„Ако блестящите домашни и високите оценки се превръщат в диаманти в родителската корона, детето може би несъзнателно ще предпочете да донесе вкъщи корона от тръни, но своя собствена корона все пак."

д-р Хаим Гинът, „Детето и ние"

В различните видове съвременна психологическа и педагогическа литература често се употребява терминът "училищна невроза".

Самият термин е възникнал още през 60-те и е означавал особен вид невроза, която е била свързана с посещаване на училище и се е проявявала с още цял куп симптоми, като доминиращият e бил нежеланието да се ходи на училище. Досега все още не съществува метод за научно или клинично определяне на училищната невроза. Под този термин се подразбира цял комплекс проблеми на съвременния ученик. Най-разпространеното определение на „новата болест" звучи така: несъвместимост на личността на ученика с училищната ситуация. Но това определение ми се струва някак недовършено. Съвременните училищни неврози не се различават кой знае колко от другите неврози, единствената разлика е в мястото на възникване - това е триадата: дете, родители и педагози. Тази невроза е на около 50 години и няма клинично описание, срещат се по-скоро фрагментирани сведения за симптомите и възможните им причини. Но в нея съществува едно любопитно явление - дидактогения, тоест болест, индуцирана от училището и онази система на отношенията, която се е формирала в дадената триада.

Фактически училищната невроза представлява устойчив дискомфорт, обикновен стрес, свързан с отношението към училището; постоянна тревожност, устойчиви страхове, тиха паника, ужас, който изпитва ученикът.

Към най-често срещаните признаци на училищната невроза се отнасят:

 
- нежелание да се ходи на училище;

- често забравяне, нарушения на паметта и вниманието;

- страх пред дъската;

- избягване на въпросите за училището;

- повишена плачливост, неустойчивост в настроението;

- вегетативни симптоми: умора, прекомерно изпотяване, зачервявания на кожата, сърбеж, настръхване, диария, метеоризъм и т.н;

- физически прояви като гризане на нокти, хапене на устни, незадържане на едно място;

- повишена агресия, раздразнителност, която се съчетава с униние;

- епизодични нарушения в апетита и съня;

- чести пропуски, слабо представяне в часовете;

- алергични реакции, чести настинки, главоболие.

 
Това не е диагноза, а по-скоро феноменологично описание на трудностите при адаптацията на ученика, впоследствие водещи към нервно-психично разстройство.

С горепосочената триада се свързват различни проблеми, които варират в зависимост от годините, в които се случват. Най-напред триадата включва обикновени хора със своите потребности и очаквания, определени до голяма степен от духа на епохата, в която живеят.

Родителите нерядко съществено допринасят за развитието на неврозите. Особено актуално е това в последно време, като имаме предвид съвременното състояние на образованието, скоростта на живота, нивото на амбициите.

Първият въпрос, който се задава на завърналото се от училище дете, е: "Какви оценки имаш?". Но замислял ли се е някой как се чувства детето, очаквайки всеки ден точно този въпрос, особено ако на практика той е единственият, а оценките всъщност не са нещо, с което би могло да се похвали... И още повече, ако след честния отговор за пореден неуспех обикновено следва упрек или многозначителна въздишка.

В последно време много се говори за децата на милениума. Наричат ги АзАзАз-деца, MeMeMe или XYZ -поколението. Те са родени в периода от края на 20 до началото на 21 век. Така се получава, че този период е преходен по отношение на обществото за държавата, в която живеем. Съществено е скочила летвата на всички институции на живота, в страната се е случил рязък скок във всички сфери, което не може да не се отрази върху семейството и образованието. След колективния модел се формира нов и крайно неясен за предишните поколения индивидуалистичен модел на живота и нови феномени на съвременната реалност. Това повлиява и на децата. Сега те се възприемат като някакъв родителски проект, вид инвестиция, Self-Made философия. Много от колегите ми наричат тази епоха – „Разгул на човешкия нарцисизъм", когато личните достижения се превръщат в централен фокус, което е подхранвано от съвременната потребителска култура.

Децата и тийнейджърите са се променили много. Останали са си деца, но са в пъти по-амбициозни, което нерядко е много добре - имаме с какво да се гордеем! Но пък ако това е единствената страна на живота им, подкрепяна от родителските грижа и контрол? Тогава постоянно съществува опасност да се възпита перфекционист, самотно дете, фиксирано изключително върху успеха. И тогава такъв ученик се възприема като продължение на родителите, тяхно своеобразно нарцистично разширение, всеки неуспех на което се приема като лична обида.

В тази връзка закономерно се формира и друго възприятие на училищния свят (основано на комерсиализирането на образованието): клиент-родител срещу изпълнител-учител. При тези отношения за ниските оценки на ученика може да бъде обвинен единствено учителят и училището въобще.

Общо-взето в триадата има разнообразни отношения и богат вътрешен свят. Но най-важната част в нея, която е и най-важният й проблем - това е отговорността, станала в съвременната култура на образованието и социалния живот практически неделима между участниците. Всички вкупом се стараят да се откажат от нея, от време на време влизайки в играта, описана от Ерик Берн и именувана от същия – „съд". А Карпман е представил тези взаимоотношения като „триъгълник на властта", в който има „спасител", „жертва" и „преследвач". Ролите в тази игра се разменят всеки път, но същността си остава.

Що се отнася до ориентацията единствено към успеха, то тук винаги съществува риск да се изпадне в крайност и да се създадат условия за спад в самооценката на ученика, защото без необходимата доза реализъм именно тази крайност създава предпоставки за невротичните преживявания. Ориентация има, а изпитът не е взет с „отличен" или "много добър". Тоест успех няма.

Тук, струва ми се, е необходимо да се търси някакъв баланс между приказките за успеха и същите за неуспеха. Съзряването се основава на опит, а има ли опит без грешка? Ориентирайки детето единствено към успеха, ние се заслепяваме само от едната страна на медала. Виждаме само нея, а паралелно и тежките преживявания на учениците, притиснати в ъгъла между собствените си достижения и амбиции.......

Автор: Игор Любачевский
Превод и адаптация: Ирина Янчева-Карагяур

Източник: b17.ru

Препоръчваме ви още:

Умните деца 
Децата не са проект на родителя 
Променят ли тестовете детското мислене?

Автор: Надя Колева

Събота, 23-ти септември, 2017-та година. 18:30 ч. Една къща гори.

***

Историята, която ще споделя с вас, ще е кратка. За да се кажат някои неща, не е необходимо да се използват много думи. Истината е в действията.

***

Място на случката – едно българско село, в което все още живеят хора. Има го на картата. Все още.

Селото се намира в северозаПАДНАла България, простете, северозападна България. Има го, напук на безработицата и напук на времето. Просто го има и там живеят хора. Съвсем обикновени хора, между другото. Хора като мен и вас. Хора, които някога са имали мечти, а сега имат спомени. Но все още ги има и са там!

***

21-ви септември, 2017-а година

Откъде се появи този вятър, не сме готови да се разделим с лятото, и толкова много работа още ни чака…

Вятърът е силен, север-северозападен. Толкова силен, че по-старите хора го усещат с костите си. А по-младите се чудят как е възможно лятото да си отиде за един ден…

***

Всяка година по това време сме там. Да кажем, че е традиция. Но тази година сме с дете. И него вятърът го плаши, но ще трябва да свиква. Там често духа вятър.

Някои все още чакат ОНЗИ вятър на промяната, който вече се усеща в по-големите градове. Уви! В селата този вятър може би никога няма да дойде… Повечето вече не го и чакат.

***

22-ри септември, 2017-а година

Не спира да духа този вятър, по-силен от всякога, сякаш ей сега ще изкорени онова дърво там!!! Няма какво да се прави, освен да се скрием за малко в къщата. Но има работа да се върши, няма как да стоим все вкъщи…

***

23-ти септември, 2017-а година. Събота следобед.

Работата е почти приключила вече, но какъв е този дим?

***

23-ти септември, 2017-а година, 17:00 ч.

Ще звънна на 112, вече не се търпи, едва дишаме!

Всички смутено мълчим и чакаме телефонистката да благоволи да вдигне телефона!

След близо 5-минутно чакане:

- Здравейте, искам да подам сигнал за пожар, който гори на територията на село ХХХ, община ХХХ. Пожарът най-вероятно е възникнал на мястото на бившата кравеферма, в края на селото… Нашата къща е съвсем наблизо и вече се притесняваме….

- Моля, изчакайте да ви прехвърлим – с възможно най-любезен глас ни казва телефонистката.

И ние чакаме.

Следващият човек, с когото разговаряме, ни насочва да се обърнем към г-жа кмета на селото. Не им влизало в правомощията да гасят такива пожари… Виж, ако се запали някоя къща, обещават да дойдат!

Звъним и на г-жа кметицата, която на свой ред започва да звъни на 112.

Безуспешно. Все още не гори никаква къща и пожарната няма да дойде.

***

23-ти септември, 2017-а година. 18:30 ч. Една къща гори!

За щастие, не е нашата. Съседната къща е.

На мястото вече има полицаи, които на свой ред звънят на пожарната!

Е, вече имаме горяща къща, няма как, ще дойдат.

Идват.

Пожарните коли, които пристигнаха (две на брой) не разполагаха със схема на хидрантите (на кого са му притрябвали някакви си схеми, когато могат да обикалят из цялото село да ги търсят, докато някаква си къща гори?!). Само една малка част от нарушенията, които бяха извършени този следобед…

***

23-ти септември, 2017-а година. Вечерта.

Димът се носи из цялото село, задушава, стяга гърдите и не може да се диша. Ние сме млади. Ами децата, ами възрастните хора???

Резултатът от тази (НЕ)успешна акция на пожарните служби е една полуизгоряла къща и много въглероден диоксид, който всички дишахме. Включително и моето дете.

За щастие, нямаше жертви. За щастие, огънят не стигна до нашата къща, строена в продължение на почти 30 години… Тя можеше да изгори за миг пред очите ни, без да сме в състояние да направим нищо.

Диагнозата е ясна – абсолютно, тотално, всеобхватно безхаберие от страна на държавата. Безхаберие, което убива. Докога?      

***

23-ти септември, 2017-а година. По някое време вечерта.

Ден след Денят на независимостта, моята вяра в Държавата като такава умря.

Препоръчваме ви още:

Една история за гнева в ново измерение 

Не е моя работа

Как от гражданка станах селянка

Двама души, израснали в различна семейна среда, решават да живеят заедно. И сред многото сложности, с които неизменно се сблъскват когато отмине еуфорията на първите месеци, е несъответствието в представите им за съвместен живот. В някаква степен роля за противоречията имат и изначално грешните нагласи и неоправданите очаквания.

Обикновено, когато сме готови за съвместен живот с някого, ние вече имаме изградена нагласа за това какви трябва да бъдат отношенията с него. По-голяма част от тези представи се основават на модела на отношения между собствените ни родители. При това е възможно (съзнателно или не) да го възприемаме като свой или да се опитваме да му се противопоставим. Върху формирането на нагласите за „правилното“ семейство, колкото и да е странно, влияят и книгите, филмите, примерът на други семейства (положителен или не). Идеални отношения няма, това е популярна истина, но устойчивите митове за тях могат сериозно да усложнят отношенията помежду ни. Кои нереализирани очаквания ни пречат да се наслаждаваме на връзката си?

1. Влюбените се разбират без думи

Един от най-опасните митове. В началото на връзката (в периода на цветята и бонбоните), когато се появява и разгаря страстта, мъжът и жената са толкова отдадени един на друг, че понякога можеш да си помислиш, че съществува едва ли не телепатична връзка помежду им – докато единият помисли за другия, той вече му звъни с желание да се видят. С развитието на връзката това изострено усещане се видоизменя, става по-спокойно и всеки в двойката постепенно заприличва отново на себе си. Да се разбираш без думи е възможно, но за да се изгради такава „телепатична“ връзка е нужно време, дълго и търпеливо да работиш върху отношенията си, да изискваш по-малко и да даваш повече.

2. Децата сплотяват връзката и сближават родителите си

Трудно е всъщност да определим дали това наистина е мит. По-скоро е полумит. Ако раждането на дете е взаимно решение и до появата му отношенията в двойката са били стабилни, чувствали са се добре заедно, общата отговорност наистина може да ги сближи още повече. На физиологично ниво жената е устроена така, че обикновено с раждането на детето чувствата й към партньора избуяват с нова сила и в този процес активно участва окситоцинът, който се изработва в големи количества по време на кърменето. Но грижите за едно малко дете са сериозно изпитание и бащата е възможно да реши, че жена му вече не го обича толкова силно, както преди. Ако отношенията са се влошили преди появата на детето, раждането на новия човек може съвсем да отдалечи двамата един от друг.

3. Мъж и прасе – както ги научиш

Теорията за „премоделирането“ на партньора е много опасна. За нея се говори открай време, но да се поддадеш на подобно внушение е все едно упорито да караш към задънена улица. Свързвайки живота си с някого, ние го приемаме такъв какъвто е. Възможно е в годините съвместен живот да успеем да постигнем някаква промяна в навиците, но това вече ще бъде съвсем друг човек. Не е ли така? Не този, когото сме харесали и избрали първоначално. Уважението и доверието, а не дресурата и манипулацията, могат да помогнат на една връзка да се запази и развие. А промяната е процес, който неизбежно се случва и с двамата с годините живот, споделен заедно. Това е аксиома.

4. Ние правим всичко заедно и нямаме тайни един от друг

Семейството не е затвор, а съвместно съществуване на две самостоятелни и независими личности. Освен общия живот, всеки от двойката има абсолютното право на лично пространство и време да се занимава с това, което засяга единствено него. Ако изпитваме потребност да споделим това време с партньора си – това е наш личен избор, но не можем да изискваме същото в замяна. В противен случай рискуваме да създадем тайни, които с времето ще стават все повече.

5. Щастливите двойки не си устройват скандали

Това не е точно така. Дори съвсем не е така. Едва ли ще ни се получи да избегнем конфликтите напълно. Колкото и да се стараем. Безусловно, нужно е да се стараем максимално да се придържаме към рамките на нормалното етично общуване, но още по-важно е да се научим правилно, и без загуби, да излизаме от конфликтите си. При всякакви скарвания и скандали трябва да имаме определени табута, които не бива да престъпваме. Да не допускаме да се обиждаме един друг, да „удряме“ по болните места, да се караме пред децата и т.н. Да не използваме любимия женски похват при скарване - играта на „мълчанка“. Това е съвършено неефективно и силно изтощава мъжете, дори да са пристъпили първи към сдобряването.

Съвместният живот е сложна и много важна работа, на която за съжаление никой не ни учи. Ако сме търпеливи и търпими, ще можем да преодоляваме кризите, които неизбежно ще ни се случат.

По материали от интернет


Препоръчваме ви още:

Момичета, вие сами разваляте мъжете си 
Един мъж, една жена 
Не остарявай, любов

Майката на две деца и блогър Ема Бедингтън, която списва колонка в The Guardian, разсъждава по темата защо всички тийнейджъри смятат родителите си за идиоти и може ли това да се промени.

За малките деца родителите са вълшебници, които могат всичко: да изгонят чудовището, което се крие под леглото, да пуснат любимото филмче. После децата порастват и родителите се оказват просто хора, със своите слабости и несъвършенства. Вечно мърморят за дреболии, пречат ти да се занимаваш с нещата, които наистина са ти интересни и изобщо не те разбират. 

„Ти за идиот ли ме смяташ?“, рано или късно ще ви се наложи да произнесете тези думи. Това риторично възклицание, което сте чували и от своите родители, сега произнасяте вие, когато вашето хлапе с каменно лице отговаря с „не знам“ на въпрос къде е телефонът му.

За вашия пубер този въпрос не е риторичен. Отговорът е положителен. Поздравления! Вие достигнахте този момент във възпитанието, когато статусът ви на родител от „герой“ се променя в „идиот“.

С мен това се случи два пъти. Моят по-голям 14-годишен син и неговият брат (на 12) вече са достигнали съвършенството в изкуството да се отнасят към мен като към безпросветен, глупав човек. Сега и двамата имат изпити. Възможно е да се намирам под впечатленията на своите постижения (поне така мислят синовете ми), но аз никога не съм се сблъсквала с изпити, които не мога да взема. Обичам изпитите, но опитите ми да помогна бяха обявени за съвършено излишни: твърде съм глупава, за да ми се доверят. Аз съм отстранена от процеса на подготовка по математика и други науки. Всички мои бележки и маркери за подчертаване на важното останаха при предположенията, че ни харесва да прекарваме времето си сред природата заедно.

По-големият ми син хитрува в отговор на опитите ми да го въвлека в дискусия за феодализма, а малкият си създаде навик да поправя произношението ми, когато се опитам да проверя знанията му по китайски. В последно време на лицата им неизменно стоят снизходителни усмивки.

Една сутрин, преди изпит, спрях големия на стълбите, за да му дам някои напътствия и съвети. Когато започнах да изричам мислите си, внимателно подбирайки думите, той сложи ръка на рамото ми, погледна ме със странното си, но добре познато изражение. Това е изражението, което приема моето лице, когато гледам в ютуб видео за несръчните панди, които падат от дърветата. „Ще тръгвам.“, каза той внимателно, но твърдо. И ме потупа по бузата. Това е сега животът ми. Превърнах се в несръчна панда, която пада от дървото под тежестта на сарказма и тийнейджърската снизходителност.

По-рано беше по-просто. Аз бях оракул, божество, можех да творя чудеса. Моите деца ми се доверяваха безусловно. Беше им достатъчно да им покажа някое видео със сова, която кара скейтборд или да им направя торта под формата на Пикачу, за да видя възторга в очите им. Сега се смеят истерично, когато се опитам да ги занимавам със сексуално възпитание или да изразя мнение за конфликта в Сирия.

Признавам, че не всичко знам или мога да си спомня. И това не би било толкова страшно, ако не се отразяваше на изострените способности на децата ми към критично мислене. Знам ли аз какво имат предвид, когато казват, че трябва да „купят повече оперативна памет“ или да включат SLI? Не. Наистина ли 5 пъти попитах малкия син ще ходи ли утре на плуване? Възможно е. Неотдавна изпитаха върховно удоволствие показвайки ми отново и отново едно видео, в което трябваше да се изчисли каква е вероятността зад едната от три врати да се покаже коза или кола. Не можах да разбера как „работи“ това и едва не се разплаках.

Когато с баща им заспим на дивана, по време на вечерното шоу, а след няколко часа се раздвижим сънени, с процеждаща се слюнка в ъгълчето на устните, само ги убеждаваме, че не можем да бъдем пример за подражание. Като родители на деца билингви ние страдаме двойно.

На тях много им харесва да ни карат да произнасяме нелепи фрази на френски, за да се посмеят на акцента ни.

Разбира се, не сме само ние и това малко ме успокоява. Всички тийнейджъри мислят, че родителите им са глупави. Това е еволюционен императив, жесток, но универсален. Той заставя децата да напуснат семейното гнездо. Когато синът ми обяснява с апломб на мен, човека с диплома на историк, причините за избухването на Първата световна война, аз си спомням разговорите с биолога, чийто син го съветвал да използва възобновяеми енергийни източници и за жената, която изслушала лекция за менструацията от своя 11-годишен син. Всички ние сме в една лодка и едва ли ще можем да я управляваме без чужда помощ.

Оказали се в позицията на „глупави“ родители, на които им е сбъркан „чипът“, ние можем да се обърнем към опита на поколенията преди нас. Все пак фактът, че има някаква кармично предопределеност може да ни успокои в определена степен. Ние също сме се държали по този начин с родителите си, на нашите деца след време ще им се случи същото.

Като тийнейджър аз бях уверена в своето интелектуално превъзходство над родителите ми, проф. Бедингтън и проф. Болдуин, дори когато се сблъсквах с убедителни доказателства за обратното. В чест на баща ми беше кръстен математически модел, а аз изгубих 6 години да го смятам за най-глупавия човек, който някога се е раждал на Земята. Дотолкова бях убедена в неговата некомпетентност, че на улицата вървях 10 крачки след него, а сега ме застигна наказанието да ми се случва същото със синовете ми. Каквото посееш – това ще пожънеш. С нетърпение очаквам недалечното бъдеще, когато внуците ми намусено ще вървят зад бащите си, спазвайки дистанция.

А защо все пак да не опитаме да направим нещо с тази ситуация? Има два варианта за отговор. Първият звучи така: „Дори не се опитвайте. Твърде сложно е.“ За да преминете към втория, трябва да си спомните, че котките са привлечени от хората, които им обръщат най-малко внимание, не е ли така? Тийнейджърите са като котките.

Дори, ако ви е интересна тази теория ще допълня, че децата в доучилищна възраст са резултат от забранена любов между маймуна и плешив язовец, а към 10-та година са лабрадори.

При всички случаи е добре да не се престараваме в опитите си да бъдете „готини“. Историите за нашите похождения по купони ще им звучат отблъскващо. На тях им е все едно дали сме били на концерта на Radiohead през 1992-а, по времето когато все още не бяха достатъчно известни и не деляха един писоар с Боби Гилеспи. И да не се опитваме да използваме техния жаргон. Възрастните трябва да изглеждат достойно, оставайки възрастни.

Когато ние със сестра ми бяхме тийнейджърки, вторият ни баща прекарваше голяма част от времето си в четене на Тургенев и пушене на ръчно направени цигари в задния двор, без да ни занимава със себе си и възгледите си, с което заслужи постепенно сдържаното ни уважение. Ако следваме този път, някой ден може да бъдем възнаградени. Това може да е молба да им покажем как да си изпекат шоколадови бисквити или да им помогнем в решаването на квадратни уравнения. Твърде възможно е дори нечия глава да легне на рамото ни, докато гледаме телевизия.

За всичко това има алтернатива. Можем да покажем на тийнейджърите, че са прави, смятайки ни за идиоти. Можем да се обличаме като тях и да тананикаме любимите си стари песни, да бъдем шутът, за който ни смятат. Има нещо успокояващо в това, пред перспективата да сме единствено касов апарат и послушна марионетка в ръцете им. В крайна сметка няма как да ги разочароваме, защото те очакват от нас най-лошото.

Работата обаче е там, че аз обичам пуберите – и своите, и всички останали. При цялото им презрение, иронизиране, нежелание да се вслушват в съветите ми на мен ми е приятно да прекарвам времето си с тях. Те са весели, жизнени, преливат от идеи – те са най-яркият пример за това какво значи да си човек. Знам, че ми провървя с тях (освен в моментите, когато ми се иска да ги убия, които са 50 на 50 с другите).

Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е възможно ние, родителите, да сме наистина глупави. Това е техният свят и ние със своето глобално затопляне, хомофобия и брекзит просто им пречим. Наскоро моята приятелка Барбара попитала дъщеря си (също тийнейджър) може ли да направи нещо, за да престане да бъде обект на презрение: "Не ставай глупава!", отговорила дъщеря й. Е, сега вече знаем какво трябва да правим, колеги идиоти.

Източник: The Guardian
Снимка: The Guardian

Препоръчваме ви още:

Оцеляване сред тойнейджъри: кафе, кафе и пак кафе
Пубер вкъщи 
И мама е правила глупости

Съществуват ли „самотниТЕ майки“?

 Автор: Невена Басарова-Дичева

Преди време, когато мъжете са воювали и работили, а жените са гледали домакинството, едно семейство задължително би трябвало да е цяло, за да издържи. Сега цивилизационното развитие ни е довело дотам, че за една жена не е задължително да има мъж в живота, за да се справя съвършено с развитието на детето или децата.

Има хора, които няма как да бъдат сами. Това е тяхната карма. Точно такива са майките. По същество словосъчетанието „самотна майка“ е изключително странно, защото една майка винаги има дете или деца, за които да се грижи, на които да дава и от които да получава любов. Изобщо определението „самотна” по никакъв начин не върви с думата „майка”. Та майката има най-голямата и безусловна любов на света – тази на своите деца! Да, тя може да няма постоянен партньор, но това по никакъв начин не я прави самотна. Нито пък слаба. Напротив, това е силна жена, направила своя избор – да даде живот и да изгради личност, да побеждава чрез нея. Това е силна жена, която въпреки липсата на партньор е поела нелеката отговорност да бъде и мама, и татко, да сменя крушки и да дава ласка, да лакира ноктите си и да носи мебели за детската стая.

„Самотна майка” е предубеждение, от което първо те самите е добре да се отърват, за да освободят от него и цялото общество. Самотата не бива в никакъв случай да бъде бъркана със самостоятелността. Да отглеждаш детето си самостоятелно не е провал, а проява на воля и силен дух, защото грижата и възпитанието на едно дете са както прекрасна възможност, така и изключителна отговорност. Да поемеш на крехките си рамене такава отговорност сама, със сигурност е много повече проява на смелост, та дори физическа издръжливост и сила, отколкото на самота. Затова изразът „самотни майки” съвсем естествено може да бъде превърнат в „силни майки”, а вместо съжалявани – тези жени е важно да бъдат подкрепяни всячески.

Не е вярване, но ще бъда съвсем откровена и ще споделя, че много от майките, които водят децата си при мен в Академия за Добри Обноски ми доверят, че татковците са толкова ангажирани с работата си, собствените си майки и приятелите си, че имат чувството, че отглеждат и възпитават децата си сами. Да, аз живея с бащата на детето си, но около себе си имам познати и приятелки, които сами се справят и изкусно сменят ролята на мама с ролята на татко. На някои от тях децата вече са големи и успешни млади хора с обещаващи кариери в сферата на бизнеса и изкуството. Майките, вече зрели жени, изглеждат прекрасно и се чувстват прекрасно. Без партньор и без драма. Предпочитат да говорят за успехите си. Не обичат да говорят за трудностите. Нещо повече, ако се вгледаме по-добре в жените, които отглеждат децата си сами, ще видим много успешни „самотни майки“. Ето някои познати имена:

Шерил Кроу минава през множество перипетии – приятелят й Ланс Армстронг я зарязва след продължителна връзка заради желанието й да има деца. Година по-късно тя води битка с рака, която успява да спечели и това й дава кураж да осинови първия си син – Уейт, когото отглежда сама. После осиновява още едно момче и вече е горда майка на двама сина. Да, сама, но в никакъв случай самотна.

Кейти Курик е една от най-популярните и уважавани американски журналисти. Работила е във всички големи национални телевизии. Съпругът й умира от рак и я оставя сама да отглежда двете дъщери – тогава те са на 2 и 6 години. Въпреки трудностите, Кейти успява да изгради бляскава кариера и да отгледа красиви и успешни деца. Едната се дипломира в Йейл, а другата учи в Стандфордския университет и преподава английски в Париж.

А в Холивуд? Дениз Ричардс – американска актриса и модел със забележителни роли в киното и телевизията, включително и като момиче на Бонд. Ричардс има неблагоразумието да сключи брак с Чарли Шийн, но още докато е бременна двамата се разделят и започват да водят тежки дела за попечителство, продължили над 5 години. Днес звездата отглежда децата си без партньор, което според самата нея й дава огромна свобода и я прави щастлива. А Кейти Холмс след раздялата с Том Круз все още е сама, но твърди, че е щастлива и няма нищо по-прекрасно от времето, прекарано с малката им дъщеричка.

Има и още оптимистични примери. Повече или по-малко известни. В България или по света.

Време е да „изтрием“ състрадателните си погледи и да се изпълним с възхищение към силните и отговорните, към грижовните и обичащите – към всички майки, които самостоятелно или не, са превърнали в своя мисия отглеждането на усмихнати, успешни и добри хора! Хора, които са щастливи да бъдат деца на майки с големи сърца и големи мечти, които знаят как и умеят да се борят за постигането им.

Бъдете здрави и дръзновени, всички вие, силни майки с ангелски души!

За автора: 

Невена Басарова-Дичева е признат и обичан специалист по добри обноски, основател и управител на Първа Детска Академия за Добри Обноски, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как подрастващите да се държат в обществото, как да спазват добрите маниери и правилата на общуване. 

Препоръчваме ви още:
Без баща - как се отглежда момче от самотна майка 
Какво разбрах за себе си, когато мъжът ми ме напусна

В София мирише на есен. Започват детските театрални представления. Можете да видите информация за предстоящите спектакли за деца на всички сцени тук.

За цялото семейство/ за родители:

22.09.2017 - 109 г. от обявяването на Независимостта на България - пл. "Княз Александър I"

22.09.2017 - Заедно с велосипед - Борисова градина

23,24.09.2017 - Sofia Fun Fest - Домакините от Ring Mall ще приютят работилнички от различни форми на изобразителното и приложно изкуство в откритото пространство пред амфитеатралната сцена и ще разгърнат възможности за различни спортни занимания на затворения за целта VIP паркинг.

Динозаври завладяват София - парк Военна академия - септември и октомври

Геопарк "Искър-Панега" - идея за приятна есенна разходка с деца

0-3 години:

26.09.2017 - Mасаж и гимнастика на бебето.- Mall Of Sofia

26.09.2017 - Безплатна лекция: Бебеносене - как и защо? - BG-Mamma

27.09.2017 - Как да изберем педиатър? - Първите седем

27.09.2017 - КОФИЧКА С ЛОПАТКА - Столичен куклен театър - салон "Гурко"

29.09.2017 - Ранното детско развитие - Mall Of Sofia

29.09.2017 - Групи за обмяна на опит - безплатен семинар - Park Center Sofia

29.09.2017 - Концерт за бебоци - Софийска опера и балет - камерна зала - начало на бебешкия сезон

Арт клуб Рояна - Арт бебешориум, програма за деца 2-5  години

3-7 години:

22.09.2017 - Световен ден на носорога - Зоопарк

23.09.2017 - В света на детските приказки с актьора Юли Малинов - Театър София

24.09.2017 - Арт Ателие "Цветно училище" - Fun Ring Park

Арт клуб Рояна - Арт клуб "Рояна" започва записванията за детските групи в събота и неделя. Програмата е комбинация от рисувателни теми и приложни техники с акцент върху едното или другото, в зависимост от възрастта на децата. Арт бебешориум, програма за деца 2-5  години.

27.09.2017 - Английски утрини за деца на 3-5 г. Jolly English Mornings - Part Time Language and Culture Center

Дизайн Шампиони - мисия Архитект - С програмата ни "Дизайн Шампиони" всяко дете на възраст между  -6 г. и 7-10 г. ще се научи да се справя с предизвикателствата по много по-ефективен и креативен начин, ще развие умения и ще се забавлява.

Народни танци за деца с ансамбъл РОСНА КИТКА - Ансамбъл РОСНА КИТКА започна записвания за начинаещи за учебна 2017-2018 година. Децата трябва да са навършили 5 годишна възраст.

Театър:

23.09.2017 - Не пресичай на червено - Театър Възраждане

24.09.2017 - Котаракът в чизми - Столичен куклен театър - салон "Я. Сакъзов"

24.09.2017 - Театър Троливуд – „Кой каза мяу“ - The Mall

Кино:

Детската програма на кината

7-12 години:

23,24 .09.2017 - Терминал-3 гостува в Зоопарк София

23.09.2017 - Extreme FEST. SOFIA 2017 - Княжеска градина

23.09.2017 - Шоу "Научни експерименти" - Fun Ring Park

Приятели - учебна занималня - подготовка по учебните предмети в училище, езиково обучение, малки групи, индивидуален подход

24.09.2017 - Неделя на бащата в Музейко

28.09.2017 -Запознай се с Реноар - Квадрат 500 - Национална Художествена Галерия

Матема - лесна и забавна математика - Курсове по математика по метода на сугестопедията и десугестопедията. Освобождаване на възможностите на ума на децата и създаване на автотренинг за обучение.

Театър:

23.09.2017 - Хуан Дариен - момчето тигър - Столичен куклен театър - салон Гурко

Кино:

LEGO Филмът: Нинджаго - премиера

Детската програма на кината

Предстоящи събития:

30.09.2017 - Европейски ден на езиците - София Ринг Мол

Препоръчваме ви още:

Детският фестивал Sofia Fun Fest се зaвръща 
Динозаври завладяват София

Автор: Траяна Кайракова

- Страшен си, брат! Така те искам!

- Благодаря ти!

- Само още четири и си готов!

- Сигурен ли си? Не станаха ли много?

- Обещавам! За какво ми е да те лъжа. Виж колко хора имаме само!

- Ок, пращам. Сега ще ставам.

Ники спря компютъра и отвори раницата си. За утре нямаше много за учене, пък и оставаше малко до края на годината. Лятото вече се усещаше. Някои от съучениците му вече ходиха през уикендите на море. А той още не беше го виждал. Е, не съвсем, по телевизора и на компютъра, но не беше същото. Мечтаеше си един ден и той да отиде, но нямаха пари и не искаше да тревожи майка си. Тя и без това изнемогваше от работа. В училище нямаше много приятели. Не го харесваха особено, защото учеше, не се подмазваше и се пазеше от сбивания и интриги. Пък и всички имаха айфони, таблети, лаптопи, маркови дрехи и маратонки. Беше свикнал да му се подиграват и не обръщаше внимание. Тази година щеше да завърши четвърти клас с отличие и майка му пак щеше да се гордее с него.

Петя се изправи уморено. Гърбът й се беше схванал. Работеше по 8 или 10 часа на ден във фабрика за производство на чанти. Изнасяха ги за Италия. Заплатата беше мизерна, имаше само 20 минути почивка за обяд и беше забранено да се сяда. На отиване и връщане ги проверяваха да не би да откраднат нещо. Понякога оставаше в събота и неделя. Добре че синът й беше кротко и разбрано дете, не се оплакваше и я очакваше с подредена стая в малката гарсониера. Вчера беше прочела в един вестник, че шефът й давал високи заплати и който доведял нов работник получавал подобаваща премия. Не знаеше да плаче ли, или да се смее. Работата беше убийствена, заплащането мизерно, но все беше нещо. Родителите й бяха починали рано и тя не успя да следва в университета. Вместо това се хвана на работа по морето. Там срещна бащата на Ники. След кратка връзка той изчезна, а тя разбра, че е бременна. Върна се в града, започна работа в същия завод и след 8 месеца роди своето красиво момченце. Едва свързваха двата края, но го възпита като добро и умно дете. Знаеше, че голямата му мечта е да отиде на море. Тази година щеше да я сбъдне. Заслужаваше. Имаше високи оценки и никога не искаше нищо. Беше спестявала цяла година и отдели 200 лв. Щеше да го заведе за уикенда. Не беше много, но все пак беше нещо. Половината пари почти щяха да отидат за пътни, но с останалите щяха да намерят нещо евтино за спане и да остане за храна.

Звънецът за край на работния ден иззвъня и тя стана уморено. Усмихна се. Днес щеше да му каже. Отвори чантата си, за да провери дали Ники не я беше търсил. Появи се ново съобщение: „Новата ви фактура от 10.05.17 е на стойност 296.94 лв. без ДДС. Благодарим Ви, ако вече сте платили“. Това беше някаква шега. Не можеше да е истина, краката й се подкосиха. Не, не, не беше истина. Щеше да говори с Ники, щеше да позвъни на оператора и всичко да се изясни. Но не днес, и не сега. Нищо нямаше да развали настроението й, ще почака до утре. Как пък не – почти триста лева. Откъде? Тази година един колега подари на Ники телефон. Стара Нокия от 5 лв., но все пак можеше да го чува по всяко време. Таксата му беше 5 лв. на месец с малко включени минути, но синът й никога не ги изговаряше. Преди месец една колежка му даде стария лаптоп на децата си. Беше бавен, забиваше, но Ники му се радваше като малко дете. Взе чантата си, мина през задължителната проверка и тръгна към къщи. Пари за автобус нямаше, пък и малко да се разходи. Отключи и чу радостното гласче на сина си:

- Мамо, ти ли си? Да слагам ли масата? Готов съм с уроците.

- Аз съм, майче. Слагай, само да мина през банята.

Седнаха да вечерят, той й разказа за изминалия ден и новата игра, която е открил – Майнкрафт. Оживено разказваше как строи къщи, бие се с чудовища и върви през гори и реки. Трябва да оцеляваш, ако не искаш да станеш просто наблюдател и така нататък. Ако искаш повече животи или нещо друго, се плаща с карта. Петя почти не чуваше.

- Мамо, ти слушаш ли ме?

- Да, да. Кажи ми нещо. Говорил ли си извън плана на телефона си, превишил ли си минутите?- не можа да се стърпи да не попита.

- Не съм. Нали знаеш, че ги следя. Пък и с кого да говоря освен с теб? От класа ме търсят само за домашни или да си правят майтап.

- Добре, майче. Хайде да си лягаме.

Наистина трябваше да има някаква грешка. Утре щеше да провери. На другия ден не я свърташе на едно място. Помоли да я пуснат по-рано, за да има поне един час, преди да се прибере, и да уточни нещата. Набра 123 и зачака. „ Вие се свързахте с ..., ако искате..., наберете 1, ако желаете... наберете 2...“ Не, не искаше! Спешно й трябваше оператор, с когото да говори. „Натиснете 9 и изчакайте“ Тази минута й се стори цяла вечност. „Здравейте, аз съм Петър Иванов. С какво мога да Ви помогна?“

- Здравейте. Всъщност искам да попитам за една сметка, мисля, че е станала някаква грешка.

- Кажете ми номера, на кого се води телефонът, както и Вашето ЕГН?

- Добре, само побързайте, моля.

- На Вас се водят два номера. Дължимата сума за единия е 8 лв, а за другия 296.94 лева без ДДС.

- Сигурен ли сте? Не може да бъде!

- Изчакайте, пак ще погледна. Да, това е сметката.

- Можете ли да ми кажете откъде има толкова голяма сума? От разговори ли?

- Момент така. Не, това са услуги с добавена стойност.

- Какво значи това? Не разбирам.

- Пращане на SMS-и, купуване на игри.

- А на този телефон какво е?

- Тук са пратени около 40 SMS-а на стойност 6 лв. без ДДС.

- Но това е абсурдно!

- Госпожо, кой ползва телефона?

- Синът ми, но той никога не би направил такова нещо.

- Не бъдете толкова сигурна. Поговорете с него.

- А може ли да се направи нещо? Аз нямам толкова пари.

- Съжалявам, ако не платите навреме, телефонът Ви ще бъде спрян.

- Благодаря Ви.

Сълзите й рукнаха. Не можеше да повярва, не и нейният Ники. Имаше грешка, беше сигурна. Щеше да разбере, когато се прибере. Но преди това се обади на своя приятелка, която работеше в същата телефонна компания.

- Роси, здравей. Петя се обажда. Можеш ли да провериш нещо, защото не мога да повярвам, мисля, че е станала ужасна грешка.

Разказа набързо всичко и се прибра. Цяла нощ не можа да спи, едва дочака да се съмне. Рано сутринта приятелката й звънна:

- Петя, миличка, вярно е. Ники е пратил около 36 SMS-a на телефон с добавена стойност. Чакай да погледна – номерът е 1982. Сега ще пратя писмо до централата ни, за да проверят случая и да видим дали може да се направи нещо.

Денят й мина като в сън. Роси й звънна и й обясни, че няма начин сумата да не бъде платена, защото детето е пращало съобщения, получавало е кодове и ги е използвало в играта. Ако не беше ги използвало, имаше шанс да се обжалва таксата.

Краката й се подкосиха. Върна се вкъщи и седна на леглото.

- Мамо, какво става?

- Ники, искам да знам какво си играл и на кого си пращал съобщения.

- Ами нали ти казах за новата игра. Ама там съобщенията са безплатни.

- И за какво си ги пращал?

- Исках да стана администратор и да имам повече точки, за да играя повече, без да плащам. Момчето, което ми обеща, каза, че е безплатно.

- А какви са тези кодове, които си пращал?

- Ами за него са. На всеки SMS получаваш код и той ми ги искаше. С тях се играе по принцип, но той ги поиска, за да ме направи администратор. Искаш ли да видиш?

Ники отвори Skype и се оказа, че е блокиран от профила на момчето, с което е говорил. Петя погледна съобщенията. Не бяха от момче, тук личеше възрастен човек, който умело манипулира с точните думи и обещания.

- Защо не ми каза, Ники? Не знаеш ли, че всяко съобщение се плаща?

- Мамо, зная, ама виж какво ми е писал. Безплатно е, така каза.

- Моето момче, няма нищо безплатно в този живот. Сметката за телефона е около 300 лева. Мислех с тях да те изненадам за рождения ти ден. Щях да те заведа на море. А сега... Нищо, мойто момче, другото лято ще е.

Момчето пребледня. Не знаеше какво да каже. Никога не би огорчило майка си, толкова много я обичаше!

- Мамо, аз не знаех, не плачи. Ще порасна и ще ти купя къща на морето. Моля те, мамо, не плачи.

Петя преглътна сълзите, гушна сина си и каза:

- Искаш ли да отвориш компютъра и да погледаме морето?

Сега не беше време за сълзи, сега я чакаха детето и морето...

Историята е напълно действителна, лицата в нея също. Сменени са имената им с цел запазване на самоличността. Телефон 1982 продължава да функционира и да мами деца и възрастни!

Пазете децата си и себе си!

За да се застрахова човек, единствената опция е да отиде в офис на оператора си и да попълни заявление за отказ от ползване на услуги с добавена стойност - от SMS-и и от обаждане на номера, започващи с 0900.

Източник: https://www.facebook.com/rodnotoobrazovanie1/posts/1944752842480657 

Прочетете още:

Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки
Кибер сигурност за деца
Детето е в мрежата? А ние къде сме? 

Запознали сте сe в някоя социална мрежа и най-после решавате да се видите на живо. Това е моментът на истината. В идеалния случай вашите интернет представи и реалността се покриват. Но нещата може да не се развият точно така. Кои са сигурните признаци, че той наистина не си пада по теб?

1.Той ти предлага да се разходите

Разбира се, разходката е един здравословен вариант, който може да приключи с продължителна серия целувки край входната врата, особено ако е била гарнирана обилно с текила и караоке. Но „разходка“ не е кодовата дума, с която мъжете имат предвид среща. Подобно предложение с голяма вероятност те подрежда в групата на приятелките.

2. Предлага да дойдеш с приятел, ако искаш

Това, разбира се, е категоричен сигнал, че нещата няма да се развият в желаната от теб посока.

3. „Дай 5“ на сбогуване

Имаш ментови бонбони в джоба си? Излъскала си „перцата“ за предстоящата нощ? Това няма никакво значение, ако се е сбогувал с теб по този начин. По-лошо е само ръкостискането.

4. Той се оплаква, че не е намерил подходящия човек

Вие сте в заведение и насред вечерята, той признава, че е много сложно да намериш момиче, на което да се довериш в последно време. Вероятно очакваш да признае, че това си ти, но… той пита дали не познаваш някой подходящ.

5. Кани те на видео игри

Да, вие сте се запознали в група на някоя хитова онлайн игра, но ако те кани някъде, където можете да поиграете заедно, това не е точно среща.

6. Не те докосва по време на филма

Безспорно един от най-добрите моменти при посещение на кино са „случайните“ докосвания в тъмното. Но ако той е седял три часа до теб, втренчен в екрана, без да направи и бегъл опит за близост, и се е барикадирал, поставяйки кофата с пуканки между вас, това със сигурност не е среща. Няма вече толкова скромни (или възпитани) мъже.

7. Той е пристигнал на срещата с екипа си за тренировка

Ти си се изпънала в любимите си джинси, които подчертават всичко необходимо, поработила си с пресата върху прическата си, а той пристига с раздърпана тениска и долнище на анцуг, върху което коленете му са оставили траен отпечатък. Би трябвало веднага да ти стане ясно, че човекът не е настроен за нищо повече от чаша кафе след тренировката.

8. Поканил те е у тях и след дълъг разговор мълчаливо ти е постелил на дивана

Това трябва да се види. Най-доброто, което можеш да направиш, е веднага да си спомниш, че имаш важна работа и се налага спешно да си тръгнеш. А най-здравословно е да забравиш пътя към дома му.

9. Вие съвсем случайно срещате негови приятели, на които той предлага да се присъединят

И това не е среща със сигурност. Обикновено в едно такова мероприятие участват само двама.

10. Вашата първа среща е на някакъв купон

Ти + барманът + още 20 негови колеги + много алкохол. Има ли още плюсове? Може би барманът е този пич (напомнящ на Райън Гослинг), който ще те покани най-накрая на нормална среща.

Източник: menscult

Препоръчваме ви още:

8-те женски качества, които мъжете ценят 
За любовта - по мъжки 
Как да управляваме мъжа