Трудно се забравят обидите и несправедливостите от детството, казани или извършени най-често неволно от родителите ни. Те, разбира се, искат най-доброто за нас, но понякога просто не могат да разберат какво мисли и чувства детето им. Парадоксално е това, че когато ние самите станем родители, започваме да правим същото. Когато хлапето се цупи, че го карат да ходи на училище с "бебешка" тениска (а то е вече 5-и клас) родителят откровено не може да разбере къде е трагедията и възприема ставащото като проява на инат и капризи: „Голяма работа, една тениска, кой да помисли за домашните си!“ А детето може да запомни това за цял живот, ако стане обект на присмех от съучениците си.

Ако се върнем в собственото си детство, ще се сетим поне за 5 ситуации, в които собствените ни майки и бащи са ни дразнили зверски.

1. Родителите мислят, че лъжеш, дори когато им казваш истината. И не можеш да ги убедиш по никакъв начин, че не е така.

Убедеността на родителите в собствената им проницателност може да се превърне в обида за години наред. Понякога ни се струва, че детето просто ни се противопоставя, за да избегне наказание. В крайна сметка не може брат му да омаже с бои целите тапети в хола. Сигурно батко му го е направил и сега иска да прехвърли вината върху малкото, защото знае, че наказание няма да има. Въпреки това не пречи да се задълбочим в историята и да се запознаем с обстоятелствата. Това може да предотврати допускането на голяма несправедливост, която детето ни ще запомни задълго и много трудно ще може да заличим.

Кажи ми истината!

2. Когато просто споделяш с родителите си гледната си точка, а те твърдят, че спориш с тях

Ние сме толкова уверени в собствената си правота, от висотата на положението на създатели, че и през ум не ни минава, че детето ни може да има наистина различна гледна точка. Затова, дори когато то спокойно изрази мнението си, може да ни се стори, че спори с нас. Но защо да започваме разговор, след като всичко ни е ясно? В такива ситуации често прибягваме до репликата: „Ти недей да ме учиш мене!“ Ясно е, че детето има право на мнение, и че ако го пренебрегваме, не помагаме за изграждане на доверителни отношения помежду си.

Детето не чува!

3. Когато искаш нещо с аргумента, че и другите ти връстници го имат, родителите ти казват, че не е нужно да гледаш другите. Но това не им пречи да те сравняват с тях, когато им е изгодно: „А другите колко имат на теста?“

Наистина, ако забраним на детето си да носи скъсаните джинси или да боядиса косата си в лилаво, въпреки че „другите така правят“, не е много разумно след това да се интересуваме защо то не учи като еди-кой си. Безполезно е да му обясняваме, че това е нещо съвсем различно, защото то безспорно е право. Проблемът е, че сравнението с другите винаги е неправилен ход, както от наша, така и от негова гледна точка. Да, ако целият клас ходи с пиърсинги, това не е причина да си сложиш и ти. Но и причината да учиш добре не е, че така правят другите.

Прибра се с пиърсинг на пъпа

4. Родителите побесняват, когато не са прави

В годините, когато все още носим наследника си на ръце, ние свикваме да бъде негов основен източник на знания за света и затова винаги сме прави по подразбиране. Но когато той започне да мисли самостоятелно, често сме неприятно изненадани. Когато се научи да търси информация и да прави изводи е напълно възможно да стане по-компетентен в някоя област от нас. Разбира се, често ни е трудно да приемем подобна ситуация. Довчера пълзеше, а днес ни дава акъл. Такива прояви ни е много удобно да приемем за предизвикателност и заядливост, опит да подрони авторитета ни. Ако се държим по този начин и възприемаме казаното от детето като "глупости", можем трайно да унищожим желанието му да мисли самостоятелно.

Пубертетът и лъжите

5. Родителите винаги искат да сме честни с тях, но когато им кажем истината, започват да крещят и наказват.

Всички сме чували подвеждащата фраза: „Ако ми кажеш истината, няма да има последствия.“ Но последствия има и това е страшно несправедливо от гледна точка на детето, а и от всяка друга гледна точка. Въпреки това, ние продължаваме да я използваме, да изискваме откровеност, като обещаваме насреща разбиране и подкрепа (напълно искрено). Но когато научим неприятната истина, реагираме не така, както сме обещали. А подобно поведение накърнява доверието между родители и деца. Накрая те просто престават да споделят с нас и започват да ни лъжат, за да си спестят сцените.

Ако сме обещали да сме съпричастни родители, които приемат детето си такова, каквото е, трябва да следваме думите си с действия.

Материала подготви Янка Петкова.

Препоръчваме ви още:

Когато стана майка, никога няма да...

Умеем ли да се сдобряваме с децата си

Крещите ли на детето?