Светът изглежда започва да се връща към предишния начин на живот, така сякаш коронавирусната криза е приключила. Но вирусът непрекъснато напомня за себе си.

Всички ние променихме живота си – научихме се да бъдем по-дистанцирани, да носим маски, да дезинфекцираме себе си и помещенията, в които живеем и работим. Но все още имаме нужда от основни правила, с които да сведем до минимум риска от заразяване и да продължим живота си напред.

Ето какво съветват експертите в Ню Йорк Таймс:

1. Информирайте се за здравния статус в страната

Следете епидемичния статус във вашата страна и процента на положителните тестове. Когато в продължение на две седмици заразените са не повече от 5%, това показва, че се провеждат достатъчно тестове, както и че разпространението на вируса се контролира.

2. Ограничете близките контакти

Най-безопасното общуване е с членовете на вашето домакинство. Поддържайте броя на близките контакти възможно най-нисък и възможно най-последователен. Един от начините е две-три домакинства да формират изключително ограничен социален кръг, като съгласуват предпазните мерки и общуват само едно с друго. Споразумението позволява на хората да посещават домовете си и да водят нормален, макар и ограничен, социален живот.

3. Управлявайте и планирайте живота си

Преценявайте и управлявайте излагането на риск, така както управлявате бюджета си – с необходимите компромиси и поддържане на баланс. Необходимо е да правите избор между контакти и събирания с по-висок риск, като вечеря на закрито или посещение при фризьор, с такива с по-малък риск, като пазаруване или спортуване навън. Не поемайте рискове там, където не е необходимо и не правете  компромиси със здравословното си състояние и приоритети.

4. Ограничете максимално излагането на риск

Планирайте дейностите, свързани с по-висок риск от заразяване, възможно най-краткотрайни. Преценете колко голямо е затвореното пространство, в което ще бъдете, колко други хора ще има там и колко време ще прекарате заедно. Старайте се посещенията на събитията на закрито да бъдат по-кратки от един час и винаги носете маска. Всеки път при подобна проява си задавайте въпроса: Ако сред хората има заразен човек, колко време бих могъл да прекарам там?

5. Не занемарявайте предпазните мерки

В много държави вече преустановиха социалното дистанциране и носенето на маски и се върнаха към предишния начин на общуване. Времето ще покаже дали в резултат на охлабването на мерките, броят на случаите ще нараства, но през следващите месеци би било разумно да си наложите следните навици:

Винаги имайте маска под ръка. Носете маска в затворени помещения, когато пазарувате или отивате в офиса и при близък контакт с хора, извън семейството  си.

Поддържайте социална дистанция. Провеждайте срещите си на открито и спазвайте дистанция от около 2 метра от хора, които са извън вашето домакинство.

Мийте ръцете често и бъдете особено предпазливи, когато докосвате обществени повърхности - бутони на асансьори, парапети, контактни места в обществения транспорт и пр.

Наложете по-строги карантинни мерки, ако вие или някой от вашия кръг е изложен на по-висок риск.

В България извънредната епидемична обстановка е удължена до края на юни. Задължително е носенето на маски в градския транспорт. На закрити обществени пространства те са силно препоръчителни. Продължават мерките за социална, физическа дистанция, хигиена на ръцете и дезинфекция.

Още по темата:

Аз пазя теб, ти пазиш мен

Не е страх, отговорност е!

Автор: Мария Пеева

В края на учебната година ни сполетяват разнообразни ученически драми. Ако мислите, че когато човек има 4 деца, знае отговорите на всички въпроси, в грешка сте.

Браво или можеш още?

Теодор, най-големият ми син, който вече работи като софтуерен инженер, постоянно записва допълнителни курсове за квалификация - изкуствен интелект, нови компютърни езици. В моите очи на филолог това са свръхсложни неща, чието споменаване само по себе си ме изпълва с нямо възхищение.
Преди време се оплака, че не е съвсем доволен от финалния си проект за поредния курс, защото през уикенда Бобчо беше на вилата при другата баба и двамата с Яна се отдали на живот.
На следващия ден се похвали, че завършил курса с 5,70!
Моята реакция беше:
- Браво, маме, само където се тревожеше.
На баща му реакцията:
- Ако беше направил финалния проект както можеш, щеше да си пълен отличник.

Ей така сме ние двамата с баща му открай време. Аз винаги казвам “браво, супер си”, а той “можеш още”.

Интересното е, че в училище, аз бях отличничката, в университета също. Той никога не е отдавал голямо значение на ученето, камо ли на оценките и дипломите.

Не знам кой от двама ни е прав и надали някога ще разбера. Но най-вероятно децата имат нужда и от двете. И от похвали, и от малко нахъсване от време на време.

Класно по математика

В неделя Коко спомена между другото, че на следващия ден щели да имат класно по математика.

- Отивай да учиш тогава. - каза баща му.

- Аааа - каза Коко. - Аз сега ще рисувам, после съм се разбрал с приятели да поиграя. То всичко си знам, какво да уча.

- Как ще играеш преди класно по математика? - сряза го брат му Константин. - Дай да те изпитам. Какво учите сега? Конуси? Какво е образувателна?

- Знам какво е? Това е на конуса онази права, която минава така и така... (Почва да ръкомаха във въздуха и да очертава фигура)

- Какво значи "така и така"? Математиката работи с определения, не с ръце!

- Знам какво е! - очите на Коко са пълни със сълзи. - Мога да ти я нарисувам! Нас не ни изпитват на определения!

- Щял да ми я нарисува... Аз ако ти бях учител, щях да ти давам допълнителни домашни, докато не съм доволен от теб. Отивай да учиш. След малко пак ще те изпитам.

Баща им се навежда и ми прошепва:

- Ако Косьо стане учител, горко им на тези деца.

Коко се качи да учи почти разплакан.

Батко му си напълни раницата с води и протеинови барчета и отиде да пробяга 30 км, защото се готви за маратон. Такъв си е той, мотивиран, амбициозен и упорит. И също така обича да дава напътствия на брат си.

А трябва ли? Или е редно да го спра? Най-големият им брат ми каза веднъж, че ако искам децата ми да имат истински отношения, редно е да не се бъркам между тях. Звучи ми разумно. Все пак не съм звероукротител. Или съм?

Звероукротител ли е мама?

Но само два дни по-късно ми се наложи да се намеся. Героите този път бяха Коко и Алекс.

Излязох за малко по работа, Коко и Алекс останаха да се гледат, докато големият им брат имаше часове.
Първо се обади Алекс:
- Коко ми взе скутера без да попита!
Звъннах на Коко:
- Коко, нали знаеш, че винаги трябва да питаш, преди да вземеш чужда вещ!
- Ама аз попитах!
Звъннах на Алекс:
- Каза, че те е питал!
- Взе го без да му го дам.
Пак се обадих на Коко:
- Алекс казва, че не си го попитал! Някой ме лъже от вас двамата!
- Попитах го наистина!
- Той твърди, че си го взел, без да ти го е дал.
- Да, попитах го! Само че той не ми го даде.
- Коко, идеята не е да попиташ и да го вземеш независимо от отговора!
- Добре де. Казвам само, че поне не сме те излъгали.

Да, поне това.

Какво излезе накрая?

Да хваля или да нахъсвам? Да се меся или да се въздържам? Въпроси - много, отговори - малко. Но това е същността на възпитанието в крайна сметка. Сложен процес, в който няма единствено и най-правилно решение, всичко винаги е субективно, и отговорите са някъде в безкрайността.

Хей, това прозвуча почти като трудните курсове на Теди. Излиза, че и аз съм софтуерен инженер, само където не работя с изкуствен интелект, ами със съвсем истински.

Дръж се, майко, че финалният проект е още много далеч.

Питали ли са ви:

Кое ти е любимото дете?

Автор: Радина Бисерова

Болшинството от хора биха отговорили на въпроса защо мъжете изневеряват еднозначно – заради нагона им. Но има истории, в които изплуват и други дълбоко скрити истини за мъжките кръшкания.

Николай беше необразовано момче, израснало в средно голям град в България. Въпреки проблемната кожа на лицето, която му създаваше комплекс, обожателки никога не му бяха липсвали, но определено средностатистическият зрящ човек би останал искрено изненадан, виждайки го на сватбения му ден до едно божествено създание – русокосо, синеоко миньонче, израснало в столицата – не само красиво, но и образовано, на име Ана.

Дългогодишната им връзка бе узаконена и последва преместване в столицата. Макар и без завършено висше образование Николай успя да си намери добре платена работа в един от монополните доставчици на комунални услуги в България. Последваха осем години на щастлив брак и кулминацията - отдавна чакана от тях самите и от близките им – бебе на име Леа.

И както не малко статии са написани по въпроса, младият татко започна да се чувства пренебрегван от съпругата си, която беше на 100% отдадена на грижите за Леа. Имаха на разположение баби, макар и не в същия град, но като повечето грижовни майки, Ана искаше да се справи сама. Време за нея самата не оставаше, но и тя не изпитваше нужда от такова. Беше ѝ достатъчно да заспива всяка нощ с мисълта, че за пореден ден е отдала възможно най-добрите грижи на дъщеря си.

Работата на Николай беше свързана с много еднодневни пътувания. За краткото време, което прекарваше в офиса, успяваше да стане обект на внимание от колежки, които го разпитваха за новороденото и му съчувстваха за недоспиването. Естествено той не влизаше в детайли и обяснения, че жена му е толкова грижовна към детето и до сега няма нощ, в която той да е будувал. При най-малкото помрънкване тя скачаше и отиваше до креватчето на Леа, за да я успокои, а и за да не бъде събуден така обичаният от нея съпруг. Но тъй като вкъщи той страдаше от липса на внимание, което получаваше единствено Леа на 100%, то поне в офиса реши да се наслади на чувството някой, макар привидно, да се интересува от него и това как се чувства.

Времето минаваше. Леа растеше. Ана беше все така грижовна майка, а Николай вече беше започнал афера с една своя колежка. Банална история, но и парадоксална, защото въпросната чиновничка беше абсолютно невзрачна. Кой би предположил, че някой мъж би избрал за любовница толкова обикновена женица, при положение че се е оженил за една русокоса русалка... За съжаление Ана - синеокото миньонче беше с все същия пленяващ поглед, в който може да се удавиш като в бездънна морска шир, но изваяните форми на тялото ѝ отдавна се бяха покрили с излишъци – още по време на хормоналните лечения, които се предполага, че бяха спомогнали за появата на принцеса Леа. И макар изборът на Николай за партньорка в аферата да беше доказателство, че „любовта“ е сляпа, то вкъщи очите му заснемаха картини на някога прекрасната му съпруга по анцузи и с коса, която не е виждала фризьор поне от половин година.

Макар не особено интелигентен, Николай беше провинциален хитрец и реши, че трябва да вмени чувство за вина на половинката си. Започна да я тормози, че не се чувства добре, че не е щастлив и това дори го води до паник атаки. Стигнаха до там да обсъждат дори потенциален развод. Това разбиваше бавно сърцето на Ана, но тя обичаше съпруга си толкова много, че беше готова на всичко, за да бъде той щастлив, дори това да означава да са разделени. Беше склонна да разбие на парченца идеала, в който от дете е вярвала и това, което я караше да се смята за истински щастлива – успешният брак и реализираното семейство.

Дойде моментът Ана да се откъсне от детето за няколко часа (това изглеждаше невероятно, защото Леа дори не беше навършила годинка), и да се срещне с две от най-близките си приятелки, за да сподели мъката си, която я караше да плаче постоянно.

Първият въпрос, който чу беше „Друга ли има?“ и не защото приятелките ѝ смятаха, че Ана може да тласне по какъвто и да било начин съпруга си към изневяра, а защото двете жени бяха изчели достатъчно истории, изгледали достатъчно филми и живееха в реалността – където статистиките показват, че най-вероятната причина за развод, инициирана от силната половинка в брака, в 98% от случаите беше именно друга жена.

Беше типична студена есен, през която освен леещите ежедневно сълзи от очите на Ана, навън ежедневно се лееше и проливен дъжд. Сезонът преминаваше. Николай и Ана бяха взели решение за развод, но не беше така просто. Имаше обстоятелства, които изискваха време, като най-първостепенно беше намирането на жилище. Дойде зимата. Николай продължаваше да търси апартамент за себе си. С Ана и Леа живееха в двустаен, оставен им от родителите на софиянката, и ремонтиран прекрасно от младоженската двойка преди осем години.

Настъпи новата година. Ана успя да се откъсне отново от детето и да пие кафе с приятелките си – Яница и Цвети, чието съчувствие в очите се забелязваше от километри, но нямаше как да ѝ помогнат, освен да се опитат да ѝ повдигнат духа. Ана сподели, че бърза да се прибира, защото Николай ще излиза с колеги. Напоследък така протичаха дните им – стараеха се да не се засичат за дълго време у дома, защото бащата на Леа твърдеше, че се чувства добре у дома, само когато е с дъщеря си, но в присъствието на Ана се задушавал. Психическият тормоз над младата майка беше неоспорим.

Същата вечер Цвети беше заедно със съпруга си и техни приятели на кино, след което решиха да хапнат и тогава настана истинска буря, а гръмотевицата, която порази Цвети, беше гледката на Николай в компанията на непозната жена в един от най-шикозните и скъпи ресторанти в София. Дори съпруга на Цвети разпозна „депресираната“ половинка на Ана.

Добрата приятелка не можа да мигне цяла нощ, дерзаеща да сподели ли на Ана, или да го запази за себе си. Спомняше си как през последните три месеца от майчинството си (на което и тя самата се наслаждаваше в момента), прекара в дълги телефонни разговори с дружката си от ученическите години, която я изслушваше я и подкрепяше, и отсече, че при обратната ситуация, ако Ана забележи нейния съпруг в женска компания, би искала да ѝ  сподели, така че и тя ще постъпи така. Естествено, при други обстоятелства, ако Цвети не знаеше за потенциалния развод и подробностите как атрактивното мъжле тормози и „мачка“ нейната приятелка, най-вероятно щеше да подмине тази история. Но тя си спомни също как Ана ѝ сподели, че дори би му оставила детето – в миг на загуба на вярата в себе си, беше отчаяна и ако някой в този брак изпадаше в депресия, то това беше именно нежната и крехка половинка. И така Цвети се обади на Ана, започвайки с думите „Ако ти беше на моето място, също бих искала да ми кажеш...“ и изплю камъчето.

Не отне никак дълго време и Николай беше помолен да си събере багажа и да напусне дома им. Той твърдеше, че дамата, с която е бил, е сестра му, която по това време беше майка на новородени близнаци и също като Ана беше всеотдайна майка, за която беше невероятно да се предположи, че ще остави тримесечните си бебета на баща им, за да иде на вечеря с брат си. Разбира се,  не бе напълно невъзможно и сигурно дори има такива братя и сестри, но не и в техния случай. Беше замесен дори зетят, от когото Ана искаше да потвърди, че съпругата му онази вечер не е била вкъщи. Той не можеше да лъже и я помоли да говори тя самата с Николай и да не го замесва. Ана успя да разбере от съобщения в телефона на Николай, че връзката датира от повече от година и не става въпрос само за сексуални отношения, а са замесени и чувства или поне така се тълкуваха съобщенията със съдържание „Обичам те“.

Емотиконите с целувки, „I love you”, “липсваш ми” бяха разменени между Николай и партньорката му в извънбрачната авантюра, а на съобщенията от Ана със снимки на Леа и списъци за пазар, той отговаряше е емотикон – „вдигнат палец”. Обикаляйки из магазините младата майка си избираше марков стилен анцуг, а по време на командировка прелюбодействащият съпруг ставаше клиент на местен бутик за бельо и с нетърпение очакваше да поднесе подаръка на загрижената за него колежка. Когато беше с нея, той се наслаждаваше на нейната пълна отдаденост, докато вкъщи, ако умората беше пощадила някоя вечер Ана, то дори най-краткият миг в опит за усамотяване на младите родители беше разбиван от бебешки „каприз” и зов. Николай се беше оставил на течението. Доставяше му огромно удоволствие и носталгия по отминалите времена на страст и тръпка, която трудно, дори може би при някои невъзможно, да запазиш в продължение на петнадесет години – точно толкова време, откакто бяха заедно с Ана.

След като Николай напусна дома, се предполагаше, че е отишъл при любовницата си. Много бързо успя да закупи собствено жилище, което записа на чуждо име. Твърдеше, че един ден имотът ще остане за Леа, но лицемерът и хитрец в него му напомни, че ако го закупи на свое име и още няма развод с Ана, то и тя ще има право на 50% от това жилище.

Последваха три месеца на размени на Леа по паркинги, от кола в кола и обменяне на кратки реплики, вгорчаващи настроенията и на двамата объркани родители. Ана се амбицира и записа шофьорски курсове, курс за следдипломна квалификация и дали от тормоз или от диета свали забележимо количество килограми. Странни същества сме хората, в конкретния случай тази млада майка се мобилизира, амбицира и постигна само за четвърт година неща, които с години или не се решаваше, или не ги приоритизираше.

Малко преди Великден, Ана реши да приеме поканата за гости от свекърите си, с които имаше много добри отношения, дори предвид ситуацията със сина им в момента, и замина заедно с Леа за провинцията. След последната Коледа, изкарана с много горчивина и липса, на каквато и да е топлина у дома, младата майка се надяваше поне сега да си почине и да остави бабата и дядото да поглезят и да се порадват на внучката си. Появи се и Николай там – в дома на родителите си. В онези последни дни на страстната седмица изневерилият съпруг незнайно с какви думи, жестове и действия извоюва покана от Ана да се върне у дома.

Към днешна дата, вече почти три години по-късно, двамата са заедно и щастливо отглеждат Леа. Успяха да реализират първите си съвместни „ергенски” пътувания извън границите на България. Ана не намира вече време за приятелките си отново е всеотдайна майка и съпруга. Николай междувременно остана без работа. Чудно нещо е животът. Първата тревога на Ана при обсъждането за раздяла със съпруга ѝ беше именно как ще се справи сама финансово, а сега се справяха предвид, че той беше на борсата по труда.

Всеки се чуди как младата жена преглътна лъжите и изневярата – в името на детето ли, или пък истинската любов е склонна на такава прошка. Но нали две от Божиите заповеди са именно да не лъжеш и да не прелюбодействаш. Колко великодушно може да е човешкото сърце – в случая това на Ана, че да прости и да пробва да забрави?! Ако това не беше истинска история, по-скоро би имало нарушение на още една Божия заповед – убийство на грешника от умопомрачената, обидена, наранена и обичаща съпруга.

Може би, както и за други ситуации и в тази е вярно, че „времето лекува“.

Николай?!За него остава да се надяваме, че е осъзнал какво значат двете принцеси у дома и дано занапред двамата съпрузи, на които им се „размина“ развода, да се вглеждат повече в качествата си, а не в недостатъците си.

Прочетете още:

Животът е просто смяна на гледната точка

Любовта не се опитомява

 Автор: Мая Цанева

Вероятно някои от вас са чели моите записки от терасата, които Мама Нинджа любезно сподели, или други постове по темата.

Е, време е за поредна част. Аз работя от вкъщи, прането ме успокоява, простирането изисква тераса, а наскоро и синът ми откри, че терасата е отлична писта за Le Man 24, така че познайте - кипи нашият социален живот.

Днешният герой на историята е нашата достойна за уважение по фигура и възраст котка г-жа Мери. Тя си има стари и недовършени дела със семейство сойки, които обитават дърветата в съседния двор. Със съседите от отсрещната кооперация си знаем прането, котките, вероятно и други неща, които не остават скрити, въпреки пердетата и заради скромното разстояние между сградите.

И така г-жа Мери и малкият котарак на съседите отсреща имат общи врагове - сойките. Тези прекрасни птици не признават частната собственост на терасите и прозорците, притежавани от гореспоменатите котки, и им пречат на сутрешната дрямка, следобедния сън, и им крадат от времето помежду им за почивка и възпитание, и управление на двукраки, защото кацат на тяхна територия.

Заради тези натрапници достопочтената госпожа се качи на антената ни и заплаши птиците с подопечното ѝ двукрако, което е въоръжено със саморъчно изработена въдица и с радио, от което гърми Ей Си Ди Си. Само намесата на старши двукрак спаси и Мери, и двукракото от двойна птича атака.

След 5 минути сойката в мъжки или женски род, предполагам женски, поради бурната реакция, се върна с подкрепление, разположи се на терасата и започна да се кара като гражданка на кмет, на всички ни. Човешкото семейство затвори прозореца и се изтегли заради безопасността на всички. Последва звукова атака в нерегламентирани часове, която... ще спре ли скоро?

Котакът от съседния апартамент също не е пощаден. Той вероятно е по-близо до гнездото на семейството сойки и по-глупав, защото ги наблюдава от опасно разстояние. За негова сигурност на парапета на прозореца му има решетка, за да не се опитва да скача като Спайдърмен, но това не го опазва от майчиния гняв на сойката, която редовно му се кара за нещо, кацнала на негова територия. Вижда се как той мяука нещо отвътре, вероятно и с лек нецензурен тон. Понякога и той се перчи необмислено, но съм го виждала как скорострелно взима завоя за вкъщи. И така сънят му отива на кино, тоест за сойки.

В кратките периоди на покой г-жа Мери и младият джедай си лежат доволни на терасата и ....охраняват. При опасност преминават в отбрана. Добре, че си имат Ч.Т. (ЧИСТАЧИ НА ТОАЛЕТНИ), за да им осигуряват спокойствие след позорните моменти на поражение.

Това е за днес. КОТЕШКИЯТ ПОКОЙ ИМА ЗНАЧЕНИЕ, Е ПОЛОЖЕНИЕТО. Долу сойките, свобода за котките!

Още от Мая Цанева може да прочетете тук.

Може да харесате също и:

Дневник на котарака - беглец

Лутър, нашето второ дете

Автор: Иво Иванов

Моите първи художествени изяви са в областта на стенописа - в кухнята имахме едно миндерче, опряно до стената.

Аз се качвах прав на него и декорирах стената докъдето можех да стигна. С остър предмет бях придал дори релефност на изображенията, за да оставя трайна творческа следа във времето.

Трябва да съм бил на 3.
Помня смътно, че стенописите ми не бяха много възторжено посрещнати от критиката по онова време. Но това не спря творческите ми търсения!

Никой не е пророк в собствената си страна.

В бунтарските ми тийнейджърски години имахме в стаята ни с брат ми едни грозни светли тапети на цветенца, моля ви се! Много ме дразнеха, затова облепих моята стена с плакати и мои рисунки. Като акцент нарисувах с молив върху тапетите череп. Турих и надпис под черепа: ‘Никой не е прав!’.

Майка ми щеше да получи удар като го видя, чете ми конско и като й дойде на гости на кафе нейната приятелка леля Пенка, й се оплака как безобразно съм надраскал стената и съм съсипал тапетите. ‘Ела да видиш, моля ти се, какво е направил и защо съм толкова ядосана, погледни!’

Леля Пенка ахва като вижда черепа.

- Страхотен е! Колко хубаво го е нарисувал, като истински е! - и се приближава към стената с любопитство да разгледа детайлите.

Майка ми замръзва в поза, която французите наричат rester bouche bée - демек с отворена уста в опит да каже нещо.

Ами нали ви казвам - никой не е пророк в собствената си страна.

Още от Иво Иванов може да прочетете тук:

Превозните средства от моето детство

Да имаш баба е да имаш армия

Автор: Добромир Банев

Копнеем животът ни да наподобява история от розов роман. Мечтаем да бъдем като образите, изваяни от думите на Ги дьо Мопасан, докато попиваме с поглед поредната булевардна драма от списание, което така или иначе е обречено да отиде в кошчето за боклук.

Чуждите любови са по-сладки. Онова, което се случва зад отсрещния прозорец, винаги развихря въображението повече.

Любовта е странен случай, независимо от жанра. Тичаме след онези, които бягат от нас. Крием се от онези, които са готови на всичко, за да изживеем живота си с тях. Защото сърцето не пита, на него условия не могат да му бъдат поставяни.

Всичко можем да планираме в този живот, освен самата любов.

Насила не можеш да я дадеш. Насила не можеш да я вземеш. Единствено тя има право на избор, тя решава кои двама ще продължат да съществуват заедно в симбиоза, каквато никога не се повтаря. Затова всяка любовна история е велика сама по себе си.

Докато се взираме в прозореца отсреща, часовете се изнизват един след друг и онова, което само преди миг е било настояще, вече ще е спомен, който рано или късно ще има възможност да ни натъжи.

Защото, за да бъдем щастливи, трябва първо да погледнем навътре в себе си, да се проумеем, да изясним собствената си същност.

Великите истории не изискват непременно да бъдем герои, но със сигурност предполагат смелост. Това с пълна сила важи за любовта.

 Тук може да следвате авторската страница на Добромир Банев.

Прочетете още:

Стената

Животът е просто смяна на гледната точка

В началото на седмицата майка от Пловдив потърси Сдружение Безопасни детски площадки за съдействие относно предписанието на РЗИ-Пловдив да премахне пясъчниците във всички детски градини и ясли в областта поради "висок риск от опаразитяване на децата и разпространение на заразни болести“ на основания на чл. 38. (1) (Изм. - ДВ, бр. 59 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.) от Закона за здравето.

Подготвихме становище, което ще разпространим до всички институции и организации, които имат отношение по случая.

Накратко, според нас, настоящото предписание представлява косвено признание, че пясъчниците в детските ясли и градини в област Пловдив не се поддържат според изискванията на НАРЕДБА № 1 на МРРБ, от 12 януари 2009 г. за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра, тоест общината и нейните подразделения не изпълняват своите задължения, което означава, че гражданите могат да поискат от съответните контролни органи – проверка и санкции, мониторинг и обратна връзка.

В предписанието не са посочени конкретни причини или обосновани рискове за премахване на пясъчниците, а вероятно се взима самоволно повод от извънредната здравна ситуация, свързана с COVID-19.

Също така РЗИ - Пловдив лишава децата от всички ползи за тяхното емоционално, умствено и физическо развитие при играта с пясък, което в период на постпандемично възстановяване, е ключово за децата. Т.нар. "игра с пясък" или sand play e част от терапията в психологията от години.

Ние признаваме, че пясъчниците не се поддържат лесно, но на територията на детските градини и ясли, възможността за контрол е най-голяма. Има и съвременни бюджетни варианти за опазване на пясъка от животни например.

Готови сме да участваме в диалог по темата.

Още по темата:

Да бъдем общество

Кой носи отговорност за детските площадки