Безплатни консултации и семинари провежда Фондация „За Нашите Деца“ по време на Националните седмици на осиновяването

Фондация „За Нашите Деца“ се включва в Националните информационни седмици на осиновяването, които стартират днес и ще продължат да 12 октомври. Вече шеста поредна година фондацията е партньор на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ - инициатор и организатор на информационните дни. Тази година фокусът на информационната кампания е насочен към предизвикателствата и трудностите при отглеждането на осиновените деца, подготовката на родителите им за тази важна житейска роля и подкрепата на социалния сектор към осиновителните семейства. Като всичко това се случва в най-добрия интерес на децата и защита на техните права. 

Днес, по време на форума „Гласът на осиновеното дете“, който постави началото на информационната кампания, опита и практиката на фондацията за подбор и подкрепа на кандидат - осиновители представи семейният консултант в ЦОП “Св. София” Петя Яначкова. На форума бяха обсъдени предизвикателствата и трудностите при оценката, обучението и следосиновителното наблюдение, съпътстващи процеса на осиновяване. 

От днес до 12 октомври експертите в двата центъра за обществена подкрепа на фондацията в София ще бъдат на разположение за безплатни консултации на родителите, по въпроси свързани с развитието на децата от 0 до 7 години. 

Фондация „За Нашите Деца“ организира и два безплатни целодневни семинара - на 27 септември - петък, за социални работници и специалисти по темата за националното осиновяване  в България, и на 4 октомври - петък - за  специалисти,  работещи  в детски  градини  и  училища на тема „Осиновеното  дете  и неговото  интегриране в средата на връстниците“. 

В рамките на Националните информационни дни на осиновяването фондацията организира и три уъркшопа със свободен достъп.   

Темата на първия, който ще се състои на 1 октомври /вторник/ от 18.00 до 20.00 часа, е „Осиновяването – стъпка по стъпка“. Вторият уъркшоп с тема „Осиновените деца и животът им преди семейството“ е на 7 октомври /понеделник/ от 18.00 до 20.00 часа, а третият уъркшоп на 9 октомври /сряда/ е посветен на темата „Как да говорим с децата за осиновяването“.

Можете да заявите час за консултация, участие в семинар или уъркшоп на телефон 02/822 35 10. 

Наскоро в медиите излязоха две статии, които може би са останали незабелязани от стотици засегнати родители. Споделям с вас, защото проблемът е сериозен и е важно информацията да достигне до всички потърпевши.

“Тъканна банка "Крио център България" (ТБКЦБ) - българският клон на швейцарската "Крио сейв", една от големите тъканни банки у нас, спира да работи. Какво ще стане с хилядите проби, взети през годините в България? Ще имат ли проблем родителите, които не са получили сертификата си за съхранение, или тези, които още изплащат услугата? Има ли световен проблем с "Крио сейв", които наскоро решиха да прехвърлят всички проби за съхранение в Полша? В световен мащаб банката съхранява над 320 000 проби.

В такава ситуация последното, за което мислиш, е за немалката сума, вложена за съхранението на стволови клетки - между 4000 и 6000 лв. на дете за срок от 20 или 25 години. Идеята на родителите зад това вложение е някаква сигурност за бъдещето, тъй като те се използват при лечението на онкохематологични и някои други заболявания. Когато обаче стройната наглед система за съхранение изведнъж се окаже не особено стабилна, човек започва да се чуди в пирамида ли е инвестирал и по-важно - какво се случва с генетичния материал на децата му. Има ли опасност той да бъде унищожен или използван нерегламентирано от някой друг?” - пише Доротея Дачкова в “Сега”. Доротея е една от майките, инвестирали такава сериозна сума за съхраняване на стволови клетки на децата си в “Крио център България”. Ето още какво споделя:

Моето семейство се довери два пъти на ТБКЦБ с идеята, че правим нещо добро за децата си. Сега се оказва, че изобщо не е ясно какво се случва със стволовите им клетки. Още нямаме информация от полската банка, че са успешно прехвърлени там. Няма да повтарям всички опасения, които споделят и другите родители.

Това, което най-много ме потриса, чисто човешки, е, че служителите на фирмата в последните 2 години са били наясно с проблемите. Но въпреки това са продължили да сключват договори. Когато през януари т.г. сключихме втория договор, никой не намери за нужно да ми каже, че фирмата-майка има грижа с изследването на майчината кръв. А без това изследване пробите се държат под карантина.

Никой не сподели, че сметките на дружеството са запорирани заради данъчна ревизия. Тогава изпълнителният директор не ми каза, че парите не може да потънат незнайно къде.

Не ни е известно колко родители са засегнати, много е вероятно някои от тях дори да не са разбрали. Молим да разпространите този апел, за да достигне и до тях. Нека се включат ето тук в групата, където потърпевшите се организират, за да търсят заедно правата си.

Автор: Богомил Димитров

Много женени мъже имат проблем как да скрият от съпругите си, че имат любовница. Моят проблем е точно обратният.

Преди време в един разговор с жена ми на тема „Женската интуиция“ тя бе казала, че една съпруга винаги усещала, ако нейният мъж ѝ изневерява.

Бях я попитал на шега: 

-  А според теб, аз изневерявам ли ти?

-  Не. Абсурд! – бе отговорила моментално. 

В случая женската ѝ интуиция бе права. Обаче какво му бе толкова абсурдното аз да имам любовница? Признавам, че отговорът ѝ, както и категоричността в тона ѝ, образуваха буца в гърлото ми. Легнах си в другата стая. Последва вътрешен диалог с Егото ми: 

- Тя те счита за мъж втора категория и едва ли не те е била наградила чрез брака ви. Иначе и до ден днешен, според нея, си щял безутешно да подсмърчаш след разни фусти! 

Егото ми наистина бе много цапнато в устата. 

И то продължи в типичния си стил, че на мое място щял да си разпаше пояса със съвсем чиста съвест. Да съм си отмъстил! Изневяра до дупка! Да видела тя! 

Изтъкнах му съображения от най-висше естество - че я обичам и по принцип не одобрявам отмъщението, особено в любовта. 

Егото смекчи тона и взе да се изразява по-премерено. Не съм бил прав. Досега дори съм бил държал жена си в неравностойно положение. Нейните женени приятелки сигурно се кахърели от забежките на съпрузите си, а аз съм я бил лишавал от това нейно исконно право. Другите жени се борели за съпрузите си, а само нейният бил в кърпа вързан. Приятелките ѝ изпитвали тези силни емоции, но не и тя, това нормално ли е? – Не!!!!

Някъде рано сутринта бурните ни спорове стигнаха до компромисния вариант и си стиснахме ръцете: 

1. Да направя всичко възможно тя да се усъмни в моята вярност. 
2. Без действителни изневери - тук бях безпрекословен.
3. Когато тя „ме заловеше“, щях весело да призная за експеримента си.

Би следвало да си вземе поуката, че и женската интуиция може да направи грешка. Особено ако срещне брилянтна мъжка логика. Като страничен ефект, очаквах рейтингът ми в нейните очи да се повиши. Ако постигнех целта си, щях да се самообявя за „съпруг на годината“.

На следващия ден се прибрах по-рано и почистих навсякъде вкъщи и дори сложих красиво букетче в една ваза. 

Според мен, гузният съпруг би следвало да чисти повече. 

Съгласно плана ми, взех нейно червило, начервих се, целунах листче и го отпечатих на лявата си буза. След това си изтърках устата с какво ли не. 

Когато жена ми се прибра, се прехласна по чистотата. Снима всичко, особено букетчето и разпрати съобщения до приятелките си с текст: 

- „Вижте моичкият как ме посрещна днес - дори и с букетче!“

Това „моичкият“ малко ме обезсърчи.

Накрая тя седна. Аз бях с лявата буза към нея, но заваляха обратни обаждания от приятелките й, насред едно от които тя просто се пресегна, наплюнчи пръста си и изтри бузата ми.

Грешките ми бяха очевидни – червилото бе нейно и стоеше някакси платонически върху бузата ми, а с домакинстването си само излишно я бях разсеял.  

На другия ден, преди да си тръгна от офиса, помолих секретарката на шефа да ме целуне по врата без да ме пита защо. Тя и без това ме мислеше за „куку“ и го направи. Червилото ѝ бе скандално тъмносиньо. Жена ми не би си сложила такова и посмъртно. Предвкусвах успех.

Вкъщи този път не чистих. Но направих гузна салата и си сипах чашка-две. Когато жена ми се прибра, сипах и на нея и се чукнахме. Тя сканира с бърз поглед кухнята, която си бе в състоянието от сутринта. Все пак оцени желанието ми да си пообщуваме. Въпреки че салатата била безсолна и с твърде малко лук и олио, а магданозът бил на големи парлаци. 

След което пусна телевизора, където вървеше турски сериал. Била изпуснала две серии и искаше да навакса. Погледът ѝ бе само натам и трябваше да го отклоня някакси към врата си, който взе да се схваща в неудобната поза на вратна пържола. Изпитаният ми метод да привлека вниманието ѝ бе да я накарам нещо да ми заобяснява. Когато тя прави това винаги ме гледа в очите. „Поинтересувах се“ от връзката между Джамале и Орхан. Тя ми я обясни до болка и се вторачи пак в телевизора. Сипах си още чашка, което не убягна от периферното ѝ зрение, колкото и деликатно да го направих. 

Когато започнаха реклами, тя се взря в мен точно където исках. Бях приготвил “наивен” отговор на въпроса ѝ какво е това чуждо червило на врата ми. Наистина последва въпрос, но бе съвсем друг:

- Мога ли да знам коя ти е тази чашка?

- Втора.

- Едва ли! Не от вчера виждам, че по носа ти има характерните за алкохолиците синьо-червени жилки!

И допълни: 

- А я си виж  врата - синките вече са плъзнали и по него! От утре ти забранявам всякакъв алкохол! 

Явно, дотук не се справях добре. За следващия ден бях предвидил ярко оранжевото червило на колежката от „Човешки ресурси“. Обаче пък кой знае какъв симптом щеше да нахлуе в главата на жена ми - че имам авитаминоза или хипервитаминоза с каротин или бог знае какво. Може би щеше да ми забрани моркови и цвекло. Не че те щяха да ми липсват.  Отказах се от червилната атака. Реших, че ще е добре, като всеки изневеряващ съпруг, да започна да обръщам изключително внимание на външния си вид и да демонстрирам това. Нагло. 

На другия ден си купих чисто нов костюм, вратовръзка, обувки и бельо. Дори си изрязах ноктите. За хората може би това е елементарно упражнение, но не и за мен. Три дни след рязане на нокти се чувствах неуютно, като човек на плажа, чиито бански са пълни с пясък или е обул чорапи, пълни с пясък. Жена ми вместо да се усъмни в скритата цел на покупките, ме похвали. С уговорката, че следващият път ще дойде с мен, за да направи точния избор. 

След вечерята тя ме попита какво са казали колежките относно новия ми вид. Бях предвидил този въпрос. Отговорих й, че те ме били опипали с поглед. Усетил съм го с тила си - както всяка жена усеща мъжкия поглед. 

Най-после и аз да подметна нещичко на място. 

Нямаше ефект и това, че си направих една по-модна прическа. Това ме правело някакси по-съвременен, но и изтъквало недостатъците ми. Но пък явно съм се „очовечвал“-нещо, което отдавна очаквала от мен. Засега напредъкът ми бе нулев.

Скоро добавих щом жена ми се прибере, да се обличам спортно и да помпам мускули чрез гирички, коремни преси и дори щанги. Накрая влизах при нея задъхан, с надеждата да ѝ заприличвам все повече на изневеряващ мъж.

Тя започна да се заглежда по набъбващите ми мощи и като ефект, сексът ни се възроди. 

Както се казваше: „Къде го чукаш, къде се пука!“  Все пак се успокоявах, че „целта оправдава средствата“.

Възроденият ни секс бе добре дошъл, но пък противоречеше на стратегията ми тя да ме заподозре в изневяра. Логично бе да си помисли, че мъжката ми сила не се пилееше „някъде навън“. Моето поведение напоследък бе като на верен съпруг, който бе взел мерки за външния си вид, за тялото си, чисти повече и дори отново е влюбен в жена си. Напредъкът ми от нулев клонеше към отрицателен.

Започнах да закъснявам нарочно. По принцип жена ми се прибираше след мен. Бе дъждовен период и бях принуден всяка вечер да изчаквам стоически в един от отсрещните входове срещу нашата кооперация лампата в апартамента ни най-сетне да светне, че да се прибера като бял мъж.

Никакъв ефект, ако изключим, че живущите в онзи вход взеха да ме гледат накриво. 

Новата ми идея бе да се върна късно, миришещ на максимално курвенски парфюм и бира. Двете неща се връзваха идеално. В края на работния ден помолих една подходяща колежка да ме напръска обилно с парфюма си. Този път изчаках лампата ни горе да светне в близкото до дома ни бистро. Пиех бира и репетирах гузни отговори наглас. Някои наоколо взеха да ме гледат учудено, не виждайки по мен „хендсфрий“. 

Когато се прибрах, жена ми бе точно зад вратата, подуши ме и ме започна: 

- Нека позная! В асансьора си пътувал с Петрова от шестия етаж, нали? Не мога ѝ да дишам парфюма на тая кучка! Веднага иди и си простри дрехите на балкона да се отмиришат!

Легнах си отчаян. Обаче като по поръчка по телевизията даваха филм, в който една съпруга залови в изневяра мъжа си, понеже в джоба на сакото му имаше чужди дамски гащички. Ето, това бе мегаяка идея! Точно за мен! Нямаше начин да не сработи!

Сутринта отидох нетърпеливо в един скъпарски магазин за дамско бельо.

Взех едни гащички от щанда и застанах пред огледалото за да преценя дали биха станали на мен, съответно - на жена ми, понеже с нея имахме еднакви ханшове. Бях убеден, че гащичките трябваше да са точно с нейния размер. Иначе тя би заподозряла, че ѝ кръшкам с някоя „свинкя“ или „кощрамба“ и да не обърне подобаващо внимание. Понечих да „пробвам“ други, но продавачките вече ми носеха усмихнато следващи, кои от кои по-секси. Аз се фръцках пред огледалото и накрая купих едни. Смея да твърдя, че им станах много симпатичен. Разделихме се с усмивки. Излязох оттам като кинозвезда. 

Вечерта се прибрах подобаващо късно и окачих сакото си на видно място. От десния му джоб извадих да стърчи ъгълче от гащичките. Извиках с глас на гузен американски съпруг:

-       Тук ли си, скъпа?

Жена ми се подаде от стаята си и каза, че имала още работа там, подреждала си бельото. Да съм вечерял каквото намеря за добре. Когато най-сетне тя влезе в кухнята с гащичките в ръце, видът ѝ не бе гневен, а по-скоро-много тревожен и ме попита: 

- Ти знаеш ли къде намерих тези мои гащи? В джоба на сакото ти, моля ти се! Един бог знае защо съм ги зафучила там. Идиотка!

- Ето - и тя подуши гащичките - те си миришат още на магазин! Значи съм ги купила скоро, а дори не помня това! Очевидно нещо става с главата ми! Сигурно онзи, германецът, ме е нападнал! Как му беше името… Казвай го, казвай го по-бързо!

- М-ммм- Бетовен?

- Глупости! Онзи, с болестите в главата!

- Ааааа, Шумахер? 

- Алцхаймер, глупчо! Сигурно и тебе те е гепил!

Осъзнах, че наистина бях глупчо. Как не се бях съобразил, че гащичките не би следвало да миришат на магазин? Идиот! Можело е да помоля някоя от любезните служителки в магазина за дамско бельо да ги поноси за 20-на минутки! Какво толкова? На мен нямаше да ми откажат! Бях пропуснал златна възможност! Такава едва ли щеше да се открие оттук нататък пред мен. 

Преди да заспя си направих горчива равносметка какво бях постигнал дотук за последния месец: 

След чуждото червило ми бе забранен алкохолът.

Вече никога не се качвам в асансьора, ако ще пътувам с Петрова от шестия етаж. 

Хората от отсрещната кооперация ме избягват. 

Редовното рязане на ноктите ме бе поизнервило. 

Бях похарчил излишни пари за костюм, вратовръзка, бельо и едни скъпи гащички. Всичките не бяха одобрени от жена ми. Относно моя костюм както и да е, но сърцето ме болеше за гащичките. Според нея, били като за застаряваща жена. Това май бе поредният ми гаф. 

Бях разтревожил излишно жена си относно менталното ѝ здраве.

Взе да ми писва от гиричките и щангите. 

Позитивно бе това, че възродихме секса ни. Ама не бе по плана ми, т.е., както винаги, хубавите неща в живота ми се случваха по чужда воля, а лошите - по моя воля. 

Все пак, откакто наблегнах на външния си вид, в службата колежките взеха да ме заглеждат. Както се пееше в една стара песничка: „От скромен и невзрачен мъж, аз станах търсен изведнъж“. Преди там ме мислеха за „куку“, а вече - за „пич“. Но като всяко хубаво нещо, това си имаше и недостатъци. Имаше опасност да се хлъзна по наклонената плоскост и да не устоя на някое изкушение. А на сватбата ни се бях „врекъл“ на жена си във вярност „докато смъртта ни раздели“ и държа на думата си. Тя - както иска. 

Бях „вдигнал летвата“ на жена си. Очертаваше се неизбежно да трябва да продължа да чистя, да държа на външния си вид, да се контя, да се гледам в огледалото, да си режа ноктите, да помпам мускули и да се подстригвам редовно. Неща, които не ме кефеха. Добър резултат от експеримента ми бе само възроденият ни секс. От което пък следваше, че за нея вече дори и да извадех нотариално заверено свидетелство за изневяра, тя пак нямаше да ми повярва.

Опълчвайки се храбро срещу женската интуиция, се бях надценил. 

В невидимия мач между мъжката логика и женската интуиция резулта-тът бе 1:5. Засега.

Реших да се откажа от експеримента, докато е време. Щях да се „наджапам“ още.

Май женската интуиция се крепи на мъжката глупост, а?

Още от Богомил: 

Жена в колата 

Бърборкото

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Бях се зарекъл да пиша само за весели и приятни неща.
В нашето семейство се разбира, че е есен, когато започнем всяка вечер да крещим на децата да си слагат пантофите вместо да се събличат за баня. Без пантофи се разболяват, после тръгваме по доктори, после по аптеки, после по други доктори, после пак в аптеки…идва ми да ги подкова с тия пантофи!
Пораснали са и ми е все по-трудно да разрешавам справедливо вечните им спорове. Когато излизаме, Боримир се е самоназначил за повелител на асансьора и той еднолично го вика, държи вратата да влезем, натиска копчето за етажа и държи вратата да излезем. Майка му обяснила, че така правят кавалерите и той не отстъпва на никой кавалерските си задължения , макар че дори не може да каже думата правилно. Днес Микаела решава да се еманципира и вместо да влезе през кавалерски отворената врата на асансьора, тя решава да застане до брат си и също да кавалерства, като я подпира. Кавгата започна Боримир:
- Микаелооооо, какво правиш тука?
- Отварям вратата да влязат всички в асансьора бе, Боре!
- Ама не може, ти не си кРАВалер!
- Може, ВАРЕлия (приятелката й от градината, която се казва Валерия) ми каза, че и момичетата са кРАВалерки!
- Ъъъъъъъъъ, махай саааааааа!
- Няма!
- СА-МО-АЗ-СЪМ-КРА-ВА-ЛЕР! - всяка сричка беше придружена с точен удар, а малкият солидарно риташе кака си в глезените.

Докато крещях първия принцип на кавалерството, който според мен е "Постарайте се да не пребивате дамите!", излязохме пред блока и седнах на пейката пред входа. Макар че са още деца и не трябва да съдя прибързано, гледката на двамата ми сина да налагат сестра си ме накара да се замисля.В главата ми започнаха да се въртят хаотично имена и мисли, които се опитах да свържа. Какво общо можеха да имат Катар, Ливърпул, Турция, Антена 3, Съединението на България?
Отскоро имаме нов доставчик на телевизия, в чийто списък с канали е и испанската Антена 3, която е еквивалент на нашите Нова и БТВ. Следя тяхните новини и предавания, защото са по-интересни. Една тема е особено болезнена за иберийците и тя е мачизмът и убийствата на жени. Кажи речи всеки ден има новина за домашно насилие или смъртен случай в така наречената "Война на половете". Почти винаги убийците и насилниците са интимните партньори, а престъпленията шокират със жестокостта си. И аз си викам "Да еба и европейците ви посрани! Уж интелигентни, уж люлка на културата и човеколюбието, а гледай к'ви лицемерни диваци са!".

За 2018г. в Испания са били убити 47 жени!

Виждам, че за същата година в Турция цифрата е 440, но го приемам по-леко, защото за 8 години работа там съм разбрал, че почти всичко на изток от Босфора е изостанало с векове в развитието си. В тази култура, основана на тяхната интерпретация на ислямската религия, потискането на жената е приемливо, поощрявано и наличието му е нормално колкото и наличието на гравитация. Всъщност, това може да се оспори, защото и в Латинска Америка се трепят доста жени, но там поне католицизмът се опитва да пооправи нещата.

На Изток обаче нещата са много различни. В предаването "Специален пратеник" на Антена 3, водещият посещава Катар, където проверява слуховете за робски труд и условия, огромно количество смъртни случаи по строежите на бъдещите стадиони и как по дяволите Катар спечели домакинството на Световното първенство по футбол 2022г. Тези, които ни забавляват и наричаме спортни богове, ще играят върху костите на хиляди жертви на експлоатация и то в държава, където да живееш като жена наподобява присъда. 

Ливърпул се славеше като отбор със страхотна детска школа и тези, които защитаваха фланелката на отбора го правеха повече за чест отколкото за пари. Така беше с повечето отбори в недалечното минало. Днес те са собственост на корпорации и когато играят ПСЖ срещу Ман Сити всъщност се изправят Qatar Sports Investment срещу Abu Dabi Group! Enjoy the Show! Футболистите приличат на хуманоидни роботи, които си вършат работата безпристрастно, влагайки чувства и отдаденост колкото алуминиева кофа.

Пари играят срещу пари и дори могат да ти купят домакинство на Мондиал, а чест, любов към клуба и ценностите му (к'ви ценности може да има клуб, бе?!) и кавалерство са зарити от пачки. Меси, Роналдо, Мбапе и всеки друг биха отишли и ритали в една държава, където жените са виновни, когато ги изнасилват, нямат право да шофират и могат да гласуват, но не в политиката. Многото пари купуват качествено лицемерие, а аз отдавна не гледам професионален спорт със същата страст и любов! Всеки би играл и би се заклел, че Саудитска Арабия е демократична държава срещу правилната сума, а ако се случи да пребият жена с камъни, защото се е осмелила да излезе сама на улицата, "случайно" в този момент би погледнал на другата страна. Какъв футбол, какво Световно първенство 2022г.?

В България са убити 33 жени през 2018 г. при население 7 млн., в Испания са 45 млн - 47 жертви, а Турция 80 млн - 440 жертви!

Паметник на 440 жени, убити от съпрузите си в Турция през 2018 г.

Източник Bored Panda

Сами си сметнете на един милион души, колко жени са жертва на убийства, а в България и Турция точна статистика за жертвите на домашно насилие (побой, психически тормоз, изнасилвания от близки) няма и не изглежда, че ще има! Обаче гордо и настървено празнуваме Съединение, Независимост, Освобождение…! И от кое се освободихте вие, бе?! Ако в Испания са ужасени от това, което се случва и от телевизора постоянно напомнят за кампании против насилието над жени, вие празнувате и гръмко се пъчете с история, замитайки под килима жалкото си настояще! Забелязал съм, че колкото по-безсилен и озлобен си в собствения си живот, толкова по-настървено боготвориш Левски, Ботев, ракията, кютека и други национални светини. Празнуването на минали победи на чужди хора е много по-лесно от побеждаването в днешно време, а особено ако трябва да е със собствени сили. Ако любимият ви Левски празнуваше победите при Клокотница и Ахелой, вместо да основава комитети, днес вероятно щяхте да празнувате рождения ден на Ататюрк, но важното е повод за статуси и наздравици да има!

Насилието и убийствата над "по-слабия" пол прогресират всяка година, но с това се увеличават и евтините зрелища, които ни отвличат от истинските проблеми. Навсякъде в обществото ни днес има огромни рани, но не се говори достатъчно за тях, а гръмогласно и лицемерно се честитят дати! Как ли щяхме да живеем, ако влагахме тази страст за празнуване на отминали събития в настоящите ни битки, които за съжаление са много (отворете произволен новинарски сайт!). И бих се отрекъл от гражданство, история и всички национални празници, само за да не видя никога повече моите синове да удрят жена, а моята дъщеря да е удряна от мъж!

А наистина исках да напиша нещо смешно…

Текстът на Калоян беше премахнат от фейсбук, защото не отговаря на стандартите на общността. Това, което не отговаря на социалните стандарти, според мен е насилието. Поправете ме, ако греша.

Още по темата от Калоян: Това ще убие и нас

Автор: Мария Пеева

Всеки ще ви каже, че на света има един най-прекрасен град и той е родният. За мен - това е Пловдив. За жалост, откакто и родителите ми вече не са тук, го посещаваме много по-рядко, особено семейно. Но винаги, когато се върнем, се чувствам у дома. А градът се променя, винаги ме изненадва, винаги е нов и различен, по-хубав отпреди. Само едно не се променя - тази прекрасна атмосфера, която го прави "моето място".

 Прекрасна къща с реновирана фасада в Стария град

Този път сме в разширен състав -  Митко е тук, братът на съпруга ми, който 15 години не беше се връщал в България и се държи като същински японски турист - всичко му е ново, спира се на всяка крачка, възхищава се шумно и прави стотици снимки. Много му се радваме. С нас е и свекърва ми, която пристигна миналата седмица от Канада. И една огромна фамилия се разнася напред назад из главната и Стария град, покорява Пеещите фонтани, тича из парковете и преоткрива потайностите на Града на седемте тепета, за да запознае с тях и най-малките, за които този град не е роден и го приемат просто като "мама и тате са се родили тук ПРЕЗ МИНАЛИЯ ВЕК", както обясни 11-годишният Коко на малкото си братче.

На разходка по Главната :)

Не можем да пропуснем книжарницата :)

Косьо не дойде с нас, затова му купихме подарък - страхотна книга за Втората световна война

Коко много ме разсмя вчера. Разхождахме се с из Градската градина - показах му разни мои кътчета и култови места.
- Виж, маме, тук в парка, пловдивчани обичат да седнат на хлад и да бистрят политика.
А той изтича и седна в беседката.
- Ела, мамо, седни до мен. Хайде де, ела.
Седнах, а той се наведе и ми каза на ушенце, с поверителен тон:
- Съсипаха я тая държава.

Вечерта беше ред на Алекс да ни развеселява. Седнахме в заведението, което се намира на Пеещите фонтани, едновремешната "Симфония", за да хапнем и да изчакаме Фонтаните в девет и половина вечерта. В един момент се появиха две танцьорки, уредбата загърмя яко рап и ресторантът изведнъж се превърна в нощно заведение. Но Алекс без никакво притеснение, все едно цял живот е обикалял баровете, скочи на диванчето и затанцува така, че от всички маси зяпнаха нашата. Направо им открадна шоуо на симпатичните девойчета с латексови панталони и черни бюстиета, които упорито продължиха да размятат коси в кафезите.

Но после започна шоуто на фонтаните и всички замлъкнахме. Прекрасно е, непременно трябва да се види. 

А това е детската площадка, на която преди 40 години ме водеха моите родители. Тогава, разбира се, не изглеждаше по този начин.

На същото място имаше каменна чешма, до която тичахме да наквасим устни в студената вода. Сега е ред на внучето ми, което все още не може да стигне до водата, но като същински малък Пеев не се отказа, а се набра на мускули и се повдигна. 

За днес сме планирали още цял куп интересни места за посещение, сред които е кулинарният фест на главната, нова разходка в Стария град, за да им покажем тайното местенце, където се качвахме с баща им да гледаме града отвисоко, после ще обиколим Гребната база, където се разхождахме всички заедно с баба им и дядо им, докато бяха здрави, и още, и още...

На света има един най-прекрасен град и той е Пловдив.

Тук разказвам повече за Митичният чичо Митко,  с когото се сдобихме това лято и чийто юбилей всъщност празнуваме този уикенд :) 

Автор: Христина Цонева

Замириса на огън,на чушки и сладко кисела марина...В провинцията така разбираш, че иде есен. Гледам простора с бебешки дрешки, който винаги ми прилича на летен гирлянд и на фона на зелената трева ми е някаква лятна Коледа ясеки ден. Май е последният? - казвам си тихо, сякаш някой ще ме чуе...

Лятното пране ухае на слънце, на птици и небе... Край на слънчевата вода, на синия леген, на песента на жадния цимент, която така ми прилича на цвърчене на малко птиче... Край на любимата ми първа глътка кафе под асмата и веселото гукане от лятната количка до мен. И сладката ни градинска люлка ще затвори уста. Татето така и не смаза двете халкички, но скърцането й е част от нашето вълшебно приспиващо Вселената трио... Аз ,Самуил и тя. Божеее, на колко много песни се наслуша лятото?

Отива си... Усетих го по едно студено носле и първото листо, кацнало като птиче в количката. Ще се затворим в кутийките и електрически слънца ще ни греят. На дрешките свят ще им се завие в сушилнята и докато ги гладя, ще си шушукат летни спомени за топъл ветрец, за летни танци и ръкавчета, които се докосват, за облачета лек аромат на лавандула под простора, за нас двамата, които, като първи или последни човеци тържествуваме, смеем се, хапваме пюре, преобличаме се, играем си и лятото наднича от всеки ъгъл на двора.

"Пибиип!Спирка "Смокиняяяя!" и количката спира под зелените листи на щастливото дърво.

"Пибиииип! Гара "Черешаааа!" и няколко птици се заливат от смях, чули обичайните ми бебешорски измишльотини.

"Ще идвате ли на перваза пред нашия прозорец зимата?" - питам ги на глас аз.

И ми хрумва да се подготвим, да съберем всички птици на света в кайсията пред детската стая. Слагаме къщички и от днес ще ръсим трошици и семенца, за да знаят, че и тогава ще ги чакаме. Смели са птичките, които остават тук. Врабци, синигери, гургуличета...

Зимата ще ни сближи още повече. Зимата събира същности. Тя обича гушкане, шушукане и приказки. Първата зима на Самуил ще е и първият му сняг и първото снежно човече... Ще си играем на топличко и ще чакаме татко да си дойде от работа, за да му разкажем за птичетата, с които сме си говорили за лятото. Само за зимните дрешките ми е жал... Ще омалеят, защото Самуил расте като летен ден и изобщо няма да знаят какво е ветрец, танц и слънце.

Ама че мисли ме спохождат тая есен?!Сякаш съм майка на цялата Вселена!

Прочетохте ли 

Залез в Шипково?

Рецепта за домашно пюре от сливи

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Много обичам месец септември! Не защото съм склонен да се прехласвам по пейзажи от паднали жълто-кафяви листа, а защото не понасям жегите и предпочитам меланхоличната есен, пред хаотичното и динамично лято! Започвам почти всяка сутрин да се будя в добро настроение и почти винаги го запазвам, поне докато не се събудят и децата, въпреки че "има дни, има дни, във които не върви!".
Днес станах с особена лекота в душата, а мрачното време вън ми затвърди усещането, че ме чака един приятен и безгрижен ден. Приготвих закуската на децата, пуснах каната, за да си стопля вода за кафе и гледайки през прозореца, тайничко си помечтах за малко дъжд. Сложих кафе и мед в чашата, добавих вода и накрая сипах задължителния пръст мляко. Отпих и почти повърнах в мивката. Кафето беше кисело като потен задник на автобусен кондуктор, а понеже съм много разсеян, първо погледнах дали не съм сложил кисело вместо прясно мляко, което си признавам, че се е случвало и преди! Започнах отново да си приготвям кафе и резултатът от първата глътка беше още по-отвратителен. Веднага се сетих какво става. Чувал съм или пък съм чел във Фейсбук(значи е вярно!), че когато получаваш инфаркт или инсулт вкусът в устата ти се променя! Започнах да се сбогувам със света и погледнах навън, защото не исках последната гледка в живота ми да е пълна мивка с чинии и две наръфани кебапчета. Чаках около три минути, изкарах си примирен още едно кебапче от фурната и тамън да си отворя бира, децата станаха и аз реших да отложа инфаркта поне до обяд.
Направих трети и последен опит да си приготвя кафе, но резултатът бе отново кисел. Когато Росито се появи в кухнята, аз й посочих пълната чаша и я помолих да вкуси, за да се убедя, че не полудявам. Тя отпи предпазливо, изплю се в мивката и след кратък размисъл ми каза:
- Абе, май забравих да ти кажа, че снощи сложих лимонтузу в каната, за да се изчисти!
Твойта ма……., ..……….,…………,…………………., ДА ………………….,…….,……….,…….!
Задъхан седнах на дивана, а тя още по-задъхана се превиваше от смях. Погледнато от различен ъгъл, трябваше да се радвам, защото винаги чистеше каната с веро, но аз трудно преглътнах (буквално) пропуска й да ме уведоми.
Решихме да ходим в Морската и започнахме дългия процес по обличане, хранене, преобличане, обуване на децата. Изглежда лесно за изпълнение, но не и с нашите деца. Боримир и Микаела са почти на 4 и живота им е изпълнен с Макуин Светкавицата (Коли) и Елза и Ана(Леденото кралство). Докато се хранят възникват интересни спорове, които бързо прерастват в ръкопашен бой. Кой е по-бърз - Ана или Макуин? Кой е по-красив - Елза или Макуин? Кой е по-кафяв, кой пее по-добре, кой на кого е по-голям приятел…дълъг и разнообразен списък. Габриел (почти на 2), все още не разбира защо са тези скандали, но охотно участва в тях като удря и крещи срещу този, който му е по-близо.
С цената на много ултиматуми и крясъци успяваме да ги накараме да си довършат закуската и да започнат да се обличат и обуват. Викам Габриел да дойде при мен, за да му сменя памперса, но той директно тръгва в другата посока. Това е нещо, с което трябва да свикнете. Децата никога не правят това, което искате от тях от първия път и без да им го изкрещите поне 7,8 пъти заплашително! Габи се качи на другия край на дивана, скочи ухилен на земята и приземявайки се по задник, памперсът му се пръсна и той се озова в центъра на голямо кафяво петно. Това предизвика аплодисментите на батко му, смехът на сестра му и повръщането на майка му. Баща му прегракна, докато му миеше задника, гърба и косата!
Някакси излязохме и стигнахме до алеите на Морската градина. Тук трябваше да си отпусна гласа и да дам всичко от себе си, понеже бяхме на открито и звукът се губеше. Основно крещях това - " Хайде бе, хайде по-бързо!" ; " По-бавно бе, ще претрепеш някой!"; " Върни се тук/махай се оттук!"; "Не ме интересува дали Макуин е по-силен от Елза!" и други смислени фрази.
Има моменти, в които някое от децата влиза в серия от издънки и съсредоточавате цялата си енергия в него. Боримир си опика гащите, блъсна няколко човека с колелото, мрънкаше постоянно с досаден глас и аз трудно се удържах. Чашата преля, когато с престорено жалостив глас започна да вие с молба някой да го бута, вместо той да върти педалите. Побеснях и се развиках:
- Я тръгвай бе, дрисльо! Нали искаше колело да караш, сега ще караш или ще го хвърля на боклука, ясно ли е?!
Детето тръгна пред мен, а Росито започна да ме упреква, че съм бил твърде рязък със сина ни. Трябвало спокойно да му обяснявам и с овладян глас да го убедя, че не трябва да се държи така. Моляяяя?! Абе няма да ми се лигави тука и да му уйдисваме на глупостите! Започнах още повече да крещя:
- Внимавай къде караш, момченце! Къде отиваш там бе, върни се обратно! Само да те видя, че пак гониш някое куче!
Някаква жена се приближи с решителна крачка до мен и ме попита възмутена:
- Извинявайте, господине, кога ще спрете да викате на детето ми?!

Случвало ли ви се е да си търсите ключовете и да погледнете сто пъти на масата, докато преравяте целия апартамент и когато погледнете за сто и първи път, да ги видите на същата тази маса. Това е защитна реакция на мозъка, който се предпазва от блокиране поради увеличени нива на стрес.

Погледнах момченцето с колелото пред мен и сякаш се събудих от дълбок сън. Моят син необезпокоявано газеше с колелото си някакви цветя в тревните площи на 50 метра от нас, а пред мен стоеше непознато детенце и ме гледаше със смесица от страх и любопитство. Започнах да се извинявам на майка му и да я уверявам, че сме нормални, но тя не поиска да рискува и бързо се отдалечи. Е, важното е да не обръщаш много внимание на подобни случки и ние продължихме разходката.

Микаела се спря пред две възрастни дами, които седяха кротко на една пейка и ги попита:
- Искате ли внучка?
Явно и двете баби използваха добро лепило за зъбни протези, понеже долните челюсти им виснаха доста рязко. Дъщеря ми реши, че не са я чули и повтори:
- Внучка бе! Искате ли ме за внучка?
Едната жена се престраши и каза:
- Добре, ще те взема.
Микаела отвърна:
- Куче имаш ли?
- Нямам.
- Сладолед?
- И сладолед нямам.
- Ми ко имаш?
- Едно внуче колкото тебе и ще си играете като братче и сестриче.
Да предложиш на дъщеря ми още един брат е все едно да предложиш на котка да започне работа като кучешки зъболекар. Микаела се обърна възмутена и си тръгна.
Стигнахме до една поляна, на която общината организирала някакъв рибен фестивал. Имаше детски куклен театър, димящи скари и студена бира. Избрахме си маса, отрупахме я с тарелки и започнахме едновременно да се храним, да ги разтърваваме, да крещим и да се извиняваме на съседните маси. Микаела обърна мидите върху краката ми, а Габриел събори бирата върху майка си. Слънцето взе да напича и аз бях на предела на силите си. Боримир си тъпчеше скумрия в носа и тъкмо, когато посегнах да я изкарам от там и да му я натъпча в устата, една смътно позната жена се приближи към мен. Изглеждаше изнервена , а дрехите й бяха изцапани с лютеница и супа. Усмихна ми се и каза:

- Здравейте, помните ли ме? Ще дойдете ли пак да повикате на сина ми, за да си изяде супата?!

Погледнах изключително победоносно Росито, наврях два картофа в устата на Микаела, за да не проговори и да ми развали момента и тръгнах да помогна на бедната женица.

Още от Калоян:

"Като ти казах да не ставаш наркобарон..."