Автор: Траяна Кайракова

Ей, като се зададе тоя пети клас, цяло лято ме свива коремът. Бе ха нови програми ще има, бе ха нови учебници щели да са, бе едни топове хартия изписват колегите на първолаци и петокласници – ужасен ужас. Моят наследник бесней цял ден навънка с тайфата, хич не му е на акъла (то и колко ли акъл на тия години) пък аз умирам и оживявам и пак почва да ме присвива под лъжичката. Ей, жлътнах се ви казвам, ама пък грам телесна маса не свалих. Поне, като ще бера ядове, да съм тъй една слабичка и красива. Но не би.

Накупихме по списък сума ти помагала, прилежно опаковахме тетрадки и учебници и хайде с песен към училище. Той с песен, аз с рев, ама както и да е. Като разбрах коя ще е класната, направо ми светна. Единият камък от купчината на гърба ми падна. Преподаваше на дъщеря ми. Строга, професионалист и гък не смеят да кажат. То на родителска като свъси вежди, всички се свиваме на чиновете, пък учениците не смеят да мръднат. Ей такъв човек им трябва – строг, но и справедлив. Да не говорим, че граматиката ще я помнят до гроб. Това го гарантирам, доказано е при каката.

Почнаха се едни входящи, изходящи, низходящи, възходящи нива - загубих им края. Почна се едно бясно бягане по коридори, нови учители, 32 килограма раница (да се каляват децата, не за друго) и свикване с другото образование – в средна степен, по новите изисквания.

Математиката не ни е сила. Тука няма спор. Голям зор, голямо натискане, ама пусти мързел, пуста нелогична мисъл – не се получава. Майчичка – какво да го правиш. И аз тъй навремето – пълна нула. Една другарка Семова имахме до 4 клас. Тъй здраво щипеше, ако говориш или сбъркаш задача, че сини до лактите ходехме. Тя ли ме наплаши, аз ли съм била проста, ама само като видех задача и сама посинявах без щипане. Така и до днес си карам – таблицата я знам до 6, нататък ми се губи. Добре, че измислиха калкулаторите, да не се мъчи човек. Нося си една елка в чантата, ако нещо ми потрябва, сметна си скришно и се правя, че знам. Чиста работа.

Към учебника, разбира се, има учебна тетрадка. Брей, туй дете решава и се пука. И всичко му е написано, решено, с леки и дребни грешки. Бе, като си знам аз детето, направо на втория месец нещо ме усъмни. Я, дай, маме, да видя аз как тъй стана ти математически гений баш в 5 клас. Гледам, зверя се и хоп - ей я уловката. Ами на гърба на тетрадката 2 листа с отговори на задачите – подробно разписани. Хубаво залепени, да не се загубят – красота ви казвам. Остави туй, ами има и грешки. Синковецът спори, аз, нали не разбирам, пращам го при баща му – бре!, наистина тук-там грешни отговори. Ама какво се задълбочавам – то на НВО и ДЗИ грешка до грешка, оказаха се технически и не пречат, пък аз топлата вода ще откривам. Айде моля ви се, няма нужда. После и на класната работа се оказа, че на последните две задачи не излизат отговорите, имало грешка и там, ама ний вече сме свикнали, няма да придиряме. Голяма част от задачите се решават и с калкулатор. Това лично го проверих! Направо си има калкулатор на картинка. Като я видят, да не вземат да се мъчат и  да смятат на лист.

В английския не се задълбочих, той вече си е роден на повечето българчета. Очаквам от тази година да го пуснат за изучаване още от родилното, после в детските ясли и така, докато съвсем се забрави българският. Нали ще махат пълен, кратък член и какво още беше, няма да им трябва този език. Още като се роди детето, ще се получи нещо от сорта: „ Хелоу, мама, аз съм твойта майка, след 3 дни ще ни изпишат и почваме уроците.”. Но всичко това казано на английски. Аз знам руски, не мога да го преведа. Който може, да ми пише, да не се излагам. Пък и моето дете ходи на школа (не за друго, ами като стане баща как ще говори на децата си), така че там се оправя що-годе. Е, изпраскали му една петица, щото се помислил за англичанин и поправил госпожата ( Боже, срам!), после пък приказвал цял час и с това се размина.

Технологии и предприемачество – всеки път го питам как беше туй заглавие. Аз съм учила „Труд и техника”, че и здраво се трудехме. Още имам едно гобленче, научих се да шия копче и какво ли още не. Баща му пък си пази дървения чук с името и класа – забележете – 5 клас, та с него пердашим повече от 25 години пържолите. Пък сега предприемачи. Ми те децата сега основно предприемат да се нахранят, да седнат на компютър, таблет, телефон или да бягат навън. По-големите предприемат вече по-други, някои даже плашещи дейности. Връща се един ден и иска изработено килимче на стан. Има няколко дни ваканция, затова е дадено. Даже не разбрал, не било килимче, ами пано. С конците и кълбенцата я докарах, ама стан – затриха се още преди десетилетия. Сега на децата, като им кажеш стан и викат –„ Ааааааа, ”Стани богат!”. Почвам да звъня по майки и бащи. Кой намерил дървени рамки за медни пити, кой си извадил и разшил гоблена „Дипломата”, а на другата сутрин започнал да шие гоблена „Работата преди всичко”, за да бъде в кондиция за другата домашна. Нямам време да шия и да разшивам аз, че и пана да правя. Народът кански пищи, пък аз си гледам гоблена „Килера” и ми иде и аз да се завра там и да не изляза. Сещам се, че познавам госпожата, и решавам да й се обадя. Е, 22 часа е, ама какво пък толкова. Нали е в името на децата и техните познания. Пък и в крайна сметка дано не излезе нещо от сорта на стария виц:

„Три часа през нощта.

-        Госпожа Петрова?

-        Да, аз съм.

-        Спите ли?

-        Да, кой се обажда?

-        Бащата на Петьо и не спя, щото правя къщичка от листа и шишарки за часа ви утре...”

Вдига жената и не, не спи – автоматично ми олеква. Оказва се, че ни деца, ни родители са разбрали. Иска госпожата някое кълбенце и чатал от храст или дърво, като ония, които момчетата едно време ползваха за прашки, за да им покаже как да преплитат конците. Пускам аз по вайбъра едно успокоително писание в групата на клас, ама повечето вече бая пана са изплели. После правиха фрисби, не знам какво и така. Копчета не шият, чукове не правят, ама все нещо са научили.

По едно време за часа по технологии трябваше да се изработи меню за хранене с калории, ястия, напитки за цяла седмица. Аз трябва да кажа какво ям. Ааааа, без такива. Нали все съм на диета, гладна, озверяла и страшно гледаща, от мен човек, изработващ менюта, не става. Пък и моите калории за деня я са 200-300 и все тая. Хем дебела, хем гладна и нещастна. Ще си я мислиш сам. Папа Дюнер, Мама Дюнер, пица - мица, МакДоналдс, ХесБъргър, картофки, сладоледи, плодове рядко и друго не се сещам. Все боклуци, ама това ядат. Добре, че не им искат таблица и на нитратите, че там вече здраво я окъсахме.

История и цивилизации. Хубав предмет, интересен. Не са много дълги уроците. Щото, като видят дълъг урок, веднага  загубват учебника, крият го под леглото или направо го изгарят, да не се намери никога. Проект ще се прави за Египет, забележителности, храмове, пирамиди. От мен се иска плексиглас и каквото още се сетя. Няколко хлапета са се въоръжили с тиксо, снимки, лепила, текстове, флумастри, хартиени пирамиди и стаята е превърната в Содом и Гомор. Аз ги въоръжавам със сандвичи и сок и чакам с прахосмукачката. За първи път с такова нетърпение чаках да чистя.  В крайна сметка става една красота, типично по мъжки, за финал даже пирамидите са посипани с пясък (прахосмукачката гръмна) и децата са ухилени до уши, омазани до пъпа, но щастливи!

Човекът и природата. Там бая проекти се направиха. У дома пак мъжка чета. Ама как едно момиченце не взеха за цвят. Отличничката на класа е такова прекрасно дете. Само тя знае всички домашни, винаги е разбрала за какво иде реч и денонощно й се звъни за всичко. Ами веднъж да я включат в проект, ама не можело, мъжка работа било туй. Да не говоря, че тази сладуранка от първи до четвърти клас отглежда мъжкото ми чедо с химикали, моливи, ножици, флумастри, щото на него акълът му е във футбола, не в такива елементарни неща. Дано го вземе за мъж, че ще ми олекне. Последният проект беше за вредата от тютюнопушенето. Звъни се към 18 и 45:

-        Мамоооооо, трябва ми колело със стрелка.

-        Че какво е това колело?

-        Ами такова, с цветни триъгълници.

Клепам аз на парцали, никак не се сещам какво точно се иска от мен. Гледам си часовника и умът ми трескаво щрака. Баш сега ли, като ще затворят след има-няма 10 минути всички книжарници, а даже не знам какво трябва да купя. Ей това ми е най-любимо -  в последния момент да съм майка-героиня или най-малко майка-супермен. Особено ми е кеф в 6 сутринта да ми се иска лепило за тапети, цветна хартия или дървена пръчка за знаменце. От секцията ли да я откърша, комшиите ли да събудя, от техните дърва да ми изцепят, или да направя мозъчна трансплантация на детето, че все е забравило да каже по-рано.

Усещам как кръвното ми рязко се покачва. И без това е ниско, страшно много пари спестявам за лекарства. Още щом излезе усмихната му физиономия на дисплея в работно време, кръвното ми влиза в ритъм. Да е жив и здрав, иначе няма да ми стигнат здравните осигуровки за нищо.

-        Откъде да го взема това колело и за какво е?

-        Ще правим викторина за тютюнопушенето и е за утре.

-        А колелото за какво е?

-        Ще се върти и ще се падат въпроси. Като онова на националната лотария. Сещаш ли се?

Ааааа, сещам се аз, как да не се сещам! Ама как пък нямам телефона на Захари Бахаров да ми услужи с неговото! Каква майка съм аз бе? Пък и по това време лотарията таман почва, кой ще си даде колелото за една викторина.

-        Ще измислим нещо, прибирай се.

Намираме картон, цветни листи. Този път няма да се работи у нас. На някой друг ще му гърми прахосмукачката.  Колелото е изработено, проектът супер.

Музика. Каква госпожа, какво нещо! Вечно усмихната, грее направо. Много я харесвам. Пък те само я ядосват. Като видят някой тъй усмихнат и по-ларж - край, на главата му са качени. Пък и на някои деца основно вкъщи им се набива, че музика, физическо, рисуване не са предмети. Както и да е. Написали му четворка и не смее да каже, да не му се карам. За оценки принципно не се карам. Човек да стане, цифрите не ме интересуват. По музика да научи композитори, области, танци. С пеенето обаче няма да се получи. Че той още като бебе ревеше във фалшива тоналност, че сега ли да се учи? Изтървал е рейса.

По БЕЛ самочувствието му е голямо. Мама може да помага, всичко си знам, генно ми е заложено. Едни високопарни слова, не ти е работа. Е, не се оказа точно така, но там пък купонът е пълен. Уж най-строгата госпожа, а детето я обожава.

По български език помагалото е на Донка Кънева. Пуууу, чиста работа. Всичко обяснено простичко и ясничко, а отдолу задачките. Сляп да си, все ще видиш, че има пояснения. Какво имате за домашна? – Донка. На другия ден – пак Донка. Та така досега. Направо като комшийка си я имам. Ха, дано и догодина да сме съседки!

Да не мислите, че  по БЕЛ  няма проекти. Напротив, там актьорите са във вихъра си. Ще представят „Червената шапчица”. Класът е разделен на групи. Кой презентация, кой нещо друго, нашата мъжка, подчертавам мъжка тайфа, ще изнася представление по избран епизод. Никаква презентация на компютър, той е за игри, няма да пишат на него я.

Пет момчета искат от мен шапка, кошница, дрехи за баба, за вълк, пушка за ловец, корем за вълк. Учи се текст, ролите са разпределени – смях до пръсване. Мъжка Червена шапчица, ама я има. Синът ми е Вълкът. Иска ми корем. Добре, една възглавница ще свърши тази работа. В какво обаче ще я съберем? Лесна работа. Добре, че баща му е два метра човек и като трикрилен гардероб, та и тениските му са XXXXXXXXXXXL. Тъкмо не една, ами няколко възглавници ще влязат. Голям купон е било. Така казаха. От тези репетиции зян нямаше, нито новата прахосмукачка пострада. Хладилникът се опразни и стана за боядисване, но коя мечка играе гладна  хоро.

Последната драматизация е на „Тримата братя и златната ябълка”. Тайфата пак е мъжка. Момата и тя. Направо ме надува на смях. Сещам се за „Немили-Недраги” и тяхното представление „Изгубена Станка”. Друго си е мъж да ти изиграе женска роля. Жена женска роля всякак може да играе. Синът ми е най-малкият брат, с най-много реплики. Много му се видяха зер. Ами тъй. Като не млъкваш в час и ти трака тракачката, нека да учиш сега реплики. Тук обаче сценарист е госпожата. Искат се определени костюми – бяла риза или блуза, три четвърти панталони и брада с мустаци. Последните май най-щяха да ме озорят. Едно време памук и Дядо Мраз е готов, ама сега. Ей, тая демокрация за всичко помисли! Кеф ти „Джъмбо”, кеф ти магазини за майтапи – всичко има. Викам си това нали е приказка, чакай да звънна на госпожата да питам, не ще ли една носия, някак си да е по-реалистично, да не търся бяла риза. Кой носи бяла риза, пък и де ще я търся чисто бяла. Не ще. Братът нали стоял в подземното царство, докато баталдяса и се сетят да го приберат, трябвало да изглежда някак си по-неугледен и брадясал. Вярно, че така беше. Забравям ги вече тия приказки. Вече за внуци ще си ги припомням. Хубаво. Отивам при леля ми от Холандия. Добре, че съм късметлийка. Още в първия магазин намирам и бяла риза, и окъсани панталони. Всичко туй е запасано с червен пояс. Как е минало не знам. Мъжките коментари малко с ченгел се вадят – мъжките майки знаят, но само мустаците бяха поопадали, а бялата риза си беше останала бяла, да не повярваш. Тъкмо ще я ползваме за манифестация, че от 4 години не мога да намеря.

И тъй. На петия клас му се видя краят. Колкото дертове му брах и ядове, мина и замина. За учителите сигурно се видя безкраен, ама на децата им беше забавно. Имаше и трудни моменти, но дано хубавите са били повече. Дали научиха нещо от сухата материя и какво им остана в главите не зная. С това бясно препускане – всеки час нов урок и никакво време за упражнения – едва ли. С тази бюрокращина и липса на време за преподаване – също. Ама знае ли човек?

За моето дете съм сигурна, че цял живот ще помни пирамидите, да смята с калкулатор, да говори на английски, какво е туй нещо прашка, колко калории има в един бургер, как лошото поне в приказките не остава безнаказано. Дано само не остане с грешно впечатление, че вместо да си дава парите за цигари, трябва да играе на колелото на националната лотария. Дано и не си мисли, че трябва да ходи брадясал и рошасал, че да го вземат за актьор.

Иначе коремът ми сега е по-добре. Очаквам зазляване към края на август и започването на шести клас... по новите програми...

Препоръчваме ви още Умните деца, Децата не са проект на родителя и От двете страни на барикадата.