Автор: Мария Пеева

Преди една година по това време съм снимала Алекс на плажа. Усмихнат, (той обикновено е усмихнат), но с някак укоризнен поглед. Тогава ми каза една реплика, която ми се стори много забавна и аз побързах да запечатам мига.

Каза ми:

- Мамо, много хубаво си изкарваме с теб цяло лято, ама ми проваляш футболната кариера.

Толкова смешно ми стана, че побързах да разкажа на баща му, на братята му и на всичките ми приятелки. И пост написах, много ясно.

Защото Алекс, 8-годишен второкласник, нямаше никаква футболна кариера тогава. Риташе на воля с приятелите от квартала, гледаше мачове и се вълнуваше като много други хлапета. И това беше. Аз буквално помислих, че се шегува.

Наесен разбрахме, че не е било никаква шега, когато настоя да го запишем във футболен клуб. Майките и татковците, чиито деца тренират футбол знаят, че този вид тренировки не са като другите. Аз не знаех тогава. Не знаех, че това ми е последното лято без футболна програма. Но скоро разбрах, че когато детето ти тренира футбол, ангажиментът не е просто някой да го заведе и върне на тренировка, както съм си го представяла. (Не че това е малко и не отнема време). Но тук работата е много сериозна. Това са тренировки, лагери, мачове през уикендите, понякога в ранни зори, и едно безкрайно съобразяване на цялата семейна програма. Дотук бяха уикендите на село, малките спонтанни пътувания, дългите ваканции.

Признавам ви чистосърдечно, че това ужасно ме дразнеше. Аз дори не обичам футбол, разбирате ли. Не го разбирам, не мога да изгледам един мач от начало до край без да ми доскучае. Нямам и никаква спортна злоба. Моят принцип винаги е бил: браво, че спортуваш, победата не е важна.

И това му повтарях на детето. Много важно, че не сте победили. Защото цяла година всички усилия на техния отбор, всички тези тренировки, обикаляния по турнири и напъни изглеждаха толкова безрезултатни. Та те имаха 28 загуби от 30 мача (баща му ми каза, аз не обръщах внимание на тези неща).

После дойде лятото и изведнъж репликата на Алекс, че му провалям футболната кариера вече не ме разсмиваше така, защото той наистина отказа морското ни лято. Като изключим две седмици през юли, когато клубът затвори, и уикендите, през всичкото останало време, и той, и други деца от отбора, посветиха на футбола. Объркани почивки. Отложени пътувания. Спортен лагер всеки божи ден. Плуване, кондиционни тренировки, хайкинг. И вечер три пъти седмично – отборни тренировки. Огромен труд за едно 9-годишно момче.

Огромна воля.

В края на август се провежда турнира за Купа София на БФС – лятното издание. Тази година имаше 78 отбора.

Признавам ви, че не съм имала очаквания, след като на последния турнир в Приморско нашите сладури завършиха на 10 място от 10 отбора.

Разбрах, че нещо голямо става след първите им две победи. Нещо се беше променило в динамиката на отбора. Ако преди по терена търчаха дечица, всяко талантливо и атлетично само по себе си, но сякаш без обща цел, като разпилени топчета за пинг-понг, сега картината изглеждаше друга. Сега бяха като отделни колелца на добре смазана машина, всяко си беше на мястото.

И машината заработи.

Когато отивахме на полуфинал, аз все още не бях съвсем убедена какво става. Изглеждаше ми като шега.

Победиха. Отидоха на финал.

Господи, мислех си, второ място ни е гарантирано! Второ място! Това е велико! Това е страхотен успех. Дори и да не победят утре, това е толкова, толкова голям успех.

И исках да го кажа на Алекс, мислех да му кажа, че няма никакво значение дали ще победят, дали ще вземат първо място, защото дори това, което направиха дотук, е достатъчно голям успех, достатъчно велико.

Исках да му го кажа преди финала. Бях си намислила с тези думи да го целуна, преди да хукне към тренера.

Но в колата на път към стадиона Алекс избираше музика. И пусна това яко парче на Еминем, Till I collapse, в което пеят нещо такова:

Докато покривът падне и светлините угаснат,

Докато краката вече не ме държат,

Аз няма да спра,

Докато костите ми не се строшат.

И аз разбрах, хора, в онзи момент, че детето ми не иска да чуе от мен: Маме, каквото и да стане, няма значение, аз винаги ще те обичам.

То не иска да чуе това, защото той ЗНАЕ, че аз винаги ще го обичам. Друго иска и очаква.

Затова му казах:

- Разбийте ги, маме. Можете. Можеш.

Той кимна и ме погледна в очите сериозно и някак разбрах, че съм казала правилното нещо. Защото това дете, тези деца, те играят за победа. 

Противникът беше достоен. Завършиха нула на нула. Мачът се реши с дузпи.

Алекс вкара решаващата.

Нарочно пиша с малко думи, защото ревът си го изревах и сърцето ми щеше да изскочи, все едно не съм на детски футболен турнир, а на Шампионска лига. Но аз всъщност бях на шампионска лига, защото емоциите, емоциите са същите.

На връщане в колата Алекс пусна УАКА, УАКА на Шакира, и всички скачахме от щастие. Но на излизане от паркинга минахме покрай едно детенце от другия отбор, което горко плачеше, а майка му го успокояваше.

И на мен ми домъчня за него, защото както няма да забравя днешния ден, така няма да забравя и колко тъжно ни беше на предния турнир.

А Алекс също го видя и каза уж на детето, но всъщност на себе си:

- Веднъж те мачкат, веднъж мачкаш. Само не трябва да се предаваш.

Което съвсем накратко е есенцията не само на футбола, но и на живота.

Мога още много да ви разказвам - и за щастието на баща му, когато тренерът вика "Пеев, браво, Пеев, това, Пеев, онова." И за онзи критичен момент, когато Алекс и едно детенце от другия отбор се счепкаха на терена и аха, аха да се сбият, а Алекс изведнъж посегна и го прегърна, а всички се разсмяха и напрежението се разсея. И за паданията, и за ставанията, и за виковете, и за сълзите, и за майките, които се държахме за сърцата, за бабите, които скачаха като мажоретки отстрани, за братята и сестрите, които крещяха като луди, и разбира се, за бащите, ех, тези бащи, чиито мечти се сбъдват чрез децата им. 

Но днес най-после разбрах защо футболът е велик спорт.

Мисля, че никога повече няма да имам морско лято с Алекс. Ще има и много други неща, от които ще трябва да се лишим и с които ще трябва да се съобразим, за да може детето ни да върви по пътя, който си е избрало. И няма никаква гаранция докъде ще го отведе този път и тази мечта.

Но си струва.

*********

ПС. Обадиха ми се много хора да питат как се казва нашият тренер. Аз го знам като бате Ади, наложи се да питам другите футболни майки. Казва се Адриан Боцев! Благодарим ти, бате Ади!