Автор: Валентина Вълчева

Ако мислите, че идеята за едно голямо общество на народите, обединено от общото желание за мир и просперитет е патент на Западна Европа и т.нар. Велики сили, с удоволствие ви съобщавам, че сте в огромна грешка. Много преди Гемания, Франция, Великобритания и останалите западни икономики да достигнат до идеята за единение в името на мира и просперитета, тази идея е хрумнала на един българин, който дори я описва в книга.

В края на 1916 и началото на 1917 г. инж. Никола Димков, повлиян от редица предшестващи го миротворци и особено от трактата „Към вечния мир” на Имануел Кант, написва своята книга „Звезда на съгласието” с подзаглавие „Постоянен световен съвет”. В нея той разработва идеята за световно общество, организация на държавите, обединени в името на мира.

Разбира се, по онова време вече съществува Свещеният съюз на петте велики европейски държави, създаден след падането на Наполеон през 1815 г., който има за цел да укрепи „завинаги” мира и сигурността в Европа, но бързо се изражда в „съюз на тирани”, в потисник на останалите народи в копнежите им за свобода, независимост и мирно развитие.

Кой все пак е Никола Димков? Откъде идва и как му хрумва идеята за Световна организация на мира и разбирателството? Та той не е нито политик, нито философ. Не е „делови” човек. Той е инженер.

Никола Димков е роден през 1859 г. в българското село Горно Броди, близо до град Сер в Източна Македония, сега в пределите на Гърция. Той е третото от седем деца. Горно Броди е най-голямото село в Серската кааза. По онова време населението му наброява към 9 000 души. Богато село.

Никола е на 17 години, когато избухва Априлското въстание. Кланетата в Батак и Перущица потапят в скръб всички българи, а последвалите издевателства над сънародниците ни разтърсват целия цивилизован свят. После идва Руско-турската война, която успява да освободи българските земи от Османската империя. В самото Горно Броди също се случват драматични събития. В селото влиза комитската чета на братята Георги и Димитър Зюмбюлеви, която наброява 40 души, и наказва попа-гръкоман, избол очите на иконата на Св. Св. Кирил и Методий. След нея идва черкезинът Юсуф със 70 конника, които се гаврят с местните и избиват много от близките на воеводите и комитите. Комитите устройват засада на турския отряд и го унищожават, след което се връщат в селото и избиват почти цялата фамилия на предателя гръкоман хаджи Иван Боянов.

Всичко това оставя дълбока следа у впечатлителната душа на Никола Димков. Той не може да проумее защо едни народи властват над други и си позволяват да извършват всякакви несправедливости безнаказано. Защо българите са длъжни да се примирят с очевидно несправедливия Берлински договор, разпокъсал народа ни на пет части? Толкова ли не проумяват лидерите на силните държави, че насилието и несправедливостта раждат не подчинение и смирение, а същото насилие и несправедливост в отговор? Защо е тази ненавист между хората от една вяра? Защо е толкова важно всички в пределите на Гърция да се определят като гърци, при условие, че там има и българи, и македонци, и сърби, че и турци?...

Много подобни въпроси си задава младият българин, докато работи в бащината железарска и леярска работилница, заедно с братята си Димитър, Атанас, Георги и Христо.

Никола заминава за Пловдив, където завършва гимназия с отличен успех и стипендия да учи висши технически науки в Шалонсюр Марн, Франция. Завършва за три вместо за пет години. Междувременно патентова редица изобретения. Заради работата си, получава предложение да остане във Франция и дори има съгласието на българското правителство, но се отказва и се прибира.

Димков работи и живее в родината си, но продължава да мисли над въпросите, които не му дават мира от десетилетия. Дали действително мирът и разбирателството между народите са толкова непостижими или просто хората не знаят как да направят първите крачки едни към други?

В тишината на уютната си къща в Макрикьой, Никола Димков постепенно пристъпва към осъществяването на мечтата си. Започва да чертае планове за една удивителна по своя хуманизъм, оригиналност и приложимост организация за световен мир. Така се ражда неговият проект за Постоянен световен съвет, който да гарантира мира и дружелюбието между народите. Идеята му е смайваща с практичността и осъществимостта си, със своята хуманност и общовалидност.

Трактатът му „Звезда на съгласието” е отпечатан на няколко езика и авторът лично го изпраща на всички държавни глави и ръководители на правителства, които имат дипломатически представителства в Цариград. Роднините му твърдят, че екземпляр е бил изпратен дори на американския президент Томас Удроу Уилсън. Това е важен факт за историята, предвид мисълта, че Никола Димков е създал проекта две години преди Уилсън да обяви своите 14 точки за мирното следвоенно уреждане на Европа и света и дори преди САЩ да се намесят във войната, което се случва на 6 април 1917 г. Дали Удроу Уилсън не е почерпил идеята си от трактата на българина? Дали „Звезда на съгласието” не стои днес в основата на Организацията на обединените нации и в нейния устав?

Трактатът на Димков започва със следните общовалидни и до днес думи:

„Между две лица има мир, докле си тачат взаимните права и длъжности. Същото е и между две вери, между два народа. Или почитът на право и длъжност е основната почва за всички добри отношения между разните членове на човешката челяд. То е неотменимото условие за удържане на добри отношения между всички живи твари на света. Презре ли се това начало, мир не може да съществува!”

Димков не е наивен оптимист. Той подчертава, че този сговор и разбирателство няма как да бъдат постигнати веднага, това трябва да е продължителен и плавен процес. Разработва подробен план за избирането и назначаването на членовете на международните органи и на самия Постоянен световен съвет, който трябва да бъде „в пълен състав докле трае самото човечество”. Димков очаква всяка страна да избере и изпрати в съвета свои представители с най-висока нравственост и морал, хора способни и изцяло отдадени в служба на народите си. Представителите трябва да са вещи по политически, религиозни и обществени въпроси, за да са от полза.

Всъщност това трябва да са и трите главни съвета в Постоянния световен съвет, а освен това трябва да се обособят множество Върховни писалища или бюра, като всяко от тях се занимава със специфична материя.

Няма как описанието на Димков да не предизвика асоциация с устройството на днешната Организация на обединените нации и нейните Общо събрание, Главни комитети, Съвет за сигурност, Икономически и социален съвет, Съвет за попечителствата, Международен съд, Комисии по разоръжаването, Секретариат, множеството специализирани организации – по здравеопазването, труда, прехраната и земеделието, ЮНЕСКО и др. Самият Александър Балан, съпоставяйки проекта на Никола Димков с устройството на Обществото на народите, създадено след Първата световна война по предложение на американския президент Удроу Уилсън, установява очевидните прилики и си задава въпроса на коя от двете идеи трябва да се даде първенството, но е безспорно, че Димков изпреварва Уилсън с две години. Разбира се, Уилсън има много повече възможности да реализира такъв проект и той става факт.

Историята помни обаче как впоследствие милитаризирана Япония, фашистка Италия и хитлеристка Германия напускат Обществото на народите, за да провокират нова унищожителна война. Още преди края на Втората световна война, съюзените срещу фашистките агресори народи замислят, и в редица срещи на техни представители, изработват основните принципи на Организацията на обединените нации (ООН), удивително сходни с предложените още през 1917 г. от инж. Никола Димков.

Парадоксалното е, че България, от която тръгва идеята за ООН, става неин член едва на 14 декември 1955 г., но все пак за едно Никола Димков се оказва пророчески прав:

„Убеден съм, че Върховният съвет или постоянният Световен съвет, събран единствено, за да се грижи за всеобщото благополучие, ще постигне своята цел преди края на този ХХ век.”

Източници:

Живков, Цанко, Звезда на съгласието: Българин проектира ООН: Проект на инж. Никола Димков от 1917 г. за Постоянен световен съвет – първообраз на ООН / Цанко Живков, София: Бълг. писател, 1994 . 80 с.

Снимки: Уикипедия