Автор: Ина Зарева

Днес в много части на света се отбелязва деня на майката. По този повод, наскоро в мрежата се завъртя клип, който аз лично намирам за много тъжен. В него са показани множество гафове на бащи, които те правят, докато се грижат за децата си. Видеото завършва с думите: „Благодаря, мамо, че не си баща.“

Стана ми ужасно мъчно. За жените, за бащите и най-вече за децата им. Винаги съм вярвала, че ако една жена се ражда с майчинско чувство, което набъбва с всяка следваща кукла и всяко следващо живо същество, което има нужда от грижа, за да достигне апогея си в първата прегръдка с малкото човече, то бащата се ражда много по-късно. Той е втората черта от теста за бременност, придружителят в АГ кабинета, беквокалът по време на раждането. И едва тогава бащата започва да расте – с всяко гушване на детето му, с всеки успешно сменен памперс, с всеки безценен бебешки смях, но най-вече с всяка получена усмивка от жената до него. Тогава този баща става великан и невъзможното само леко го забавя. 

Затова в деня на майката, ще благодаря на бащата на децата ми.

Благодаря ти, че:

Осмислихме, пожелахме и имаме тези деца напълно равноправно и заедно.

Никога не се почувствах притисната, длъжна или непълноценна, дори когато имаше опасност да ги нямаме.

Бяхме заедно във всичко – не пропусна нито един преглед и сподели всички сладоледи, които изядох през това време.

Пазеше ме от страховете ми, а така пазеше и децата ни, още преди да се родят.

Изпълни с усмивка всичките ми безумни желания, за които и до днес нямам никакво рационално обяснение.

Събираше всичките ми тревоги и заедно с твоите ги превръщаше в прах.

Никога не поиска да ме превърнеш в Степфордска съпруга.

Ме спасяваш от най-големия ми ужас и всеки път подреждаш до съвършенство гардеробите и багажа ни.

Никога не ми каза, че съм лош родител, дори когато постъпвах ужасно.

Децата ни могат да кажат абсолютно всичко, колкото на мен, точно толкова и на теб.

Благодаря ти за:

Хилядите пъти, в който обезумявах от притеснение, а ти ми повтаряше до безкрай, че всичко ще бъде наред.

Любовта в очите ти, която не се промени и тогава, когато изобщо не ставах за гледане.

Смеха, в който претопяваш всичко лошо и ледът се превръща в пролет.

Начина, по който успяваш да разсмееш децата.

Игрите, които само с теб са толкова забавни.

Разговорите ви, след които те се сдобиват с криле.

Авторитета ми, който градиш в очите им.

Букетчета, които сложи в малките им ръчички.

Нашите разговори до 4 сутрин, в които се търсих и намирах като жена и родител.

Огромния куп книги за възпитанието, които прочетохме заедно и все пак не ги изгорихме, както ни се искаше на моменти.

Затова, че никога не удари дори символичен шамар на децата ни.

За всички пъти, в които ме прегръщаше, когато клокочех от яд и не позволи да изрека отровни думи срещу им.

За всички нощи, в които независимо, че нямаше как да ме отмениш, стоеше буден с мен.

Всичките ти тениски, които превземах и ти ги връщах с петна от кърма.

Всички бягства, които ми организираше.

Всички перални, прахосмукачки, измити чинии и онези твои импровизирани ястия, които децата винаги изяждат до дъно.

Всички мачове, филми, риболовни дни и часове сън, от които се лиши, за да си с мен винаги и навсякъде.

Всички лоши мигове, които попи някъде дълбоко в теб и никога не ме укори за тях.

Творческия ми хаос, в който педантичната душа гори всеки ден.

Всички пътувания и ваканции, които превърна в най-хубавите ни спомени.

Часовете висене пред всички спортни зали, арт школи и частни уроци.

Оптимизма, който винаги побеждава моето черногледство.

Това, че мога да градя себе си, докато ти си родител и за двама ни.

Благодаря за: 

Вярата

Спокойствието

Сигурността

Обичта

Заради, които мога да празнувам и днес, и всеки ден.

Честит празник, майки!

Честит празник и на вас, бащи! Благодаря, че сте И майки, когато е нужно. 

Най-добрият татко на света

Авторката на тази история помоли да остане анонимна и ще уважа желанието й.

Отдавна се чудя дали да напиша това. Дали си заслужава да отворя една врата, която мислех, че отдавна съм затворила, дали има смисъл да разкажа тази история...

Все пак реших да я разкажа и по-нататък ще разберете защо точно сега.

Изминали са повече от петнадесет години, от последния път, когато бях бита. Петнадесет години, а помня всичко в подробности, като да е било вчера.

Мисля, че никога не съм имала нормално детство, поне не такова, за което си спомнят с умиление повечето хора. Нашето семейство беше това, което днес някои наричат „патриархално“. Всъщност, не знам дали не е било „матриархално“, защото доминантната роля се предаваше между родителите ми постоянно и ту майка ми налагаше правилата, ту баща ми. Като се замисля, през повечето време беше майка ми. Нейните правила в нейната къща! Кое как трябва да е подредено, кога какво се случва, всичко беше по конец! Естествено, и ние, децата, бяхме строявани по конец! В идеалното семейство и децата трябваше да са „идеални“, да не им се чува гласът, много-много да не знаят, освен уроците си, рабира се! За друго нямат думата! Не си спомням някога да съм си избирала дори една дреха сама, камо ли нещо друго!

Не знам кога боят стана част от ежедневието ни или може би винаги е било така. Причината можеше да е всякаква – от това, че съм изкарала четворка по някой предмет, до това, че от време на време съм си позволявала някое „своеволие“, като например да закъснея с 15 минути от играта навън. „Боят възпитава, те (децата) от друго не разбират!“ – толкова често съм чувала тези думи, че постепенно се превърнаха в част от мен.

Лошото е, че в някакъв момент свикваш с постоянния тормоз и побоища и вече не ти прави впечатление. Пък и те знаеха как да ни бият – никакви следи по лицето и по ръцете. Никакви следи, освен в душата, но там не се виждат.

Годините минаваха и причините за побоищата се променяха, но това, което не се променяше, беше, че боят не преставаше. Както казах, в някакъв момент свикваш и дори започваш да си мислиш, че наистина заслужаваш да те бият, щом си изкарал четворка по история! 

Нещата се влошиха, когато навлязох в пубертета и ми бе изрично забранено да излизам на дискотека, например, както останалите ми съученици. Постоянно си измислях обяснения за пред тях, но сега, като се замисля, едва ли някой наистина ми е повярвал. Някъде към 16-годишна възраст започнах да усещам, че всъщност нямам никакъв контрол над живота си, всичко се случва така, както кажеше майка ми и/или баща ми. Исках да рисувам, но кой живее от едното рисуване – я учи математика! Къде-къде по-престижно е!

Най-лошото беше, че даваха вид на съвсем нормално семейство – такова, което е любезно със съседите, пред колегите им също поддържаха добре илюзията за перфектното семейство. А аз ставах все по-неуверена и нерешителна, все по-затворена и нямах почти никакви приятели – имах чувството, че всички знаят, че никой никога няма да ми бъде приятел, че никога няма да се измъкна от този ад.

Когато станах на 19, се случи немислимото – влюбих се в едно момче! Родителите ми изгубиха всякакъв контрол, когато разбраха, че няма да се откажа от него, въпреки че те категорично не го харесват! Вечерта, когато им съобщих, че ще се женим, побесняха. В някакъв момент си мислех, че никога повече няма да мога да изляза от „вкъщи“ и да се махна от там, но все пак успях! Не знам и аз как, но излязох през вратата и повече не погледнах назад. В крайна сметка го приеха, когато се родиха децата. А аз все още се питам понякога дали се ожених толкова рано, защото го обичам или защото исках да избягам от тях. И ме е яд на мен си, че си задавам този въпрос, защото той е добър човек и не заслужава моите съмнения.

Минали са петнадесет и повече години от тогава, но следите от тяхното „възпитание“ все още са налице. Вече имам семейство и дом, имаме свои деца, но, макар че правя всичко възможно да изглеждам „нормална“ пред хората, всъщност съм постоянно неуверена в себе си. Трудно взимам решения за каквото и да било, трудно се доверявам и още по-трудно изграждам нормални връзки с хората около мен. Постоянно очаквам някой да ме нарани. 

Напоследък най-коментираната тема е тази прословута стратегия за детето, която разбуни духовете и раздели обществото ни, но това, което ме изумява, е колко много хора се опасяват от това, че държавата иска по-добри закони за защита на децата от насилие. Много хора мислят, че „един шамар не е бой“, „боят възпитава“ („любимата“ ми фраза),  „никой няма право да ми казва как да си гледам децата“ и други подобни! Но, честно казано, на мен ми се искаше да е имало подобна стратегия преди 15 години! Мисля, че ако съм знаела, че мога да потърся помощ, ситуацията щеше да е различна за мен. Мисля, че най-малкото някой можеше да каже на родителите ми, че има и други начини да ни възпитат освен боя. Те самите може би щяха да осъзнаят, че нещо не е наред с това, което правят и да се засрамят.

Майка ми сега е активна в социалната мрежа. Прочетох дори коментар, в който изразява тревогата си някой да не вземе внуците й. И не посмях да й отговоря нищо. Не посмях да напиша, че няма да ги вземат, защото никога не бих се държала с внуците й, както тя някога се държеше с мен.

А на онези, които защитават „патриархалното“ родителство, искам да кажа – боят не възпитава! Но децата, които са бити, ще носят този кръст цял живот! Боят нанася такива белези в изграждането ни като личности, че, честно казано, не вярвам, че следите от това „възпитание“ ще могат някога да изчезнат!

Но явно обществото ни все още не е узряло за промяна. Питам се колко деца днес са се чудили дали ще могат някога да се измъкнат от ада, в който живеят.

Питам се също дали майка ми ще прочете този текст и ще се познае. Дали някога ще намери сили да ми поиска прошка...

Едва ли. В нейната глава тя ме обича и всичко е било за мое добро! Може би от това ме боли най-много.

Това беше всичко. Независимо, че стратегията не се прие, всичкият този шум, който се вдигна, малко или много е полезен. Със сигурност родителите, които бият децата си, вече са наясно, че това не е правилно, че има и други начини. Има и други семейства, в които децата не се възпитават така. Ако досега са били уверени, че това е в реда на нещата, занапред поне ще имат едно наум.

Защото семейството се крепи на любовта, не на насилието. И точно това го прави свещено.

А на тези, които все пак държат на възпитателния шамар - ето 7 причини да набием детето.

Автор: Мария Пеева

Днес мама има рожден ден. Става на 77 години. Не й личат, младолика е. А ако питате нея, най-вероятно ще ви каже, че е на 17.

И в известен смисъл ще е права.

Мама има деменция. Само преди няколко години беше една съвсем обикновена баба, която приготвяше пиле с картофи и баварски крем за внуците си. Предпазлива баба с високо кръвно и лош холестерол, която се обличаше в дебели жилетки и нахлузваше плътни чорапи. Притеснена баба, която звънеше всеки ден да чуе как сме, че даже и по два пъти, ако по новините кажат, че в София е станала катастрофа или е завалял проливен дъжд. Грижовна баба, която печеше курабийки на внуците си (ех, какви курабийки правеше), носеше си домашните пантофи в найлоново пликче в чантата и ми правеше забележки за бешамеловия сос. 

Освен баба на децата ми, тя е и моята майка, единствената, която имам и някога ще имам. (Помислете си само - човек може да има много деца, много връзки, много семейства, много приятели. А майка има една… Колко важни ни прави това в живота на децата ни, каква радост е майчинството, но и каква отговорност…) Но да се върнем на моята майка. Майката, която беше толкова критична към мен, но за която бях смисъл на живота. От която се криех, че пуша почти до трийсетгодишна, но която идваше да се грижи за синовете ми винаги, когато имам нужда от нея. Да, по нейния начин, с притеснения, със забележки. Но също и с обич и всеотдайност. Със сърце. Както някога се грижеше за мен.

Казвала ли съм ви колко обичах да боледувам като дете? Беше ми толкова хубаво мама да се грижи за мен, докато лежа и чета книжки. Бях готова да изтърпя дори компресите за болно гърло, гаргарите и противните чайове. Никога не съм се чувствала толкова глезена и обичана, колкото когато карах поредната ангина. Сега като се замисля, може и нарочно да съм се разболявала. Но вече отдавна не съм дете и мама вече отдавна не е моята болногледачка. Ролите се размениха.

Мама стана младо момиче. 

За някои думата деменция звучи много страшно. Спомням си първия път, когато мама не ме позна, когато осъзнах, че изобщо е възможно собствената ти майка да не те познава. Бяха в София, вече знаехме, че нещо не е наред, водих ги на изследвания - и нея, и татко. А една вечер, точно на Свети Валентин (разказвала съм ви тази история), тя ми заяви, че иска да си ходи в Пловдив, децата й щели да се тревожат за нея.

- Кои деца, мамо? Ти имаш само мен.

Тогава плаках за първи път.

После плаках, когато каза на сина ми, че тоалетната хартия е свършила, да повика камериерката. После си поплаках, и когато му сподели, че някаква чужда жена, съседка или колежка, излязла с нейния Динко. После плаках, когато и двамата казаха на психолога, че нямат деца.

Знаете ли колко е странно да чуеш родителите си, за които винаги си била центърът на света, да кажат, че нямат деца? Сякаш никога не си съществувала, сякаш целият ти живот е бил техен сън, от който се събуждат, и теб вече те няма. Изведнъж се чувстваш… не сираче, не, това не е точната дума. Чувстваш се… никоя. Хората, които цял живот са те закриляли, обичали, подкрепяли, вече не те помнят. Не само че не те познават, но и никога не си била част от живота им. Теб те няма и споменът за теб го няма. Заличена си. От най-близките си хора.

И това мина. Научих се да приемам болката, да не споря, да не им напомням коя съм. Ако се сетят, добре. Ако не, мога да бъда всичко за тях. Колежката, приятелката, съседката, камериерката. Всичко, което поискат. 

И когато я приех, деменцията се оказа не чак толкова страшна. В тази болест няма болка. Мама вече няма лош холестерол, нито високо кръвно. Облича се като младо момиче, винаги е гримирана, с обеци и няколко гривни. Обича дрънкулки и всеки път й нося по нещичко. Преди две седмици си хареса розови обувки с цветенца по тях. Купих й ги. Нямате представа колко се зарадва. Не се е радвала толкова дори на перлите, който преди години й бях купила за юбилея. Тогава ми обясни, че няма нужда, твърде скъпи били. “Но аз ти ги купувам, защото те обичам, мамо, просто се зарадвай, моля те.” Не й го казах, по онова време не говорех такива неща. Би го приела като неуместно разнежване. Сега мога да й кажа всичко.

Тя не е на 17, но се радва на живота като седемнайсетгодишна. Нима това е страшна болест? Вече не е критична, не е мнителна, не се притеснява за хилядите дреболии, които я тревожеха преди. Разказвам й за децата, за грижите си, а тя просто се усмихва.

- Всичко ще се нареди. Децата боледуват, после оздравяват. Лошото минава.

Каза ми го преди да оперират моето внуче (и нейно правнуче) от тумор.

И наистина лошото мина.

Забелязвам промяна и в себе си, не само в нея. Едно време, когато беше здрава, я наричах “майко”. Винаги съм й казвала така, през целия си живот, още от дете. Не “мамо”, а “майко”. Не знам какво биха отсъдили психолозите за това. Вероятно, че е била малко по-студена отколкото трябва, или малко по-взискателна. Все едно. Откакто се разболя обаче, някак неусетно и неумишлено, започнах да я наричам “мамо”. 

Не знам дали тя се отдалечава от мен, но аз се сближавам с нея. Никога не съм се чувствала толкова спокойна в разговорите ни. Най-после имам майка, която може да ми бъде и приятелка. Напрежението, нуждата ми да се доказвам, нуждата й да ме напътства, всички негативни нюанси в отношенията ни ги няма. Сега сме просто две жени, свързани от кръв и болка. И обич. Коя е майката, коя е дъщерята, има ли значение в крайна сметка? Не и за нея.

Днес мама има рожден ден, а дори не го знае. Ще й занеса най-красивата торта, с много плодове, винаги е предпочитала плодовете пред шоколада (виж, това го помни). Някога тя правеше торти за мен, а татко ги украсяваше. Имала съм торта-таралеж, торта “Ден и нощ”, торта гараш, торта Шарлота, торта парфе и още много-много торти, винаги различни. И на всяка имаше свещички, по една за всяка година. 

На тортата на мама няма да има 77 свещички, нито 17. Ще има само една. За днешния ден, в който ще сме заедно и който тя няма да запомни.

Но ще се почувства добре в този ден, в този миг, ще се почувства обичана. От мен - нейната камериерка, приятелка, колежка, съседка, и ако имам късмет, дъщеря.

А аз ще се почувствам щастлива, че съм занесла торта и радост. На нея. 

Единствената майка, която някога ще имам.

*********

Не знам дали сте чели На път към дома. Опитвам се да видя света през нейните очи, да видя себе си както ме вижда тя...

Автор: Яна Пеева

Миличък мой, 

Когато се роди, душата ми затанцува танц, който дори не подозирах, че знае. И преди съм си мислела, че съм щастлива, но нищо дори не стъпваше на пръста на това, което изпитвах през първите седмици с теб вкъщи. Не можех да го облека в думи и единственото, което правех, е да се втренча в баща ти и да повтарям до откат: “Ужасно съм щастлива, много го обичам. Много ми е хубаво.” Дори не подозирах, че мога да събера толкова много обич в себе си. А тя се увеличаваше всеки ден. И продължава да се увеличава. 

Още не ме познаваш, мен, личността Яна, но нямам търпение да ме опознаеш. Не само ръцете ми, които те прегръщат, гъделичкат и държат твоите ръце. Не само краката ми, които тичат след теб, които ползваш за катерушка, за които се държиш, докато снова из кухнята. Не само врата ми, в който се сгушваш вечер, и раменете ми, върху които отпускаш глава, когато се измориш. Нямам търпение да се смеем заедно, да спорим заедно (или един с друг!), да те гледам как се изумяваш от света, който ти показваме с баща ти. А след това как ние се изумяваме от света, който ти показваш на нас. 

Преди да се родиш, Боби, бях много смела. Всъщност, никога не бях изпитвала страх, истински страх. Даже не знаех какво е. Никога не ме е било страх от високо, от дълбоко, от буболечки, от нищо. С теб обаче се появи и страхът. Едно гадно лепкаво чувство в дъното на съзнанието ми, което си седи там и само отвреме навреме, късно вечер, в тъмното, когато е толкова тихо, че чувам как сърцето ми бие, се прокрадва и човърка в душата ми, а после си тръгва колебливо, когато мъничката ти ръчичка хване моята големичка ръчичка и тихичко изсумтиш и се сгушиш в мен.

Някой ден ще ти разкажа за април 2019-а година, ще ти покажа белега и ще те похваля колко си бил смел и силен. Ще ти кажа как си се закачал с докторите, как си се разхождал из болницата, как заспиваше, вкопчен в пръста ми, а аз седях часове наред, втренчена в теб, вкочанена на стола в интензивното, слушаща непрестанното пиукане на машини и апарати. Няма да ти кажа колко ме е било страх, няма да ти кажа как не можех да гледам хората в очите, как физически ми ставаше лошо, когато някой ме заговори, как сърцето ми хем биеше, хем беше пред пръсване, как исках да се свия в точица и да изчезна, но и как се мразех за това. Научих нещо - да си смел не значи да не те е страх. Да си смел е обратното на това да се свиеш в точица. Да си смел значи изведнъж да станеш много голям. По-голям от най-голямата ти плюшена играчка, по-голям даже от планина. Сърцето ти да порасне, да стигне размерите на вселена и да продължи да расте, за да успее да събере цялата любов и грижи, и хубави мисли на света. Да си повтаряш във всяка секунда как всичко ще бъде наред, как винаги всичко ще бъде наред, как дори и да не бъде, ще трябва да си силен, много силен. 

Плевел и плява

  Този Великден посрещнахме в болницата, но поне бяхме заедно. Както обикновено. 

Разбрах, че е много лесно да си смел, когато някой те обича. Защото нямаш друг избор. Когато някой те обича, трябва да си смел, защото смелостта е заразна и се разпространява, полепва по хората, прави и тях големи, светли и добри. Разбрах също така, че някак по пътя си в живота с баща ти сме събрали около себе си цяла армия хора, големи като планини, които ни правеха много, много смели. Така и не разбрах с какво сме ги заслужили, но цял живот няма да ми стигне, за да им благодаря и да им дам толкова обич, колкото те дадоха на нас - на теб, Теди и мен. 

Онзи ден повторих на баща ти същите думи, които повтарях всекидневно през седмиците, след като те родих. “Ужасно съм щастлива, много го обичам. Много ми е хубаво.” Казах му, че не мога да повярвам, че съществува нещо на света, което да ме направи по-щастлива от това, че си се родил, а той ми каза най-умното нещо, което някога някой ми е казвал - “Няма нищо по-хубаво от това да разбереш, че няма да загубиш нещо, което никога не си си представял, че можеш да загубиш.” 

Така че, миличък мой, ако понякога те прегръщаме малко по-силно, гледаме малко по-втренчено и ти повтаряме малко повече от нормалното, че те обичаме, то е защото някога много много много ни е било страх. Не мога да ти обещая, че теб никога няма да те е страх. Но ти обещавам, че имаш зад себе си цяла армия хора-великани, които ще те научат как да бъдеш смел, ако се наложи. 

И последно - винаги помни нещо, нещо, което ни напомниха бабите и дядовците ти, когато най-много имахме нужда - няма никакво значение на колко години си, прегръдката на мама и тати винаги прави чудеса. И никога не е срамно да си я поискаш. 

ПС: Никога не съм предполагала, че най-любимите ми три думи на света ще са “Не е рак”. Но ето и това се случи. Преживяхме един изключително сюрреалистичен месец - един април, който никога няма да забравя. Благодаря ви, прекрасни, прекрасни хора, които мислехте за нас, които се грижихте за нас, които ни пращахте обич и подкрепа. Мила моя прекрасна майчинска секта, знам, че обещах никога да не пиша за вас, но ето, правя го, защото ви обичам - вие сте най-яките, най-прекрасните, феноменални страхотни жени! 

Прочетете още:

Синът на моя син

Автор: Мария Пеева

Синът ми разглежда университети и чете отзиви по разни форуми. Преди малко ми прати това писмо, споделено от младеж, на когото комисията е отказала прием в Харвард. Толкова се смяхме всички у дома, че честно ви казвам, независимо от академичните му успехи, ако бях в комисията, със сигурност щях да настоявам да преразгледаме позицията си и да го приемем. Успех на този оптимист!

Ето и писмото, а превода може да видите отдолу:

Уважаема комисия по прием в Харвард,

Благодаря за интереса да ми пратите официален отказ.

Прегледах писмото ви и съм впечатлен от причините за отказа и другите ви предложения. Но тази година получих много писма, в които ми отказват прием. Затова след внимателно обмисляне реших, че няма да приема вашия отказ.

Моля да разберете, че това не е негативна оценка на вашия отказ, а по-скоро отразява моите уникални критерии за избор.

Още веднъж оценявам смелостта ви да ми пратите отказ и ви желая успех в по-нататъшните ви откази.

Ще се видим в кампуса през август.

С най-добри пожелания...

Не е зле, нали?

Ако вашите деца са студенти, може би ще ви е интересно да прочетете някоя от тези статии:

Как да вземем студентски кредит

Стратегии за изпита

6 университета, които предлаагат програми за геймъри

Споделиха в майчинската ни група този текст на Стан Додов. Броени часове, след като беше написан, министър-председателят Бойко Борисов разпореди Стратегията да бъде оттеглена за преработване поради “силно обществено недоволство”. “Силно обществено недоволство” са - доказуемо и процедурно - две подписки с общо около 20 000 подписа. Много по-малко от бедните деца в България, още по-малко от техните родители и изобщо загрижени възрастни. Това би трябвало да е показателно колко й пука на тази власт, след като повече от година работеше върху Стратегията с какви ли не хора. Майната й на стратегията, каза г-н Борисов, макар и с други думи. Така започва и авторът.

Майната ѝ на „Стратегията за детето“! Майната им на всички стратегии, конвенции и документи, и на всички фурнаджийски лопати в правителството и администрацията. И аз не вярвам на тая прокажена власт и се страхувам какви ги дроби за мен, за бъдещите ми деца и за всички ни.

Автор: Мария Пеева

Преди няколко дни разхождах бебе Борис в количката в един приятен следобед. Точно го бях приспала след безброй обиколки в тръс из квартала. В далечината мернах група мъже и тръгнах към отсрещния тротоар, за да не ми събудят бебето. И тогава един от тях се обърна към мен, размаха ръце и извика с плътен глас:

- Мамооооо!

Беше ти. Не че не виждам колко си пораснал всеки ден, не че не забелязвам огромните ти обувки 45 номер, до които моите изглеждат като детски. Но така, на улицата, отдалеч, изведнъж осъзнах, че моето момченце с тънко вратле вече безвъзвратно си е отишло и занапред един огромен, широкоплещест мъж ще ме нарича “мамо”.

Искам да ти направя едно признание. Това момченце ще ми липсва, защото толкова обичах да ме прегръща. Толкова обичах да слага ръката си в моята, свита в юмруче, така че дланта ми да я обгърне цялата. Толкова обичах да ме гледа с възхищение. Толкова обичах да го приспивам с приказка.

Толкова обичах да се гордея с него. 

Всъщност последното няма да ми липсва, защото момченцето вече го няма, но аз и сега се гордея с теб - с мъжа, в когото се превръщаш.

Гордеех се с теб, когато един ден се върна от игрището и каза, че няма да се биеш с никого, защото не ти харесва да удряш хората. И все още се гордея, защото знам, че никога няма да злоупотребиш с това, че си толкова силен. 

Гордеех се с теб, когато ти писаха единица, защото имахте еднакви контролни със съученика ти, но ти не издаде, че той е преписвал от теб, а пое своя дял от вината, задето си му позволил. И все още се гордея, защото знам, че винаги ще поемаш отговорност за действията си.

Гордеех се с теб, когато веднъж защити брат си пред нас, защото реши, че сме несправедливи към него. И все още се гордея всеки път, когато се намесваш в споровете ни, без оглед на това кой е по-силният или коя страна ти е по-изгодна, защото знам, че винаги ще търсиш справедливостта.

Гордеех се с теб, когато майките на съучениците ти искаха да сте в една стая на лагера, за да следиш дали се грижат за себе си. И все още се гордея, че мога да ти оставя дома си за уикенда и когато се прибера, почти да не личи, че тук е имало тийнейджърски купон.

Гордея се още, че не държиш всички да те харесват, че не се правиш на такъв, какъвто не си, само за да си интересен, че не унижаваш по-слабите и не се подмазваш на по-силните, че имаш самочувствие, упоритост и амбиция. Гордея се, че ти ще станеш по-добър човек от нас. И тази мисъл ме успокоява в моментите, когато сърцето ми се свие при мисълта, че скоро ще отлетиш.

А ако онова момченце все още се крие някъде в теб и се случи един ден да има нужда от майка, която да подържи ръката му, аз винаги ще съм тук. 

Нищо че сега моята се побира в твоята - два пъти.

Честит рожден ден.

Бъди здрав, бъди щастлив и позволявай понякога да те прегърна и да те питам как си.

Това е само защото те обичам.

Снимката е от преди 10 години. Моля те, позволявай понякога и да те снимам. Или рискуваш някой ден да разказваш на детето си: Тази снимка баба ти ми я направи, когато бях на 16. Всъщност не бях толкова намръщен младеж, просто не давах да ме снимат. А на онази снимка пак съм аз, макар че не личи, защото съм размахал ръце пред лицето си.

Препоръчваме ви:

Ти можеш 

Какво дете беше...