Автор: Цветелина Велчева

17 ноември ме връща винаги към преживяното през 2016 година. Международен ден на преждевременно родените деца – малките големи герои. Всъщност не само този ден. Всеки ден частица от мен живее в онези моменти и ми напомня колко безкрайно благодарна трябва да бъда, че съм жива и че детето ми е живо и здраво. Този ден просто ме кара да пиша за миналото.

2016 година беше съдбоносна за нас. Не само защото беше поредната, в която се борехме да имаме дете. Не само защото се възстановявахме след 3 загубени бременности, които ни бяха докарали до състояние, в което не понасяхме да минем през детска площадка. Колко тъжно, нали? Детският смях да ти носи не усмивки, а тъга. Много, много тъга. Физическа болка почти, която те кара да отвръщаш поглед от катерушките и люлките да бързаш да избягаш оттук, защото само си напомняш отново и отново, че ти просто нямаш място там. И може би не ти е писано никога да имаш.

Няма да крия, че съм гледала с обвинение бременните, които пушат, които ни най-малко не се грижат за здравето си и не са готови да направят дори малка жертва за бъдещото си дете; които се оплакват от дребни неразположения като гадене, киселини, хемороиди, килограми и други подобни. С времето се научих да бъда по-смирена и толерантна към чуждите болки и неразположения, защото за тези хора може би те наистина са нещо голямо. Защото не познават истинската борба. Да станеш майка. С цената на всичко.

Ето ме на прага на четвъртата бременност, прехвърлила 30-те. Виждам двете чертички и не изпитвам никаква радост, защото знам, че това не значи нищо. Виждала съм ги и преди. И после съм виждала сриването на надеждите. Прибирам страх в сърцето си, спотайвам се в най-дълбокото кътче на душата си и притихвам в очакване… на кръвоизлив, който винаги е настъпвал скоро след това, дори и след като сме чули сърчицето на бебето. Този път обаче до себе си имам доктор, на когото вярвам с цялото си сърце, на когото знам, че мога да поверя живота си. Не се разминава без обичайните тревоги в първите седмици и престой в болницата, но с помощта на медицината и правилните методи този път достигам за първи път до заветната 10-а седмица. Малко по малко си позволявам да се отпусна, да развържа примката на страха, да помечтая за бъдещето, да си представя бебешката миризма… малко по малко започвам да гледам към детските площадки, да не сменям канала на всяка реклама за памперси. Позволявам си да повярвам, че може би и на мен ще ми се случи да стана майка. Дните минават, след тях и седмиците и сякаш всичко изглежда наред. Ходя на работа, преподавам на учениците си, обгръщам ги с още по-голяма любов и внимание, както винаги съм правила, но този път знам, че освен за децата на другите майки, в сърцето ми има обич и за моето дете… Да… всичко изглежда наред.

До 20-ата седмица.

Утрото на първия ден от 20-ата седмица ме посреща с кръв. Тъкмо съм се облякла и приготвила за сутрешната си група кандидат-студенти, но вместо на работа, се озовавам в болницата в неделя в 7 часа сутринта. Тогава чувам и ужасната диагноза: ПЛАЦЕНТА ПРЕВИЯ ТОТАЛИС. Събират се лекари, коментират колко е тежко положението, но все пак ме успокояват, че бебето изглежда добре и че има надежда. 

От този момент нататък започна истинският ад за нас. Борбата за всеки час напред, за всеки ден. И живот, изпълнен със забрани: забрана да ставам от леглото, забрана да сядам в леглото, забрана да кашлям, забрана да кихам, забрана да се смея, забрана да плача… и най-малкото напрежение може да предизвика отлепване на плацентата, което да бъде фатално и за мен, и за бебето. Много пъти чувах успокоението, че е момиченце, защото момиченцата били по-борбени и имали по-голям шанс за оцеляване. Представяте ли си как звучи това успокоение за една майка – че детето й има по-голям шанс за оцеляване… тоест може и да не оцелее… От днешна гледна точка това ми звучи нереално страшно, но тогава, колкото и да е странно, ми вдъхваше увереност и сила.

Какво е плацента превия тоталис? Честно казано, до онзи момент изобщо не ми бе хрумнало да разсъждавам върху плацентата си – къде и как се е позиционирала. Не обръщах внимание на невероятната тежест, която чувствах още от 16-а седмица, сякаш ще ми изпадат органите, защото си мислех, че е нормално. След това обаче разбрах, че моята плацента е напълно запушила цервикалния канал, че не бива да се правят никаква вагинални прегледи оттук нататък, че дори посещението до тоалетната изисква специална подготовка. Да не говорим за къпане, ходене – това бяха дейности, напълно забранени. 

След едноседмичен болничен престой ме пуснаха у дома в 21-вата седмица. Аз започвам да се ровя по форуми и да чета за подобни състояния (да, знам колко е вреден интернетът в подобни случаи, даже се опитаха да ми го спрат у дома, но на мен ми даваше утеха), но не попадах на толкова драматични случаи като моя – или частична превия, или подобна диагноза, но в много по-късна седмица с по-големи шансове за благоприятен изход, но нищо толкова зловещо, колкото се беше случило на мен. Тогава си казах, че ако оцелеем и всичко мине благополучно, непременно ще разкажа, за да дам надежда на други майки, които са диагностицирани с нещо толкова страшно, което майчиното сърце едва може да понесе. Въпреки че се оказва, че май понася много повече, отколкото си мислим. 

И оттогава всяка година разказвам своята история. С единствената мисъл да достигне до повече хора и да вдъхне им сили и вяра, че чудеса се случват.

Седмиците вкъщи бяха седмици на страх, на все по-силно атрофиращи мускули (които между другото раздвижих 6 месеца след раждането), но и на радост от всяка нова седмица, която достигах бременна. Имах подкрепата на мъжа ми и на мама. Два стълба, на които можех да се опра и понякога, само понякога да забравя да мисля за процента шанс оцеляване в еди коя си седмица, процента вероятност от увреждания и т.н. Понякога нямаше никакви други мисли в главата ми. Знаех колко е вредно това, но може би само срещу него не успях да се преборя.

28-а седмица беше повод за празнуване. Помня, че си позволих да седна в леглото и да си поръчаме вкусна храна. Отбелязвам го като нещо значимо, защото поради постоянното лежане не можех почти нищо да ям, имах невероятни киселини и повръщах почти постоянно (истински ужас предвид забраната за каквито и да е напъни). Няколко дни по-късно дойде най-масивният кръвоизлив, който съм виждала някога. Мисля, че никога няма да го забравим с мъжа ми. Цялото легло, подгизнало в кръв, аз се събуждам от топлината от кръвта, будя мъжа ми, защото минава 1 през нощта, двамата се гледаме с налудничав трескав поглед няколко секунди, докато правя локви под себе си, започваме трескаво да се обличаме и докато стигнем до колата, оставям из целия апартамент, стълбището, улицата кървави следи… Помня как се качихме в колата и пътувахме в пълно мълчание към „Шейново“. Просто бяхме убедени, че бебе вече няма. 

Но имаше.

Малкото борбено човече си беше там. В цялата тази кървава баня и при отлепена плацента то продължаваше да се бори за живота си. И успяваше. Не излязох повече от болницата. Настаниха ме в родилното отделение с леглови режим първа степен без право на мърдане (понякога имах чувството, че дори внимавам как дишам). И както винаги съм казвала, повтарям и сега, че нямаше да оцелея без грижите на акушерките и санитарките там. Знам, че всеки има своя опит, своите впечатления, своята история – но моята благодарност към тези хора там, в ръцете на които бях поверила живота си, никога няма да отмине. Никога няма да забравя добрините, които съм прибрала в сърцето си. 

Акушерките, които ме държаха в ръцете си, докато повръщам.

Санитарката, която ми сменяше чаршафа, нощницата, цялото бельо на леглото постоянно и никога не изрази недоволство.

Санитарката, която ми правеше сутрин препечена филийка с масло специално за мен, без да съм молила, защото друго не можех да хапна.

Акушерката, която ми каза, че това е най-тежката диагноза в акушер-гинекологията и се гордее с мен, защото не се оплаквам, защото търпя стоически всичко, защото заслужавам да успея.

Акушерката, която ми каза, че цялата болница ми стиска палци.

Моят доктор Велев, който идваше всеки ден да ме види. И с усмивка и спокойствие ми вдъхваше сили.

4 пълни седмици на леглото в болницата издържах. Втора стая, първо легло. До вратата. Нямаше да успея без помощта на тези хора. Без денонощните им грижи. Благодарение на тях и спуканите вени по целите ми ръце, и кръвоизливите, които получих още няколко пъти, и болките в мускулите, костите и ставите, и повръщането, и киселините бяха преодолимо препятствие.

До вечерта в петък в 32-ра седмица. Не ме заболя. Не почувствах нищо. Само усетих познатата топлина и просто знаех, че моментът е дошъл. Натиснах звънеца, влетя акушерка, промълвих само: „Кръв!“ и до минута вече бях заобиколена от доктори и акушерки. Обадиха се на моя доктор, защото явно този път положението беше критично и бебето трябваше да се извади. Подготвиха ме бързо и ме свалиха за операция.

Докторът имаше по-малко от 90 секунди да извади бебето, защото с тази плацента на това място се срязва първо тя и притокът на кислород към бебето прекъсва. Разбирате какви рискове крие това. Помня как анестезиологът ми повтаряше, че трябва да се тревожа повече за себе си, защото аз съм много по-застрашена, но ме интересуваше само тя как е. Помня, че се чу едно вяло проплакване, поднесоха ми една мъничка главичка към устните и бързо отнесоха човечето в неонатологията. А аз губих съзнание много пъти, отдавна имах анемия, хемоглобин много, много под долната граница, кръвопреливаха ме непрекъснато. Операцията ми продължи повече от 2 часа. Но доктор Велев не само че спаси мен, но спаси и матката ми. Направи и невъзможното за мен в онази страшна нощ. Помня как ми подаде ръка половин час след полунощ и с умора, но облекчение в погледа ми каза, че сме успели. 

Но оставете ме мен, как и дали се възстанових напълно, не е важно. 

После започна борбата за дъщеря ми. Поради местоположението на плацентата беше погълнала кръв, имаше сериозни инфекции, разви пневмоторакс и какво ли още не. Но и тук имахме късмета да срещнем човеци по пътя си. Доктор Узунова, началник на неонатологията в „Шейново“, дойде по спешност и остана почти 2 денонощия, без да се прибира, за да се бори за живота на детето ми. Как се забравя това? 

После започнаха малките победи – първия милиграм и половина млекце, първото отваряне на очичките, първата самостоятелна глътка въздух. Едно малко телце, което тежеше 1700 грама при раждането си, беше по-силно от всички нас. Тя просто си дойде с името – Боряна. 

Толкова бях благодарна, че се бори и расте, че преживях без драма и прибирането с празни ръце от болницата, когато най-сетне изписаха и мен 2 седмици след раждането. Живеех вече 6 седмици в „Шейново“ и ме беше страх да се прибера. Толкова силно се бях сраснала с миризмата там, толкова бях свикнала с буденето в 5 сутринта, с абокатите, постоянните системи, с правилата за живот, със слизането на долния етаж в определените часове, за да видя детето си и да сложа ръка върху стъклената къщичка, да му поговоря, да му дам още от моите сили. Че не ми се прибираше.

По-късно дойде първото погалване на крачето в кувьоза, първата прегръдка, първото хранене с биберон, толкова много първи неща, които бяха като насън. И след един месец в интензивното отделение се прибрахме тримата. И ние имахме бебешки кош, в който носехме съвсем истинско бебе. И ние вече щяхме да сменяме памперси, да не спим, да разнасяме плачещо човече до ранни зори, да се разхождаме с торбички под очите. Ама че щастие!

Днес дъщеря ни е на 3 години и половина. Няма да ви лъжа, че животът на преждевременно родените деца (никак не обичам думата „недоносени“) е лек. Особено през първата година от живота си преминават през много прегледи и изследвания. Днес е фина госпожица, която носи размер 92, но хей, кога размерът е имал значение? Важното е, че е здрава, умна, палава, състрадателна, с чувство за хумор. Едно добро и щастливо дете. Нашето най-голямо Чудо.

Благодаря Ви, доктор Велев, доктор Узунова и всички останали любими мои лекари, акушерки и санитарки, които имах щастието да срещна по пътя си и които имам честта да нарека вече свои приятели.

И още нещо – днес отново съм бременна. Близките ни хора ни нарекоха луди. Как е възможно след всичко, което сме преживели, да се решим отново на подобно изпитание… Може би си подритваме късмета, може би сме безразсъдни… А може би просто искаме дъщеря ни да си има другарче за цял живот, когато нас вече няма да ни има. Може би искаме да изпитаме чувството на завършеност, удовлетвореност и пълно щастие. Едно е сигурно – изстрадали сме си го и затова го ценим още повече. Дано не мечтаем за твърде много…

И с тази бременност се превърнах в медицинска атракция… преминахме през невероятни предизвикателства, особено в началото, когато след поредния кръвоизлив се появи хематом, който се разрасна до 9 см, когато бебето беше едва 6 мм… И повечето лекари ме убеждаваха, че е задължително да прекъсна бременността. И ми казваха, че това е просто мъчение и че плодът няма да се развие пълноценно. Но доктор Велев повярва отново в силата и на това бебе. И ето ни тук, в началото на седмия месец, с плацента, която си е на мястото този път… и ние отново в страх, но и с надежда, и очакване на нашето второ Чудо. 

Някой ден ще ви разкажа и за това, защото сега имаме още дълъг път пред себе си. 

Стискайте ни палци!

Мили родители, не спирайте да вярвате в силата на своите деца! Не подозирате колко голяма е тя. Колкото и да сте уплашени и обезверени понякога, тези малки създания се борят и заради вас. Повярвайте в тях и ги прегърнете!

Вижте още:

Колко са 1300 грама

Денят на малките големи герои