Автор: Янка Петкова

„10 идеи за забавление с децата през лятото“, „5 съвета за почивката с деца“, „5 начина детето да учи с удоволствие през лятото“, "Забавни игри с тебешир"... Не ви ли се струва, че сме го закъсали откъм въображение, щом сме стигнали дотам, да търсим информация за игри на децата си? Не можем ли да си спомним какви бяха нашите ваканции?

По мое време безгрижно лято му казвахме на лятото без родители. Няма родители – нямаш грижи. Това му беше хубавото. Дълги, топли дни без никакъв контрол. Станеш сутрин, грабваш си стотинките и отиваш да си купиш витошка с боза. Пътьом се засичаш с другите маляци и правите програмата за деня. Сами си я измисляхме и ни се получаваше. Идеите ни бяха все мащабни.
Докато се мотаехме по улиците, планирахме да организираме концерт. Но една такава музикална проява изискваше няколко дни подготовка – да нарисуваш и изрежеш билетите, да направиш плакатчета и да ги набодеш по дърветата в квартала, да подбереш идеалния гараж за сцена и като последна грижа - да уточниш репертоара. Изнасяхме концертите вечер, когато възрастните се приберат, невинаги ни вземаха на сериозно, но това не ни обезсърчаваше.

Друга амбициозна идея ни беше организирането на цирк. Съседчето има гълъби – веднага включвахме една дресура в програмата. Друг пък знае един фокус с карти – ето възможност да го покаже и на тези, които не са го виждали. В квартала имахме и няколко хористки, които можеха да изпеят песен в съвсем сносен двуглас. Двама бащи бяха винаги на разположение – моят и на Мицка, която живееше срещу нас. Понеже бяха ветерани самодейци, се включваха с по някой скеч, а татко свиреше на устна хармоника и програмата придобиваше почти професионален вид.
Естествено, покрай тия подготовки, ние нямахме никакво време да се прибираме вкъщи. И никой не ни търсеше. Имаше само една баба Слава, която ни кълнеше нежно: „Земицата да ви изяде!“, когато я ядосаме, но пък винаги знаеше кой къде е отишъл и кога се е прибрал. Явно родителите ни смятаха, че една баба Слава в махалата е напълно достатъчна да контролира разпасаната ни групичка.

Между проявите от кварталния културен афиш, пълнехме деня с игра на ластик, на спасяванка, ходене „на гости“, но имаше фиксирани часове, в които се навъртахме на определени места. Тогава минаваше камионът от хлебозавода и брулеше овощните дървета по улицата. Този момент го чакахме цял ден, за да си напълним джобовете със зелени сливи и кайсии. В някои къщи имаше екстри – в Живка например имаше люлка, там се редяхме на опашка. В Мицка се правеше захарен памук – върволицата от деца беше постоянна и покрай памука завързвахме познанства в други махали. Ние пък имахме прожекционен апарат. Вечер, като се стъмни, опъвахме чаршаф на гаража отсреща и се подреждахме на нашата плоча. Баща ми прожектираше филмчетата и всички гледахме историите на Робинзон Крузо и д-р Охболи като за първи път.

Какво правехме в горещите дни? Ами плаж! Пълнехме легените на двора и с часове киснехме във водата. Или се пръскахме с бутилките от веро, или пък дебнехме за неприбран маркуч, за да си направим фонтан. По цял ден тичахме мръсни из улиците, но никого не привикваха да се измие или преоблече, защото се е изпотил. По обяд се отбивахме за филиите си вкъщи и бързахме да излезем пак - животът тече, никой няма да ни чака да ядем първо, второ и трето. Третото всъщност традиционно беше ескимо. За него също се ходеше организирано, и в определен час, защото го зареждаха следобед на една единствена сладкарница в района.

Е, случваше се някой да си обели коленете или носа от препускане, но тогава ползвахме народната медицина на баба Слава. Тя имаше две рецепти, които подозирам, че бяха наследство от нейната баба. При обелен крак - препикаваш мястото и веднага хваща коричка, при навехнат пръст - вадиш ушна кал и мажеш, да си поеме. Никой не поставяше под съмнение тези терапии. Но всъщност то нямаше и майки, които да се втурват с риванол или йодна тинктура. Изобщо кой да ти се задълбава? Нали ако се оплачеш, може да те приберат и да пропуснеш някоя игра?

Вечерите ни преливаха в нощи, защото откарвахме скупчени край камъка на Стефкови почти до полунощ. Разказвахме си страшни истории и никой не мърдаше, колкото и зловещо да се развиваше сюжетът. Понякога ходехме да събаряме казани. Малко противообществени прояви, да не си помисли някой, че сме безобидни. Но това се случваше само, когато здраво ни хване скуката.
Най-трудно ни беше да се разделим, когато вече станеше безбожно късно, но се утешавахме с мисълта, че утре пак сме заедно. На улицата, необезпокоявани, без никакви майки и бащи. Нали затова е лято!

Разказвала съм на дъщеря си тези истории и винаги ме е гледала недоверчиво. Че кога съм била аз от майките дето ще си пуснат детето само на улицата или пък ще му позволят да яде с мръсни ръце и ще го оставят с потната блуза на гърба? Нали винаги нося мокри кърпички в чантата си, резервни дрехи и малка аптечка в случай на инцидент. А кога съм позволявала на детето да играе до насита, без да го пришпорвам да се прибираме, че имам работа? Изобщо как станах толкова скучна майка? Не бях такова дете.

Прочетете още:

Денят, в който пораснах 
И мама е правила глупости 
Мамо, скучно ми е