Автор: Траяна Кайракова

За Коледа по традиция се отправят благопожелания. Пак по традиция, моите нямат нищо общо с тези, защото традициите не са това, което бяха!

Тъй, сега да подкарвам за момите и за дамите.

Ако сте омъжени:

Мъжът ви да ви издържа, докато е жив, а вие да ходите по маникюри, педикюри и всичко, завършващо на „юри“. Ако пък сте като мен, вързани в тока, може да поработвате нещо, колкото да не е без хич.

Да направите застраховка "Живот" на благоверния (моят има няколко, без майтап) и тя да е във ваша полза. Все пак, доказано е, че  жените надживяваме мъжете, заради големия брой сиви клетки, които имаме.

Децата ви да чистят, готвят, перат и простират и само да ви питат кое къде да оставят и кога и какъв коктейл искате.

Дори да сте 200 кила като мен, да получавате комплименти всеки ден, дори да са от сорта: “Я, колко ти отива черното под ноктите!“.

Всичко, което изядете по Коледа, да ви се лепне на бюста и никъде другаде.

Да ви се паднат икономка и чистачка доживот, защото все пак децата ще пораснат.

Мъжът ви, след работа, да кара нощно време такси, докато си почива.

Да ви донесе добрият старец безкрайна красота, никакви бръчки, сланини, мазнини и само сияйна кожа и перфектно тяло без никакви напъни и фитнес!

Ако сте моми:

Да ви дойде принцът на бял кон, не само конят или (Не дай си, Боже!) някой катър.

Да ви е редовен цикълът, поне за него да не се кахърите.

Да се омъжите, когат си искате, не щото тъй трябва.

Да са ви къси полите и да се веят косите.

Да си намерите милиардер и да го направите моменталически милионер.

Да не прекалявате със силикона, вече не е толкова модерно.

Да не ставате чалга певици, щото хората вече се пишат интелектуалци и ходят по пиано барове.

Да научите други езици, освен френски устен, че вече не върви много.

Да ви построят повече МОЛ-ове, за да не скучаете.

Да сте живи и здрави, повечко мъже да разорите, цял отбор от хубави мъжоря, да се борят за вашите сърца!

За мъжовете:

Жена ви да е най-малко Андре Токев в кухнята, за да няма кошмари в нея и в съня ви, хеле в джигеря.

Всяка вечер да ви чакат ракия, салата и дистанционно под ръка, а жена ви да стои диван чапраз за следващи поръчки.

Жена ви никога да не я боли главата, за да има любов по няколко пъти на ден, с вас или без вас, няма никакво значение.

Простатата да не ви алармира никога.

Да имате деменция, само когато жена ви ви изпразни портфейла.

Никога да не правите ремонт, само през година – освежаващ.

Да не ви искат домашните пари за нищо, освен ако не е, за да купят алкохол за вечеря.

Всеки месец да получавате премия, която да подарявате на жена си от сърце.

Да ви се падне нова кола от лотарията, без да сте търкали билетче, на това му викам аз късмет.

Жена ви да ви подари въдица за 1000 лева най-малко.

Да работите три дни в седмицата, в останалите да следите всички турски сериали, за да ги разкажете на жена си, ако е пропуснала 20456 серия.

Никога да не вехне клонът ви, от който все пак се ражда животът!

Препоръчваме ви още:

Апъл и бокс

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

Късметлийската ваза

Автор: Цветелина Чобанова

Гледам задръстените улици, клаксони на изнервени шофьори създават малко дрезгава коледна музика. Търговските центрове са като свещени крави, в които можеш да купиш всичко, за всеки. Препълнени са със забързани хора, търсещи подаръци за любими и не чак толкова любими. Много от тях искат да приключат всичко, което не са успели да завършат през изтичащата година, дори и неща, които изобщо не са започвали. В магазините за хранителни стоки те посрещат коледни зайци, мечки, елени, мандарини, бонбони, украси и всичко крещи - "Купи мен, купи мен, купи за всички, които познаваш и които не познаваш!" Пазарува се почти все едно очакваме края на света и след Коледа и Нова година ще има повсеместен фалит на магазините за храна и ще минем на купони.

Цари всеобщо бързане, тичане, усещане за пропускане, за нещозабравяне, за нямане на време за приготвяне на баклава, сърми, пуйка, ошав и още поне задължителните 1367 гозби, да не забравим да бъдат нечетни.

Прокрадват се мисли като – „нямам идея за подарък на..., нямам пари, нямам време, нямам, не ми достига, не мога, не успявам.“

И така Коледа се превръща в голямото Нямане. В бързане. В надпревара с време, улици и хора.

А Коледа е времето в годината, в което се случват чудеса. Но за случването им има една единствена тайна... Те се случват тихо, невидимо и могат да бъдат видени само със сърцето и душата. Това е времето, в което слушаме приказка, а за тайнството е необходимо внимание, тишина.

Подаръците, които ни стоплят душата, са винаги малки, невидими, но важни. Прегръдка на любим човек. Споделено време с приятел. Топъл чай и смях. Аромат на курабийки. Светлините на елхата в нощта. Уютът на дивана. Скъпите на сърцето хора събрани около празничната трапеза. Добрата дума на непознат. Усмивката на лицето. Любовта в очите.

Тези подаръци не се продават, не се купуват, те се споделят. Но в бързането ги забравяме, затрупваме ги с вещи и храна. С изобилие и много, втъкали в себе си изтощение, умора и непрестанно тичане.

Коледа е. Време, в което да останем със себе си, да си подарим внимание, грижа, топлина. Да споделим тези подаръци с приятели, семейство, любими хора. Да бъдем просто заедно. Защото скъпите неща, не се измерват с пари. За тях няма нужда от бързане. За тях имаме нужда от забавяне.

За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още::

Нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо

За Истината и дрехите, в които я обличаме

Този надут декември!

Cartoon Network

Невероятното пътешествие из Елмор

От 13-и януари – всяка събота от 10:00 ч.

Стягай багажа и идвай на обиколка из града Елмор, за да се запознаеш с героите от “Невероятния свят на Гъмбол“, един от най-обичаните сериали на CN. Заселена от същества като фъстък, тиранозавър, тост, балон, облак и кактус, Елмор изглежда като най-необикновения град, който някога си виждал. Въпреки това, ако се вгледаш по-отблизо, вероятно ще забележиш, че животът в Елмор е много подобен на твоя.

Ние, мечоците – Сезон 3

От 8-и януари – всеки делник в 18:30 ч.

Трима братя мечоци правят всичко по силите си да станат част от обществото на хората, като подражават на всички около тях. Проследи техните забавни приключения в най-новите епизоди по CN!

Веднъж, след злополука в гората, опасни животни отнемат дома на Мечоците. Друг път Мечоците  и техният приятел Клои предприемат пътуване с кола, за да гледат метеоритен дъжд. Белият, единственият с шофьорска книжка, е и отговорникът на групата, което се оказва по-трудно, отколкото той очаква. А пък в друга ситуация Панда, най-романтичният от братята, отива на мисия: да върне изгубения телефон на момичето на мечтите му... Всичко това и още много приключения с Мечоците те очакват през януари.

Могъщите Магимечовe – Сезон 1

От 15-и януари – всеки делник от 17:30 ч.

Непохватните брат и сестра Вамбър и Прохаяс ръководят бизнес за воини под наем. Воините са винаги готови да поемат нови мисии, използвайки техните верни магимечове – мистични оръжия, които могат да накарат неща като муха и семена да помогнат на тези, които ги използват, да спечелят битките си. С магимечовете си, жизненоважни за техния успех, Вамбър и Прохаяс се отправят на околосветско приключение, за да се сдобият с още мечове, които да добавят към своята колекция.

В новите епизоди воините се стремят да контролират новите мечове. Наети са от мистериозна жена в гората и дори се връщат обратно в училище, защото се оказва, че не са успели да получат дипломите си преди това!

Подвизите на безстрашния принц Айвъндоу – Сезон 1

От 15-и януари – всеки делник от 17:30 ч.

Сериите разказват за приключенията на Айвъндоу, младият принц на гората, чийто баща Могъщият Стаг го изпраща на мисия да търси магическото Златно перо на безстрашния Крал Орел. Айвъндоу и неговият отдаден оръженосец, малка синя птица на име Бърт, откриват по пътя нови, тайнствени места и много необикновени същества из гората.

BOOMERANG

Най-добрите приятели на Boomerang

От 6-и януари – всеки ден от 16:30 ч.

Boomerang празнува Международния ден на прегръдката на 21-и януари. Няма нищо по-успокоително от една прегръдка. Денят на прегръдката те приканва да притиснеш силно в гърдите си някого, на когото държиш. Толкова е чудесно! Специални епизоди с Дороти, Кучето Пат, Мистър Бийн, Мис Муун и Скуби Ду.

The Happos Family – Сезон 2

От 22-ри януари – от поденелник до четвъртък от 15:00 ч.

Хипопотамското семейство живее в оградено пространство в европейски сафари парк. Сутрин паркът е отворен за хора – посетители, които карат покрай хипопотамите, снимат ги как се въргалят в калта, мързелуват покрай басейна или си поспиват под сенките на някое дърво. Но когато и последната кола напусне сафари парка и портите са затворени за всички посетители, хипопотамите изскачат от калта, събуждат се от дрямка и се обличат изискано.

Препоръчваме ви още:

Живот като на кино

"Тайната на Коко" и на приятното изживяване

Две вълшебни детски книжки

Как да не сбъркаш при избора си на приятели? Пълноценни отношения са тези, които удовлетворяват четири наши потребности – от подкрепа, от хармония, от предизвикателство и от вдъхновение.

В детството приятелството се създава от само себе си. Първите ни приятели са деца на приятелите на родителите ни, съседчетата, връстниците от детската градина. С някои от тях ни е харесвало да играем футбол или на кукли, с други да гледаме заедно филмчета.

С порастването ние имаме все повече изисквания към обкръжението си. Искаме близките до нас хора да са надеждна опора, остров за уединение, на който можем да се скрием от житейските бури. Но понякога, за да се движим напред, ни е нужно предизвикателство и тогава до нас трябва да бъдат тези, които ни вдъхновяват да се потопим в неизвестното. А ако сме се затворили в себе си, имаме нужда от някой, който да ни изрита от дивана.

Психологът Робърт Уикс посвещава много години на изучаването на връзката между психологическата устойчивост и подкрепата от близките. Той откроява четири потребности, които са важни за стабилното ни личностно развитие – хармония, подкрепа, предизвикателство, вдъхновение. Ако в обкръжението ни има хора, които ни помагат да задоволим тези потребности, значи ни е провървяло. Ако не – струва си да ги потърсим.

Гуруто
Едва ли ще го срещнете в шумна компания, където разговорите прескачат от една тема на друга. С него разговорите са на четири очи и тези разговори винаги предизвикват у нас дълбок размисъл. Точно той ни подтиква да се развиваме, замисляйки се над фундаментални въпроси като – как се възприемаме, какво ни пречи да се движим напред, какво ни мотивира. Той ще ни даде добър съвет. Не съди, но и не утешава.

Партньорът
Той е човекът, който ще остане и стоически ще ни помогне да почистим и измием след бурен купон, когато всички други са се разотишли. Когато се нуждаем от помощ, неговият номер е първият, за който се сещаме. Позитивната му нагласа прави чудеса – сериозните проблеми се пукват като сапунен мехур, а отчаянието ни се сблъсква със стената на неговия оптимизъм. Неговата душевна устойчивост и способността му да намира прости и ясни решения са отлична противоотрова срещу рутината и самобичуването.

Тролът
Това не е човекът, който ще потърсим, когато сме уязвими и се нуждаем от съчувствие. Майсторът на провокиращите въпроси и ироничните забележки често е непоносим. Но неговата нетактичност има и обратна страна – способността да вижда болезнената истина сред купищата празни думи.

Иронията му ни действа като студен душ. Ние преставаме да се самосъжаляваме, да капризничим и да правим от мухата слон.

Вдъхновителят
Вчера сме обсъждали с него, колко яко би било да скочим с парашут, а днес вече ни звъни пред входа, за да отидем заедно на полигона. Идеите, които са изисквали дълги седмици обмисляне, изведнъж се оказват реалност само за няколко дни. Да тръгнем на експедиция в Северния полюс? Елементарно! Да се научим да свирим на инструмент и да направим своя група? Няма нищо по-лесно!

***

Не е задължително приятелите ни да бъдат точно такива. Но много от познатите ни могат да се окажат това, което търсим в другите, без дори да подозираме. А може ние да сме вдъхновители, гуру или партньори. Или тролове?

Робърт Уикс е клиничен психолог от университета „Лойола“, Мериленд. Автор на книги за психологическата устойчивост и хармоничния живот.

Препоръчваме ви още:

Пропуснатите моменти

Посткросинг

Приятел в нужда

Автор: Юлита Гърбева

Все ви разказвам за детството, за къщата на прадядо, която в един период от живота беше дала подслон на 4-5 семейства, като не броим прииждащите ежедневно близки и роднини. Напоследък се чудя как така се завъртя светът, че се отчуждихме и от свои, и от непознати. Сигурно затова все се връщам към онези времена, в които всичко беше по-чисто и истинско или поне така го виждаха моите детски очи. Откакто тази година украсихме елхата на 25-и ноември и предвидливо не закачих на нея стъклените играчки от детските ни елхи, заради новия член на семейството - котарана Буси, все тази история ми се върти в главата. Коледна, на сбъднати желания и искрена детска вяра.

Помните ли онези първи години след 10-и ноември - изпълнени с надежда, но трудни, много трудни за обикновения човек? За тези, които не ги помнят, ще кажа, че бяха години на купонна система и режим на тока, на безработни родители, които обаче живееха с надежда, че нас, децата, ни чака светло бъдеще. А ние, таралежите, виждахме очарование в това, да се криеш под одеялото, защото се топлехме на ток и го спираха за 3 часа. И там, под завивката, да слушаш как дядото ти ти чете на фенерче или разказва истории.

Беше си куул, както се казва, да отидеш чак в другия микрорайон, защото там не те познава продавачката и в един ден може да вземеш две бутилки олио. Колко готини неща виждаш по пътя, може и някое куче да доведеш вкъщи, защото се скита само. Ей такива работи разни. И в тези години китайските пластмаси ги нямаше, нямаше лъскави молове и Коледата се въртеше около семейството и времето, прекарано с него. Украсите правехме от гланцова хартия, а традиционният подарък беше пликче с шоколад, портокал и фъстъци в шушулки. Тогава се работеше и на Бъдни вечер и някак само магията на сплотеността и близостта помагаше вечерята да се случи навреме. Цялата къща замирисваше на сарми и домашен тиквеник, на тамян и мандарини, намерени "с връзки" за децата. Умората от работния ден и от бързането отстъпваше място на уюта и споделеността. Малката жива елха ухаеше в още по-малкия ни хол. Ние, със сестра ми, чинно бяхме написали писма до Дядо Коледа и в тях още по-искрено бяхме помолили за най-желаните подаръци - раници - готините ученици носеха раници, а ние още квадратни кожени чанти - моята беше кафяво и бежово, нейната червено и синьо. Били сме 8-10-годишни и с една лека тъга подозирахме вече, че Дядо Коледа е само в приказките, но все още се надявахме.

Дойде Бъдника, двете с нея тичахме нагоре-надолу между нашето апартаментче на втория етаж и стаите на долния, където живееха баба ми и прабаба ми. Трескавата подготовка беше приключила, вечерята привършваше с традиционните орехи, които чупехме, и вече беше време за лягане. Малката ни елхичка не криеше нито един подарък и някак звездите в очите ни лекичко угасваха. Тогава навън се чу пукот, а татко, който пушеше на стълбището, потропа на прозореца. Бързо! Боси и по пижами хукнахме навън. Не знам защо, но повечето Коледи, които помня, са студени и безснежни. И тази беше такава - ужасно студена, скреж и лед навсякъде, но там, насред замръзналия двор, на големия простор висеше нещо, даже две неща. Две раници в розово, лилаво и синьо. Еднакви и прекрасни! Сбъднато детско желание, коледен дар! Ето на това му се казва магия! Не спахме от радост, а после колко пъти ги обърквахме и разменяхме! Тичах по коридора в училище, за да взема своята и да дам правилната на сестра ми. Това нямаше никакво значение. Тези прости платнени раници бяха нашето Коледно чудо! Днес децата чакат от Добрия старец айфон, дрон или плейстейшън. Времената са други, но ако можем да съхраним чудото и да запазим вярата им по-дълго, значи сме изпълнили мисията за Коледа.

Препоръчваме ви още:

Ухае на детство

Гушкащо време

Ягоди през зимата

Автор: Калоян Явашев

Въпреки различията в подхода към живота, на тези семейства е наложено да общуват помежду си, понеже, честно казано, няма с кой друг. Животът им е концентриран около децата, което е разредило светските им контакти дотолкова, че идването на инкасаторката е семеен празник.

Първото семейство се радва, че площадката се е напълнила, има толкова гърла за хранене и мъжът подсвирквайки си весело, тегли ножа на 13 заека, 2 прасета и 1 бивол. Жена му се запасява с допълнително пастърма по джобовете и вади 25-литрова дамаджана с ракия. Второто семейство, чака Алекса сам-самичка да напълни кофичка с пясък, за да започнат тридневни празненства. Третото семейство пак е изкарало от количката безценния си наследник и бащата го съпровожда до люлката, където го залюлява на не повече от 7 градуса, а майката ляга отдолу играейки ролята на обезопасителна мрежа. Четвъртото семейство обикаля хаотично във всички краища на площадката.

Детето от семейство 3 изоставя люлката и с несигурна крачка се отправя към базовия лагер на семейство 1. Майка 1 не пропуска сгодния случай и пред ужасения поглед на майка 3 натъпква устата на детето със свински субпродукти и лук. Майка 3 осъществява бърз спринт, напомнящ щъркел с разстройство, към полуотровеното си дете. В движение крещи на мъжа си да донесе противоотровата за бяс, змийско ухапване, тиф, цианкалий и да се обади на 112 да пратят хеликоптер. Майка 1 гледа учудено как майка 3 остъргва устата на детето и казва:

- То само дробчета и сърце. От нашето село сме ги взели, моите се убиват да ги ядат.

Майка 3 мисли да й каже, че нейните и асфалт ще се убиват да ядат, ако го опаковат в тарелки, но се усмихва и отговаря:

- А, сигурно е вкусно, но нали нашето не яде месо.

Майка 1 се ококорва, все едно са й съобщили, че бащата на детето е октопод и си закрива устата от ужас:

- Да не е веган?

Майка 3 не иска да изглежда превзета и отговаря:

- Не, глупости. Още малко ще го захраним с пуешко.

Тук се включват семейство 2 и майката се изпъчва:

- Алекса яде месо. Нали, Алекса? Алекса, Алекса, Алексааааааа. Кажи, маме, как ядеш месо, Алекса! Много месо яде Алекса, без месо не се наяжда. Нали, Алекса? И прасенце яде Алекса, и агънце яде Алекса, и пиленце яде Алекса и....

В този момент, за всеобща радост, Алексината майка е подсечена и вдигната на метър във въздуха от едно от децата на семейство 4. Развило прилична скорост с тротинетката си, детето се движи като комбайн в пшеница и помита всичко и всички. Майка 4, кърмеща бебе, запъхтяно дотичва и се опитва да помогне на майка 2 да се изправи:

- Извинявайте, извинявайте, много се извинявам! Добре ли сте?

На майки 1 и 3 им идва да избухнат в аплодисменти, но с мъка се сдържат. Бебето, с временно разфокусиран поглед от внезапната турбуленция, се опитва да се захване по-здраво дори и с пръстите на краката си. Майка 2 с енергичен подскок се изправя и почва да маха и крещи:

- Алекса, Алексааааа, видя ли как падна мама? Видя ли, маме? Алекса, Алексаааа, искаш ли мама пак да падне? Искаш ли маме, а? Алексаааа...

Майки 1 и 3 почти започват да кимат с глава. Майка 4 оглежда за щети и реди:

- Много се извинявам, съжалявам много!

Майка 2 отговаря усмихната:

- Няма нищо, деца са все пак!

- Кои? - объркано пита мама 4.

- Ми вашите, как кои!?

Тук майка 4 започва да изглежда разколебана и смутена. Тя е сигурна, че е с човешки гени, децата също на пръв поглед правят такова впечатление, но много пъти й се е струвало, че ветеринар е по-подходящ от педиатър, що се отнася до тях. Як ветеринар, специализирал и практикувал с едър рогат добитък. Баща 3 е категоризирал детето с тротинетката като национална заплаха и го следи неуморно с поглед. Приготвил е електрошок, а ако не успее да го спре, има и двуцевка под якето. Баща 1 сочи нещо със сатъра и си бърше сълзите с парче сланина. Всички се обръщат да видят какво го е разстроило така и виждат момиченцето от семейство 4 да яде мравки. Баща 1 жално заскимтява:

- Недей бе, момиченце, моля те! Ама защо така? Не ги яж!

Майка 4 съвсем започва да губи връзка с реалността:

- Ваши ли са? Много се извинявам, извинете, съжалявам...

Бащата я поглежда подозрително и започва да се чуди, кога точно е откачила тая бедна жена. Обяснява й бавно и с жестомимичен превод за всеки случай:

- Не, няма проблеми. Нека да дойде да хапне при нас - посочва зад себе си асортимента на средно голям супермаркет.

Майка 4 става подозрителна. Досега никой не ги е канил при тях и не им е предлагал храна. Най-често хората, атакувани от изгладнелите й деца, просто изоставяха каквото имат за ядене и бягаха. Щерката обаче няма никакво намерение да пропуска безплатни калории и с подкупваща усмивка, протягайки ръка, излайва:

- Дай!

И се започва едно угощение, един пир. Татко 1 налива вино и ракия на всички, майка 1 реже осем вида салати наведнъж, детската площадка заприличва и замирисва на Октоберфест. Мама 2 и татко 2 са си натъпкали устите с бахур, чернокоп, патладжан и танцуват ръченица, а от устите им се чува вече:

- Ауууесааа, ауууесаааааа, глъй маааамъъ рцнцаааа ънцувааа, аууууесаааа! - Алекса се дърпа малко назад в опит да избегне шрапнелите хвърчащи от устите на родителите й.

Дори семейство 3 са му отпуснали края и позволяват на отрочето им да хапне малко джоланче, без да са взели проби лично от прасето. То (детето, не прасето) усеща, че скоро няма да има подобна възможност и започва да тъпче края на една сатленка в ухото си. Детето на семейство 1 чака сатленката да се покаже от другото ухо с отворена уста.

Семейство 4 са като гларуси. Прелитат бързо и забърсват каквото видят най-напред. Не могат да участват пълноценно в разговорите и чуват само отделни думи и фрази. Избухнат ли другите в смях обаче, те също започват да се кискат, макар да не знаят защо. Интензивните и внезапни спринтове не им позволяват да се почерпят нормално и го правят тичайки, с пълни ръце. Поради този факт, когато настигнат детето, променят посоката му на движение или осъществяват граничен контрол с крака, наподобявайки много сръчен орангутан.

Така всеки има възможност да поговори, да се похвали, да поплаче или да се посмее. Става време да си ходят, но се чувстват като ветерани от войната, намерили братя по оръжие. Това е началото на нещо повече от едно прекрасно приятелство. Положени са основите на партизанска групировка, която воюва с: махалата, заведенията, джи пи-тата, бездетните и щастливи хора, Е-тата в храните, с шофьорите, с пешеходците, с колоездачите, с аниматорите в детските центрове, с монтьорите... Списъкът не е от кратките, но нищо не може да се сравни с кавгаджийския ентусиазъм на хората, събрали се да си отглеждат децата заедно.

Препоръчваме ви още:

Типовете семейства според татко Калоян

Преди и ние бяхме като вас

Кошмарите на многодетните майки

Автор: Николай Янков

Отварям вратата и влизам в коридора. Чувам топуркането на крачета, последвано от звънкото детско гласче на тригодишния Алекси:

- Татичке, татичке! Виж това!

Всеки път се разтапям, когато се обърне към мен така. Не с „тате“ или „татенце“, а точно с това мило „татичке“, запечатало тъй умело усета му към най-причудливи, ала и толкова сладки словообразувания. Алекси вече е пред мен и държи в разтворената длан новата си играчка. Подава ми я, за да я огледам и оценя по бащински.

- Страхотна е! – казвам аз на нищо и никаквата фигурка от шоколадово яйце, която мяза на „изцвъкана“ от машина за сладолед пластмаса без какъвто и да е замисъл в нея, но в представите на Алекси  това е „играчката на всички играчки“ поне през последните пет минути.          

После Алекси ме повежда навътре към стаята, за да се похвали с рисунката, която е направил „специално за мамичка и татичка“ и за която е получил похвала от учителката в детската градина, след което не пропуска да спомене, че съвсем сам е наредил трудния пъзел. „Трудния“ го казва с особена извивка в гласчето, подчертаваща сериозността на начинанието и значимостта на успеха му. Когато вижда изписаното на лицето ми удивление, с което временно докарвам вид на Луи дьо Фюнес, а думите ми „Ма, ти си страшна работа!“ погъделичкват слуха му, неговото изражение грейва и в стаята като че се настанява слънчев лъч.

„Ако си младеж и никой по-възрастен мъж не те е оценил, усещаш силно огорчение“, казва психологът Робърт Мур. Без да съзнават, днес много младежи гладуват за бащино одобрение, за признание от света на по-възрастните мъже, като често огорчението им води началото си още от самото детство. Нима в съвременното общество не е често явление синът да се ослушва с часове за тропота на обувки пред вратата с надеждата, че ще дочака фигурата на работливия баща да изпълни стаята с великанското си присъствие и в същото време да си легне разочарован, защото и тази вечер бащата ще закъснее поради извънредна работа или тийм-билдинг с колеги. Не е задължително сценарият да е точно този. Много по-често таткото, който влиза у дома, не е таткото, който момчето иска да припознае като такъв. Вместо баща, носещ благословии и радости, на негово място влиза кисел и уморен човек, който няма сили да забележи блясъка в очите на сина си и бърза да се тръшне на стола в трапезарията или да се изтегне пред телевизора в хола. Неиздържайки на неотклонните хленчения на детето, накрая бащата се принуждава да наруши комфорта си и се решава да изиграе една бърза игра с него. Ала докато маневрира по пистата с връчените му разноцветни колички, мрачното му настроение продължава да стои на лицето като залепнала пощенска марка. Начаса синът разобличава измамата, отчита престореността в бащините действия. Реакцията не закъснява. „Не искам да играя с теб! – казва то – Искам с мама.“

Има много начини да нараняваме, а физическият е само нищожно проявление сред гамата от възможности, които крие човешката природа. Да не играеш със сина си, да бъдеш далечен баща, вечно отсъстващ и работещ, вечно зает и сериозен – това са сачми, изстреляни към сърцето на малкото „малко мъжле“ у дома.

Бащиното присъствие в живота на детето е благословия. А отказът на бащата да благославя, отнема силата на неговото момче. Кара го да се съмнява в себе си, да става подозрително към света, към другите и към собствения си мъжки потенциал. Момчето, съвсем естествено, ще пренасочи копнежа си за одобрение и внимание към майка си и това ще го задоволява известно време, може би години, но с напредването на възрастта празнината в него ще се разраства, просто защото природата го е дарила с една хромозома по-различна от тази на майката и съответно с потребности, на които само един мъж може да отговори. В крайна сметка в течение на хилядолетия баща и син са си партнирали почти неизменно в своите ежедневни дейности. Когато двамата прекарват дълги часове в общи игри и занимания някаква субстанция, почти с характеристики на храна, преминава от по-старото мъжко тяло към по-младото. Момчето има не просто физическа, а физиологична нужда от присъствието на баща. То „се храни“ с тази мъжка материя, досущ както организмът поема вода, соли и протеини. Когато синът се появи на бял свят, тялото му е в синхрон с майчините вълни. Като поотрасне, той има нужда да настрои клетките си така, че те да започнат да резонират на мъжки честоти. Има нужда да се роди отново, този път от „утробата“ на мъж. По този начинът тялото му получава шанс да засвири музикалната симфония, която е заложена поначало в него, благодарение на биологичните му особености. Синове, които не получават тази пренастройка, понякога цял живот може да гладуват за фигурата на бащата. Мисля си, че една от големите загуби, които търпи обществото ни от началото на индустриалната епоха, като че ли е именно отдалечаването на бащата от сина. Превръщането на бащиното присъствие в дома в една жива вкаменелост.

***

В един тръпкав есенен ден, около година след свалянето на Живков, една млада майка със сиво палто и черна широкопола шапка се изправила в съда и поискала от съдебната комисия да й бъдат снети майчините права и те да бъдат прехвърлени в полза на бащата. Съдията-изпълнител, майка също като нея, я придърпала настрана.

- Вижте, – обърнала се тя към госпожата – като майка знам, че на този свят няма нормална и напълно с всичкия си жена, която да е склонна да зареже детето си, без да има обективна причина за това. Кажете ми, мъжът ви оказва ли ви някакъв натиск? Кажете ми истината и съдът ще вземе необходимите мерки – настоявала съдията. Майката със сиво палто поклатила глава.

- Не, г-жо съдия. Върху мен не е оказван никакъв натиск. Решението си е изцяло мое.

- Но как! Защо ви е да искате подобно нещо? – възмутила се съдията. – Правото е на ваша страна. Знаете добре, че делото е формалност. Ще го спечелите така или иначе.

Майката със сиво палто повдигнала глава, зеленикавите отблясъци в очите й играели в трептяща влага.

- Повярвайте ми, знам какво ми коства да изрека тези думи. Правя го само защото цялата ми същност отвътре крещи, че това е най-доброто за осемгодишния ми син. Аз дадох всичко от себе си до този момент. Оттук насетне синът ми ще има по-голяма нужда от баща си, отколкото от мен. Мъжът ми може и да не е идеален съпруг, но е добър баща. Знам, че момчето ми ще е в сигурни ръце.

Осемгодишното момче заживяло с баща си. Баща и син готвели заедно, заедно се хранели, перяли дрехите си, шетали из къщата, пазарували, учели се да плуват, ходели да спортуват. По всяко време момчето можело да отскача до работата на баща си, който държал квартално заведение. То често му помагало, като взимало поръчките на клиенти, разтребвало масите или миело чаши. А още по-често се радвало на свободата да бъде самостоятелно, само да решава за себе си дали да излезе и да играе с приятели, дали да ги покани в къщи, или този път е време да заляга над учебниците си. Въпреки че се учело на всичко от баща си и се чувствало предоволно от този факт, момчето продължавало да бъде най-близко с майка си. Не пропускало уикенд, в който да не я види. Тя била тази, която разбирала всичките му чувства и душевни терзания. И винаги имала отговор на въпросите му, винаги била в съзвучие с мислите му. И момчето осъзнало, че може би разводът на родителите му не било онова апокалиптично бедствие, което си представяло отначало. Разбрало, че сега родителите му не се карали, както преди, а то за пръв път, откакто се помнело, чувствало, че получава най-доброто и от двамата. От баща си получавало пълната свобода да бъде себе си, да проявява мъжката си природа, да се наслаждава на приятелствата си, на любовните трепети, на приключенията, рисковете, дръзновенията и силите, спечелени с цената на кървави рани и упорство. Покрай баща си усещало как тялото му възмъжава, как съзрява и се пълни с мъжки сокове, как добива формите на нещо здраво и кораво. От майка си получавало утеха, разбиране, споделеност. В нейно присъствие душата му растяла, узрявала, отворените й шлюзове се пълнели със соковете на любовта към четенето, към знанието и невидимото за сетивата. Когато родителите му били заедно, той нямал нищичко от това. Всичко добро и красиво увяхвало под вечните им крамоли. Как е възможно един родителски развод да го дари с щастие?

Хиляди пъти майка ми се е връщала към онзи момент в съда и си е задавала въпроса: „Правилно ли постъпих? Бих ли направила същото след толкова време?“ В ония години тя изтърпяла какво ли не – десетки обществени упреци и хорски обиди, стотици парещи рани от насочени като дула на пистолети обвинителни пръсти. „Що за майка си ти! Да оставиш детето си!“ – крещял в един глас светът.  С времето същият този свят издълбал в стомаха й своята малка язвичка от съмнения. Можела ли да се успокои някога женската й душа, че въпреки всичко бе постъпила правилно? Минали са толкова години оттогава. Навярно майка ми вече е превъзмогнала грозните нападки, но аз искам да й кажа. Всичко си е заслужавало, майко. Аз съм твоето потвърждение. С невъзможната си саможертва, с решението си да ме повериш в ръцете на баща ми, всъщност ти ме положи още по-близо до сърцето си. Не допусна връзката ни да се разнищи от егоизъм или неразбиране. Ти прояви мъдрост и изключителна сила. Разбра колко важно е за едно подрастващо момче да открие своята мъжка природа и с това ме спечели завинаги, за цял живот. Превърна се в моя опора и пристан. Много пъти съм си мислел какво би се случило, ако бяхме останали да живеем заедно под един покрив. Аз щях да раста, ала да вървя с някаква смътна, мъглява празнина в себе си. Щях да се бунтувам, щях да се ядосвам, да те нагрубявам без да разбирам защо го правя. Щяха да ме дразнят твоите майчини прегръдки, милувки и глезотии. Щяхме да се караме за това кога и с кого излизам, защо нехая за вида на стаята си, защо слушам музика с „волумето на макс“, защо мириша на цигари или се заключвам, за да гледам голотии и да джиткам игри до късно. Щяхме да намерим хиляди причини да се дърлим, повярвай ми. Навярно щях да съм като един от многото тийнейджъри, които израстват във вечно недоволство и сръдня, защото искат да станат мъже, ала не знаят как. Може би един ден щях да се запленя по някой авторитет, някой лидер на студентска банда, треньор по айкидо, мастит професор или гуру, в когото щях да виждам това, което ми е липсвало – бащино признание. Бащата, който внася ред в живота на момчето, мъжът, който може да го оцени и да му припомни неща, за които природата му е нашепвала още от първия ден на неговата поява. Едно със сигурност знам. Аз съм човекът, който съм в момента благодарение на твоята майчина любов и всеотдайност. Нищо нямаше да е същото, ако не беше изрекла онези думи в онзи есенен ден.

***

Седя пред компютъра и пиша тези редове, когато пред мен профучава стрела, придружена от боен вик. Алекси, скрит зад маска на супергерой, търчи срещу мен, стиснал мухобойка за меч. Скоквам набързо, грабвам оръжието си и инстинктивно отмествам всички потенциални жертви на Алексиевия гняв като лаптопа, простора и ютията. Накрая заемам поза, с която да поема очаквания удар. При челния сблъсък се тръшвам на земята. Следва въргал – порой от юмручета, ритници, възглавници. В едно от премятанията Алекси джаска носа си в пода. Тутакси надава бурията с типичните за такива случаи витиевати октави. Аз го гушвам и му казвам:

- Гледай аз къде се ударих – и се стискам за чатала, защото знам, че ще привлече вниманието му – Ударих пишата?

Той спира да плаче и ме гледа заинтригувано.

- Ей така! Търкулнах се, когато – тряс! –  паднах право върху кеглата. Ама нищо, сега ще стана по-голям. Нали знаеш, като се ударим някъде, ставаме по-силни и по-бързо ни растат мускулчетата.

Това вече му връща настроението.

- И аз ще стана ей толкова голям? – възкликва Алекси и вдига ръчички към тавана.

- Я да видим дали не си качил вече един сант? – с това окончателно финтирам желанието му за рев. Алекси тутакси отива до гардероба и долепва глава към изрисуваните чертици – О, да, пораснал си с още ей толкова! – казвам аз и му показвам върха на нокътя си, което в неговите очи е равнозначно на космически напредък.

В този момент чуваме зова на мама. Подканва ни с онова нежно гласче, което струи от доволната от своите готварски умения съпруга. „Добра игра беше“ – казва Алекси и ми подава дланта си. Двамата си стискаме ръцете и той се отправя към кухнята. „Наистина, добра игра“ – казвам си наум и поемам след него.

*Николай Янков е индолог, съавтор на "Прах в нозете" и "Химикал, шоколад и две рупии", съпруг на прекрасната Елена и баща на тригодишния палавник Алекси.

Препоръчваме ви още:

Бащи и синове

Младите лъвове

Типове татковци

Децата нямат нужда от индивидуален подход, а от човешко отношение

Много родители търсят частни учители, защото учебната програма не се съобразява с индивидуалните особености на децата. Един педагог, учител по английски и автор, обяснява, защо индивидуалният подход няма да помогне на детето да се учи по-добре. За разлика от персоналния. Да, оказва се, че има разлика между тях.

Влизате в час. Пред вас са 20 или 30 абсолютно различни характера със своите особености и способности. Гледат ви с досада, умора, тъга, безразличие или с умерен интерес. Някой го боли стомахът и не може да се съсредоточи върху текста. А момичетата от първия чин непрекъснато се състезават помежду си, едното винаги изостава и преживява сериозно загубите.

Учителят диктува общите правила и задачи: отворете, прочетете, запишете, отговорете. Оценките се поставят по същия начин – с единни критерии за всички. Няма значение, че някой по някакви причини не е успял да изпълни задачите си или усвоява информацията по-бавно от останалите. Никой не се вълнува от това, ученикът трябва да догонва останалите сам. И от този неефективен подход произтича друг. Още по-вреден.

Да си представим, че 20 ученици са разпределени по един в клас, до всеки от тях е застанал по един учител и на всички са дали една и съща задача. Да назовем този подход „ефективно индивидуално обучение“. Така всъщност постъпват родителите, когато по всеки предмет наемат отделен педагог и организират на детето си училище нон стоп. След като на детето е отделено 20 пъти повече внимание, значи и материалът трябва да е 20 пъти по-добре усвоен. Не е ли така?

Не съвсем.
Обучението не е маса-учебник-учител-задачи. Това е възможност да се анализира, обсъжда, да се търсят решения на проблемите на практика, да споделиш своите идеи и да работиш с останалите. Това не може да бъде постигнато със самостоятелна работа нито в училище, нито с частен учител.

По какво се различава персоналният от индивидуалния подход?

Двата метода имат известни сходства, но персоналният подход, за разлика от индивидуалния, все още е неразбираем за мнозина. Персонален подход означава да си внимателен, грижовен, съпричастен.

Това е, когато някой в детската градина не яде месо, ти го знаеш и се стараеш в кухнята да не забравят това. Друг има непоносимост към лактозата и ти следиш да не стане грешка с храната, която му се поднася.

Или когато учителят подрежда учениците по чиновете не по номера или по принципа „кой с кого не приказва“, а според особеностите на ръста и зрението им.

Когато при неизпълнено или невярно домашно, не се поставя просто една суха двойка, а се дава възможност да опиташ с друго решение; когато ти обяснят къде си сбъркал, да получиш възможност да опиташ отново и да го направиш както трябва.

Когато след сбиване в училище не викат родителите ти, а обсъждат с теб случилото се.

Когато учебната програма не е безлична и обща, а се предлага на всеки ученик в съответствие със способностите и характера му, без натиск и ограничения.

За това не са нужни големи бюджети, скъпоструващи ремонти на материалната база, високотехнологични паралелки. Достатъчно е да видиш човека във всяко дете, да го свалиш от конвейера за обезверени ученици, които не могат да разберат какъв е смисълът от годините прекарани в учебното заведение и накъде да тръгнат след това.

Нужни ли са например 20 нови учебни програми в съвременното училище? Това не е индивидуален пакет учебници, методики и задачи за всеки от класа, което е неосъществимо на практика.

По-лесно и ефективна ще е само с три фрази, които си струва да бъдат произнасяни от учителите по-често:

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна.

********************

Препоръчваме ви още:

Учителка с решение срещу агресията

Целуни ръка

Отговорът на една учителка