Този път не са виновни само родителите

Често когато чуем неприлична дума отвръщаме с: „Какво каза?“ Абсолютно погрешна реакция. Защото детето ще повтори същия неприятен израз, който ни е скандализирал, ще го затвърди и ще се порадва на шокираните ни физиономии. Какво предизвиква подобни реплики и как да се справим с тях?

1. Търсене на внимание

Да си представим следната ситуация. Семейството вечеря, всеки разказва какво му се е случило през деня и ненадейно най-малкият разцепва въздуха с репликата: „Да ти го н…..м, това е гадно!“ Изведнъж всички се обръщат към източника възмутени и обикновено следва въпросът: „Къде си чул да се говори така?“ Ако се абстрахираме от казаното, знаете ли по-бърз и сигурен начин за две секунди да привлечете вниманието на всички върху себе си?

Отрицателното внимание също е внимание. Да ти се карат със сигурност не е добре, но да не те забелязват е още по-лошо. Ако детето използва "лоши думи", е много вероятно просто да иска да е в центъра на внимание.

Някои американски психолози смятат, че повечето родители игнорират 90% от доброто поведение и вместо това се съсредоточават върху лошото. Това, че малкият човек се старае, ние приемаме за норма. А когато скъса книжката си или загуби топката си, веднага захвърляме всичко и се залавяме с решаването на проблема.

В последно време ние, родителите, се стараем да следваме съвременните тенденции във възпитанието – четем кои са полезните практики, учим се да реагираме правилно в определени ситуации, делегираме права и прочее психологически хватки. Някъде в миналото остана употребата на обикновената думичка „браво“, отучихме се да изискваме обратна връзка от детето, за да не навлизаме в личното му пространство. Деликатно изчакваме то само да проговори за проблемите си, когато реши. Добре би било по-често се вглеждаме в децата си, да коментираме всяко малко постижение и напредък, понякога дори с чувство за хумор: „Вяра, поздравявам те, ти цели два часа не си наричала брат си хамстер. Оценявам го!“. Тогава, вероятно, няма да им се налага да правят скандални неща, за да привличат вниманието ни.

2. Неразбирането на нормите

Друга опасност застрашава тези от нас, които се стремят към изцяло позитивни отношения с децата си, защото са чели и чували за „безусловното приемане“. Те се отнасят спокойно към това, че например малчуганът им съсредоточено рита масата, по време на семейния обяд или че изрежда всички обидни думички, които е чул в последно време. Изобщо „приемането“ е дума, която се отнася единствено за детето. Ние обичаме и приемаме безусловно детето си, а грубото държане, неприличните думи и това, че редовно рисува по тетрадките на сестра си например не приемаме. Ако нещо, което сме чули не ни харесва, трябва да реагираме: „Няма да търпя такъв тон.“ или „Не ми харесва това, което направи. Това е грубо и невъзпитано.“ – това все пак е съвсем нормална реакция. Макар да сме родители, ние също трябва да защитаваме територията си.

Прочетете още Палав или нагъл

Трябва да запознаем децата си с правилата на общуване и да обясним, че щом съществуват, значи трябва да се спазват от всички.

Има и друг аспект. Странна е ситуацията, в която бащата е изкрещял на майката и никой не реагира, а когато детето е направило същото, всички се скандализират. Ние сме пример, нас ни следят внимателно и попиват всяка произнесена от нас дума или реакция.
Ако хлапето е усвоило нещо от чутото или видяното, много често е напълно наясно, че то е нередно. Но може и да не е. Може да се е „образовало“ в детската градина. Дошло е ново дете и е блеснало с някой твърде „образен“ израз. Разбира се, на никого не е обяснило какво означава той и привечер половината група подскача и възторжено скандира чутото, за срам на възпитателите и родителите си. Без излишна паника и възмущение трябва да обясним, че тези думи съвсем не са смешни и има много по-смешни от тях.

3. Обидчивият родител

Често ни се струва, че детето умишлено ни обижда или унижава, защото е казало например, че тате има „весела мутра“. Възпитани с вярването, че „майчинството е свещено“, а бащиният авторитет е непоклатим, ние се възмущаваме, когато усетим и намек за незачитане или неуважение. Но забравяме, че уважението към родителите не е вродено, то се изгражда и възпитава.

Във взаимодействието ни с децата ние сме водещи, а малчуганите – водени.

Ние установяваме границите, със спокойствие и увереност, защото сме главни, а детето се настройва по нас. Мама не бива всеки път да се обижда и хлопва врати, ако й се стори, че не са й се „поклонили“ достатъчно ниско. Да се научиш да защитава интересите си, да ги отстояваш твърдо, без да влизаш в конфликт с детето, търсейки под вола теле, е нещо на което не би било зле всички да се научим.

4. Проблеми с привързаността

Често бием тревога, когато любимото детенце влезе в „прекрасната“ тийнейджърска възраст. Потъва в социалните мрежи, общува само с връстниците си и изобщо не се интересува какво мислят майка и баща му. Може евентуално да се откъсне от виртуалния си живот, ако сгафи с оценките и не дай Боже му вземат смартфона. Между другото, канадският психолог Гордън Нюфелд упорито твърди, че общуването в социалните мрежи разрушава детската зависимост от възрастните и затова видиш ли, трябва да удовлетворяваме тази потребност на пуберите. Това наистина е мощна потребност, но съучениците от „телефона“ с инфантилните смайлчета не могат да я удовлетворят. Те самите са достатъчно беззащитни и незрели за наистина задълбочено общуване.
Тийндейджърите търсят повърхностните контакти със съучениците си, които току-що са постнали видео с чихуахуа, което кара скейтборд, а родителите вероятно ще чуят нелицеприятното: „Е`аси готиното!“

И този проблем не се решава със съвети от типа: „Изключете интернета и седнете да си поговорите с детето.“ Нужна е усърдна работа по възстановяване на отношенията между нас и детето. Необходимо е да установим психологическа връзка, грамотна йерархия – това, което е нужно за действителното порастване на тийна и неговото благополучие, макар самият той да отрича тази необходимост и да твърди, че го занимаваме с глупости, защото сега има отговорния ангажимент да лайкне кучето-скейтбордист.

Прочетохте ли

защо тийнейджърите мислят родителите си за идиоти?

Сигурен начин да възстановим привързаността си с детето е да намерим възможност да се съсредоточим един върху друг. Най-лесно това може да стане в обстановка, която не предполага излишно обтягане на отношенията – излизане извън града или някаква екскурзия например. Дори времето навън да не работи в полза на това решение възможности винаги могат да се намерят.
Възстановявайки близките си отношения, ще забележим, че на човека, който е важен за нас, не е толкова лесно да кажеш: „Не ме занимавай с глупости!“
И да, отговорността за отношенията с непоносимия пъпчив тийнейджър е наша, на родителите.

5. Сигнал за бедствие

Ненормално е да наречеш близкия си „гад мръсна“. Но е напълно възможно с тази шокираща грубост детето да ни дава сигнал, че нещо с него не е наред. Какво можем да направим? Да го наблюдаваме, да поговорим с него, да се срещнем с класната му, за да разберем има ли проблеми с някого в училище, изобщо да се поинтересуваме защо страда този човек. Може проблемът му да е катастрофален поне в неговите очи, а ние нищо да не подозираме. Да му помогнем да преживее стреса, е все едно да му подарим боксова круша, върху която да изразходва гнева си и да го убедим, че не е изгубена кауза за нас.

Но всичко казано, разбира се, не се отнася за нас. В нашите семейства такива проблеми няма…

Източник: mel.fm

Препоръчваме ви още:

Пубертетът и лъжите 
Зависими ли сме от децата си