Ninja Editor
Автор: Провалена и късогледа майка
Чували сте за Augmented Reality - нова модерна технология, която е толкова "смарт", че добавя информация и илюстрация към реален обект или място. И той може да стане един такъв приказен и вълшебен, че го пожелаваш завинаги и веднага (важи за каквото се сетите)! А я сега си представете, че става въпрос за училище... трудно ли ви е? Сега ще ви обясня.
Имате претенция, че сте взискателни родители; искате най-доброто; търсите и обикаляте като луди по частни училища; проучвате и четете, де що намерите коментари и ревюта; питате всичко живо, дето мърда; пишете писмо до папата и решавате, че това ще бъде! Щото са ви обяснили, че е иновативно, предлагат качествено образование, нов образователен подход, висококвалифицирани учители, директорката е с дългогодишен опит като психолог, пък и лиценз от МОН, училище-мечта. Това е то!
Сложете "спецалните очила", приключението започва! Четете договор, четете и правилника за вътрешния ред и ви става ясно, че могат да ви прекратят договора и да "отпишат" детето ви, в общи линии, дори ако влажността на въздуха е по-ниска от тази по екватора или пък, ако днес цената на маслодайния слънчоглед се е вдигнала на борсата. Питате така ли е, те ви казват:"Сложете очилата! Разбира се, случват се такива ситуации, но те са само, за да опазим интересите на училището и да подкрепим общността! Така е най-добре за всички!"
Вие казвате: "COOL, пука им за училището, сигурно имат право! Подписвате... в името на качественото образование на детето.
Минава време и започвате да се опитвате да си говорите с учителите... опитвате, опитвате, но те ви отговарят като класическо съобщението за изчакване: "Моля, изчакайте, нашето обаждане е важно за Вас... обаче ние трябва да питаме директорката.". Един, два пъти, ама то все така! - "Сложете очилата! Не се притеснявайте, те учителите са помощен персонал, работим по въпроса, ще отстраним проблема!" И решавате, че организацията е на ниво, управлението е като в Спейс Х – действа се! Хвала!
Обаче във времето, учителите започват да изчезват, персоналът се сменя и вие пак питате. "Ама, моля ви, не сваляйте очилата. Какво ви пука за учителите, важно е децата да са добре. Ще намерим нови, ще си внесем, има чудесни учители навсякъде по света, важно е образователният процес да е на ниво". Брей, международен екип казвате си вие, чудесно! А те дали имат квалификация, знаят ли какво изисква МОН, минават ви еретични мисли през главата. "Ама, какъв МОН, ние сме иновативни и световно признати, нас МОН не ни трябва, тука говорим за световно качество". Пфууу, и това мина...
Закъснявате... абе, кофти работа! Сутринта е тръгнала накриво, оставяте детето в 8:31 и какво се оказва: "Детето ви е било в училищната библиотека до обяд, защото е закъсняло, няма как да го допуснем до класната стая, ще прекъсне важен процес".- "Ама, то нали е дошло на училище?" - казвате вие. - "Нееее, то е ЗАКЪСНЯЛО за училище. Тук така не бива, ще стои в библиотеката, да... подрежда". Не разбирате, чувствате се виновни, заради вас детето е било в библиотеката самичко цяла сутрин.
Отивате на родителска среща и чувате, че: "Ръководството не одобрява празнуването на рождени дни, на които да се канят всички деца от класа, това създава ситуации, които нарушават интегритета на училището"; "Неформалните срещи с други родители не се поощряват и забраняваме името на училището да се споменава от родителите в социалните мрежи, това е повод да бъде прекратен договорът ви." - Дишате дълбоко, от очилата чувате дъха си още по-ясно, като бик, който всеки момент ще погне движещият се плащ на тореадора, и се чудите:
1. Възможно е да съм се телепортирал някъде в Северна Кореа и да не съм разбрал?
2. Това е сигурно някаква модерна форма на диктатура, която е още експериментална и дори Ким Чен Ир не е мечтал за нея.
Децата обаче виждат, усещат, чуват, питат и разказват. Прибира се вкъщи и разказва, че днес е чистило тоалетната: "Брей - казвате вие - това пък с каква цел?" Не се прибрало навреме от играта на двора на обяд. И веднага питате: "Моля, г-жо Директор, какво става с детето, чистило е тоалетната, хартийка по хартийка, използвана тоалетна хартия с голи ръце, ЗАЩО?" - "Очилата... дааааа! Вие вкъщи тоалетна не чистите ли? Ами това развива компетенции по справяне с битови задължения, как не виждате и разбирате!?!" – "Ами ние вкъщи канализация имаме, то никой не чисти използваната тоалетна хартия." - "ЕЕЕЕ, лошо, това са умения, които 7-годишно дете трябва да има. Ние ще се оправим, ще го научим. Вие имате проблем с родителския капацитет."
Чувате от друг родител: "Ти, знаеш ли, че има една игра на господари и слуги в нашия клас, по-големите деца карат по-малките да ги обслужват?" Е, вече не чакате и се чудите дали да вземете очилата ИЗОБЩО. - "ОООО, без очила е проблем, ще отстраним детето ви от училищната пиеса, ако не ги носите, как така... без очила не става! Това е чудесна ролева игра, в нея децата се учат на какво е това дискриминация и как трябва да се борят за свободата си!" - Добре де, а какво учат изобщо тези деца?
"Всеки ден ви даваме информация в платформата, всичко е подробно и изчерпателно, качествено образование, висококачествено, такава е тази модерна, образователна философия".
Поглеждат ви подозрително, вече не харесвате Директорката, а имате и огромно желание да пратите тея очила на... далеч, щото вие тея неща ги четете и се чувствате, като че сте попаднал на предизборна реч – много информация, никакво съдържание. След ден ви се обаждат по телефона за да ви информират, че: "Вече е време да се разделим с вас и вашето дете, правим ви услуга, намерете по-подходящо място за вашето "проблемно дете", уважаемо "проблемно семейство"!"
Всяка история има поука:
1. Като отговорни родители, много ни се иска да намерим перфектното училище, такова няма. Внимавайте с "очилата", най-добре ги пратете на... далеч.
2. Проверявайте цялата информация за училището, сертификати, лицензи, особено международните, питайте за текучеството на учители и деца. Защото накрая психологът не е психолог, а социален работник, а модерният метод е проста интерпретация. Не плащайте за нови маркови обувки, когато ви продават имитация клас АА.
3. Дори и всичко да сте направили, винаги могат да ви лъжат - автентично и изкусно.
И всичко това, щеше да е забавна история, с леко напудрен сюжет, подправена с екзотични подправки и с фръц-фръц европейското поведение на една псевдо-Директорка, ако не беше кратък и непредставителен разказ на "живия" живот, който продължават да живеят деца и родители, чакащи да изхвърлят очилата... или да сменят училището на "цветната улица" в престижен столичен квартал.
Следва продължение...
Тази история ми прати група от двайсет и повече "провалени и късогледи майки", които очевидно имат добро чувство за хумор и висок праг на търпение. Мисля, че изводът от нея е ясен. Дори когато сте готови да платите скъпо за образование, няма гаранция, че ще получите най-доброто. Затова просто... свалете розовите очила и сложете онези, с които се виждат и малките буквички в договора.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Малкото ми момиченце се е вкопчило с всички сили в мен, телцето му се тресе, гласът му е прегракнал от плач, но то продължава да крещи:
- Не ме оставяй! Не ме оставяй! Не ме оставяй!
Вратата се отваря и усмихната жена с майчинска нежност прегръща детето ми, прегръща и мен, казва някакви неща, които ужасеният ми, ридаещ мозък не може да разбере. Аз съм само един емоционален палач на детето си и не искам да чувам, да виждам, да знам. Нищо не искам, освен да не ми се налага да преживя това.
Дъщеря ми обаче е чула казаното и избърсва сълзите си. Целува ме и влиза бързо навътре. Аз се свличам зад сградата и избухвам в неудържим плач. Усмихнатата жена ме вижда и идва при мен:
- Всичко ще бъде наред! Обадете ми се днес, по което време на деня решите, ще оставя телефона отворен, за да чуете, че не плаче, забавлява се, смее се и се чувства добре.
Правя го, дори няколко пъти през деня. Не издържам на угризенията и страховете си. Усмихнатата дама спазва обещанието си и аз чувам смеха на момиченцето си, чувам я да пее и да разказва на всички за последното ни пътуване.
Въпреки това, вечерта отивам в детската градина със свито сърце. Мрази ли ме, че я оставям? Лоша майка ли съм? Колко точно я съсипва този стрес? Весело гласче прекъсва мислите ми:
- Мамо, аз няма да плача повече. Госпожата каза, че аз съм умна и прекрасна и ми разреши да пея, колкото си искам, а не като теб, дето все ми забраняваш.
Дължа на тази усмихната жена с добри очи толкова много за възпитанието и себеусещането на дъщеря ми, колкото на никой друг. Моля ви, ако не сте като нея, тръгнете си.
Деветдесетгодишната ми баба е в болница от седмици. Големи хора сме и не си правим илюзии за нищо. Искаме само да се чувства добре и достойно в края си. Всеки ден ужасено очакваме да я изпишат като неспасяем случай и да се приберем вкъщи, без да сме способни да се грижим адекватно за нея.
Прегърбен лекар с уморени очи я преглежда за пореден път днес. Връща се с нови лекарства. Вписва ги в епикризата ѝ. Поглежда ни и казва:
- Ние още се борим, какво сте се примирили такива! Ще направим всичко възможно, докрай!
И започва да лекува баба така, сякаш е младо момиче. Повече от месец продължава борбата му. И не са само лекарствата. Сяда на леглото ѝ, тя му разказва случки, той се смее. После ѝ казва колко добре изглежда вече, тя се усмихва и приема комплимента като дама на прием, а не като старица, гаснеща в болнично легло.
Дължа на този уморен лекар повече, отколкото аз самата съм направила за нея. Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.
Поредна жертва на наркотиците в училището на децата ми. Загубата е шокираща, тъгата на съучениците му е разтърсваща, но най-ужасяващото е, че най-близките му приятели давят мъката си с нов коктейл наркотици. Чувствам се изключително безпомощна, невъоръжена и слаба в тази все по-свирепа война. Искам и деца, и родители да извадим главите си от пясъка, да разберем, да знаем и да действаме. Попадам на един от най-големите експерти в областта на наркотрафика. Не ме познава. Никой не ме представя. Пиша му направо. Той отговаря веднага: „С каквото мога ще помогна. Ще се срещна и ще поговоря с децата. Ще отговоря и на всичките Ви въпроси. Каквото кажете!“
Късно същата вечер получавам отговорите му.
След тежкия му работен ден, след пропуснатата семейна вечеря, след неизменните нападки срещу него и колегите му е намерил време за мен - една непозната разтревожена майка. Напълно безвъзмездно. Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.
Нещо не е наред с това място. Има огромен дисонанс между името му и греещите лица, които ни посрещат. Не е възможно в т.нар. Дом за деца, лишени от родителски грижи да има толкова щастливи усмивки. Нали трябваше да е непосилно тежко, мъчително и грозно, защо тези деца не са достатъчно нещастни? Да, пораснали са рано, преглътнали са съдбата си, очакват, вярват и се надяват, но не са нещастни. Докато се редуват да ни изучават, вратата се отваря и стаята се изпълва с едър мъж, със сериозни, строги очи, който ни поздравява басово и широка усмивка се разстила по грейналото му лице. Децата тутакси забравят за нас и се хвърлят в обща прегръдка с веселия мъж. Не трябва ли да се страхуват от директора си? Да изпитват страхопочитание и респект? Да странят и го избягват? Вместо това те се сгушват в него като деца на многодетен баща и започват едно през друго да му се хвалят с оценките от училище.
Да, на това място нещо не му е наред.
В него не бе извършено нито едно престъпление – спрямо децата или от тях самите, докато усмихнатият мъж беше директор там. Много от децата му вече завършват университет. А той сигурно се смее все така гръмко на успехите им.
Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.
Ако работата ви изтощава до изнемогване, ако хората, с които работите ви вбесяват, ако напрежението се отразява на здравето и емоциите ви, ако не понасяте и ден повече да правите това, моля ви, тръгнете си.
Ако не успявате да се справите с предизвикателствата на деня, ако имате здравословни или лични проблеми, ако самите вие сте подложени на стрес или някакъв вид тормоз, моля ви, тръгнете си.
Ако получавате все повече оплаквания и неодобрения за това, което правите, ако хората, с които работите, били те деца или възрастни, не се усмихват, не са щастливи и не се развиват към по-добро, моля ви, тръгнете си.
Не принуждавайте себе си да работите нещо, в което не се чувствате добре.
Не обиждайте колегите си, замъглявайки изгледа към тяхната работа със своята неприязън към нея.
Не наранявайте тези, за които отговаряте, защото те не са виновни за вашия избор.
Не се превръщайте в това, от което най-много ви е страх.
Не замърсявайте професията.
Моля ви.
Препоръчваме ви още:
Разговаряйте с бебетата и давайте вид, че ги разбирате. Така ще се развиват по-бързо.
Да говорим на бебето е важно. Знаят го всички родители. И няма никакво значение на колко месеца или години е то. Но, както можем да предположим, важно е не само да разговаряме, а и да реагираме с разбиране. Защо е така, разказва Кари Ром, в колонката си за The Atlantic.
Науката непрекъснато изследва човешкото развитие. Последните стъпки в тази посока доказват, че успешното езиково развитие на децата зависи не само от това колко често разговаряме с тях, но и от това как го правим.
Преди няколко седмици бях в сладкарница със семейството си. Зад нас беше седнала жена с дете на около година. То се обърна към мен, „избръмча“ нещо на сладкия си бебешки език и после силно се разсмя. След това ми помаха с изцапаната си със сироп ръчичка. „Той е такъв флиртаджия!“ – каза майка му с извинителен тон.
„О, виж го ти!“ – обърна се към него моята майка, която е готова да се сприятели със всеки, и ме срита под стола.
„Ей, здравей, миличък!“ – включих се и аз. Но мъжете (дори най-малките) са непостоянни създания. Нашият съсед се обърна пренебрежително и се залови с палачинката си.
Смисълът на тази история не е в това, че детето не се впечатли от моят опит за флирт. Макар че и такива мисли ми минаха през главата. Не, става дума за това, че с бебетата е трудно да се разговаря. Когато бях малка, избягвах възрастните, които се опитваха да ме заговарят. Сега вече съм възрастна, но се обърквам, когато трябва да общувам с малки деца (явно на бъдещите ми деца няма да им провърви особено).
За ползата от ранното приобщаване на децата към езика е писано в много научни статии. Авторите на едно ново изследване, публикувано в списание Infancy, дори уточняват: с децата трябва не просто да говорим, а и да даваме вид, че ги разбираме.
Когато обменяме реплики с бебето, вслушвайки се в неговото гукане, и отговаряйки така, сякаш сме го разбрали, ние можем да ускорим езиковото му развитие.
Изследователи от университетите в Айова и Индиана, в продължение на 6 месеца, наблюдавали как майките си взаимодействат със своите бебета (в началото на изследването малките били на по 8 месеца). В хода на изследването учените разделили реакциите на майките на детското бърборене на две категории.
Отговорите с препратка предполагат отвличането на вниманието на детето с нещо друго. Например майката може да покаже на детето играчка или да привлече вниманието му към някакъв предмет от стаята.
Сензитивните отговори са свързани със словесна реакция на произнесените от детето звуци или имитации. Макар изследователите да отбелязват, че имитацията рядко е точно възпроизвеждане на звуците, които издават децата, често майките моделират подобен по звучене „израз“ и го обясняват на детето. Тоест, ако детето произнася „та-та“, майката казва – „Та-та е на работа. Аз съм ма-ма.“
Месец след приключване на наблюдението, майките попълнили анкета, в която трябвало да оценят прогреса на децата си в речевото им развитие. Изследователите открили, че децата на участничките, които давали сензитивни отговори на децата си, са започнали по-често да използват вокализирането (преходът от съгласен звук в гласен). Това означава, че тяхното бърборене все повече напомня на срички, а сричките са първа стъпка към истинските думи.
Освен това, точно тези деца не просто издавали звуци, те действително имали успешна комуникация с майките си.
„Децата използват вокализирането като средство за общуване, защото интуитивно усещат, че гласните им помагат в комуникацията.“ – казва проф. Джули Грос-Луис от университета в Айова.
Иначе казано, когато майките дават вид, че разбират какво им „говорят“ децата и им реагират с реплика, те им помагат да разберат, че гласът не е само инструмент за издаване на звуци, а и за социално взаимодействие.
Как родителите говорят с децата си е също толкова важно, колкото и това, което вършат. Тези, които не са особено добри в подобни „диалози“, не бива да се притесняват. Могат просто да разговарят с бебетата като с малки възрастни. В крайна сметка, един ден те наистина ще станат възрастни и ще напуснат родното гнездо, за да разбиват сърца във всички сладкарници по света, докато си ядат палачинката.
Препоръчваме ви още:
Още не говори, но всичко разбира - дали е така?
Игри с бебето през първата година
Като част от турнето „За пълноценни мигове с музиката“, голямата ни изпълнителка ще излезе на сцената за 11 концерта в 8 града
След като посрещна 2018 г. с новината за 3 концерта – в Пловдив, Варна и Русе, сега Лили Иванова добавя още осем нови дати към турнето си „За пълноценни мигове с музиката“, като една от тях е втора за град Пловдив.
Звездата на популярната ни музика ще излезе на сцената за 11 концерта в общо 8 града – Варна, Русе, Благоевград, Ботевград, Свиленград, Плевен, 2 концерта в Пловдив и 3 поредни в зала 1 на НДК в София. Партньор на Лили Иванова, за поредна година, е Лидл България, компания, която се стреми да подкрепя българската култура и изкуство и да допринася за повече пълноценни моменти със стойностната българска музика.
Пловдив е първият град, който ще посрещне Лили Иванова – на 21 февруари, в спортна зала С.И.Л.А. Само за няколко седмици концертът там бе напълно разпродаден – предстои голямата певица да излезе пред над 2 000 човека. На сцената с нея ще бъдат доказани музиканти - Ангел Дюлгеров, Огнян Енев, Веселин Веселинов-Еко, Орлин Цветанов, Росен Ватев и вокално трио ЛаТиДа. А онези от пловдивчани, които не са успели да се сдобият с билет за първия концерт, вече могат да купят билет за втората дата в града на тепетата – на 28 юни, в Античния театър.
Билетите за всички концерти вече са в продажба през мрежата на Eventim и онлайн:
21-и февруари 2018 – Пловдив, спортна зала С.И.Л.А;
20-и март 2018 – Варна, Дворец на културата и спорта;
22-ри март 2018 – Русе, Булстрад Арен;
16-и април 2018 – Благоевград, зала Скаптопара;
18-и април 2018 – Ботевград, спортна зала;
10-и май 2018 – Свиленград, спортна зала;
22-ри юни 2018 – Плевен, летен театър;
28-и юни 2018 – Пловдив, Античен театър;
25-и, 26-и 27-и октомври 2018 – София, НДК, зала 1.
Към партньорите на турнето тази година се включва и фирма Аполо (www.apolo.bg).
За Лидл България
От стъпването си на българския пазар досега Лидл България подкрепя българската култура, изкуство и спорт. Компанията застава зад едни от най-изявените и доказани български артисти като примата на българската музика Лили Иванова, световноизвестния цигулар Васко Василев, художника Васил Горанов, както и превърналия се в повод за национална гордост волейболен отбор на България.
Филм за необичайни училища открива кинофестивала „(не)Възможното образование“
Заснет преди цели 27 години и носител на редица филмови награди, „Защо тези деца обичат училище?“ представя осем необичайни училища, в които учениците учат осъзнато и получават трайни знания, учителите и директорите са свободни да експериментират и да преподават по начина, по който желаят, а родителите имат пълно доверие в преценката им.
Филмът започва с кратък преглед на няколко американски училища, преди да изследва в детайли училище в щата Калифорния. Пристъпваме в класна стая, където учител и ученик разменят погледи на дълбоко единение. Виждаме ученици в „Час на класния“ да обсъждат и решават проблеми без намесата на учители. Чуваме една майка да казва, че училището е „идеалното място за всяко семейство“. Практичното и модерно изучаване на математика, социални науки, чужди езици и изкуства в това училище се случва с една-единствена цел – да развие увереността и индивидуалните способности на децата и автономността и въображението на техните учители.
Но тъкмо да въздъхнем и да си кажем, че това училище все пак е изключение, филмът ни повежда по дълъг път с много други училища, в които оптимизмът, изобретателността, решителността и успехът са основни характеристики. Тези училища с независима и новаторска визия не обещават всичко на всеки. Те служат на децата, своите учители и общности независимо от цвета на кожата на учениците или отпуснатия държавен бюджет.
„Защо тези деца обичат училище?“ ни пренася от света на възможното в света на споделеното изживяване и общ език и по този начин ни помага да променим реалността в задния ни двор. Този филм е диалог, изпълнен с хиляди идеи, които бихме могли да използваме на практика в нашите училища, но какво би се случило, ако наистина го направим?
Прожекцията ще се състои на 16 февруари 2018 г., петък, от 18:30 часа в Център за култура и дебат „Червената къща“. Входът е 3 лева, като всички постъпления са предназначени за създаване и безплатно разпространение на сборника „(не)Възможното образование“. Цялата програма на фестивала можете да видите тук и във фейсбук страницата на кинофестивала.
Препоръчваме ви още:
Кинофестивал не-Възможното образование
Автор: Мария Истатков/WittyMermaid
В днешно време получаваме парфюми, цветя, вечери, звезди и планети, с повод и без повод. Всичките тези летящи, сърцати балони и червени рози са доста банални, особено за Деня на любовта. Затова за този Свети Валентин ще ви споделя моите топ 8 предложения за искрен, запомнящ се и дълбоко разтърсващ емоционалния мир подарък-изненада. Работи както за жени, така и за мъже :)
1. Изповядвам категоричната убеденост, че най-ценният подарък, който може да предложим на някого, е нашето време и внимание. Затова абсолютният ми фаворит е лично сътворено стихотворение. Не е въпросът да блести с гениални рими и помпозни метафори, а да даде, в червена велурена кутийка, ключа към сърцето ни на този, когото истински обичаме. Душевното ни разкриване, в няколко истински реда емоция и мисли, може да направи чудеса. Ако искате да сте още по-очарователни, качете стихотворението онлайн, направете QR код към него, сложете го върху ваша любима снимка и изпратете този завършен шедьовър на мейла на вашата половинка.
2. Живея в чужбина от доста време и един от най-трогателните ми моменти е, когато най-добрата ми приятелка ми гостува. За да увековечим последните дни, които изкарахме заедно с нея и дъщеря ми, си правехме ежедневно кратки видеа, наситени до червено с хумор, безпрецедентна забава и духовити размисли за живота, приятелството и всякакви други неща, които са ни грабнали на мига. Гледайки днес сборното видео, което направихме от всички дребни дневни случки, си направих коремните плочки за цял живот, изплаках сълзите си за до декември 2045 минимум, и се заредих с най-прекрасните и чисти вибрации. Затова - направете видео с най-забавните ви моменти от деня, когато мислите ви отлитат право към лика на любимия човек. Станете рано сутринта и докато си миете зъбите, пиете кафето, разхождате кучето, "благославяте" трафика, правите се, че работите и т.н. заснемете по един кратък миг с мислите и настроението си към този, когото обичате. Съберете в едно всички видеа, добавете по някоя обща снимка от любимата почивка, мега забавния купон или междузвездната битка с възглавници от онази сутрин, добавете Love is in the air - и ви гарантирам, че ще постигнете разтапящ душата ефект.
3. Изберете една/няколко любими снимки с вашата половинка и направете колаж във фото студио. Принтирайте го като фототапет, платно като за картина или магнит за хладилника.
4. Качете се на Витоша (ако сте в София) или на някоя точка, от която се разкрива красотата на целия град, късно вечерта. Покажете му/й ВАШАТА звезда като двойка, съзерцавайте нощното небе с чаша шампанско, с лично послание, и споделете любовта.
5. Изпечете сладки с формата на сърца и вербувайте колега, който да ги остави на бюрото на любимия човек, без да ги изяде :)
6. Намислете си 365 прекрасни емоции, пожелания, предизвикателства и мечти, които да осъществите двамата. Купете красива кутия, обрисувайте са я с бои и сложете по едно листче изненада за всеки ден от следващата обиколка на Земята около Слънцето и любовта.
7. Подарете си екстремно преживяване заедно - скочете с парашут и снимайте всяка милисекунда с видео камера. Скочете с бънджи, направете полет с парапланер, отидете на рафтинг - нека да е нещо диво, непривично и вълнуващо. Това ще създаде ореол от адреналин, емоция и мега доза любов.
8. Подарете си изненадващо пътуване до любима дестинация - няма значение дали ще е в страната, чужбина, в друга Слънчева система. Направете си среща за ресторант, но вместо таксито да ви отведе до мястото на вечерята, нека е до летището. Импровизирано, неочаквано, емоционално - където и да отидете, подарете си качествено време заедно и се потопете в местната атмосфера. Нарисувайте заедно най-красивите спомени, които да топлят сърцата ви през всеки следващ миг от живота.
Направете всеки ден Свети Валентин и поканете трайно любовта в живота си.
Препоръчваме ви още:
Author: Ina Zareva
She's covering her ears with her palms, knuckles white with effort, but she can still hear them. Her mom is screaming. They are in the bedroom. The dull sound of the blows, the muffled cry, the pleading for help. She has locked the bathroom door and is not moving, not breathing, not existing. She is trying to blend in with the tiles. She knows these tiles by heart, how many there are, which are cracked,where do their patterns reach and break.
She is not just hiding in there, she has become a part of the bathroom. She opens the taps, grabs them tight until her fingers hurt, she leans a feverish forehead to the cold wall. She doesn't want it to be like this. She doesn't want to hide. She doesn't want to be here.
Her little body is shivering from cold and fear and something else - the slippery and stifling feeling of guilt. Of betrayal. Her mom needs help, but she doesn't dare come out from her hiding place. Even if she did, what could she do? - That’s her daddy there. He loves her, he plays horsey with her, he tickles her, he makes her breakfast, he's the best daddy in the world.
But why, why, why? She crumbles to the cold tile floor, curls up and prays that this is just some game for adults, that they are just pretending, and this never really happened.
But the following night it happens again. And the next. And the next.
Her father is charming and well-liked by everyone. He is intelligent, polite, generous, open-minded and sharp-witted.
Her mother is so beautiful, so exquisite and delicate, that she doesn't even dare to hug her tight. They are the best-looking couple in the world. No one would believe that her daddy turns into this monster every night, that he slams her mom in the walls, and his warm and careful hands are in tight fists, swinging at her.
Every night she grows more into the bathroom tiles, buried under the suffocating weight of guilt and betrayal. She now knows what these words mean, they mean her.
During the day her parents are completely different. She has long looked for an explanation, for a reason, but she cannot find one. She cannot fathom what her mom does to make her dad so mad. It must not be the mom then, it must be her. But no matter how she tries to be good, nothing changes. The excellent marks at school, the tidy room, and the presents she gives dad- nothing helps.
She's terrified of him. She doesn't believe that he loves her anymore. She doesn't want to play, she doesn't want him to tickle her, to touch her. She doesn't want to be here. She doesn't trust anyone. She doesn't trust her mom, who denies everything. One day she mustered all the courage she could find, scrapped strength from her shivering thoughts, frightened heart and guilty veins, and told everything to their family friend. Then hid, while the two women were talking. And her mom denied everything. She said, laughing, that it's was just childish tall tales. But she heard it there, in her mom’s voice, she recognized this artificial nervous laughter. Why did she deny it? Wasn't she hurt by his punches, by slamming into the wall, did she enjoy the bruises, carefully hidden under the clothes; didn't she teach her to always tell the truth? Her little head could not fit in all the questions and the possible answers. She felt numb and useless. She wrapped her heart in shiny tinfoil, its beat, and its pain could not be felt anymore, and the reality could not get in, it got reflected away. She was empty inside.
**********
Twenty years later. She is not present in her body, in her mind, in the words that she can hear herself say. She knows they are ugly, she knows the hatred spewing from her eyes, she knows her words are landing like knives in him, and then somehow hurting her even more. She is in pain too, but she doesn't know how to stop. The tinfoil has long penetrated her heart, and she can feel metal spikes in her blood.
His kind eyes are burning with perplexity, he tries to calm her, but that enrages her more.
She hurls insults and accusations at him. A small part of her wants to tear away and to hug him, to explain, to apologize and plead for forgiveness.
But that part is so small, on the cold tile floor in that far away bathroom, she doesn't know how to get out and fight to be heard. The present her, she is merciless. She cuts and slices with words, she humiliates, she stomps on his dignity, she blots the last sparkles in his eyes, she taunts him, she meticulously annihilates the last signs of his pride. He is squirming under her assault. The struggle between his ego and his love for her is peaking in his bulging veins, in his tight fists, any moment, and she'll win. Just one more cruel word, and he'll swing at her. She's been waiting for this moment for seven years now. To hurt him till he fades away, till he loses himself, till he is helpless. To enrage him so much, that he has to come out of this kind and warm pretendance and finally hit her.
Like all the men do.
He just needs a little time. She can wait. She can show him why she doesn't trust him, why she cannot accept to marry him, why she'll never be his. Because he'll hit her. There's no way he won't. It's stronger than the image he has built and hidden behind. All men do it. There, he is rising up slowly. She can feel his anger, burning threateningly hot. She keeps on throwing taunts. His eyes are blurred with pain, indignation, fatigue, and helplessness. He raises a fist. She freezes, expecting the blow, the way her mom did. His hand misses her and lands on the wall. Pieces of the paint quietly crumble to the floor under the deafening sound of cracked bones.
- Don't you understand I'll never hit you? - reaches his voice, raw with pain.
She understands.
Suddenly sobered.
Scared.
Paralyzed.
She realizes she is the abuser now.
The original version in Bulgarian you can read here.
Общо над 700 деца и семейства и над 90 здравни специалисти получиха подкрепата на мултидисциплинарния мобилен екип от психолози, специалисти „Ранна детска интервенция“, „Ранно детско развитие“ и рехабилитатори по проект „Грижа в ранната възраст“, изпълняван от фондация „За Нашите Деца“. През изминалата 2017 година те работиха директно с деца, семейства и специалисти от УМБАЛ – Пловдив, 1 МБАЛ – София и СБАЛДБ – проф. д-р Иван Митев – София, като част от партньорството със здравните заведения, както и с Центъра по приемна грижа и Центъра за настаняване от семеен тип „Детска къща“.
Историята на Камен
Едно от 250-те деца, подкрепени от мобилния екип на фондацията, е малкият Камен, с когото специалистите работиха упорито в продължение на близо една година, за да се пребори с трудностите и да се прибере у дома.
Камен се ражда много преди определената дата. Веднага е настанен в отделение по неонатология на Първа МБАЛ в София, за да се стабилизира и да се прибере у дома час по-скоро. Там семейството се среща с мобилния психолог на фондация за „За Нашите Деца“, който разговаря с тях, дава им насоки как да се грижат по-добре за малкия, за да се подобри по-бързо, подрепя ги в този труден момент.
Независимо че лекарите дават всичко от себе си, за да му бъде осигурена най-подходящата грижа, Камен се влошава и това налага преместването му в други отделения, където преживява няколко животоспасяващи операции. Така детето и семейството му се озовават в отделението по неонатология на „СБАЛДБ - проф. д-р Иван Митев“ в столицата, където мобилният психолог продължава да ги подкрепя ежеседмично.
През това време Камен е хранен по изкуствен път, но идва момент, в който показва, че е готов да се наслаждава на храненето. Тогава психологът представя на семейството специалиста по „Ранна детска интервенция“ от мултидисциплинарния екип по проект „Грижа в ранната възраст“, който го обучава как да подкрепя детето си в това позабравено начинание.
Днес, почти година по-късно, благодарение на подкрепата на мобилните специалисти на фондация „За Нашите Деца“, Камен и семейството му са вече готови да отпразнуват първия му рожден ден заедно у дома.
**********
Проектът „Грижа в ранната възраст“, изпълняван от фондация „За Нашите Деца“ и финансиран от фондация ОУК цели да подобри развитието и благосъстоянието на децата в ранна детска възраст (0-7г.) като въведе интегриран здравно-социален и семейно-ориентиран подход към грижата. На територията на три болници, с които e сключено споразумение, работи мобилен мултидисциплинарен екип от специалисти, който подкрепя деца-пациенти, родители и здравни специалисти. Там екипът предоставя психологически консултации, рехабилитация и услуги по ранна детска интервенция, както и социализиращи и развитийни дейности за децата, услуги за късно проследяване (след изписването от болницата), дискусионни групи и обучения за родители и здравни специалисти. Чрез изследователски и застъпнически дейности, както и чрез пилотиране на социално-здравни услуги за директна работа с деца и семейства, проектът цели да подобри политиката и практиката по отношение на ранното детско развитие в здравната, социалната и образователната системи у нас.
Препоръчваме ви още:
"Грижа в ранната възраст" за 458 деца, родители и специалисти
Безплатно обучение за родители от фондация „За Нашите Деца“
Фондация "За нашите деца" установи пропуски в Наредбата за стандартите за ранно детско развитие
- Най-популярни
- Най-нови
