Автор: Станислава Симидчийска

Насилие в детска градина. Първи път. Втори. Десети. Пореден. Колко още записа, в които се малтретират деца, трябва да изгледаме, за да се промени статуквото? Докога ще бъде нормално децата ни да бъдат пошляпвани, защото не искат да си изядат обяда или защото не са запомнили стъпките за танца, на който „педагозите“ така ентусиазирано се опитват да ги научат? Докога ще си затваряме очите пред обществени тайни, според които на децата в градините не дават да се пие вода, за да не ходят до тоалетна? И този път ли трябва да се стигне до фатален случай, за да се предприемат мерки?

Скандалните клипове от детски градини и ясли са толкова много, че явно който родител не е сложил записващо устройство на детето си, той не е станал известен в интернет. И въпреки че камерите присъстват почти постоянно в ежедневието ни, „педагозите“ упорито отказват детските заведения да се оборудват с такива, за да не се нарушат правата им. Кои права, колеги педагози? Правата, които служителите в банките явно нямат, щом са се съгласили да работят в помещения с камери. Права, от които са се отказали почти всички служители в масовите бизнес сгради, в които дори асансьорите са снабдени със същите тези камери. Права, които не притежават още работещите в супермаркети, всевъзможни офиси и да, колегите ви от частните детски градини.

Излиза, че е по-важно да се заснеме дали някой ще открадне парче салам, отколкото дали друг ще посегне на дете. Поне така се получава, когато човек постави на кантар двете ситуации. Защото разлика няма. Както касиерът бива наблюдаван дали няма да свие някой лев, така и педагогът е редно да се следи дали няма да плесне един шамар. Или повече.

Когато човек няма какво да крие, той не се тревожи дали шефът е в офиса, дали му следи компютъра, дали го гледа на камерата. Когато човек има какво да крие, той обикаля по всевъзможни телевизии и обяснява как ще му бъдат нарушени правата, когато някой му следи работата.

Работа, за която му се плаща. Работа, която е с деца. Работа, която е толкова отговорна, че е цяло чудо как през 2018 година се налага да обсъждаме естественото право на родителите да наблюдават целия този процес.

Разбира се, една притеснително голяма част от педагозите приемат професията си за лична услуга към родителите. Имам предвид онези там нехранимайковци, които са си захвърлили децата, за да им ги гледа някой друг. И в своя защита същите тези "педагози" изтъкват неоспорими аргументи за ужасните детски характери и ниското заплащане. Сигурна съм, че хигиенистите например (или тези от тях, които работят на минимална заплата), също налагат шефовете си с метлите, защото не са доволни от социалното си положение. Или пък не съвсем, защото забравих, че е много по-лесно да малтретираш човек, който не може нито да ти отвърне, нито да се защити. Нещо като мини боксова круша, която обаче ходи и често ѝ текат сополите.

И така. Днес половината майки ще се възмущаваме във фейсбук от агресивните и психически нестабилни „професионалисти“, на които поверяваме децата си. Другата половина ще ни обяснява да не знаем много, защото не им е лесно на тези хора с отвратителните малки зверчета и е напълно нормално да си изпускат нервите понякога. Сутрешните блокове и новинарските емисии ще се състезават с гръмки заглавия и ще се чудят кое е по-подходящо: „Пореден случай на терор в детска градина“ или „Ужасът продължава: нов запис показва насилие в детска градина“.

Ще има един протест, на който ще се повъртим, ще си поговорим кой какво дава за обяд и ще си ходим. И ще забравим. Както вече забравихме за случая през октомври миналата година в русенската детска градина „Червена шапчица“ и последвалия го малко по-късно ужас в детска ясла „Ежко Бежко“ в София? Вече не си ги спомняте, нали?

Затова искам да попитам отново: колко още бой трябва да отнесат децата ни, за да се нанесат елементарни промени в закона? Фатален край ли чакате, за да се задействате, защото май в тази държава трябва да ти падне лампа на главата или да те прегази влак, за да се вземат „незабавни“ мерки. Сигурна съм, че всички направихте връзката.

Станислава е един от основателите на Vibes, филолог по образование и автор по призвание. Пада си по книги, бяло вино и котки, може и да не са в този ред. Разполага със заразително чувство за хумор, но не ви пожелаваме да попадате под неговия прицел.

Ако имате възможност, включете се в протеста на родителите срещу насилието в детските градини. Това е линк за събитието в София. Ето и датите за останалите градове.

Препоръчваме ви още:

Така можем да си караме още 100 години

Призванието да работиш с деца

"Системата" я правим ние