Кога трябва да потърсим лекар-специалист

В последните години, все по-често, автоимунните възпалителни заболявания засягат и децата. Най-честите сред тях са псориазис, псориатичен артрит, болест на Бехтерев, ювенилен идиопатичен артрит, улцерозен колит и болест на Крон. Възрастовата граница на пациентите пада, сред тях вече има и 3-годишни деца. Медицината няма категорично обяснение на този феномен. При възрастните пациенти симптоматиката е по-ясна, защото те могат да обяснят какво точно им се случва и какво изпитват. При децата обаче поставянето на диагнозата е съпътствано от много неясни моменти и въпросителни, защото освен че не могат да кажат какво точно изпитват, някои от проявите при тях протичат по-различно, отколкото при възрастен човек.

Псориазис – не го бъркайте с дерматита!

Доц. Любомир Дормишев, дерматолог, специалист по псориазис при децата 

Едно от автоимунните заболявания, които най-лесно се диагностицират. В някои случаи може да засегне и ставите. Тогава говорим за псориатичен артрит - възпаление, което засяга различни мускулно-скелетни структури, периферните стави, сухожилията и обвивката им, както и ставните капсули. Псориазисът пък се изразява като силно лющене на кожата със зачервяване, в някои случаи със сърбеж. Заболяването не е заразно. Често педиатрите бъркат псориазиса с алергичен дерматит или дерматит с неустановен произход и третират участъците с лющеща се кожа с препарати, които не действат.

Диагнозата се поставя от дерматолог.

Затова, ако родителят забележи лющене на кожата с едва забележими червени участъци, които не намаляват и не преминават след мазане с препарати срещу дерматити в рамките на 5-7 дни, следва да потърсят кожен лекар. Диагнозата се установява или се отхвърля с биопсия на взет материал от засегнатите участъци, което е безболезнено за детето и не го стресира.

Псориазисът, както и всички останали автоимунни заболявания, е хронично заболяване, което не може да бъде излекувано. С подходящо лечение обаче може да бъде постигната много добра ремисия, участъците да не се разрастват и за определени периоди да намаляват до съвсем малка забележимост.

Първоначалното лечение е конвенционално, с определени препарати, предписани от дерматолога. По негова преценка може да бъде приложена фототерапия – също безболезнена за детето. Ако и това не помогне, се прибягва към биологичните препарати, които се реимбурсират от Националната здравноосигурителна каса и осигуряват трайна ремисия.

Това не са болки на растежа!
Ювенилен идиопатичен артрит и болест на Бехтерев при децата

Доц. Стефан Стефанов, детски ревматолог


Тези автоимунни заболявания са свързани с болки в ставите и гръбначния стълб, в някои случаи и с отоци. При децата е напълно възможно болките да се проявят за кратко, а след това да отшумят за продължителен период. Затова не са изключения случаите, в които родителите смятат, че детето им страда от болка в резултат на падане, травма в час по физическо възпитание или си е навехнало глезена или китката на ръката, докато е играе. Тъй като болката в детска възраст изчезва скоро, и то за по-продължителен период от време, родителите не водят детето на лекар-специалист, а само при педиатъра, който невинаги се ориентира за истинската картина на оплакването. Някои родители дори отдават тези неразположения на „болките от растежа”.

Ако забележите, че детето ви куца, щади едното краче или ръка и има оток, но няма реална причина за тези оплаквания, го заведете на детски ревматолог. Добре е да знаете, че тези специалисти са малко - има ги предимно в София, Плевен и Пловдив - градове, в които има медицински университети. От ювенилен идиопатичен артрит към момента засегнатите деца са около 800, като сред тях има и 5-годишни. Заболяването обаче се проявява най-често към 14-16-годишна възраст.

При малчуганите и тийнейджърите болестта на Бехтерев протича нетипично.

Тя започва като артрит на периферните стави, а не с характерните болки в гръбначния стълб. Затова, ако детето ви се оплаква от болки в ставите на пръстите или в местата, където сухожилията се захващат за ставите и костите, потърсете детски ревматолог. Специалистът се ориентира бързо в клиничната картина. За да е сигурен, ще ви изпрати за кръвни изследвания, които трябва да покажат дали детето е носител на определен антиген, отговорен за заболяването. При необходимост ще му направят и имунологично изследване.

Лечението на болестта на Бехтерев и ювенилния идиопатичен артрит започва конвенционално. Ако се окаже, че това не действа, се преминава към биологична терапия. Към момента тя се поема от НЗОК. Ако лечението започне навреме, то подобрява качеството на живот и социалната адаптация на децата. Освен това, за разлика от близкото минало, вече не се появяват дефекти, които да дават отражение във височината и теглото, както и деформации на крайниците.

Болест на Крон и улцерозен колит – тийнейджърските болести

Д-р Пенка Янева, детски гастроентеролог

Това са автоимунни заболявания, засягат тийнейджърите между 14- и 16–годишна възраст, но има и случаи при деца на 4 години. Възпаленията при болестта на Крон обхващат цялото дебело черво. Те преминават през цялата му стена и могат да засегнат съседни органи. Появяват се фистули, възможно е червото дори да бъде пробито. Симптомите са липса на апетит, диария или запек.

За разлика от болестта на Крон, при улцерозния колит се наблюдават рани и възпаления само на лигавицата на дебелото черво. Затова и при него диарията е с кръв и слуз. И при двете заболявания децата често се оплакват от коремни болки, не наддават на тегло, както и на ръст. Едно дете трябва да наддава на година поне с 2 кг и 5-6 см на височина.

Внимание!

Ако детето ви системно не желае да се храни, не мислете, че това е каприз. Ако се оплаква от чести болки в корема и страда от диария или запек, потърсете консултация с детски гастроентеролог. Диагнозата се потвърждава или отхвърля с кръвна картина и изследване на анален секрет.

Ако първоначалните резултати са положителни, за потвърждаване на диагнозата, и при двете заболявания, се прилага фиброколоноскопия. Под специален микроскоп се оглежда структурата на лигавицата за евентуални възпаления.

Първоначално се прилага конвенционална терапия, а ако тя не даде очаквания резултат - и биологични средства. При болестта на Крон помага и преминаването на специална диета. Лечението е постоянно и поддържащо, като ремисията настъпва след втория месец.

Макар да са нелечими (на този етап в развитието на медицината) автоимунните заболявания имат ремисия, която при адекватно лечение, може да осигури нормален живот на децата. Неотдавна ви запознахме и инициативата на Асоциацията за развитие на медицинската общност (АРМО), която започна информационна кампания в подкрепа на децата с възпалителни автоимунни заболявания. Стремежът на участниците в нея е да бъда предоставени възможности за подходящо лечение и комплексна грижа на малките пациенти и юношите, страдащи от тези болести. 

Препоръчваме ви още: 

Това, което няма да ви кажат...

Маркери на детското развитие до една година

Маркери на детското развитие от 1 до 5 години

Истинските лекари на децата са родителите им 

Откриха център за деца с ревматични заболявания

Автор: Лени Рафаилова

Октомври се изваля в цветове зад прозореца. Облачно и ветровито е днес. Това е моето време. Напълно в унисон с мен. Разглеждам стари снимки и къде ме напушва смях, къде така се натъжавам, че аха да ревна на работното си място. Слава Богу, така съм си надънила музиката в слушалките, че сълзите само замъгляват зениците, а с носната кърпичка блокирам шмъркането си.

Особено любими са ми черно-белите снимки. Попадам на една от сватбата на нашите. Страхотна снимка. Знам, че е правена от професионален фотограф, приятел на баща ми. Това е снимка на любовта им. В един кадър. Познавам я, защото през целия си живот съм я виждала край мен. Без излишни целувки, прегръдки. Без сълзи и сополи. Без думи дори. Само поглед и толкоз. Баба ми все викаше, че човек по очите се познавал, всичко било в тях , и сърцето, и душата. Права ще излезе. А аз й се смеех навремето.

Моята майка не е известна. За нея не са писали в списания, не са давали репортажи по телевизията. Тя не е актриса, лекар или учител. През целия си живот се е занимавала с търговия. Работеше в едно външнотърговско предприятие и контактуваше с много и различни хора. Обичах, когато ме взимаше с нея на работа. Старата сграда, в която миришеше на хартия, столова и скъпи парфюми. Тази ужасна комбинация от миризми е залепнала някъде по рецепторите ми и щом помисля за нея, веднага ме изпълва. Обичах да ходя там, да обикалям по етажите и да разнасям на хората разни "важни" документи под претекст, че помагам на майка си. Тя беше вечно много заета. Ходеше по преговори с чужденци, пишеше писма, договори, справки и всякакви там, чужди мене неща. Но най-обичах да ме води в работата си, защото умирах да гледам как всички се обръщаха след нея. Жените с лека завист, мъжете с прикрито обожание. Да, беше красива. Много. Помня блясъка на дългата ѝ тъмна коса. Винаги скромно и елегантно облечена. С малко грим. Без маникюр. Като момиче. Очната линия подчертаваше красотата на кафявите ѝ топли очи. Сутрин я наблюдавах как с прецизна точност и само с едно движение я нанася в долната част на клепача. Съвършеното движение. Виждам, че го владее и до днес.

Майка ми. Тя присъства във всеки епизод на живота ми. Благодарна съм ѝ точно за това. Тя не ме изостави никога. Никога не се разочарова от мен и от безумните ми постъпки. Никога не ми обърна гръб, дори и когато си го заслужавах. Намираше решение за всяка моя болка. Понякога решенията, знам, са ѝ коствали много. Понякога си мислех, че я мразя за някои от тях. После разбирах, защо е направила така. И я обичах. Възхищавах се на силата, с която понасяше всяко страдание, всяко лишение, всяка загуба и болка. А в живота й имаше страшни неща. Такива, пред които човек трудно устоява и успява да не се погуби от болка. Благодарна съм й за това, че голямата й любов и грижа дариха още 13 години живот на болната ми баба. Помня,че трябваше да работи и на второ място, за да успява да плаща за медицински сестри и лекарства. Друг на нейно място щеше да прати баба ми в някой забутан старчески дом, в който я изкара 6 месеца, я не. Предлагали са й, знам. Но тя не се поколеба нито за миг. Нищо, че това я лиши от спокойствие и почивка години наред. Не се оплака нито веднъж.Това беше първият голям урок, който научих от нея. За силата на любовта. Любовта, която не предава, която и от оня свят е способна да те върне. Когато баба ми почина, майка беше съкрушена. Казваше, че вече е сираче, че с баба ми си е отишло нещо, което й е давало сили да понася всички трудности, които среща човек.

Благодаря ти, майко, че ме научи да обичам, че ме научи какво е да си силен и да не се предава, дори и когато всичко изглежда безнадеждно изгубено. Много пъти ми е ставало тежко и съм имала трудни моменти. Тогава започвам да рева. Безутешно.

Благодаря ти, майко, че във всички тях си била до мен и че не ревеше с мен, а успяваше да ме успокоиш и да ми намериш пътя, пътят, който имам способността да губя често, защото аз, майко не съм така силна като теб.

Само веднъж съм я виждала да плаче от страх, от истински, ужасяващ страх да не изгубиш някого, когото обичаш. Синът ми беше само на 10-11 месеца и беше пипнал някакъв кошмарен вирус. Не пиеше, не се хранеше и тотално се беше обезводнил. При поредната смяна на памперса, той забели очи и побеля, стана сиво-син. Аз, естествено, изпаднах в някакво нереално страшно състояние и единственото, което в ужаса си направих, бе да го вдигна и разтреса. В следващия миг, той отвори очи и се усмихна. Така не съм ревала от ужас и щастие никога. Майка ми бе видяла цялата сцена и тогава я видях, че се пречупи и се разрева. После дойде да ми помага. Благодаря ти, майко, че беше с мен в този страшен миг.

Майка ми. Помня, че на 5 трябваше да замина с баба ми и дядо ми да живея близо година в Мозамбик. Тогава не знаех къде по дяволите е това, нито колко далеч ще бъда от нея. Помня деня преди да замина. Бяхме на сладкарница и тя все ме галеше по главата и ми говореше да не се страхувам, че ще ми пише всяка седмица. Тогава нямаше още мобилни телефони, а избирането на чужбина, дори и на консула, в случая дядо ми, в българското представителство там, се следеше зорко от разни мъртви душици. Заминах с подпухнало от плач лице. Живях близо година на брега на океана, в една страна с уникална природа. Видях невероятни красоти. За мен се грижеха много, но не бях щастлива. Там станах на 6. Това е единственият ми рожден ден, без присъствието и прегръдката на майка ми. Върнах се, за да започна първи клас. Помня майка на летището. Побеснях от радост и се залепих за нея като пиявица. Така я бях ощипала, че няколко седмици ѝ стоеше синина. Бях си у дома. При нея. Това за мен бе всичко, което бях искала през тази година на раздяла. Благодаря ти, майко за писмата, които ми пишеше и че често намираше начин да се обадиш по телефона, за да чуеш разплакания ми глас. Сигурно ти е тежало, прощавай.

Прекъсвам. Звъни ми телефона. Майка ми. Иска да ни приготви нещо за вечеря, да не съм се мъчила след работа да готвя по никое време, пък и тя нямало какво да прави. Сама, като някои идиот. "Добре, сготви на децата от твойта мусака, ще мина след работа, към седем да я взема". Затварям. Сама е, знам. Все така е. Вече повече от три години. Минава си времето, ама мъката си е все тая. Откакто баща ми си отиде. Тя не е същата. Силите й си отидоха, усмивката и радостта изчезнаха безвъзвратно. Съжалявам, майко, че не успях да спася баща ми от болестта. Бих направила всичко, за да бъде той с теб сега. Вярвай ми, опитах. Надявах се, молих се, ала напразно. Помня, че в един миг май се предадох, загубих надежда. Но не и ти! Ти вярваше до последно, че той ще се оправи и правеше всичко по силите си, за да стане така. Какво ли не стори, майко?! Какво ли не даде от себе си за татко, защо продължаваш да се виниш?

Преди години баща ми се разболя. Оперираха го. Имаше терапия. Вече не можеше да говори, само едно шептене се чуваше. Носеше тънък шал около врата, за да не се вижда операцията. Майка започна да работи от вкъщи, за да се грижи за него. Два пъти на ден сменяше превръзката... четири години. Аз трудно разбирах, когато баща ми се опитваше да ми каже нещо, но тя разбираше всяка негова дума. Не знам колко е плакала и как е крила сълзите си от него и от нас. Но ракът не си отиде… върна се и за два месеца ми отне бащата и нейната единствена любов. В последните седмици говореха само очите. А в тях пак беше оная любов, голямата, дето не хленчи и подсмърча, а грее като звезда в пълния мрак. После, една сутрин, татко си отиде. С отворени очи, за да ги вижда тя. Колко обича тя тези негови небесносини очи! Сега майка ми живее в спомена за тях и всичко, което е било помежду им. От онзи миг, когато едва на 15 години се влюбва отчаяно и завинаги в него… някъде в Борисовата градина.

В къщата винаги гори малко кандило, до него е снимката му. Тя брои дните откакто него го няма. Разказва ми, когато го сънува. Винаги е млад в сънищата ѝ. Благодаря ти, майко, че направи невъзможното, че подари всяка своя частица, за да спасиш татко. Ти успя. Любовта ти, майко ще е с него навсякъде. Знам, че искаш да склониш глава на рамото му, както в деня на сватбата ви, и само за това копнее сърцето ти. Един ден и това ще стане. Но не още. Твърде си ми нужна, за да те пусна да си идеш. Аз все още съм твоето малко момиче, което не обичаше да слагаш маргаритки в косите му и което вечно губи пътя си. Благодаря ти, майко, за сърцето, което носиш, за любовта, която грее в нас и в сърцата на внуците ти!

Тръгвам. Гледай да си свършила с готвенето. Ще мина да взема цигари.

Препоръчваме ви още:

Горчивината, която ни трови
Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си 
Земните ангели са с образ на жена

Автор: Мария Пеева 

Водили ли са ви като дете в работата на родителите ви? За мен това беше любимо преживяване. Затова и с такова удоволствие заведох Коко на подобно интересно събитие в Деня на будителите. Инвестор Медия Груп е единствената българска медия, която участва в инициативата на ООН, чиято цел е да запознае децата с работата на родителите си. Или както се пошегува Доника Ризова - нека знаят, че не пием кафе по цял ден.

Беше изключително интересно и за децата, и за мен като гост. Разгледахме ефирната апаратна, студиото, нюзрума. Хлапетата видяха колко много работа има, за да може усмихнатата красива дама накрая да засияе от екрана и да ви разкаже какви важни неща са се случили днес.

Много ни хареса и в нюзрума, където редакторката Ваня и водещите Живка и Иван разказаха на хлапетата как се проверяват източниците, как се отсяват истинските от фалшивите новини и колко е важно да се чуят и двете страни по всеки противоречив въпрос. Оттук стана дума и за жълтите медии, чиято основна цел е да шокират и не може да се вярва на всичко, което пишат, защото не проверяват източниците си. Разказаха на децата и защо тези медии се казват жълти. Едно време жълтите вестници се отпечатвали на най-евтината жълта хартия и всички знаели, че трябва да имат едно наум за написаното там.

Жалко, че в наше време разликата не се вижда от пръв поглед. Но можете да ги познаете по статиите, които започват с Шок! Ужас! Скандал!

В студиото ни заведе режисьорът Стефан Милов, който разказа на децата как се реализира едно телевизионно предаване. За тяхна голяма радост ги поканиха да са водещи и те имаха възможността да седнат в специалните кресла и да участват в репетицията на най-новото предаване Бизнес среща. Неда Кралева, прекрасната водеща, която виждате до Коко, вече четвърта година посещава проекта и не само е готова за асистент на Доника, но и е решила да стане журналист.

Следобед ни взе един специален черен бус. Е, не чак брониран, но за сметка на това суперкомфортен, и с групата хлапета, досущ ВИП персони, посетихме още участници в “Гордея се с труда на моите родители” - три големи финансови институции - СиБанк, ОББ и ДЗИ. Сградата, която помещава трите компании, е на цели 24 етажа и е една от най-високите и модерни сгради в България. След малка почивка посетихме фронт офиса, където децата видяха отблизо и дори надникнаха вътре в истински банкомат. Видяха и броячна машина и се запознаха с други технологични особености на работата на банките, които ги заинтригуваха. Касиерката им показа как да разпознават фалшивите банкноти. Дори си поговорихме за това какво означава парите да са евтини или скъпи и защо е добре за всички банките да са стабилни. После г-н Кьосев им разказа за парите и банките и се оказа, че работата на банкера не е чак толкова скучна, колкото може би някои си мислят. 

Накрая, естествено, дойде трезорът, където се съхраняват ценните вещи. Показаха ни не само сейфовете, но и как камерите наблюдават и заснемат всичко. Бяха заснели дори нашата малка банда, която търсеше съкровища из неизползваните сейфове. А накрая хлапетата се срещнаха с един топ-топ мениджър - главният изпълнителен директор на СиБанк и ОББ г-н Петър Андронов. Директорските столове в кабинета и тези в заседателната зала се оказаха съвсем удобни и за децата. Кой знае, може и те някой ден да седят в такива. Но най-много им хареса масата, на която имаше огромно шоколадово съкровище за всички малки гости. С този шоколад г-н Андронов направо ги спечели и когато накрая попита дали някое дете иска да стане банкер, имаше гора от ръце.

Изгледът от кабинета на изпълнителния директор
Столът му е много удобен, нали :)
И на мен ми хареса изгледа от този кабинет
На децата повече им хареса изгледа отвътре
Деница иначе е мениджър корпоративни комуникации, но този ден беше нашият екскурзовод, който ни разведе из банковите потайности.
Заседателната зала на Управителния съвет. Мисля, че ни отива :)

Каквито и професии да изберат децата ни някой ден, със сигурност е чудесно веднъж годишно да посетят работното място на родителите си и да видят какво правят мама и татко по цял ден и защо понякога се връщат толкова изморени, а друг път - толкова усмихнати. Ще е чудесно, ако повече фирми се включат в инициативата за следващия Ден на будителите.

 *****

Проектът „Гордея се с труда на моите родители” възниква като идея на компаниите-членки на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. Целта му е да помогне за решаването на проблема с влошаването на качеството на образованието, липсата на връзка между образованието и реалния бизнес, липсата на кариерно образование и ориентиране в училищата. А съвременните изследвания показват, че днешните деца ще имат в живота си по няколко професии, ще имат нужда постоянно да овладяват нови технологии и умения, да се адаптират много бързо към променящите се условия за работа, да бъдат приспособими, креативни и независими.

В момента много младежи избират просто място, където да учат, вместо професия, която желаят да работят. В училище децата нямат възможност да се запознаят с различни професии; да разберат какви лични качества, знания и умения трябва да притежават; къде и как могат да ги придобиват и развиват. С този проект се работи за решаването на тези проблеми, като поставим на фокус ценностите – на труда, старанието и ученето, като ги пренесем на територията на нашите работни места, за да покажем на децата реална работна среда, да ги срещнем с професионалисти, да им покажем в друга светлина работата на техните родители и да им припомним, че за да постига успехи, човек трябва да продължава да учи през целия си живот.

Препоръчваме ви още:

Бизнесът трябва да влезе в училище

Мечта за работа vs работа мечта

Какъв да стана

Задавали ли сте си въпроса защо празнуваме Рождество Христово именно на 25 декември, при условие че в Библията всъщност никъде не е упомената точната дата на това знаменателно събитие?

Виновникът за това е не кой да е, а самият император Константин - владетелят, наложил християнството като официална религия в Римската империя.

През 325 г. той инициира свикването на Първия вселенски събор, известен още и като Никейски събор, на който трябвало да се спрат разногласията в Църквата, предизвикани от арианството – учението, поведено от презвитер Арий. Всъщност по онова време съществували куп течения, два пъти повече евангелия и текстове, често пъти граничещи с богохулството. На събора трябвало да бъде осъден Арий и да се приеме Символът на вярата или т.нар. Верую.

Император Константин имал интерес царящият религиозен хаос да бъде преустановен и в новата държавна религия да бъде сложен най-сетне ред.
Но, разбира се, далеч не всичко било по благородни подбуди. Като император, Константин гледал на християнството по-скоро като на част от държавната си политика и начин да укрепи позициите си на престола, имайки предвид, че той всъщност бил дете на обикновен офицер и бивша робиня. Самият Константин вероятно не е бил покръстен – според някои историци това става факт едва на смъртния му одър. И до днес се спори дали Константин е първият християнски император или последният римски.

По онова време, наред с християнството, съществували още две разпространени религии, които имали общи черти – Митраизмът и Sol Invictus (Непобедимото слънце). Трите били почти идентични и на Никейския събор просто било осъществено сливане на някои основни практики.

Защо 25 декември, при условие, че преди това Рождество всъщност изобщо не е било отбелязвано?

Много просто. Защото в Митраизма и Sol Invictus на тази дата се е празнувало възраждането на Слънцето, т.е. зимното слънцестоене. Император Константин се постарал да обедини трите религии, за да направи прехода по-приемлив и плавен за последователите им, като в същото време извлече максимална полза за укрепване на владетелските си претенции. Пак по негова заповед, на Никейския събор, трябвало да бъдат унищожени всички документи, отнасящи се към Евангелията отпреди ІV век. Било взето решение в Библията да влязат единствено познатите ни днес четири Евангелия, в които датата на раждането на Иисус никъде не е упомената.

Допреди събора в Никея се отбелязвали само три християнски празника – Богоявление, Възкресение и Петдесетница.

За вярващия човек днес вероятно е трудно да допусне, че съвременният вид на християнството има малко общо с ранното християнство, и че всъщност голяма част от него е формирана по доста меркантилни и властолюбиви мотиви. Император Константин имал нужда от религия, на която да се опре в претенциите си, че е легитимен и богоизбран владетел. Както казахме, самият той вероятно приема християнството, едва когато се изправя пред лицето на смъртта, в което няма нищо нередно за един прагматик, какъвто бил Константин.

Рождество, като традиция, се е формирало векове наред, за да достигне до нас в днешния си вид. Например „наричането“ е чисто българска традиция, наложила се, поради убедеността на предците ни в силата на думите, като още един начин за въздействие в желаната посока. Всъщност то е свързано по-скоро с трапезата на Бъдни вечер, отколкото на Коледа. Във всички случаи словесният компонент придава сила на определено действие.

Друга такава чисто нашенска традиция е прекаждането на трапезата, след което се вярва, че храната придобива особени свойства. Също и вярването, че дните от Бъдни вечер до Водѝци или Богоявление (периода от 24 декември до 7 януари) са „седмица на демоните“, на нечистите сили. Наричали ги „караконджулови дни”, „мръсни дни”, „погани дни”. От страха от караконджула е породена и традицията да се преобличат мъже като кукери. Българинът вярвал, че по този начин ще прогони демоните и ще си осигури здраве и берекет.

Днес никой не би могъл да каже откъде са тръгнали тези обреди, но е сигурно, че те са били породени от желанието да бъдат подсигурени по-добър късмет, по-добра реколта, здраве и благополучие в семейството. Във времена, в които късметът е единственото, на което българинът е можел да разчита, подобни практики, граничещи със суеверието, постепенно са придобивали особено значение и са се вплитали в основните принципи на християнството. Вероятно това е и причината буквално всяко селище да си има свои уникални ритуали, които не съществуват никъде другаде. И това не се отнася само до Коледа.

Общите елементи, около Коледа, между всички християнски народи са три: Бъдника, коледната елха и подаръците.

Бъдникът е символът на светлината.

Коледната елха води началото си още от езическо време и била традиционна в Древен Рим и на Скандинавския полуостров, където в края на декември се отдавала почит на дървото. Като християнска традиция обаче елхата била въведена преди около пет века във френската област Елзас.

Обичаят с подаръците също е древен. Колкото до Дядо Коледа, негов първообраз вероятно е Свети Николай – реална историческа личност, живяла през ІІІ-ІV век във византийската провинция Кападокия, днешна Турция. Той станал епископ много млад, бил щедър, добър, състрадателен, благороден и дълбоко религиозен. Дарил цялото си богатство на бедните и онеправданите. Може би именно оттам тръгва и традицията с подаръците.

Снимки: интернет

Източници:

• Василева, Маргарита. Коледа и Сурва : Изследване . – София : Септември, 1988 . – 95 с.
• Огнянова, Елена. Традиции и празници в България : Български, арменски, еврейски, мюсюлмански, цигански . – София : Коралов и сие, 2003 . – 276 с.
• Мицева, Евгения Георгиева. Невидими нощни гости . – София : Наука и изкуство, 1994 . – 183 с.
• Константин Велики – светец или палач? –  23 май 2012 г.

Препоръчваме ви още: 

Коледно чудо

Нощем в Святата гора - Атон 

Не разваляй дисциплината, Дядо Коледа!

Коледна баклава

Една майка с жестоко чувство за хумор написа изключително забавно писмо до шестте си деца
 
Най-голямото дете на 27-годишната Кречъл Картър е на шест години. Освен че се грижи за симпатичната си орда и любимия мъж, тя води и много популярен блог.

„Когато нищо не се получава, и нищо не е както трябва, единственото, което не се променя, е любовта.“ – философски заключава майката на шест деца. Кречъл признава, че малките и големите неуспехи в живота й са достатъчно много, но не липсват и победи, макар и понякога съвсем незначителни. Да откриеш в гардероба си чисти панталони например е подарък от съдбата.

„Аз съм шумна и непохватна. Харесва ми животът да е изпълнен със смях. Някой ден ще стана радиоводеща и ще разкажа на всички историята на своя живот. А дотогава, благодаря, че се отбихте в моя блог.“ – пише многодетната майка на своя сайт, в който споделя весели истории, съвети как да успееш във всичко и да не се предаваш. Неотдавна Кречъл написа писмо до шестте си деца и го публикува в блога си. Тя е сигурна, че всеки родител би искал да каже същото на своите хлапета, но не го прави, защото ги обича.

Мили деца,

Млъкнете, ако обичате! Гласовете ви ме дразнят, имам чувството, че никога няма да мога да ви угодя. Вие сте малки, злобни диктатори, които вземат ужасни решения. После аз трябва да се справям с последствията от вашите действия, докато вие просто продължавате да се занимавате с „важните“ си неща.

Старая се с всички сили, но единственото, което ви вълнува е запасите от шоколадово мляко никога да не свършват. С часове чистя и подреждам, сресвам косите ви, играя с вас на „Монополи“, макар че аз съм факир на „Монополи“. Това означава, че ви позволявам да ме побеждавате. За да правя това, вероятно ви обичам твърде много, нали? А всичко, което се иска от вас, е от време на време да пожелаете да отидете на гости на баба и дядо.

Не, аз не обичам да изрязвам коричките на хляба, за да ви правя сандвичи. Имате си сирене и салата. Чувате ли? Вие сте длъжни да изядете тази салата, цялата. На никого няма да разменям салатата срещу сандвич. Изобщо не ме вълнува, че някой от вас не обичал домати или зелени подправки. Просто изяжте проклетата салата!

Не мисля, че има нещо по-досадно от това да четеш приказка за лека нощ шест пъти поред. Историите за феите са тъпи. Всички ще умрем – някои по-рано, други по-късно. Истинската любов не пада от небето, не можеш да я разпознаеш с един поглед. Бракът е тежък труд. Сигурна съм, че Белоснежка и Рапунцел имат тайни блогове с кървави истории, за това какво им се иска да направят със своите мъже-принцове, които не бързат да се приберат в петък вечер вкъщи. Това няма да го видите във филмче на Дисни.
А на какво прилича това, аз да ви правя паста Болонезе, вие да се натъпчете и цял ден да пърдите? Вкъщи мирише отвратително! Аз мириша отвратително! И, разбира се, точно в такъв момент изненадващо ни идват гости.

Знам, че обичате думата „мама“. Аз също я обичах. Но сега обичам думата „тате“. Кажете заедно с мен: та-те. Не е трудно, дори се изговаря по-лесно от „ма-ма“. Много ми харесва да съм майка. Но още повече ми харесва, когато търсите баща си в три през нощта.

И знаете ли още какво? Спрете да скачате по дивана, точно когато сядам на него с кафето си. Не знам какво толкова ви харесва. Половината ми дрехи са с петна от кафе. Искам поне веднъж да си изпия кафето на спокойствие и по възможност да не е в 4 сутринта.

Казват ми: „оценявай тези моменти“, „не бъди неблагодарна“. Не, аз съм благодарна. По-точно - ще бъда благодарна. Просто днес още не съм успяла да си взема душ. Искам да прекарам 45 минути в банята. Искам да отмия всичко, което сте изливали върху мен, през последните шест години. Искам да изтрия всички петна.

В заключение искам да ви кажа, че вие сте най-ценното, което имам, макар че понякога сте просто едни малки задници. Вие, деца, сте целият ми огромен свят. Такъв е моят избор. Всъщност личи ли да съм имала друг?

Снимки: eightathome

Препоръчваме ви още:

Хотел за майка-бегълки
Не казвай на майка си!
Ужасен ужас 

 

Как си представяме идеалния родител? Той е търпелив, любящ, компетентен, знае 2 и 200, децата му са чудесни във всеки смисъл на думата и т.н., и т.н. Изобщо това е един прекрасен родител, който има само един недостатък – не съществува в природата.

Всички тези качества са забележителни и нужни, но ако се опитаме да ги открием в един единствен човек, много бързо ще се сблъскаме с някои противоречия: той трябва да е търпелив; винаги да намира време за децата си, но при това да се развива личностно и професионално, да си е самодостатъчен; да е весел и жизнерадостен; винаги открит към нуждите на детето; да го подкрепя, но да не го глези; да умее да поставя и отстоява граници…

Огромно количество противоречиви изисквания, на които е невъзможно да съответстваш, без риск да те сполети тежка невроза.

Освен това, ако си представим, че притежаваме всички тези качества, много скоро ще открием, че елементарните родителски действия като да накараме например детето да си измие зъбите, могат да предизвикат истински ступор: „Когато му наредя да си измие зъбите дали не навлизам в личното му пространство? Достатъчно внимателна ли съм? Дали пък няма да травмирам детето с явната си заповед? Но как иначе да го накарам да спазва тези елементарни хигиенни правила… ?

Проблемът с образа на идеалния родител е и в това, че той е вреден. Хипнотизира ни със своята красота и не позволява на реалния родител да бъде в контакт със самия себе си, такъв какъвто е – уникален, особен, индивидуален. Обезценява всичко, което сме, което правим за децата си. Когато летвата е толкова високо вдигната, ние сме обречени да гледаме от „ниското“ това сияйно съвършенство и да установим, че никога няма да бъдем „там горе“. Всяко наше действие ще бъде недостатъчно правилно.

Освен това образът на идеалния родител е много удобен начин да държиш реалните родители в позиция на обвиняеми и това понякога много успешно се използва от социума. Все пак толкова е удобно всички проблеми да бъдат обяснени с „греховете“ на родителите: не отделят достатъчно време за децата си или ги задушават с вниманието си; налагат твърде много забрани или не поставят граници; не се занимават с наследниците си или ги товарят с извънкласни форми. Винаги може да се намери удобната формула.

Всъщност, ако ги обвиняваше само социумът, това ще е да е половин беда. От външните гласове винаги можеш да се изолираш. Но са съжаление тази критика се насажда вътре в нас и то много „по-гласовита“ от бабите на пейката, от учителите на детето ни или от личния му лекар. Това са гласове, които сме чували и безкритично сме приемали от най-ранна възраст, когато не сме били в състояние да им се противопоставим.

В някои семейства момичетата от раждането биват възпитавани в духа на перфекционизма: „ти трябва да си отличничка, трябва да си добро момиче.“ Но какво всъщност означава „добро момиче“? Такова, което няма петна по дрехите си, няма двойки в бележника, няма лоши „помисли“ и чувства, не създава проблеми на родителите си и с всичко се справя отлично? Ако от най-ранно детство втълпим на детето, че точно този негов образ е единственият, който ни устройва, ще му формираме усещането „ако сгрешиш – не си моето дете“. И затова то се старае с всички сили.

Когато станат майки, добрите момичета се оказват хванати в капан. Учили са ги да не грешат, да не цапат дрехите си, да слушат по-възрастните и да се стремят към идеала. И никой никога не им е казал, че перфекционизмът е уловка, която им гарантира емоционално прегаряне.

Прочетете Аз съм мързелива майка

Една такава жена започва да се готви за раждането на детето, както е редно за отличничка. Всичко е по план: пие фолиева киселина, грижи се за здравето си, пести пари за добра детска застраховка и образование. Бъдещата майка слуша Моцарт, гледа красиви пейзажи, пие витамини: „Ще направя всичко безупречно и детето ми ще е супер по всички показатели.“ Навярно повечето жени имат подобни мечти в периода на очакване на дете, но за перфекционистката това е не просто „хубаво би било“, това е единствено приемливият вариант за развитие на събитията. Защото тя е направила всичко за „отличен“.

После детето се ражда и започва живота си. То може да не се окаже от пола, който е очаквала родителката му, или да не изглежда така, както си го е представяла. Възможно е дори да не се държи според очакванията – плаче и майка му не може да го успокои. В своите мечти тя се е виждала чувствителна, внимателна, грижовна, винаги наясно с нужния подход. А в действителност детето й реве по три часа, без да спре. Акото му не е с аромат на виолетки. Изобщо не се впечатлява от интериора на детската и дъвче картите си за ранно развитие. Не дай, Боже, да има и някакви „особености“ в развитието – не проговаря, когато трябва, не прохожда, когато трябва. Реалността разбива мечтите на отличничката. И всичко се трансформира в едно плашещо послание: „Не ми се получава! Не съм щастлива, ведра, спокойна майка, понякога ми се иска да му ударя главата в стената. Домът ми не е прекрасният уютен дом, в който заедно с детето усмихнати посрещаме тате от работа, а някакъв свинарник. Ужасното ми дете е нещастно, а аз не помня кога за последно се сресах.“

Ако всичко това продължи дълго време, настъпва рязък спад в настроението й, влошава се и емоционалното състояние: „Аз съм некадърна майка, всичко правя зле, а ще става и по-лошо.“ Жената е на границата на крайно изтощение, може да развие и депресия.

 Вижте Аз съм лошата майка
на трудна тийнейджърка

Но колко може да се самоунищожава човек? Собственото ни „аз“ иска защита, търси обяснение. И обяснението не закъснява: „Аз не съм лоша майка. Детето ми е разочарование.“ В край сметка огорчената жена „зачерква“ детето и търси ново поприще за утвърждаване на перфекционисткия си модел. Майката проектира върху детето си това, с което е започнало нейното собствено детство: „Ако не съответстваш на очакванията ми, не си моето дете.“

С времето са възможни и други сценарии. Жената може да реши, че това не е детето, за което е мечтала, но със следващото всичко ще й се получи, „както трябва“. Разочарова се от по-голямото и да започва да строи идеалистични планове за по-малкото, което току-що се е родило или току-що е било запланувано. А ако няма по-малко дете под ръка, може да сравнява своето единствено отроче с децата на другите: „Ако имах едно чудесно дете, като приятелките си във фейсбук, което непрекъснато и във всичко успява, щях да съм щастлива майка, но моето, за съжаление, не е такова.“ В един момент е напълно възможно дори да заяви на детето си: „Ще те обичам, ако се държиш като детето, за което съм мечтала.“ Някои малчугани се стараят да реализират майчината мечта, но други се противопоставят.

Ако забелязахте, този процес повтаря развитието на бърнаута в основните му етапи:

1. Мобилизация, прилив на сили, сияйни мечти. Всичко ще се получи.

2. Оцеляване. Мечтите се сблъскват с реалността, всичко е сложно, но ако много се постарая има вероятност да успея.

3. Не издържам на напрежението, всичко е ужасно, не мога повече, аз съм лоша майка.

4. Изход чрез деформация на съзнанието, отказ от детето, отричане от него.

Много тъжна история.

Всъщност детето няма нужда от идеална майка. За него най-важното качество на родителя е, че го има. Ако той е до него, откликва на потребностите му и го подкрепя, всичко друго са само детайли. Перфекционизмът обезценява това, което наистина е ценно между нас и детето: „Ако не е прекрасно, значи всичко е било напразно.“ Базата за самооценка на родителя отличник се свежда до бинарна система: победител или лузър, идеал или нищожество.

 Прочетете и Добре дошли
в клуба на идеалните майки

Но реалността не се състои от крайности. Тя има огромно количество плюсове и минуси, може да бъдат извършени множество грешки, но в крайна сметка всичко ще се нареди. Психотерапевтът Доналд Уиникът беше казал, че „на детето не му трябва идеална майка, нужна му е само „достатъчно добра майка“.
Първото, което трябва да направим, е да си изясним, че за да бъдем достатъчно добри майки не е нужно нищо особено - обичайната грижа и защита, просто да бъдем до детето. А за да престанем да бъдем „достатъчно добри“ майки, трябва много да се постараем – да го обиждаме, да го изоставим, да го отхвърлим. Понякога и това се случва в преследване на идеала.

Децата са издръжливи. Ако мама е рухнала и крещи, ако мама много работи и не може да прекарва времето си с тях или не обича да играе с колички, няма да се случи нищо драматично, детето е „програмирано“ да преживява някакви разочарования.

Проблемите започват, когато мама толкова иска да бъде идеална, че възприема огорчението на детето си като обвинение към нея.

Когато нейното отроче плаче, недоволства или е разстроено тя не може да установи връзка с него, не може да му помогне да преживее тези чувства, да го съжали, да го прегърне. Защото в същото време се занимава със самозащитата си. Малкото руши нейната представа за супермайка. Когато много здраво сме се хванали за своя сияен майчински образ, вместо да помогнем на детето да преживее нашето несъвършенство, ние даваме вид, че все пак сме съвършени и му се обиждаме, че е посочило недостатъците ни.

Както казва Уиникът в най-добра позиция се оказват майките, които са се „предали“ от самото начало. От самото начало те са признали пред себе си, че са несъвършени. Нагласата „каквото и да правим, винаги ще има грешки“ е много продуктивна. Ако сме заставяли детето да свири на пиано, по-късно то ще има претенции към нас, че сме го принуждавали. Ако не сме го заставяли, ще ни обвини, че не сме били достатъчно настоятелни. Колко по-рано се съгласим с формулата на „неидеалното родителство“, толкова по-малко сили и енергия ще изгубим за защита на егото и илюзорните си представи за майчинството. И в замяна на това ще установим близък контакт с детето, на което ще му се наложи да преживее факта, че сме несъвършени.

Истината е, че то трябва да преживее това - че невинаги сме добри, търпеливи и прекрасни. Че невинаги ще бъдем до него. Че сме смъртни – това е най-голямата „подлост“ от наша страна, но и това ще трябва да преживее. Ние ще остареем, ще бъдем слаби и няма да можем да се грижим за него. Това е голям наш „недостатък“ и няма никакъв шанс за го избегнем. Всеки от нас, родителите, трябва да подготви детето да преживее собственото ни несъвършенство. Това е истинската грижа.

Откъсът е от „Майка на нула: пътеводител на родителското прегаряне“. 

Препоръчваме ви още: 

Из групите на майките 
Мамо, не ми крещи! 
Майка на 50

На 1 ноември, Деня на будителите, Център за приобщаващо образование стартира нова кампания за ролята на българския учител

Кой е най-силният човек в България? Това е въпросът, който поставя новата комуникационна кампания на Център за приобщаващо образование. Стартирала на 1 ноември, Деня на будителите, инициативата е посветена на ключовата роля на българския учител, когото обявява и за най-силния човек в България, защото „държи бъдещето ни в ръцете си“.

Това става ясно от 100-секундния видеоклип на кампанията, който започва с въпроса „Кой е най-силният човек в България“ и с кадри от тренировка на балканския шампион по културизъм (Скопие, 2007 г.) Богомил Йорданов. След това обаче, клипът поднася на зрителите неочакван сюжетен завой, в който специално участие взима и актрисата Албена Ставрева в образа на български учител.

„На 1 ноември, Деня на будителите, искаме да напомним, че българският учител има ключова роля в нашия живот – той държи бъдещето на децата ни в ръцете си“, каза Ива Бонева, изпълнителен директор на Център за приобщаващо образование, и допълни: „За да могат учителите да изпълнят мисията да подкрепят и вдъхновяват децата ни обаче, те самите имат нужда да бъдат подкрепяни и вдъхновявани. И се надяваме нашата кампания поне малко да допринесе за това всички да осъзнаем, че те наистина са измежду най-силните хора в България“. 

Клипът „Най-силният човек в България“ е заснет от английския режисьор Стивън Монгомъри, в чието портфолио стоят видео проекти за BBC, фестивала Гластънбъри и изпълнители като Ed Sheeran и Coldplay. Това е втория видео проект, който режисьорът заснема за Центъра за приобщаващо образование след клипа за пролетната кампания на организацията „Учителят, който обича всички“.

С кампанията „Най-силният човек в България“ Центърът за приобщаващо образование отправя и покана към българските учители за годишната конференция ПРИОБЩАВАЩО ОБРАЗОВАНИЕ 2017, която ще се проведе на 9 декември в Интер Експо Център. Регистрацията за събитието е отворена на адрес: www.cie.bg.

Препоръчваме ви още:

Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам 
За мишката и книжката 
На учителя - с уважение

Автор: Десислава Димова

Преди много години, във времето на моето тийнейджърство, една от настолните ми книги беше „Жажда за върхове“ на Маргарита Ангелова. Книгата проследяваше съдбата на златните момичета в художествената гимнастика в залата и извън нея. Беше пълна със сила, упоритост, воля, затръшнати врати, пропуснати, но и спечелени медали, сълзи, обич на инат, разбити сърца, обтегнати мускули, а по-често нерви, въобще - една спортна динамика и хъс, които владееха ума и сърцето на момичетата от 80-те. От всичко дотук, в моята история има само воля и желание. Не за друго, просто съм на 42.

Защо започнах да тичам и защо продължавам да тичам две години по-късно са две различни теми.

Отговорът на “защо започнах да тичам” е прозаичен. През есента на 2015 г. записах втората си магистратура - психология в СУ. Бях напуснала университета преди 17 години, дъщеря ми (тогава 10-годишна) твърдеше, че “не съм добре” да уча и да се явявам на изпити, а синът ми (на 4 г.) ме питаше: “Мамо, ти каква искаш да станеш като пораснеш?”

Скоростта, с която влязох отново в студенството беше по-висока, отколкото си бях представяла. Първите две седмици прекарвах по 10 часа в четене и по 10 пъти на ден ми хрумваше да се откажа.

Случи се страхотна есен. Мушкатото ми придоби златисти оттенъци през ноември. Слънцето грееше като в началото на септември. А аз четях и не излизах навън.
Докато един ден не сложих маратонките, за да се поразходя. Беше средата на ноември, след пладне, слънцето припичаше, пуснах една любима плейлиста, сложих слушалките в ушите и тръгнах. Една минута ходя, една минута - тичам. Никога, никога не съм обичала да тичам. Във всичките тези години преди 2015-та твърдях, че НЕ мога да тичам. Оттогава пък се запознах с десетки хора, които казваха точно това, когато разберат, че тичам и ми харесва.

Това продължи четири месеца. Успоредно, от години, посещавам една малка зала за фитнес. Моят треньор там (лекоатлет) се хвана за главата като ме видя как тичам на пътеката. Веднага ми дръпна лекция за ставите и започна да ме учи на техники за тичане. На четвъртия месец ме остави половин час на пътека и накрая заяви, че съм готова. Можех да инвестирам в маратонки и да тичам повече от 6 км на ден. Записах се дори на 12 км през Черни връх, където на моменти мислех, че ще умра. 
Като цяло обаче, тичането се превърна в една от най-разтоварващите дейности за ума и психиката ми.
Имало е седмици, в които съм тичала по 50 км. Аз – същата, която не можеше да тича.

Защо продължих да тичам е тема, която и мен ме вълнува. Понеже отговорите са повече от един, ще кажа първия по важност: тичането се превърна в част от живота ми, както съня и храненето. Тичането Е начин на живот. То не може да се опише и разкаже. То е еднакво, а също и абсолютно различно като усещане за всеки бегач.

Ето и някои от другите причини, поради които продължавам:

Тичам на открито, дишам планински въздух, радвам се на невероятни гледки. Тичала съм на Витоша, в Родопите и Пирин, по бреговете на Черно и Средиземно море, в парка Вила Боргезе в Рим, по крайбрежието на Соренто. Не тичам, когато е твърде топло, но през зимата тичам редовно. И е факт, че се разболявам много рядко.

Известно време тичах сама. В началото слушах музика. След това започнах да слушам гората. Това, между другото, е и времето, в което пишех много от текстовете си. Мисля ги, премислям, след това се прибирам и записвам.

От много време тичам с компания. Моята приятелка Дани, ме заведе на 8-километрова пътека, която изтичваме два пъти в седмицата и през цялото време говорим. Винаги съм мислела, че тичането е индивидуално занимание. Но ако имате моя късмет, то много бързо се превръща в социално. Ще прибавя и съпруга ми, който също се запали. 

Така, понякога, в седмицата се получават три или четири бягания. Но има и седмици без нито едно. Най-важното, което открих, е да слушам тялото си. Ако е уморено – не го подлагам на допълнителен физически стрес. Природата, тичането и аз сме в любовен триъгълник, чийто синхрон може да се поддържа само доброволно и осъзнато.

Тичам за здраве. Това е абсолютно клише и на изказа, и на практиката, но е и също толкова вярно. В един от моите учебници по психология пише следното: "Няма друго средство, познато на човечеството, което трайно да поддържа здравословен физически и психически баланс у човека, освен спорта." Нито диети, лекарства или операции могат да свършат с човешкото тяло това, което би направил умереният спорт на всяка възраст. Толкова е просто!

В подкрепа на това, и без да влизам в детайли, има серизони изследвания и резултати, които сочат следното: умереното тичане, при здрави хора, предпазва от сърдечно-съдови заболявания (намалява рискът от сърдечни удари с до 50%), подпомага превенцията на Алцхаймер; понижава кръвното налягане и подобрява сексуалния живот.

Тичането оказва добро влияние и върху начина, по който работим – то увеличава продуктивността и креативността ни. Подготовката за маратони пък се свързва с дисциплина, постоянство и отдаденост, което води до цялостно подобряване на личността и характера.

 
Потвърждавам от личен опит всичко, което написах по-горе. И още нещо, което съвременните родители дъвчем като дъвка – личният пример. Дъщеря ми, вече на 12, кога редовно, кога нередовно, но цяло лято практикуваше с приятелки сутрешно бягане.

***  

Опитах се да намеря статистика за бягащите в световен мащаб. Намерих само за тези в Америка. Но дори и само там, цифрите са впечатляващи: над 64 милиона човека за 2016 г. и още над 110 милиона, които ходят за здраве.

***  

Много хора могат да разкажат много неща за тичането. Важното е да се слушат тези, които го практикуват. Всички останали най-често теоретизират над въпроса “защо не го правя”. А той не носи никакви ползи.

Освен да се слушат тези, които го практикуват, трябва да се вслушваме и в собственото тяло. Само тогава тичането е удоволствие. 

Прочетохте ли Обиколката на върховете?

Препоръчваме ви още: 
Трите килограма, които убиват
Защо е уморена мама
Една игра за пораснали момичета