвам Джералд Даръл, той е от добрите, дори когато лови екзотични животни), за да го заловят и отведат далеч от семейството му, и да го затворят в клетка, където да прекара остатъка от клетия си живот в самота, скука и съзерцаване на досадни хора, които размахват пръчки пред носа му и му подвикват кретенски закачки. Е, Шьонбрун ме разубеждава. Ако животните можеха да си направят суперлуксозен ол инклузив, би изглеждал точно така. Всичко е потънало в зеленина, условията са дотолкова близки до естествените, че обитателите се сливат с околната среда, точно като в природата и понякога дори не успяваш да ги видиш. Момчетата са във възторг от всичко – като почнем от гущерите, прилепите, птиците, жабите и насекомите (аз не влизам при последните, мисля, че страдам и от арахнофобия освен аерофобията) и стигнем до очарователните макаци, косматите магаренца, (дядовски магарета ги кръсти Коко заради брадите им), елегантните жирафи, огромните хипопотами, полегнали в жегата като скални отломъци, на които помръдват само ушичките, сладките панди, пред които има огромно стълпотворение от пискащи от възхищение хлапета, слоновете – спокойни и умислени, тигъра, който премина величествено на крачка от нас без да ни удостои с поглед и всички останали късчета от пъзела на дивата природа.

За толкова милиона години човечеството не е успяло да сътвори нищо толкова красиво, завладяващо и интересно, колкото същата тази природа, която иначе толкова успешно съсипваме. Сядаме на обяд с леко разклатена вяра в безграничните човешки възможности. В ресторанта (един от десетките в зоопарка, където на всяка крачка има симпатични заведения, кътчета за почивка, сенчести пейчици, дори детски площадки) си поръчваме шницели и наденички (отново) и Коко обяснява на Алекс, че са направени от прасенце, същото като симпатичния малък черньо, който току-що сме видели. Алекс ревва и отказва да яде. Мисля, че днес ще е вегетарианец.

Изгледът от зоопарка

Здравей, Емо.

Физиономиите на момчетата, когато видяха, че сме седнали на кафе.

Зоопаркът - Косьо се крие от камерата.

Не ме бива в селфитата. 

Хипопотами






Дядовските магаренца

Из зоопарка.

Ето така изглеждаха хлапетата през цялото време - мамо, виж, виж!

Докато децата се радват на животните, аз сякаш се впечатлявам повече от хората. А те също се срещат във всякакви раси, цветове и породи. Сервира ни синеок мургав сърбин, а храната носи великолепен азиатец, огромен, дебеличък, с гладко избръснато, опънато кръгло лице и опашчица на върха на главата, същински буда в тъмночервена униформа. На съседната маса е седнала възрастна австрийска фамилия – бели, руси, елегантни, с малко внуче момиченце с почти бяла косичка, докарано в красива рокличка с гол гръб и дантелки, което тича да си играе на камъчета със също толкова русите, но някак с по-розов тен хлапета на висока, дългокрака рускиня с изразена славянска физиономия и грижливо изправена коса на изискана черта. Арабите са навсякъде - многодетни семейства, мълчаливи, елегантни мургави мъже с мазна тъмна коса, тежък поглед на леко вдлъбнатите и сякаш гримирани с черен молив очи, и грижливо подстригани бради. И жените им, „белосани и червосани“, както би казала баба ми, с дълги мигли и плътни, вити вежди, с копринени дълги роби, маркови чанти и забрадени глави, под които подозирам, че се крият дълги тъмни коси, които само съпругът има право да види. Едно момиче с шамия на главата ме впечатлява особено – с високи токчета, тесни, впити в добре оформените бедра дънки и тясна блуза, която подчертава всичко, макар и с дълги ръкави и закопчана грижливо чак догоре, така че не се вижда и сантиметър от плътта. Сякаш европейската „разпуснатост“ е започнала да я превзема от краката нагоре, но още не й достига смелост да покаже ръцете, деколтето и косите. В контраст с тях покрай нас преминава млада майка с количка – националност неизвестна, раса бяла – с къса разкроена лятна рокля, която вятърът подхваща и също като на прословутата снимка на Мерилин, повдига полите й за радост на околните. Двама младежи с огромни рошави афропрически обръщат глави след нея. Не ми е удобно да снимам всички тези хора, но образите им остават в мен като ярки картички от Виена – пъстра, европейска, стара и нова, побрала света по чистите си вити улици, по които някога са стъпвали Моцарт и Фройд (истинският Фройд, а не пухкавият му съименник, който си отглеждаме в София) и които никога няма да се уморя да изследвам.

Ей такива колички има за децата, на които не им се разхожда.

Вечерта се разхождаме по Стефанплац и околните пешеходни алеи. Косьо не харесва катедралата Свети Стефан. „Виж колко е страшна и потискаща. Построили са я, само за да всяват ужас в хората.“ Подозирам, че си отглеждам още един атеист. Което малко ме натъжава, защото вярата може да убива, а може и да радва и утешава, зависи как я прилага човек. Но това е избор, който децата ми ще направят сами. На уличката с марковите магазини седи човек с отрязани крака и проси. Коко с голямото сърце едва не се разплаква. Позволявам му да пусне джобните си за деня в картонената кутия и човекът дълго му благодари и ни маха с ръка. По-нататък виждаме и просеща жена, руса и в напреднала бременност, седнала на кашон под колоните на огромен магазин. А още по-натам се спираме да послушаме пияния уличен музикант на Michaelerplatz, пльоснат на земята, който подрънква на китара и отнякъде изкарва удивително красив плътен глас за оперните си арии. Косьо също си дава джобните, накрая и Алекс, мисля си колко е заразителен добрия пример и си напомням, че някой ден трябва все пак да им обясня, че има и организирана просия, която си е един доходен бизнес, но нека да не е днес, а и тези хора наистина изглеждат в нужда. Когато се прибираме Коко ми казва, че днес сме направили трима души много щастливи. Решавам, че има предвид тях тримата и отговарям, че всеки родител иска децата му да са щастливи. А той ми се смее насреща и ме гушка. „Не говоря за нас, мамо, нас ни правите щастливи всеки ден.“. Това дете винаги успява да ме просълзи.


Мамо, построили са я да плашат хората.

Дали Пеев не въздиша облекчено? Всички магазини са затворени :) 

Движим се в леко разхвърляна индийска нишка, като някое дете постоянно изчезва.

Цветята, които Пеев ми купи от Била, защото му се нацупих :)

Гладен съм! Бите!

Неделя сутрин, слънцето в капандурата ме събужда и излизам да търся кафе. Еврейската пекарна под нас вече е отворила, нищо че е седем часа. Трябва да им се признае – в събота не работят, но единствените, които са отворили в ранното неделно утро. За разлика от турската пекарна отсреща няма български банички, но пък има „кашер“ сладки. Поръчвам и две кафета и се заглеждам в леко кривогледия и несръчен евреин с черна шапчица и голяма къдрава брада, когото съм заварила да подрежда стотинките за ресто. Зад гърба му виси портретна снимка на също толкова кривоглед родственик, само че с огромна бяла брада. Боже, как си уважават традициите тези хора и колко смисъл намират в тях. Мъничко им завиждам. Сигурно е прекрасно да имаш перфектното обяснение за този свят и всичко, което се случва с него, вместо да търсиш своята истина сам и объркан, всеки миг и час. В пекарната влиза възрастен арабин, без брада, със съвсем европейски вид и хлътнал, мъдър поглед на човек, който всеки миг ще почне да ти рецитира Салман Рушди. Купува си пет кроасана, говори на английски. Турист като мен. На вратата се разминавам с момчето, което вчера засякох в асансьора на нашата сграда заедно с още трима като него – необичайно високи като за азиатски хлапета, с прически в стил кей поп, невъзможно любезни и усмихнати. Виена наистина е неповторима – и не само заради културата, архитектурата, музиката, историята. По-скоро заради този неин дух на ред и почтеност, на спазване на правилата и непримирима учтивост, която попиват дори хора като нас, дошли отдалеч и за малко.

Еврейската закуска

Децата също се влюбват в този прекрасен град и Коко ми казва, че някой ден, когато порасне, ще дойде да учи и да живее тук. „Ако не ви е прекалено мъчно за мен, мамо.“

Дали ще ни е мъчно? Със сигурност. Но дотогава има толкова много време... И толкова много свят, който искам да ви покажа, момчета. За да го видя заедно с вас и през вашите очи.

************

Препоръчваме ви:

Леголенд и красивата баварска провинция
Мюнхен - правете фалафел, а не война
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Пееви ще покоряват Европата 
Хотел за майки бегълки

Автор: Валентина Вълчева

И пак съм в парка, в едно от капанчетата, въоръжена с две деца, книга и лаптоп. Моето разбиране за добра подготовка за всякакви ситуации. Забелязала съм, че обикновено по капанчета и барове ме спохожда желанието за писане. Някакъв хемингуейски прийом. И той все из кръчмите на по чашка се е срещал с вдъхновението. Все пак, успявам да пробутам временно едното дете на баща ми, да приспя другото и да намеря време да се огледам, но вече не защото все съм изтървала от поглед някое, а просто от нямане какво да правя.

Събота е. Пазарен ден за Видин. Съответно – пълно е с хора, предимно жени и деца, наоколо. Мястото е нещо като необявената, възкръснала „Бебешка среща” – едно култово заведение, което преди време, заради нечии бизнес интереси, беше съсипано и затворено. Но майките с деца са оцеляващ при всякакви обстоятелства вид. Прогони ги от едно място, ще цъфнат на друго. Дори в обезлюден град като Видин.

Абе, за обезлюден си е направо пренаселен, особено в събота.

Та значи, заблеяла съм се, наслаждавайки се на всеки миг тишина и... който има деца, ще ме разбере. Едно от нещата, които научаваш, когато се сдобиеш с наследници, е да цениш миговете, в които не се налага да си звероукротител, готвач, обслужващ персонал, съдия, караул и прочее. Изобщо миговете, когато имаш възможност да се сетиш, че и ти си жив човек!

Покрай мен врещят, пищят деца, но не са моите, и съответно не ми дреме, ако ще да обърнат света с хастара навън. Докато в един момент нещо не ме изважда от транса. Едно момиченце на три-четири години, цялото барнато в традиционния, за мен органично непоносим розов цвят, изхвърча от барчето навън с три пакета чипс в ръцете. Разбира се, не върви, а тича. Имам чувството, че на тази възраст не могат да вървят – само да тичат или да се търкалят. Излита то от барчето, хуква нанякъде, прави десетина крачки, след което, естествено, един корен от близкото дърво се надига изненадващо от земята и го тръшва по очи в прахоляка.

Разбира се, следват писък и рев. Трите пакета чипс изхвръкват в три различни посоки. То дори не прави опит да стане. Просто си лежи по корем, изпънало напред ръце и реве. Ама РЕВЕ! Със сигурност не е от болка, а от уплаха. Като всяко дете.

И тук идва моментът, който ме хвърля в размисъл.

Майката скача от една съседна маса и се втурва към детето. Нормално. Обаче!

Още преди да е стигнала до него, започва една нескончаема тирада: "Марина, къде гледаш бе, Марина?! Защо тичаш като лудо, бе, дете! Оффф! Да му се не види! – изправя го и започва да го отупва от прахоляка. – Погледни се на какво приличаш! Как можа така да се омърляш! Виж си коленете! Черни. – вади неизвестно откъде пакет мокри кърпички и започва яростно бърсане, докато малката продължава да писука, без да е сигурна дали е виновна или не. – Дай да ти видя ръцете! Ужас! Виж се само! Цялата си мърлява! Къде сега да ти търся чешма? Направо не знам какво да те правя!"

Мисля си: „Ами например да го прегърнеш и утешиш, глупачке?!” Но... коя съм аз, че да съдя и давам съвети?!

Сещам се колко пъти се е случвало Престолонаследник №1 да се прибира вкъщи черен като коминочистач, с петна от кока-кола, сладолед и царевица със сол, масло и пармезан по дрехите. Колко пъти се е прибирал бос и покрит с прахоляк. Веднъж дори не разбрах, че си е оставил джапанките в парка, та се наложи на следващия ден да си ги прибираме от детската площадка. Падал е от люлки и пързалки, поливал се е с вода от близката чешма, търкалял се е като прасенце в пясъчника, дори е пробвал да яде листа и пръст.

И не помня да ми се е случвало да започвам с „Как можа?! Виж сега какво направи!” и т.н. професионални опявания, които всъщност и аз си спомням от детството.

Хора, сега вероатно ще ви скандализирам и ядосам, но... стига сте мрънкали, за Бога! Деца са – сега им е времето да падат, да са с ожулени колене, мърляви, прашни, рошави, ревящи, със скъсани от игра дрехи. Да, на вас майките говоря, защото татковците поне в това отношение са доста по-либерални! Знам, че всяка от нас вярва, че нейното е дете е най-съвършеното и прелестно творение на природата и иска това да се види и разбере от целия свят, но... децата ви не са кукли за изложба. Не са китайски порцелан. Не са музейни експонати. Не са грижа, не са разход, не са „сега как ще го изпера това петно”. Когато паднат, последното, от което имат нужда, е да им опявате за скъсаното, петната, разлятото сокче, ожулените колене. Имат нужда да ги гушнете, защото така спира да боли и не е толкова страшно.

Все още си спомням как всеки път, когато се разболеех (Децата се разболяват. Не го ли знаехте? За майка ми обаче беше неприятна изненада като че ли.), майка ми присядаше на ръба на леглото с изражение, с което по филмите хората си вземат сбогом завинаги, приковаваше ме с един страдалчески поглед и започваше да нарежда познатото: „Как можа да изстинеш?! Сега какво да те правя? Оффф, писнАло ми е от твоите болести! Да му се не види и живот!” И се започваше едно бясно ровене в най-долното чекмедже, където имаше направо стряскащ запас от лекарства за всякакви случаи. Поне три вида антибиотик, който по онова време беше на свободна продажба и в който майка ми и до днес вярва като в Библията. Да не смее да кихне човек покрай нея! А аз даже забравям, че съм болна, докато се чудя каква точно ми е вината и не е ли нормално от време на време да се разкиснеш и да ти потече носа, без това да предизвиква ответна реакция като на погребение.

Иначе казано, имах нужда просто да ми остави чая и хапчетата и да иде в някоя друга стая, но не и да ми опява как, защо, кога, „баш сега ли” като че ли по друго време ще е по-удобно и приятно. Когато поотраснах, се научих да не казвам нищо на никого, колкото и да ми е зле. Най-вече на майка ми. Защото колкото и да е тежко, става съвсем безнадеждно, ако тя разбере, че някой вкъщи е болен. Хиляди пъти не!

Направо видях себе си отпреди тридесетина години в това хлапе, признавам си.

В един момент то дори спря да плаче и се заозърта виновно, докато майка му с досада го бършеше, след което без да спира да мрънка го помъкна обратно към барчето с идеята да го измие от „мизерията”. Проследих ги, без да изпитам и грам съчувствие към проблема на жената, че сега не знае с какво да изпере зелените петна от клинчето на дъщеря си (Офффф!!! Само работа ми създаваш!)

Ле-ле, как мразя мрънкалници!

А беше толкова по-лесно да накара детето да се усмихне с две-три думи само, вместо да скапва настроението и на двете (че и на трите, ако броя себе си) с цялото това мрънкане и нареждане. Почти виновна се почувствах, като се сетих колко пъти моят е падал и се е удрял, а аз съм го обръщала на майтап. Той се преструва на сърдит и ми кресва:

- Это совсем не смешно!

След което сам започва да се смее на себе си и на факта, че току-що е скъсал поредния панталон и е ожулил и двете колена и длани.

Зачудих се какво всъщност очаква тази жена?! Писмено извинение? В национален ефир? Масово съчувствие? Съжалявам за дискомфорта, който ти създадох с падането си, скъпа майко! Искрено съжалявам за това, че не си направих труда да помисля за Вас преди да хукна с чипсовете. Осъзнавам колко трудно е да коригирате натоварения си график, само за да добавите изцапаните ми дрешки към останалата част от прането. Поднасям най-искрените си извинения за това, че прекъснах разговора Ви на по кафе с леля Не-знам-си-коя!

Спри за малко и се опитай да си спомниш кое е по-важното? Истински важното? Всъщност... единствено важното? А, да. Вярно, бе! Детето. Какво откровение!

Няма страшно! Дори аз го забравям понякога, но все още не се налага другите да ми го припомнят.

За майките, околните и ограниченията можете да прочетете в Ама къде ви е възпитанието?
А къде живеят най-щастливите деца в света можете да разберете тук.