Автор: Ния Йотова

Съзряването и след това възрастта идват първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7“а“ клас-  ние си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат млади дами на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица, а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета. Знам, знам - започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа  с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След  час хвърляне във вълните, Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам Мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо  му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце.  Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът  ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо  от своя страна, пусна този поглед към нас с баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия! Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.  Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20 годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция! – минава някак си небрежно през главата ми.

Под булото на ревността

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство, с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

-Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! От къде на къде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми, и отгоре на всичкото го представя като „батко“. Светкавичната ми асоциация като чуя „Батко“ е за свалка. „Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно - "Я елате, пиленца, при батко". Но освен това, сещам се, че преди да, така да се каже, „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „бат' Ем4о“.Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно поведение на приятелката ми Мария......Ама тази Мария вярно какви ги върши -  отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си  казва тихичко "бат'Ем4о о6те го бива в игри4ките"!

Разярено  се обръщам на другата страна към Мария. Ако й е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат' 4ефо ( нейния си мъж и стар авер на Бат'Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен представител на „батковците“

-Алекс, запознай се с батко Вальо! - Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

-Ти 2008-ма година ли си? – пита Алекс, подавайки си ръката.

- 2007-ма съм роден – изревава мутирало Вальо.

-Еййй, ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2008ма.– Алекс  изчезва в мрака, оставяйки след себе си  облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно "въпреки това малък си за мен". Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20. Мария, която е приятелка на майка ѝ,  ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2010 г Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа, с кофичката и лопатката на батко Вальо“. Емо ме сръчква - "Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си".

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава -) „женички“ на 40-тина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „ами ние с теб сме с еднакви дупета“. Признавам си, тогава си казвах-когато стана на 40, няма да съм като тези - аз ще остарея с достойнство. Във въображението си се виждах като една достолепна 40 годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 40 не правя нито едно от тези четири неща.  Но за сметка на това  правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като  „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си ( чудя се защо - предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли). Сега пък се притесних от 12-годишно дете!

Сетих се за  моята домашна помощница, 75-годишната рускиня Оксана. Тя не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми, защото е в мир със себе си. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден,  защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“. В търсене на съвременник на Хан Аспарух, който да свидетелства от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

-Окси, а ти била ли си приятелка на Хан Аспарух? Ако си го познавала - помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах. Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на Хан Аспарух….

-Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с Ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз й се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на Хан Аспарух“. И ако „Приятелката на Хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана "приятелка на хан Аспарух".  Защото това е да остаряваш с достойнство…. всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се - исках да кажа - това е да живееш с достойнство.

Още от Ния:

Лечение с чесън

Автор: Валентина Вълчева

В живота на една тираджийска съпруга неизменно идва моментът, в който трябва да „отскочи” до някой съседен или не много съседен град, откъдето да прибере главата на семейството след поредния успешно завършен курс. В моя живот – тоже.

Случва се в зората на корона-кризата, т.е. ранна пролет.

-  Мило, можеш ли да дойдеш до Лом да ме прибереш? Пътувам натам с един колега, ама той чак утре ще товари и няма да може да ме хвърли до Видин.

Видин – Лом са петдесетина километра, ама аз пък не съм точно пример за талантлив шофьор. Компенсирам обаче с амбиция, така че…

-  Няма проблем. Къде точно да те търся?

-  Като стигнеш до града, звънни да те ориентирам! Имаш ли достатъчно нафта?

-  Ми… на една чертичка е.

Не ми се смейте, де! Аз съм библиотекарка, не професионален шофьор. Като ме питат каква кола карам, обикновено първосигнално отговарям „Сива!”.

- Значи ще ти стигне дотук. Ще заредим като ме вземеш.

-  Абе няма да ми стигне. Трябва ми достатъчно нафта и за да се загубя.

-  Е, как ще се загубиш в Лом, бе?! Това е тъпо.

О, мило… Не ме познаваш значи. Аз мога!!! Аз МНОГО мога, когато нещо има вариант да се обърка!... Царица съм, дето се вика.

-  Добре де. Зареди за двайсетина лева и идвай! Тъкмо децата ще разгледат Лом.

-  Да бе. То пък има какво да гледат баш в Лом!...

Особено пък в девет и половина вечерта през март. Особено пък в Лом!...

Сега… ако сте от този иначе много живописен крайдунавски град, ще ме прощавате, ама аз там съм била само веднъж. В нощта на 24 срещу 25 декември 1994 г. Пристигнах с последния нощен влак, по погрешка. Иначе пътувах за Видин. И беше снежна буря, преспи до коленете…

Както казах, ако има възможност нещо в едно пътуване да се обърка, задължително ще го объркам. Дори не е необходимо да правя усилие – то просто се случва! Брат ми още преди петнайсет години се е зарекъл, че с мен даже и на кафе няма да излиза. Вие си правете изводите!

Инсталирам децата в колата, връчвам им по един таблет – да си траят, щото лесно губя концентрация, минавам през бензиностанцията и се пускам по трасето.

След цяла вечност треперене, взиране, потене и несигурност, под вещото и търпеливо ръководство на навигацията от телефона, някак си стигам до табелата „Лом”. Направо ш`са пръсна от гордост начи!...

Звъня веднага да получа нова точка и да се похваля.

- Мило, тука съм.

- В Лом ли?

- Е, в Лом де!

-  Ама… сигурна ли си? – пита колебливо.

Направо му чета мислите! Почти е готов да попита нещо от рода на „Ама в ТОЗИ Лом ли?”. Не е като да няма основание.

- Спряла съм до табелата, бе! Накъде да хвана сега?

- Само направо, докато минеш под един голям надлез. Отбивката е веднага след надлеза. Качваш се по него, минаваш го, после има едно кръгово. Излизаш от първия изход на кръговото, който видиш – там съм. Колегата е спрял до една метална ограда, ще ни видиш.

Значи… Като казваш „първия изход, който видиш”… да знаеш, че не се знае колко и кой точно изход първо ще видя, без значение колко са официалните такива, ама от мен да мине – не го правя на въпрос.

В мен пропълзяват грозни предчувствия, но си мълча. Значи… ако има какво да объркам, ей тука ще е! Просто няма начин да мине без приключенски елемент. Това няма да съм аз!

Шофьорски неволи - част първа

Стискам зъби и пак потеглям.

И карам.

И карам…

И карам!!!...

След около петнайсетина минути ми се струва, че нещо не е наред.

След още три-четири вече съм сигурна, че нещо не е наред.

Абе тоя Лом колко е голям всъщност?... За двайсет минути дори от Видин ще съм излязла на поне пет километра по Е-79.

Спирам и пак звъня.

- Абе, мило, Лом голям град ли е?

- Ми не, що?...

- Щото май някак си съм излязла от него, а не съм разбрала.

- Не думай!

Не избухва в смях сигурно само защото не иска да ми уронва репутацията пред колегата си. Той много държи на репутацията ми!

В свое оправдание ще кажа само, че и баща ми преди години веднъж цяла нощ пътувал в посока Видин, а на сутринта осъмнал пред табела „Тутракан – 10 км”, така че… Да обяснявам ли още?...

- Добре де. Не видя ли тъпия надлез? – все още някак си не му се вярва.

- Абе, мило, аз целия Лом съм пропуснала, ти за няк`ъв надлез ме питаш!

Усещам истерията в мен как се готви за абордаж. Явно и той го усеща, защото веднага включва търпеливия тон на учител с двайсетгодишна практика в училище за „трудни” деца.

- Добре, де. Няма значение. Само спокойно! Върни се обратно откъдето си дошла (Ти майтапиш ли се с мене, бе, човек?! Помня ли аз откъде съм дошла?!...), няма как да го объркаш тоя път. (Айде, бе! Аз не града, не държавата, ами планетата май съм объркала в някакъв момент...) Той си е един май. Качваш се на надлеза, слизаш от него, там има кръгово… В първия изход от кръговото излизаш и съм там. Разбра ли?

- Аз и първия път те разбрах, ама…

- Не се притеснявай, не бързай – ще се справиш!

Ти ше кажеш!...

Обаче както казвам, аз каръщината я боря с налудничава амбиция, така че… задна, обръщам и тръгвам обратно.

И десет минути по-късно пак съм в Лом… предполагам… ама из тия улици не помня да съм минавала, а като да не видях други възможности… Мамка му! Да не би да съм в друг град?...

Вече не съм чак толкова амбициозна. Затова решавам да направя нещо, което на мъжете по принцип няма да им даде гордостта да направят никога в такава ситуация – да питам за пътя! Виждам някаква стоянка за таксита. Спирам и право при първия.

Някак си устоявам на желанието си да питам дали съм в Лом (нещо ми подсказва, че няма да се приеме добре такъв въпрос) и минавам направо към конкретиката. Така и така, някакъв местен надлез търся… Онзи ме гледа подозрително. А представете си ако го бях питала в кой град се намирам всъщност!… Не съм от тука, бе, бате. Не ти искам оборота, нито бъбрек, не се вълнувай!... Надлез, след него кръгово? Нещо да ти говори?... А, да. Изведнъж погледът му просветва, аз си поемам дъх и получавам точни указания. Надолу по тая улица, после първия завой надясно и по-надолу е надлеза…

Ма ти… такова… сигурен ли си?... Щото аз не помня да съм минавала оттам… Пак започва да гледа подозрително.

Добре бе! Не се вълнувай! Мерси и чаЛ!

Обратен завой на непозволено място… (Учудени има ли? Яд ме е и съм под стрес)… Първия завой надясно и започвам, дето се вика, да се влача по задник по пътя. Тоя път няма да го пропусна тоя проклет надлез.

И… voilá! Ето го! Толкова е голям, че ме хваща срам от мен си. Не знам как съм го пропуснала, но съм сигурна, че преди петнайсетина минути го нямаше тука. Качвам се по него и…

Сини буркани, полицейска сирена да спра… Няма начин да е за друг, щото само аз съм на пътя.

За пръв път ме спира полиция. Свалям стъклото… едно младо и симпатично полицайче ми се представя… И в тоя момент Престолонаследник №1, който се е предозирал с разни неподходящи анимацийки, пита притеснено:

-  Мамо, сега ще те арестуват ли?

И двамата с полицайчето млъкваме и се споглеждаме все едно току-що сме се изненадали голи един друг.

- Няма, бе, маме. Защо да ме арестува!...

- Госпожо, знаете ли защо Ви спрях?

- Ами...

Нямам винетка, мамка му! Просветва ми внезапно. Май и преглед. Не съм сигурна и за застраховката… Данъците обаче съм си платила.

- Не?... – вадя най-невинната си физиономия.

- Левият Ви фар не свети.

- Моля?

Дори не ми се налага да симулирам изумление. Най-малко пък това съм очаквала.

- Може ли да видя документите Ви?

Подавам му цялото тесте – книжка, талон на книжката, талон на колата, талон на другите две коли, които не са в движение от три-четири години, лична карта, дебитна карта, карта за клуб Виваком, снимки на децата, три хербаризирани четирилистни детелинки, няколко визитки… Той не дава вид да е изненадан. Вади това, което му трябва, връща ми останалото, чете, чуди се сигурно дали не съм опасна…

В крайна сметка явно решава да ми гласува доверие (или просто да се отърве от мен преди да съм избухнала в сълзи и да не знае какво да ме прави), връща ми документите и пита:

- Накъде пътувате?

- Надлеза, кръговото, първата отбивка – изстрелвам.

Опасенията в погледа му се сгъстяват с една идея.

- Не сте от Лом, а?

Навремето в Лом имаше лудница. Местните сигурно са свикнали да разпознават симптомите…

- Не, от Видин съм. Идвам само да прибера мъжа си. Той ме чака долу.

- Добре. След надлеза има бензиностанция. Там можете да си купите крушка за фара и да го оправите. Ще се справите ли?

Е, ако успея и на един надлез да се объркам, ще изненадам вече дори себе си, вѐрвай ми, човече!...

Вземаме си сбогом със симпатягата и тръгвам. Направо се учудих, че не тръгнаха след мен, за да видят дали няма да свърша някоя дивотия.

Сега сигурно ще шокирам някого, но… повече нищо не обърках. Слязох от надлеза, кръговото НЕ го минах напряко, а както си трябва, даже улучих точната отбивка. Е, подминах камиона, та се наложи мъжът ми да звъни да ме пита накъде съм хванала и защо го подминавам, но това не се брои, нали?...

И… да. Фарът се оправи с един добре премерен удар в бронята. Сигурно се беше разместило нещо, когато прегазих островчето на отбивката при Добри дол. А от бензиностанцията си купих винетка.

На излизане от нея мъжът ми ме поглежда и пита:

- Искаш ли ти да караш до Видин?

- Искаш ли да разгледаш Тутракан утре на разсъмване?

Още от Валентина:

Аз, домакинята

От днес влиза в сила заповедта на здравния министър за задължително носене на маски и на открито. Съгласно нея маската е задължителна и на открити обществени места, но само при струпване на хора и невъзможност за дистанция. Тя може да бъде заменена с друго средство, покриващо носа и устата като кърпа, шал или шлем. 

Децата до 6-годишна възраст не е нужно да носят маски на открито. 

Дистанцията е ключова за носенето на маска - ако ходите сам, ако се разхождате в парка, ако си разхождате кучето  - няма да носите маска. Но, ако няма 1,5 м. от друго лице - маската е задължителна, за да се пазим един друг, заяви доц. Ангел Кунчев.

Повторното задължаване за носене маски и на открито предизвика много спорове дори и сред експертите. Според д-р Сергей Иванов няма нито едно научно доказателство/публикация, че носенето на хирургични и платнени маски на открито предпазва от коронавируси: Ако болен от грип и неговите здрави близки носят една седмица маски вкъщи, то това намалява с около 20% вероятността да се заразят. Ако маска носи само болният, или само здравите роднини, дори и този мизерен положителен резултат не се наблюдава.

Отговорът на Радомир Славчов, учен-специалист, преподавател по физикохимия, разделителни процеси, аерозоли и филтриране в Софийския университет, в университета в Кеймбридж и в университета Кралица Мери във Великобритания е в противоположния полюс. Ето какво е неговото обяснение за ползата от носенето на маски: В среда с нисък вирусен товар вирусът ще достига белия ви дроб веднъж на сто вдишвания, например. При 20 вдишвания на минута ще трябва да останете в магазина средно статистически пет минути, за да се заразите. Е, ето тук идва ползата от маската. С маска с техническа характеристика N95 ще се окаже, че вместо 100 вдишвания, ще трябват двадесет пъти повече, за да се разболеете (2000 вдишвания, 1 час в магазина). А ако всички в магазина, включително болните, са съвестни и носят маски, това ще доведе до допълнителен положителен ефект – през маската на болните ще преминава само 1/20 от вирусите и концентрацията на вирус във въздуха ще падне двадесетократно. С маски с N95, ако се използват правилно ( а не под носа), имат потенциала да намалят броя заразени в магазина и автобуса четиристотин пъти. Така вдишванията до сериозен риск от заболяване ще отидат на 40 000 и ще трябва да прекарате цяло денонощие в магазина, за да се заразите.

Че мерките са създадени за хората показват и примерите от други държави по света:

Нина Любенова, Великобритания

Изискване за маски няма само в началните училище. Всички останали трябва да носят такава в общите помещения и докато седнат на чина си. Проблемът обаче с повишените случаи идва именно от горните класове и от студентите, които стриктно спазват всичко в сградата на учебното заведение, но след това са на тумби, без маски, купони... Масово по училищата тези паралелки са в изолация, а трите университета при нас минаха на дистанционно обучение заради няколкостотин случая в рамките на дни.

Ако имаш симптоми, задължително се тестваш. Или по пощата получаваш тест, или отиваш на drive through тестване. Второто е по-бързо. На следващия ден вече имаш резултат.

Всички в пряк контакт с болния веднага се изолират до излизане на резултата. Ако е отрицателен - връщат се към стария начин на живот. Ако е положителен, болният се изолира за 10 дни или до възстановяването му при по-тежките случаи, а всички били в пряк контакт с него - за 14 дни.

Помощ има за всички без значение на трудов договор ли са, самонаети лица или безработни. Схемата furloug е до края на този месец, а след това ще е на местно ниво по региони и засегнати сектори.

Друг е въпросът, че много самонаети укриваха данъци и получиха помощ на база декларираното за предходна година и сега негодуват и някой друг им е крив.

Срещите за 6 човека са районна мярка. Имаме 3-степенна система. Аз съм в един от най-засегнатите райони заради многото бройки от студентите и при нас може среща до 6 човека на открито и с дистанция. Ще изровя едни табла, които правят с информация за мерките и ще ти ги пусна, ако ти е интересно. Правилата са ясни.

Като говорят за локдаун тук, няма нищо общо с нашите представи за това. Животът си тече с някои ограничения. Бизнесите и въобще всички се нагодиха към правилата и е много спокойно и приятно навсякъде, както и по-организирано от всякога.

Позволява се събиране на домакинства под т.нар. Support bubble. Но трябва да е строго определен. Това са хора, имащи нужда от помощ, включително семейства с малки деца, на които бабите помагат.

Ваксините са безплатни само за рисковите групи. Заплащат се 12£. Но от няколко седмици има недостиг и е невъзможно да се поставят по желание.

 Има достъп до медицински услуги. Просто смениха системата. Много неща минаха онлайн, с телефонни консултации и само при нужда се ходи лично. Аз вчера се обадих и след 2 седмици ще годя за кръвни изследвания, защото не са спешни, а профилактични. За който има нужда, помощ и достъп до медици има. Само трябва да се запознае с новата система.

И нали нашето семейство сме книжни плъхове, направиха всички карти за библиотеката да са с достъп до електронните и аудио книгите. Влиза се с номера на картата и паролата е датата ти за раждане. Качват постоянно всякакви заглавия за читатели/слушатели от 0 до 100 години.

Юлияна Антонова, Япония, автор на "Моши моши, Япония" и "Уки уки, Япония"

Мили приятели, носенето на маски в Япония по време (и преди също) на коронавируса никога, в нито един момент не е било и не е задължително!
Няма глоби за неносене.
Никой полицай няма право да спре някого и да му търси обяснение, защо е без маска. Няма предупреждения, остри думи, наставления... Няма такова нещо!
Но... над 97% навън и в помещения СМЕ с маски. Вчера се върнах от Вакаяма. 100% всички с маски! Не срещнах поне един японец без маска! Видях двама местни, които си обираха последните останали райски ябълки от две съседни дръвчета. Смееха се и си говореха през маски. Разстоянието между тях около метър и половина. Да, на открито, разбира се.

Когато хората са с маски не допускат някои страничен, било пешеходец, клиент, пациент, шофьор и пр. да му се причини чувство на дискомфорт, на уплах, защото на теб ти е добре да си без маска. Няма нужда “той” да си помисли, докато те гледа, че си без маска: “ами ако...”. Тоест, важно е всеки да не бъде излишно под напрежение.

В Токио и в повечето места от архипелага (над 6000 острова) времето през лятото не е леко. Горещо, влажно е. Имат си и дума - “мушиацуи”. Никой не се и замисли това лято, белязано с Ковид -19, да е без маска. Доколкото може, спазва се винаги и дистанция. А ръце се мият и дезинфекцират по десетки пъти на ден - колкото пъти влезеш и излезеш от магазин или затворено пространство.

В края на август много деца започнаха училище.
И Джейми ходи - на 8 октомври стана на 6 годинки. Той си носи в сакчето всеки ден маска. Тази, с която тръгва на училище е до обяд. След като се наобядва, изхвърля я и слага чиста. С маски децата са в часовете и в междучасията. С маски идват. С маски се прибират. Учителите също. Изобщо никой не коментира негативно, няма “ах-и-ох или да недоволства. Ако реши преподавател или родител, детето му да е без маска, няма да настъпи трагедия. Може да бъде в клас. Но знаят, че така за всички и за всеки поотделно е по-добре - с маски!
Казвам на Джейми: “Ще ви снимам училището и всички вас с тези маски и ще пратя на приятелките си снимки”.
Джейми ме поглежда и казва: “Защо? Техните маски са по-различни от нашите ли?”
“Не, казвам, не искат да носят” и Джейми, докато отива да си налее чаша вода, чувам го да казва:
“Виж, ти?!
И за него разговорът приключи. А аз си мисля, сега ще ми напише някой, че “те така са си свикнали ЦЕЛ живот - със земетресения, тайфуни и маски. Ами не са. И не сме!

Можете да прочетете още много лични впечатления за десетки страни по света на страницата ми, където над 300 българи споделиха как е положението там, където живеят.

Още по темата:
Как правилно да използваме маските

От четвъртък (22-ри октомври) носенето на маски и на открито става отново задължително. Това обяви на извънреден брифинг здравният министър Костадин Ангелов. Мярката се въвежда заради нарастващия брой заразени - за последното денонощие те преминаха 1000 души, и ще остане в сила до края на месец ноември. Носенето на маски на открито бе въведено и в други страни по света през последната седмица.

От четвъртък карантината официално ще бъде намалена от 14 на 10 дни.  

И през тази седмица продължават масовите проверки за носене на маски в търговските обекти, обществените места и транспорта. Полицаите освен предупреждения ще съставят актове, а глобите са по 300 лева.

 Ето съветите на UNICEF за правилното използване на защитни маски:

За какво да внимавам, когато избирам маска за децата си?

Много маски са оразмерени за възрастни и не прилягат добре на деца. Ако купувате маска, изберете такава, която да е по мярка на детето ви. Независимо дали купувате или сами изработвате маски за децата си, проверете дали покриват устата, носа и брадичката им, дали имат пролуки отстрани или пречат на зрението им. Убедете се, че детето диша спокойно в маската, докато ходи с бърза крачка или говори.

Как да почистваме текстилна маска

Изпирайте текстилните маски със сапун или перилен препарат, за предпочитане в гореща вода (поне 60 градуса по Целзий) минимум веднъж на ден. При машинно пране поставяйте пералнята на най-високата температура за съответния вид плат. При ръчно пране използвайте гореща сапунена вода. След изпиране оставете маската да изсъхне напълно, преди да я ползвате отново. Съхранявайте маската в чиста торбичка.

Как да носим правилно маската

Правилното поставяне, сваляне и съхранение на маската е важно за опазване на вашето здраве и здравето на околните. Упражнявайте се в спазване на този списък от правила със семейството си, докато ви стане навик.

Когато си слагате маска

• Преди да си сложите маската, винаги измивайте ръцете си със сапун и вода. 
• Погрижете се маската да е винаги чиста. Проверете я за разкъсвания и дупки. Не носете маска, която е мръсна или повредена.
• Поставете маската така, че да покрива плътно устата, носа и брадичката ви, без да оставя пролуки отстрани.
• Проверете дали дишате спокойно.

Докато носите маска

• Сменяйте маската, когато се измърси или овлажни.
• Не смъквайте маската под носа и брадичката си, не я вдигайте на челото – за да бъде ефективна, тя трябва да покрива носа, устата и брадичката ви.
• Не пипайте маската, докато е на лицето ви.

Съвет: Ако вие и семейството ви планирате да сваляте маските и после да ги ползвате повторно в течение на деня, носете със себе си чисти торбички за многократно ползване, в които да ги съхранявате. Използвайте отделна торбичка за всяка маска в семейството си. Когато поставяте или вадите маската от торбичката, хващайте я за ластичните примки или връзки (без да докосвате повърхността на маската), за да избегнете евентуално замърсяване. Не забравяйте да измиете ръцете си, преди да си я сложите.

Когато сваляте маската

• Измийте си ръцете, преди да свалите маската.
• Свалете я, като я държите за ластичните примки или връзки. Избягвайте да докосвате предната ѝ част.
• Измийте ръцете си, след като сте свалили маската.
• Текстилните маски трябва да се перат след всяко ползване.
• Медицинските маски са еднократни и трябва да се изхвърлят в затворена кофа за смет.

6 често срещани грешки, които да избягваме

Отляво надясно:

• Не я смъквайте под носа
• Не оставяйте брадичката непокрита
• Не я смъквайте под брадичката
• Не докосвайте маската, докато е на лицето ви
• Не носете маската хлабаво
• Не носете мръсна, повредена или влажна маска.

Източници: БНР, UNICEF

Още по темата:

COVID-19: Последствия и превенция

 На 23 октомври Музеят на хумора и сатирата представя Карикатурен салон 2020  - традиционно есенно събитие с фокус върху карикатурата. Той включва три изложби с над 280 творби – 45. Национална изложба на карикатурата  и самостоятелните юбилейни изложби на карикатуристите Любомир Михайлов и Светлин Стефанов. Вернисажът ще започне в 18:00 часа в зала 5. Изложбите могат да бъдат разгледани до края на януари 2021. За първи път официалното откриване и награждаване на Националната изложба на карикатурата ще е в Габрово.

Пандемия по време на Карикатура би било добро заглавие за житието на 45-тата Национална изложба на карикатурата, но по-скоро е обратното. От Първоаприлски най-големият форум на ироничната графика мутира в Късноесенен, но за сметка на това напълно дезинфекциран, дистанциран (204 км) и дисциплиниран, т.е. маскиран, се появи изненадващо за първи път на официална церемония по награждаване в Музея на хумора и сатирата в Габрово. 

Съюзът на българските художници съвместно с домакина-музей в Габрово, напук на Ковида, по формула 20 20, организира по една антивирусна система 38 български карикатуристи със 145 ПиСиаР творби в залите на култовата сграда. Шестчленно жури, съставено от водещи художници и специалисти оцени работата на повечето от активните българските карикатуристи, изпратили свои творби за форума.  По традиция във вечерта на откриването, ще бъдат връчени и осем отличия, които са: голяма награда на СБХ, награда на секция  "Карикатура", награда на Столична община на името на Доню Донев, награда на Музея на хумора и сатирата, приз "Хриле и копита", награда на клуб „Жарава“, Община Кубрат, награда на Български Червен кръст, диплом „Хонорис Меншън“. 

В рамките на 45. Национална изложба на карикатурата Музеят на хумора и сатирата и секция „Карикатура“ на СБХ отдават специална почит към четирима големи карикатуристи, които вече не са сред нас – Велин Андреев, Иван Кутузов – Кути, Стоян Дуков и Фико Фиков, с 25 оригинални творби от колекцията на Музея.

Тази година Любомир Михайлов отбелязва своя 70-ти рожден ден с изложбата  „7:0 за карикатурата“, която включва 50 карикатури.

Любомир Михайлов

Роден на 26 септември 1950 г. в Каварна. Завършва строително инженерство в София и сам се изгражда като художник. Има интереси най-вече в областта на карикатурата, илюстрацията, оформлението на книги, плаката и графичния дизайн.

Работил е като художник в издателство „Техника“, София; в редакциите на алманах „Апропо“, Габрово и в-к „Стършел“; бил е оформител и художник на списание ФЕП (Фантастика, Евристика, Прогностика);  главен художник на детското списание „Дино и Дина“ и списание PC (Пост Скриптум). Автор е на филмови плакати към бившето „Киноразпространение“, Бояна. Нарисувал е стотици корици и илюстрации за почти всички издателства преди 1989 година. Няколко години е редовен сътрудник на списанията Nebelspalter, Eulenspigel и Index on Censorship. Днес рисува детски илюстрация и прави оформление на учебници за издателствата „Просвета“, „Булвест – 2000“, „Анубис“, „Ариадна“, „Абагар“ и други.  

Любомир Михайлов е участвал в изложби на карикатурата, илюстрацията, плаката и графиката в България  и чужбина. Има множество награди, някои от които цени като много престижни.

Показвал е самостоятелни карикатурни изложби в София, Варна, Габрово, Балчик и в Международния конгресен център в Давос – Швейцария.

Член е на СБХ от 1982 година, а  в периода 2005-2015 и председател на секция “Карикатура“ при СБХ

Съвсем наскоро и карикатуристът Светлин Стефанов  навърши 60 години. Публиката ще се наслади на 30 негови карикатури и 30 малки сатирични пластики в изложбата „30 + 30“. 

Светлин Стефанов

Роден през 1960 в Трявна. Завършва дърворезба в родния си град, а по-късно и специалност „Изобразително изкуство“ в Учителския институт в  Дупница.
Рисува карикатури от 1986 година и има над 800 публикации в 52 периодични издания в България, между които „Стършел“, „Антени“, „Стандарт“, „Спектър“, „Смях“ и други.
Участва  в редица международни конкурси за карикатура в Канада, Бразилия, Италия, Германия, Иран, Сърбия, Румъния и България. От 1989 година е редовен участник на Международното биенале в Габрово.
Носител е на премия от конкурса за карикатура в Маростика, Италия; първа награда за карикатура на фестивала „Весели Балкани“, Габрово; втора награда и сребърен плакет от Крагуевац, Сърбия; трета награда от 27-та национална карикатурна изложба на СБХ; наградата на Омбудсмана на Република България от 42-то издание на националната карикатурна изложба  и други. Правил е самостоятелни  изложби в Сърбия, Румъния,  две в Дома на хумора и сатирата и пет в родния си град.
От 2000 година е член е на СБХ, секция „Карикатура“. Има свое ателие за дърворезба и сатирична пластика в Трявна, където работи от 30 години.

На 24 октомври от 11:00 часа ще се проведе детското творческо и образователно ателие "В света на карикатурата".  Негов водещ ще бъде Любомир Михайлов – едно от големите имена в българската карикатура , който ще сподели с малките таланти богатия си опит. 

Вижте също:

Конкурс за детска рисунка "Добрият пример"

Автор: Надя Брайт

Малко разяснение: Според Wikipedia toxic masculinity/токсична мъжественост се използва в академични и медийни дискусии във връзка с определени културни норми, които нанасят вреди на обществото и на самите мъже. Традиционните стереотипи за мъжете като социално доминиращи, заедно със съпътстващи прояви като мизогиния (женомразство) и хомофобия, могат да се считат за „токсични“, отчасти поради промотирането на насилие, включително сексуално и домашно. Социализацията на момчетата в патриархалните общества често нормализира насилието, като например в поговорката „Момчетата са си момчета“ по отношение на тормоза и агресията. Други традиционно мъжки черти като отдаденост на работата, гордост от успеха в спорта и осигуряване на семейното благополучие, не се считат за „токсични“.

Критиците на този термин твърдят, че неговото значение неправилно предразполага към междуполови проблеми и неразбирателства, причинени от присъщи мъжки черти.

Американската Психологическа Асоциация предупреждава, че "традиционната идеология на мъжествеността" поражда негативни ефекти върху психическото и физическото здраве. Мъжете, които се придържат към традиционните културни норми за мъжественост като: поемане на рискове, насилие, доминация, доминиране на работното място, нужда от емоционален контрол, желание за победа и преследване на социален статус, са склонни по-често да изпитват психологически проблеми като: депресия, стрес, проблеми с приемане на собственото тяло, злоупотреба с вещества и недобро функциониране в обществото. Ефектът е по-силен при мъжете, които също така наблягат на „токсичните“ мъжки норми, като прекалено силно доверие в себе си, властване над жените и сексуална развратност.*

По темата: Не искам да влизам в размисли и страсти къде сме ние като общество по отношение на разбирането на този термин и култура. Просто имаме път да извървим, това е. Искам да ви дам моите практични начини да разберете, че си имате работа с токсичен мъж. Статията може да помогне и на някои мъже да опознаят себе си и поведението си. Мисля, че душевно страдание да си такъв мъж, наистина. Представям си живот без свободата да си себе си и в постоянно съобразяване с ужасно напрягащите „норми за мъжественост“ като доста болезнен.

Проблемът е в нашия телевизор

Не забравяйте – говоря от гледна точка на жена, но и мъжете могат да помислят.

1. Ако ти казва, че „уважава жените“. Самият факт, че има нужда да заяви това, означава, че има съмнения в поведението му. Освен това – човешките същества са равни и заслужават равно уважение. Ако заявяваш, че уважаваш някаква обособена група хора, значи приемаш, че си над тях и е възможно и да не ги уважаваш. Чували ли сте някой някога да казва „Уважавам мъжете“?
2. Ако ти казва какви са ролите на единия и на другия пол и очаква да влизаш в тези определения. Ако за този мъж жената трябва да влиза в определен стереотип/роля, да има някаква функция и да „служи“ за нещо в живота му, значи не възприема жената като човешко същество със собствена воля, фантазия, интереси и избор. Възприема я като част от картината, която е нарисувал за живота си. Не знам, дали сме родени и отгледани, за да бъдем част от нечия картина, а не да създаваме картините си заедно.
3. Ако ти казва, че много обича жените и затова прави секс с много от тях. Даже няма да коментирам. Просто не се връзвай. (Ще се учудите колко много жени го приемат за обяснение)
4. Ако понякога те е страх от него. Не е нормално. Няма оправдание (малко беше пийнал/много се ядоса/просто е голям и як). Никога, по никакъв повод не трябва да се чувстваш застрашена от мъжа до себе си. Повтарям – няма оправдание.
5. Ако ти казва, че никога не би ударил жена. Ако не би го направил, нямаше да стигнете до там, да има повод да го казва. Обичайно това са приказки, с които убеждават себе си.
6. Ако често е готов да се сбие. Агресията е нормално човешко проявление. Невъзможността (или нежеланието) тя да се обработва, насочва и овладява са притеснителни признаци. Каква е гаранцията, че утре ти няма да си на мястото на „Оня идиот, който ме засече с колата“?
7. Ако очаква всички да живеят според мнението му. Ако позволяваш това, малко по малко, ще останеш без собствено мнение. Няма да ти е нужно, ако само неговото ще е важно. А щом няма да имаш мнение, за какво ти е да мислиш, чувстваш и мечтаеш?
8. Ако за самочувствието му е важно ти да си по-глупава, по-малко успяла и по-слаба. Ако това е така, значи самочувствието му е фундаментално ранено и никога няма да можеш да му дадеш достатъчно, за да го излекуваш (защото това си е негова работа). Ще слизаш все по-ниско, ще бъдеш все по-нещастна, докато накрая тотално изгубиш уважението си. Партньорът ти трябва да те харесва, да те обича и да те въздига. Всичко друго е опасен сурогат на връзка.
9. Ако той решава как да се възпитават децата ви. Трябва ли да обяснявам какво означава да отнемеш на една жена функцията и ролята на майка и до какво може да доведе това за всички замесени? Това е много лош знак в поведението.
10. Ако той има повече права от теб във връзката ви. Защо? Каква е причината той да може да закъснява, да забравя дати, да е по-уморен от теб, да има нужда от повече време за хобита/приятели? Кое е това, което му дава повече права?
11. Ако смята, че му дължиш нещо, защото се грижи за семейството ви. Всеки нормален човек трябва и се грижи за семейството си. Аз го правя, ти го правиш, милиарди хора го правят. Това не е подвиг, това е нормално човешко задължение. Можем да сме щастливи и благодарни един на друг, можем (и трябва) да се оценяваме взаимно, но нищо не си дължим, заради изпълнение на нормалните си човешки дейности на зрели хора.
12. Ако ти показва недостатъците ти и те кара да се чувстваш неспособна/непригодна. Виж пак т. 8. Повтарям се, защото е важно. Хубаво е да имаш предвид, че невинаги това се казва директно. Понякога просто малко по малко ти показва как във всяка ситуация ти си сгрешила, ти не си се справила и като цяло – проблемът е в теб.
13. Ако изразява любовта си основно с материални придобивки. Всички обичаме материални неща и е хубаво да ги има. Но когато са основно изразно средство, дава повод да се замислим, дали имаме човешка връзка с партньора си или сме актив, който той поддържа. Защото към активите никой не се привързва много...
14. Ако определяш дните и живота си, спрямо това какво той одобрява или не одобрява. Разбира се, партньорството включва съобразяване. Но ако губиш идентичността си, ако не можеш да мислиш свободно за желанията си, ако се притесняваш от себе си и това, което искаш – това не е среда, в която се расте. Това е среда, в която се линее.

Много, много често гореописаните неща не се случват ясно и видимо. Развиват се с месеци и години, развиват се в наглед безпроблемни връзки или в които проблемите са уж другаде.  Има много „свестни мъже“, които „се грижат“ за жените си, но всъщност изграждат връзки по описания вреден начин. Има много умни и успели мъже, които чувстват нужда да потискат жената до себе си. Невинаги това се случва осъзнато, понякога мъжете носят неразкрити и от тях демони.

Просто ми се иска да сме осъзнати в избора си и да не правим компромиси с неща, които могат да ни увредят като личности. В такава връзка, може да забравиш коя наистина си, какво искаш и можеш и да повярваш, че не струваш нищо. А оттам пътят е труден.

Ще завърша с цитат от иначе много свестен мъж, при това – нещо като гений (казвам го без грам ирония):

„Ти не разбра ли, че аз не мога да бъда с умна жена?!“

* Горните обяснения са свободен превод от авторката, може да прочетете повече в оригинал тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Toxic_masculinity 

Още от Надя:

Типовете мъже

Автор: Кристина Йовчева

Днес чантата му беше по-пълна от обикновено. И работата при сортирането продължи повече от обичайното. Два пъти на ден по около половин час му беше необходимо, за да ги раздели по райони, да ги подреди според последователността в маршрута си. После ги подреждаше грижливо в чантата и потегляше из квартала. Днес обаче, а и вчера, че и предишния ден бяха повече на брой, губеше време първо в разчитането - взираше се дълго, гадаеше буквите понякога, а после се бавеше и в подреждането. Това никак не му тежеше, дори напротив - напоследък му липсваше точно тази част от работата и точно сега го вършеше с истинска наслада. Въобще не разбираше обаче каква е причината - не беше Коледа, не беше Баба Марта, не беше и друг празник. То не, че по празниците вече се случваше нещо кой знае колко различно, но все пак тогава работата беше повечко. А сега не знаеше защо.

От незнайно вече колко години я вършеше тая работа. Започна я, защото никъде другаде не го искаха - акълът му не беше много, макар и да беше завършил гимназия. Кротък беше, трудолюбив. Но понякога имаше дни, в които сякаш някой друг живееше в него и тогава минувачите, с които се разминаваше, отбягваха погледа му. Малко припряно бързаха да се разминат с него, може би защото говореше тихо на себе си или съвсем гласно водеше разговори с някакви хора в главата си, понякога ръкомахаше. Не, не беше луд, просто малко беше...така...не съвсем с всичкия си. Поне така чуваше да говорят зад гърба му. Но жена му - да, беше женен за една прелестна бледа жена, мъничка и нежна като статуетка - го обичаше безумно и твърдеше, че е най-хубавият мъж в света и че обожава да се потапя в синевата на очите му. Тя се грижеше да е винаги спретнат, с искрящи от чистота дрехи, изгладени съвършено. Ако хората не го избягваха, а се заглеждаха по-внимателно във външния му вид, всъщност щяха да видят един симпатичен мъж, с невероятно сини очи - благи и спокойни, миришещ винаги на хубав парфюм, с чиста риза, с блещукаща халка на пръста, със спотаена, малко тъжна усмивка, приведен на една страна от тежка чанта. Кварталният пощальон.

Вече наистина не помнеше откога я върши тая работа. В началото му беше досадна, а му беше трудно да запомни адресите. После обаче започна да харесва гледката на белите лавини от пликове, които се изсипваха от чувалите, пристигнали за разпределение в кварталната пощенска станция. Други времена бяха. Хората изпращаха писма редовно. Чантата тежеше всеки ден. Той я пълнеше с трепет и очакваше с нетърпение да тръгне из квартала, за да предаде пратките. Не беше просто пощальон. Хората май не разбираха, че да си вестоносец е нещо много повече и че преживяваш по свой начин разнасянето на пощата. Имаше чувството, че пликовете в чантата му носеха свои души, че му говорят със своите си гласове. На страниците им се редяха скрити истории, които той не познаваше, дори не опитваше да разгадае, но сякаш долавяше шепота им с чувствителната си душа. Имаше писма, които туптяха като сърца, от тях се излъчваше любов, надежда, сила, копнеж, страст - тях най-много ги обичаше. Те почти пареха под пръстите му. Пускаше ги в чантата, усещаше топлината им дори през кожените ѝ стени и имаше чувството, че му дават криле. С такъв товар обикаляше района за нула време. Минувачите го гледаха учудено, защото той се усмихваше щастливо и почти тичаше, понеже копнееше да види лицата на хората, когато им подава писмата лично. Обожаваше да подаде плика, отсреща ръката да го поеме предпазливо или пък напротив - да го грабне трескаво, да види как очите присвито разчитат името на подателя, а после се уголемяват от възторг и бързат да отпратят преносителя, за да останат насаме със съкровището си. Ала много рядко имаше тази чудна възможност - домовете на хората вече бяха затворени, налагаше се да оставя пратките в студените пощенски кутии със зейнали процепи. Никога не знаеше дали пликовете ще стигнат до когото трябва и се тревожеше, че тези туптящи сърца, тези думи, които почти прогаряха пликовете, може да попаднат в капана на кутиите, да не бъдат извадени и да си угаснат там.

Имаше и други писма. Те тежаха повече, макар да не бяха по-големи. Тях той пускаше със страх в чантата, защото знаеше какво ще се случи - с тях крачеше бавно, дърпаха го назад, угнетяваха го. От листовете на писмата сякаш се протягаха пипала, отровни езици, бодливи стъбла, които изпълзяваха от хартията, извън чантата, плъзваха по ръката му и сякаш сграбчваха сърцето и главата му. Какви ли думи, какви ли зли мисли се криеха в тези писма, често се питаше той, та така го смущаваха и го караха да си говори сам на глас и да стряска тези, които го срещаха по пътя. Хората май не разбираха, че демоните, с които се бори, бяха стигнали до него от непремерените им думи и от злъчта, която изливаха те самите върху хартията, че от тях страдаше той, от тях се обвиваше в лед или пък в адски пожар.

В последните месеци работата му стана още по-трудна. Пликовете, които разнасяше, казаха, криели опасност - по хартията се пренасяло нещо си. Трябваше да работи с ръкавици. Ха! Никой по-добре от него не знаеше, че съдържанието на писмата можеше да е далеч по-отровно от опаковката. Разнасянето на пощата стана надпревара с опасността - да не пипаш много-много пликовете, да избягваш хората, да не посещаваш домовете, да не докосваш кутиите и дори - какъв кошмар - дори да се надяваш да няма много пратки в станцията. Трудно преживя тези месеци, не искаше да повярва, че отсега нататък ще е все така.

Късче обич

Днес обаче чантата беше различна. И вчера, и завчера. Не помнеше откога не е прибирал толкова много пликове, но не от онези с прозорчетата, напечатани на машина, които той намираше за бездушни и които, като ги разнасяше, сякаш чуваше барабанене на клавиатура и нищо повече. Те нямаха собствени гласове, а имената, които стояха в прозорчетата, му изглеждаха като затворници в килия, надничащи през решетките. Тези писма днес бяха различни. Изписани на ръка, в цветни пликове, в различни размери. Женски почерци, сложни плетеници от букви и страст, истинско изкуство беше да ги разбереш. Наложи се да ги разчита дълго, но пък се забавляваше да разглежда криволиците и ченгелчетата - едно вече позабравено удоволствие. Някои пликове бяха тънички, други дебели, от някои сякаш се разнасяше ухание - като че ли на слаб парфюм, но по-скоро беше на щастие, на свобода, на детски трепет, на смях... дори не можеше да го назове, но докато ги сортираше и сега, докато ги носеше, усещаше енергията, която струеше от тях. Искаше да узнае какво има вътре, какви са тези върволици от думи, които са направили днешната му чанта толкова сияеща и туптяща от живот...Променяше се нещо, променяше се, усещаше го осезателно. Крачеше енергично с тежката чанта по улиците в топлия есенен ден и му се щеше да вярва, че хората отново ще започнат да пращат писма на ръка, че ще имат желание да зарадват някого без повод, без да е Коледа или лятна почивка, а просто така - от любов и от грижа, от нужда за споделено щастие. Бързаше, тичаше вече и си мечтаеше как още довечера ще разкаже на жена си, че май настъпва чудо и макар да не разбира как, от известно време не чува в главата си лоши гласове, не усеща в сърцето си студ, ръцете му са здрави, а краката стабилни, чувства, че животът се завръща и че може би най-сетне е дошло времето, че са готови за това, за което той отдавна тайно мечтаеше, а знаеше, че и тя също...

И там, от чантата на кварталния пощальон, от цветните пликове, от които сякаш долавяше бъбриви закачки, скрити в шепи смехове, момичешки тайни, от струите любов, разменени между десетки усмихнати, щастливи жени, от вярата, че хората трябва да си даряват щастливи мигове, вече се зачеваше желанието му за един нов живот...  

Този разказ е написан по действителен случай, макар и поукрасен от въображението на авторката. В женската ни група във фейсбук се роди една чудесна идея, която усмихна много жени. Направихме томбола на случаен принцип, разменихме си адреси и започнахме да си пишем писма - по старомодния, забравен начин.

Опитайте, прекрасно е. Изберете с внимание и грижа плик и лист, седнете, вземете писалката и напишете писмо на стар приятел (или намерете нов в някоя от виртуалните си общности). Добавете стих или картичка, или дребен сувенир или рисунка, може би дори шоколад. Ще донесете истинска радост на някого. На себе си - още повече.

Още от Кристина:

Както винаги е било

Авторката Д.Й. помоли да остане анонимна, жалбата ѝ е подадена и очаква резултат. Споделям историята, защото е възможно да има и други такива случаи. Сигнали и жалби се подават ето тук.

Явих се трети път. Момичето, което изпитваха преди мен, го накараха да влезе в супер тясна улица - междублоково пространство. Скъсаха я, понеже карала близко до колите. Дойде и моят ред. Качих се, разпита ме какво има по таблото, потеглих и след няколко метра ми дръпна кормилото - била съм близко до бордюра и съм навлязла в насрещното. След мен още няколко човека бяха скъсани на същото място и за същото нещо. Реших, че не е случайно. Освен това изпитващият се държа супер нагло, като накрая ми каза да съм си плащала за повече часове.

Тръгнах си, но не се отказах от жалбата и я изпратих по куриер. Надявам се повече хора да разберат какво се случва на изпитите и да си търсят правата.

Още по темата:

Защо българинът е джигит на пътя