Текстът "Защо кракът ми повече няма да стъпи на родителска среща или иначе казано за мантрата „Имате прекрасни деца“" ни прати Калина Терзиева. Споделям го с вас не само защото е написан с много чувство за хумор, но и защото повдига някои интересни въпроси за смисъла от родителските срещи в този им формат като начин на комуникация между родители и учители.

Смея да твърдя, че съм отговорен родител на две деца - мъжко на 20 г. и женско, на 12. Имайки предвид, че и двамата са тръгнали на ясла от крехка възраст, това означава доста родителски срещи. Само веднъж съм пропуснала такова мероприятие, защото бях с опериран крак. Съпругът ми неохотно се съгласи да ме отмени, само защото трябваше да се разговаря с един преподавател и тъй като гимназията на сина беше в далечен квартал, взе такси. Горд, че е намерил успешно училището и твърдо вярвайки, че наследникът му е член на 10 г клас (и двамата започнаха от 1 г), седнал в класната стая в засада и с готов въпрос. Към средата на срещата се появил нужният му човек, който с изненада му отворил очите, че детето му от три години търка чиновете в 10 а, но все пак му отговорил на въпросите. Силно смутен съпругът ми решил, че му стига толкова родителство и тръгнал да си ходи. Да, но в падналата тъмнина и непознавайки района така се объркал, че таксито му обикаляло половин час докато го намери, защото не могъл да даде един свестен местен ориентир като „Хоризонта“ или дупката пред блок 318. Но това е друга тема.

Когато синът завърши четвърти клас в началното училище, трябваше да търсим друго. И водени от принципа, че най-доброто училище е най-близкото, го записахме в единственото елитно учебно заведение в района. Още на първата родителска среща ми стана ясно че три предмета са най-важните - изобразително изкуство, музика и физкултура. Ако не ми вярвате, цитирам исканите материали само на двама от преподавателите и мога да го докажа със снимков материал (мотото ми е "умните помнят, глупавите си записваме"). Та - по математика - 1 тетрадка за всичко и цветна химикалка, и по рисуване - покривка, водни и темперни бои по избор от една от следните 4 марки (няма да ги изброявам, фирмите не щат да ми платят, но бяха от по-по-най), моливи – мек и твърд (отново марки), по три меки и твърди четки за акварел (съответно пак марка), 3 четки за темпер (в скобите - сетете се сами), палитра, кадастрон (това го преглътнах), папка за рисуване, тетрадка малък формат 40/60 листа. Отгоре на това познайте класната по какво преподаваше? Точно така - ИИ. Ха сега де! Ако аз трябва да нарисувам нещо по-сложно от къщичка, гъбка и цвете започвам да чувам в главата си Викът на Мунк и презрителното „дилетант“ на Пикасо долитащи от оня, по-добрия свят. Понеже баща му е от художнически (непризнат) род, той пое този отговорен предмет. От своя страна той ако отвори уста да пее, кварталният джамджия отваря работилницата си, дори да е тъмна доба. Тук насреща бях аз - все пак в едни далечни години на миналия век съм пяла в група за политически песни с Годжи. За по-засуканите домашни ангажирахме комшийката над нас - преподавател в музикалното училище, на която се отлащахме с безплатни медицински услуги и всички бяхме доволни. Слава богу, по ФВС нямахме проблеми - синът е скейтър, байкър и всякакво друго „ър“ което се сетите, без хейтър. Та така три години-през това време имахме интересни домашни - малък пример: докато баща му рисува цяла нощ Наполеон на кон, аз композирах родопска народна песен (текст и музика). По този повод колегите ми няколко месеца ме питаха кога ще започна виенския валс или направо ще премина на опера в 4 действия. Слава богу, синът ни реши да не остава в това училище (ако трябва да сме честни даваше мило и драго да отиде където и да е на друго място). Последваха 4 щастливи години - дето се вика слънцето огря .... ... нашата къща - вие какво си помислихте!?!

Е да, ама не. Щерката реши да кандидатства в специализирана паралелка по български език в същото училище и показвайки безсрамно висок резултат се класира в челната тройка, въпреки нашите категорични протести. Нямаше мърдане, пък и с Козирог да спориш..., но този път бяхме по-добре. Момичето си е момиче - рисува почти като Микеланджело, бяга като Лалова. Физическото е един от любимите й предмети – с часове съм слушала за епичните битки по народна топка между класовете, естествено тя винаги печели, или как ги е отвяла по тичане - нали разбирате, такова нещо като второ място няма. Заменям оценки по ФВС за такива по математика, ама нещо в училище не са съгласни. Е, за пеенето Павароти може да продължи да си спи спокойно, но Рамщайн с чиста съвест могат да я ползват за вокал (шегичка). За щастие новият учител по музика беше широко скроен и както се оказа, в час по музика се обсъждаха всякакви теми: от история на България до марки коли. И слава богу, защото комшийката-музикантка като разбра, че и № 2 е в това училище си продаде апартамента и за по-сигурно се премести в друг град. Но момичето си е момиче, както споменах и неизбежно идва възрастта, в която започват онези неприятни дни в месеца, от които може да се отърве или няколко пъти за по 9 месеца - пази боже и пупупу, или след определена възраст. Та на най-първата от последвалите родителски срещи в 5 клас учителят по ФВС тържествено обеща, че ако девойче дойде и сподели за подобни дни, справедливо отбелязвайки да не са повече от един път месечно, (макар че и това е възможно, ама хайде сега), няма да играе, но ще стои на скамейката, или ще участва в часа само по негово желание. Това устрои всички 20 женски майки, който тайно изтрихме по една сълза пред това благородство, 4-те мъжки благодариха на бога, че нямат подобен проблем, както се казва стиснахме си ръцете и се разделихме за неопределено време. Казвам неопределено, защото нямам спомен да сме се видяли с въпросния преподавател повече, а имайки предвид важността на предмета не би трябвало да съм забравила, но старост-нерадост, може грешката да е моя. Последваха серия родителски срещи, на които всички, ама абсолютно всички преподаватели, решили да се появят, рецитираха едно и също, а именно:“Добър вечер, Вашите деца са прекрасни, нямам никакви проблеми с тях, въпроси има ли, не, ами тогава лека вечер“. Ама как пък един не обърна словореда поне така, за разнообразие. Сигурно цяла седмица репетират или им предават текста с някакви свръхвисоки технологии в момента, в който влязат в класната стая, да не стане някоя грешка. Да ама не, както казваше Бочаров, мир на праха му. Всички знаете, че има една не-толкова тайна, без управителен съвет организация, но с най-верните и всеотдайни членове - тази на Майките (наименованието е на Удхаус). Членовете и работят for free, но по-усърдни от тях няма, независимо от социален статус и обществено положение. Всички Майки членуваме в нея съвсем на доброволни начала, в името на най-святото ни. Та ние, Майките, говорим с децата си и си обменяме информация, а в този свръх-технологичен век тя преминава за секунди от Майка на Майка и преди учителят да се е прибрал в къщи, ние вече знаем какво се е случило, кой преподавател какво е казал, кой на кого е викал и какво точно, кой с какво е бил облечен (без бельото, слава богу). Ние, Майките, знаем. Знаем че и те, учителите знаят, че знаем-тук стана малко объркано, но щом Сорди направи цял филм с такова заглавие, аз ли ще остана по-назад? Проблеми няма никога. Тогава защо е целият този цирк и губене на време и на двете страни? 

Та да се върна на родителските срещи и моят развод с тях. Към края на втория срок на миналата година ми звъни щерката, която е втора смяна на училище. Веднага застанах нащрек, защото тя звъни само ако е забравила нещо важно в къщи, което значи че трябва да й се занесе, което пък е свързано или с излизане от работа, или със закъснение - зависи коя смяна е и респективно с червене пред началството. Ма как пък веднъж не се обади на баща си, да види тя кон боб яде ли. Вдигнах с намерението да й откажа, но за мой ужас тя почти не можеше да говори от болка. Много трудно се разбрахме да я чакам на входа на басейна. Казах й да излиза, отидох да се изчервя където трябваше (шефката), докато изключа компютрите и предупредя колегите, докато намеря такси, минаха 15-тина минути. Нея я нямаше!?! Минаха сигурно още 10 минути, най-накрая я видях да излиза, ама едвам стъпваше. Пътьом се бях обадила на Гецата, наш колега хирург - да е жив и здрав и той и целия му род, ама май няма член от моето голямо семейство, когото да не е преглеждал. Докато чакахме да ни приеме - все пак Гецата не работи в Спешното, а в реномирана частна клиника, тя разказа, че преди часа по ФВС я заболял корема. Помолила господина да я остави да не участва, при което той й наредил да започва да играе ръченица. Ръченица, представете си!!!! Не някое лежерно хоро, не че има такова, ама все пак РЪЧЕНИЦА. Ми да й беше дал едно Хилти да ходи да кърти асфалта по-добре - хем резултата за нас щеше да е същият, хем - полза за обществото, така да се каже. Та Гецата си каза думата - течност в коремната кухина в резултат на руптура на киста (което си беше очаквано), за всеки случай ни уреди и преглед при още един колега - срещу заплащане естествено, не че се оплаквам, просто споменавам. Освободиха я от училище и от физическо за известно време, прибрахме се в къщи и аз зачаках родителската среща с горещо нетърпение. Е, напразно, както стана ясно - господинът не се яви. Скоро срокът свърши, дойде лятото, ех, лятото-почивки, емоции и т.н. И случката беше забравена. Докато на първата родителска среща в 6-ти клас един смътно познат мъж не влезе през вратата. Не се шегувам, и другите Майки се чудеха кой е. Това влизане не беше точна влизане - просто застана от вътрешната страна на стаята, без да изпуска бравата и дори да затвори, изказа си репликата с „Вашите.... и нямате въпроси“ безгрешно, обяви за протокола, че е Господина по физическо и тръгна да си ходи.И тук ми прищрака и се сетих за паниката, болката и страха в края на миналия срок. Аз съм тих, миролюбив човек, готов да помогне на всеки и всичко. Ако щете вярвайте, но като видя охлюв да пълзи по асфалта, внимателно го занасям донай-близката тревна площ с изричните инструкции да си седи там, а не да търчи нагоре-надолу. Колко ли от тях са ме попържали, че ги връщам в изходна позиция, ама като няма писмено оплакване не се брои. Даже от време на време намирам пред прага дребни подаръчета от кварталните мравки и се чудя защо - на тях не съм оказвала безплатни транспортни услуги (поне не все още). Но да се върнем по темата - като чух „аз съм господина по ф............. и ми причерня. С не най-медения си глас (признавам) но с възпитан тон попитах “Може ли за момент?“. Представете си - можеше. Диалогът, ако това изобщо може да се нарече диалог беше следният:

Аз: -Г-не, имам молба - може ли когато някое от момичетата ви помоли да го освободите от час поради болки в корема, просто да го направите, а не да го карате да тропа ръченица?

Той:-Аз съм Господин (наблегнато) по физическо, какво, да я оставя да вика ура ли?

Аз:- Това са момичета в особена възраст, в телата им настъпват промени, повечето от тях вече имат цикъл и е по-добре в тези дни наистина да почиват, макар и на скамейките. Пък и викането на ура ще им развие дробовете за сметка на опорно-двигателната система, която ще почине малко.

Г-на: А вие от какво се оплаквате?

Обясних накратко какво се е случило с нас.

Г-на: Коя е дъщеря Ви?

Отговорих чинно.

Г-на: А защо не ми го казахте тогава?

Аз: Вие не дойдохте на родителската среща, а тя си беше занесла документите, би трябвало да сте се  запознал с тях, но виждам че явно не се е случило.

-Аз съм Господин от n брой години и досега никой не се е оплаквал от мен, лека вечер на всички.

И си тръгна видимо бесен. През цялото време не изпусна бравата. И това ако е диалог...

В къщи, на спокойствие /бе какво ти спокойствие, бях нервна като агути с разстройство, през нощта сънувах убийство, ех, ако Фройд беше жив що пари щеше да изкара само от мен/, като върнах лентата назад, ми направи впечатление, че през цялото време се определяше като Господин, а не като учител. По презумпция всеки мъж е господин. Ние, жените имаме по-голям избор в това отношение - госпожица, госпожа. Но не всеки Господин  е Учител - второто според мен стои по-високо и трябва да се заслужи.

Та ето защо няма да ме видите повече на родителска среща поне в това училище. Защо да ходя, като няма проблеми. Знам, че децата ни са прекрасни – кое дете не е? Предпочитам тези 70 минути да си говоря с моето дете, дори ако трябва пак да слушам за народната топка или да обсъждам колко са сладки момчетата от BTS, особено Джънкук.

Автор: Калина Терзиева

В училищата на моите деца родителските срещи се провеждат по следния начин. Всеки учител е в класната стая, понякога са двама или трима в една, в отдалечени краища. На вратата има надписи кои учители са в съответните кабинети и на кой клас преподават. Родителите имат предварително пратен приблизителен час, който може и да не се спази, ако са на работа или имат ангажимент. Всеки родител решава при кой учител да отиде да поговори за детето си. Понякога се чака на опашка, но като цяло е много по-удачен вариант. Ако съответно детето има проблем по някой предмет, или с дисциплината, родителят бива уведомен пак в електронния дневник по всяко време на учебната година, не само на родителска среща, и в никакъв случай не пред всички. Този вариант ми се струва доста по-удачен.

Още по темата за образованието: 

Пети клас - ура

Училище от бъдещето - Сингапур