Автор: Светла Чимчимова

В годините на ранната демокрация и големите раменни подплънки, моя приятелка се омъжи за британски финансист. Момъкът си беше направо съвременен принц - оператор на престижна дейност, финансово подплатен и добре възпитан, но и доста лицеприятен, което за британец си беше постижение. Не само че не приличаше на мистър Бийн, ами направо напомняше на Юън Макгрегър. Но най-голямото му достойнство беше, че смяташе наша Мера (моята приятелка и негова съпруга) за осмото чудо на света. Мери верно си беше момиче за чудо и приказ. Ще ме извините за клишето, ама силно наподобяваше в дизайна на майска роза. Красива, умна, учеща в престижен университет и оправна като всяка българка. Можеше да избере подходяща рокля за коктейл, да спре такси в Лондон от раз, и без да и трепне окото да попари и оскубе кокошка и да спретне на любимия така харесваната от него българска бяла пилешка супа.

Не че скубеше кокошки в Лондон де. Тази дейност се осъществяваше на българска територия когато младото семейство Гордън (Джеймс и Мария) посещаваха нейните родители. Противно на произхода си, професията си и снобското си име мистър Джеймс Гордън, за приятелите в България просто Джими, страшно си падаше по българските гозби. Туй баници, бюреци, мусакички и шопски салати бяха добре дошли за трапезата, небцето и стомаха Джимеви. Най-любимото му ястие обаче беше нашенската дробсърма.

Сега, ако на Мериния ореол имаше драскотина, то това беше неумението ѝ да приготвя въпросния кулинарен артикул. Затова главен завеждащ по стъкмяването на дробсърмата беше леля Донка, майка на Мери и тъща на Джимито. При всяко идване в България иначе уверения британец плахо замолваше да бъде гостен тъкмо с туй ястие и тъщата, като една същинска мисис Потс изпълняваше това негово желание.

И така в един топла утрин към края на май, младото семейство, пребиваващо към момента на територията на Републиката, Бургашка околия, Баневски вилает, седяло на беседката в градината на родителите на булката. Наоколо картина живописна и пасторална - цъфнал гюрлюк, зелена тревица, множество представители на орнитологията извиват любовни трели, бели агънца, далечни роднини на бъдещата дробсърма, подскачат по полянката - същинска реклама на селски туризъм. Освен Мери, облечена в една по-стара риза на мъжа си, опънала боси краченца с червен педикюр, събираща витамин D за лондонската зима и Джими четящ ,,Файненшъл таймс" хвърлящ по едно око на нозете на жена си и предвкусващ предстоящото угощение с дробсърмата, там била и баш мастършефката леля Донка, свещенодействаща върху въпросното ястие. Демек чистеща ориз.

52 седмици готвене: ориз

За по-младите домакини термина ,,чистя ориз "не означава нищо, защото сега оризът се бухва направо в яденето, без да се мие даже. Но в онези праисторически времена пакетът с ориз се изсипваше на масата и един или повече членове на домакинството от женски пол се заемаха да отделят свестните зърна от камъчетата, просото и прочие зъботрошачи.

Това правела в момента и тъщата. Пъргавите ѝ пръсти се стрелкали към основната купчина ориз и с чевръсти движения отделяли зърното от плявата. Озадачен от тези ѝ действия зетят оставил настрана данните от финансовия свят и се втренчил в ръцете на тъща си. След като я наблюдавал така известно време Джеймс се навел към жена си и с тих развълнуван глас попитал:

- Мери,толкова ли е специална рецептата на майка ти, че тя брои ориза зърно по зърно?

Мера отначало не разбрала какво точно я пита мъжът ѝ, после се посмяла и накрая се опитала да обясни на британец що е то да чистиш ориз. Джими неубедително казал, че разбира.

От тогава минаха много години. Мери даде на света две британчета, направи леко британска снага и се научи да прави фамозна дробсърма. Джеймс обаче винаги казва, че нейната не е съвършена като на майка ѝ, защото не брои ориза.

Още от Светла: 

Ако Толстой имаше фейсбук

Близо 85% от българите са съгласни, че повечето заболявания, които се предотвратяват чрез ваксини, са заразни и опасни. Това показва проучване на „Института по обща медицина“, „Поликлиника България“ и „Първа детска консултативна клиника“ за нагласите към задължителните ваксини у нас. 

80.3% от участвалите в допитването са поставили всички задължителни ваксини на детето си (против туберколоза, хепатит Б, коклюш, полиомиелит, морбили, рубеола, паротит и др.), като от тях 67.7% са били подсетени от личния лекар, а 32.2% сами следят имунизационния календар. 7% все още не са поставили всички ваксини, но планират да го направят. 11.2% обаче не възнамеряват да ваксинират децата си. 

„Децата, които не са имунизирани и се разболеят, може да заразят други, с които се срещат или си играят, както и хора с по-слаб имунитет“, коментират от Института по обща медицина. „Първата ваксина срещу морбили например се поставя на 13-ия месец – преди това всички бебета може да се заразят.“ Децата под 5-годишна възраст са изложени на особено голям риск от развитие на усложнения и дори фатален край при заболявания като хепатит Б, туберколоза и коклюш. Полиомиелитът (детски паралич) пък води до трайно инвалидизиране. 

Отказът от ваксини създава сериозни предпоставки за поява или разрастване на епидемии. От януари до ноември 2019 г. Националният център по заразни и паразитни болести у нас регистрира над 1000 случая на морбили. За първите 4 седмици на 2020 г. има 59 нови случая; за сравнение, през цялата 2018 г. те са били едва 13. 

52.2% от участвалите в проучването, които са ваксинирали детето си, са го направили, защото считат, че ваксините предотвратяват заразни и много опасни болести. 17.7% са на мнение, че ползите са в пъти повече от вредите, а за 9.6% водещият мотив е, че ако не ваксинират детето си, няма да може да го запишат на детска градина и на училище.

Ваксините са задължително условие за постъпване в детска градина или училище в Италия, Франция и Австрия например, коментират от Института. Неотдавна и Германия прие закон, с който направи ваксината против морбили задължителна за детска градина. 

Почти всеки втори, участвал в проучването (48.6%), е на мнение, че ваксината се прави, когато детето, семейството му и хората, които се грижат за него, са здрави. 45.3% смятат, че една ваксина може да се отложи само от лекар. При някои противопоказания поставянето на ваксини на бебета и деца наистина може да бъде отложено, поясняват от Института. До 3 месеца това става по преценка на личния лекар, а след това – на комисия, която разглежда всеки случай индивидуално. Световната здравна организация (СЗО) публикува препоръки за това кога най-късно може да бъде поставена всяка една ваксина.

Най-голям процент от анкетираните (39%) смятат, че и родители, и лични лекари носят отговорност и трябва да бъдат санкционирани, ако откажат имунизация. 37.4% са на мнение, че на наказания подлежат най-вече родителите. На въпроса Трябва ли държавата да налага по-стриктен контрол при задължителните ваксини?, 48.4% отговарят с „Да“, 23.4% – с „Не мога да преценя“ и 28.2% – с „Не“. Световната тенденция е да се увеличава броят на задължителните и препоръчителни ваксини, както и налагането на финансови глоби за нарушителите.

По данни на ЕС всяка година имунизацията в света предпазва 2.7 милиона души от заразяване с морбили, 2 милиона - от заразяване с тетанус при новородените и 1 милион – с коклюш. СЗО обяви отказът от ваксиниране за една от 10-те най-големи опасности за здравето на човека през XXI век.

Проучването за нагласите към ваксините е проведено сред 730 мъже и жени от София и по-големите градове в България. То е част от национална инициатива под надслов „Защити хората, които обичаш“. Целта е предостaвяне на достоверна информация за имунизацията и ваксините.

Още по темата: 

Какво трябва да знаем за морбили 

10 опасни мита за ваксините

„Обичай ме бавно“ на Добромир Банев през погледа на фотографа на книгата – Ивелина Чолакова

Обичам стихове. Обичам хубавите строфи, с правилните думички, които те бодват право в сърцето и се разпознаваш в тях. Именно такива са стиховете на Добромир Банев. За втори път правя фотографии за негова книга и усещането всеки път е невероятно. Все едно съм част от сюжета на стиховете.

Емоциите, които се преживяват, от момента на идеята, до момента на реализацията, са на абсолютно чисто щастие. Чувстваш се късметлия, че си в аурата на Добри. Да видиш фотографиите си в книга е като сбъдната мечта. А когато книгата е на такъв любим автор и приятел се чувстваш особено специален!

Снимането на поезия е като самата поезия. Вълнуващо, докосващо правилните бутончета на емоциите вътре в теб, точно като обичането бавно. Дали ще се получи, как ще се получи, дали фотографията ще допълни по правилния начин тези прекрасни стихове...

Това ще оцените вие, когато дойдете на 6-и февруари, в Националната библиотека  “Св. св. Кирил и Методий”, да чуете Добромир, който ще прочете за вас част от тези страхотни стихове на “Обичай ме бавно”, ще си вземете автограф и освен с него, ще се запознаете и със страхотната Маргарита Петкова, която е негов редактор.

„Обичай ме бавно“ събира на едно място най-емблематичните стихотворения на Добромир Банев, както и някои съвсем нови.

Аз ги обичам всичките, но ще споделя с вас едно, което ми е особено любимо:

***

Аромат на мастило.

Хладен мирис на дъжд.

Ягодово червило

по яката на мъж.

Ти си див отпечатък

за света на любим.

Луд живот.

Див и кратък –

вечност.

Като във филм.

Д.Б.

Вижте още:

Любов до синьо

Автор: Яна Пеева

Както ви разказах тук, започнах 52-седмично кулинарно предизвикателство. Вярно, пропуснах първите 2 седмици, но все някога ще се върна към тях. Всяка кулинарна седмица ще споделям с вас преживяванията ми покрай конкретната тема, какво съм сготвила, а може и някоя допълнителна рецепта. В момента сме накрая на седмица 5 - ориз. В края на публикацията ще сложа и списък с обявените досега теми.

Мляко с ориз, пълнени чушки, сарми, ризото, пилаф, паеля, суши, биряни, оризови нудли… това са само няколко от стотиците, да не кажа хиляди, превъплъщения на ориза. На английски има една хубава думичка, “versatile”, която според мен е най-точното му описание - нещо, което може да се използва по много различни начини. 

Няма да навлизам в големи подробности за историята на ориза, въпреки че миналата седмица започнах да чета една книга специално за това, за да съм подготвена. Ние хората ядем и използваме ориз за много други цели от хиляди години. Разпространението му започва в района на Китай около 2500 пр.Хр, преминава през Азия, а след това стига и до Европа през Гърция и Средиземноморието. Този ориз, който повечето от нас познават, обичат и консумират редовно, носи официалното име Oryza sativa или по-неофициалното Азиатски ориз. Той обаче не е единственият ориз, който сме яли през историята. Независимо от неговата култивация и разпространение в Африка се култивира и още един вид - Oryza glaberrima или Африкански ориз. Африканският ориз стига до Америка заедно с търговията на роби през 17в и се разпространява там. Към тези два вида ориз принадлежат няколко различни сорта, като основните, които се използват за готвене са:

• Арборио - Името му идва от региона в Италия, където се отлежда. Зърната на този ориз за средно дълги и богати на нишесте, поради което, когато се сготви, оризът става лепкав и кремообразен. Идеален е за ризото, оризов пудинг (мляко с ориз по нашенски), както и за супи.
• Басмати - Басмати е дългозърнест ориз. Зърната му остават разделени след готване и не са лепкави. Идеален е за приготвяне на дал, пилаф, като акомпанимент към къри, както и с различни подправки като шафран, кокосово мляко, със зеленчуци. 
• Кафяв ориз - Кафевият ориз има приятен ядков вкус и е пълнозърнест, което значи, че зърното не е обелено от обвивката си. Богат е на витамини и минерали. Не слепва при готвене, а остава лек и пухкав. Подходящ е за приготвяне на пълнени зеленчуци, пилаф, различни печени ястия.
• Ориз Жасмин - Този ориз е култивиран в Тайланд и има специфичен мирис и вкус на жасмин. При готвене става влажен и мек, идеален е към къри, stir-fry, както и други Тайландски ястия.
• Черен ориз - Още познат като Forbidden rice (Забранен ориз). Става тъмно лилав при готвене, богат е на антиоксиданти, желязо и витамин Е. Има специфичен ядков вкус и мека текстура. Идеален е за пудинг, каша, както и за печене.
• Сладък/лепкав ориз - Glutious rice. Използва се предимно за сладки ястия, защото става лепкав и сладък при готвене. Също така се прави на брашно. 
• Червен ориз - Още познат като Хималайски ориз, червеният ориз е дългозърнест и богат на антиоксиданти, желязо и витамин Б. Остава сравнително твърд при готвене, затова е подходящ за ястия, които разчитат на текстурата. 
• Ориз за суши - Японски ориз с къси зърна, който става лепкав при готвене и се използва за суши.
• Бял ориз - Белият ориз е обелен и полиран, откъдето идва цвета му. Той може да се съхранява дълго, но е беден на нутриенти.

Към момента повече от половината население на Земята разчита на ориза като основен източник на храна и калории. На много места той се яде просто сварен с малко подправки, на други пък се използва като компонент в сложни ястия с много други съставки.

След това кратко и в никакъв случай пълно въведение в ориза е ред да кажа, че аз лично обожавам ориз и мога да го ям във всякакви форми. Вкъщи обикновено имаме поне 3 различни сорта, а запасите ми от арборио никога не се изчерпват. Обичам го на дал, обичам го с домати на тиган, обичам го и пържен от китайския в блока на мама. С Теодор имаме известни различия в предпочитанията си откъм текстура, но какво да се прави… 

Имах грандиозни планове за тази седмица, разгледах десетки рецепти (запазила съм ги голяма част от тях), проверявах на няколко пъти какви са ми запасите от подправки вкъщи, за да съм сигурна, че съм подготвена без значение от посоката, в която реша да поема. Понякога обаче е по-добре да не правим планове - имах толкова богата на емоции и задачи седмица, че почти не стигнах до готвене. Все пак успях да направя една бърза бурания. Не пилаф, не паеля, не биряни, не дори мляко с ориз. Най-обикновена не особено фотогенична бурания, нещо, което майка ми прави цял живот и което обичам много, а Борис яде с огромно желание и пълни бузи. 

Бурания

1 стрък праз

Кисело зеле 

1 чаша ориз

Черен пипер

Кимион

Червен пипер

Празът се запържва, а след това се добавя и нарязаното кисело зеле. Не съм дала точно количество, аз използвах около две чаши кисело зеле. Когато то се сготви, се добавя оризът, както и 3 чаши вода, сок от зеле или комбинация от двете, в зависимост от солеността на зелето и това колко е кисело. Подправя се щедро с кимион, червен и черен пипер. Аз не слагам допълнително сол, защото зелето обикновено е достатъчно солено, но може да опитате и да прецените. Готви се до готовност, около 20-30 минути общо.

Каква рецепта, а! Обратно пропорционално на маниакалността ми, когато става въпрос за печене на тестени изделия, тук изобщо нямам никаква идея кога колко слагам от различните неща. Понеже в петък вечер не очаквах да се представя точно с това, не ги и премерих, та ще ме извинявате. В предишната публикация обаче може да намерите малко по-точната ми рецепта за ризото с гъби и грах и последвалите аранчини. 

Ето и една рецепта на Соня Симеонова, която изглежда толкова добре, че непременно ще се изпробва!

Arroz con gandules 

1,5 ч.ч дългозърнест ориз

1 глава лук, нарязан на ситно

2-3 скилидки чесън, нарязани на ситно

1 с.л. сушена червена чушка, стрита без семките

1 ч.л. сушен кориандър

1 ч.л. сушен бял риган

1 с.л. смляна нигела

10-тина испански маслини /тези са от консерва, пълнени с аншоа/, нарязани на колелца

7-8 нишки шафран 

400 гр. консерва сварен черен боб /240 гр. нетно количество/

3-4 с.л. каперси

около 200 гр. суров свински бекон, нарязан на мънички парченца 

3-4 с.л. зехтин

1/2 ч.ч. бяло вино

сол на вкус

В голям тиган се загрява зехтина, запържват се парченцата бекон, прибавят се чесъна и лука, всички подправки - шафранът, кориандъра, ригана, нигелата и стритата чушка. Посолява се с 1 ч.л. сол, после се прибавя още, ако е неоходимо, на вкус. Слага се ориза и се налива виното. Като остане наполовина течността, се налива гореща вода в съотношение 2,5 към ориза. Котлонът да е на 1/3 от максималното. С бъркане отвреме навреме се готви до готовност на ориза. Ако е нужно, се добавя още гореща вода. Малко преди да се свали от котлона, се прибавят боба, каперсите и маслините. Оставя се до абсорбиране на течността.

Това е за тази седмицата. Следващата тема е Ямайска кухня и определено ще е голямо предизвикателство, защото никога не съм я приготвяла, нито пък опитвала. Ето и обявените теми досега:

Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш. 

Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки. 

Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня. 

Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово. 

Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.

Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.

Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Braising. Това е начин на приготвяне на месо или зеленчуци, който включва първо да се запечатат, а след това да се готвят на фурна или на котлон в затворен съд с течност. 

Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал. 

Прочетете още:

52 седмици готвене: кулинарно предизвикателство

Бързо, лесно и вкусно домашно суши

Печена агнешка плешка с листа от лапад

Автор: Иво Иванов

С развитието на технологиите редица работни позиции не изискват физическо присъствие на работното място. Работата от вкъщи или т. нар. ‚хоум офис‘ става все по-популярен и търсен модел и у нас, и вече доста работодатели предлагат тази ‚екстра‘ на служителите си. 

Предимствата са безспорни – не губиш часове в пътуване, не висиш в задръствания, можеш да вземеш детето от училище по-рано, да отскочиш до лекаря, зъболекаря, банката, да уговориш някакъв ремонт с техник, доставка от куриер и въобще, да отметнеш редица дребни, но важни ангажименти, така че това безспорно e ценна придобивка в днешно време, допринасяща за добрия work-life баланс. 

Компанията, за която работя, успешно прилага този модел от години и може да се каже, че съм врял и кипял в провеждането на работни срещи от вкъщи. 

Затова тук искам да споделя от първа ръка някои особености на онлайн коловете от дома и да сигнализирам за какво трябва да бъдем нащрек в подобни ситуации. 

Въпреки че думата е придобила гражданственост у нас, може би е добре все пак да изясним, че под ‚колове‘ ще имаме предвид разговори. Пояснявам, защото една позната ми разправяше за случка с нейна приятелка, която започнала нова работа в кол център и когато баба й се поинтересувала какво работи, девойчето й отговорило: 

„Ми бабо, кво да ти кажа – по сто кола ми влизат на ден!“ 

Можете да си представите какви очи опулила бабата при тоя отговор и как едва не получила инфаркт. Стават езикови недоразумения, нали...

Интернет, разбира се, предлага изобилие от съвети как да направим коловете си по-продуктивни и по-интерактивни. Когато започнем да адаптираме тези добри съвети към конкретната работна среда обаче, трябва да се съобразим с фактори като културни различия и да не забравяме, че в крайна сметка всички сме човеци, а не роботи и нищо човешко не ни е чуждо. 

Когато си в офиса, малко неща могат да се объркат, но когато работиш от вкъщи, си подложен на въздействието на редица непредвидими фактори и можеш да се изложиш по много и разнообразни начини.

Ето някои примери:

Дрескодът

Едно от най-хубавите неща на работата от вкъщи е свободата да обличаш дрехи, в които се чувстваш комфортно. Сега, някои се чувстват най-комфортно в развлечена пижама, други в стара избеляла тениска на дупки, трети само по боксерки, четвърти само по чорапи, затова трябва да се внимава, особено когато е включена камерата на лаптопа. Добре е за екипната работа да се опознаете по-отблизо и колегите ви да ви видят в непринудена домашна обстановка, ама не чак пък толкова непринудена. 

Същото важи и за прическата. Желателно е да сте горе-долу сресани, да не си личат следи от снощен алкохолизъм и да не сте с гурели на очите. Прическа в стил „гръмнал бойлер в тръстика“ може и да не се изтълкува като работохолизъм и изключително вълнение от работната задача. 

Трябва да се внимава също така да не сте се окапали и да нямате лютеница около устата и айрян по брадата, или децата да не са ви залепили някакъв етикет някъде, или да не са ви сложили нещо на главата без да разберете. 

За господата аз имам много добро стилистично решение: чиста делова риза за горната видима част от тялото и любимите стари удобни боксерки отдолу. 

Това работи отлично до момента, в който някой внезапно и настойчиво зазвъни на входната врата и рипнете да му отворите, но в бързината забравите да изключите камерата...

Обстановката

Когато работим от вкъщи, улисани в работата сме склонни да игнорираме обстановката около нас и да не я отчитаме. Обаче колегите ви отчитат всичко – и неоправеното легло зад вас, и камарата мръсни чинии отзад на шкафа (ако работите на кухненската маса), и многото празни бутилки от алкохол, и увисналото перде, което котката ви ползва за тренировки по катерене, и ред други подробности от личния ви живот, които не бихте искали да излагате на показ. 

Понякога човек трудно намира спокойно местенце вкъщи за провеждане на разговор и съм имал случай с една дама от чужбина, която се включи от седалката на тоалетната чиния. Разбирам я напълно! И жена ми там обича да се усамотява и да чете книги. Какво по-добро място за провеждането на конферентен разговор. И хем едно такова интимно усещане създава. А и по стената отзад няма неща, които да те разсейват. 

Един колега винаги се включва седнал пред шкаф с колекция от бутилки алкохол и аз се разсейвам, докато зяпам по етикетите. 

Страничните дейности

Трудно е да устоиш на изкушението да си похапнеш нещо по време на конферентен разговор, но все пак е добре да се въздържаме. Може най-неочаквано някой да ни зададе въпрос и тогава трябва суперекспресно да сдъвчем и преглътнем храната, освен ако не сме развили хамстерски умения да я задържаме в бузите си, но и да сме, би било добре камерата ни да не е включена в тоя момент. 

За препоръчване е също така да не се включваме на кол от пералното помещение, особено ако работи центрофугата, от гарата, докато потегля влака и т.н.

Някои хора са толкова ефективни, че даже спортуват по време на кол, което е похвално, но също крие рискове – пъшкането и ускореното дишане може да се изтълкува като друго занятие, а не като проява на силно вълнение и интензивен трудов ентусиазъм. 

Професията на филмовия преводач

Прекъсванията

Етикетът за онлайн митинги изисква да вземем предварително мерки и да не бъдем разсейвани и прекъсвани от домашни любимци, деца и възрастни членове на семейството. 

Да бе да! Лесно е да се каже! Какво да направим, да ги заключим в килера ли?

Една колежка от UK има стара боксерка, която хърка като дъскорезница. Кучето обича да стои до нея, докато тя си провежда коловете и всеки път на горката жена й се налага да обяснява, че хъркането не е от нея, а от кучето й. “Come on, Joan! На всички ни е ясно, че си задрямала от отегчение, не се прави!”. 

Моята балдъза има френски булдог – чаровният мосю Пиер. Той иначе е много мил и благовъзпитан, ама как само пръцка! Добре, че камерите не предават миризми...

Възрастните хора са много любопитни към новите технологии. Имахме случай с една баба, която шеташе нещо в кухнята и преминаваше напред-назад зад гърба на говорещия, като на всяко преминаване се опулваше в камерата да ги види кои са, аджеба, тия на екрана отсреща. По едно време започнахме да се обзалагаме с колегите по вътрешния чат, че пак ще се появи на екрана и тя наистина гастролира, и то няколко пъти до края на работната ни среща. Естествено, всички участници в кола ни напуши неистов смях, а горкият човечец не можеше да разбере какво ни е толкова смешно – все пак представяше финансови отчети. 

Все пак, колкото и да се старае, човек не може да предвиди всички комуникационни ‚шумове‘. Моите съседи например имат навика да започнат да пробиват стената с бормашината в момента, в който започна да говоря и спират, когато се сложа на Mute. Perfect timing! ‚Та какво казваше, Иво, може ли да повториш?‘ ‚Да, извинявайте, казвах, че според мен е много важно да брррррррр“

Разбира се, разсейващ фактор номер едно са децата. Нали помните онова световноизвестно видео с горкия американски професор, дето децата му нахлуха жизнерадостно едно по едно в стаята, докато даваше на живо интервю за BBC от дома си. И жена му се изстреля като балистична ракета с наземно базиране, за да ги извлече през вратата. Професорът остана завидно хладнокръвен – де да можех и аз така. Ето видеото:

Не е като да не се е случвало по средата на дълго обсъждане на клаузите по даден договор, когато всички сме зациклили в сухи юридически препирни, изведнъж да се чуе освежаващ детски крясък: „Мамооооо, готов съм. Ела да ме избършеш!“. Е, някой поне си е свършил работата и е готов. 

Оня ден имах подобна ситуация. Тегава работна среща с белгийски телеком оператор. Всички говорим един през друг, надвикваме се, обстановката е леко изнервена.
Бобо 12 пъти влиза в стаята, за да провери дали не съм приключил, което допълнително ме напряга. Не че не е инструктиран да не чувам ни дума, ни вопъл, ни стон от него, докато съм на кол. Трябвало веднага да дойда за малко – шепне ми настойчиво. 
Викам си, леле, кой знае какво е направил пък сега! Изчаквам момент, в който не трябва да говоря и отивам да видя какво, аджеба, е толкова спешно и не търпи никакво отлагане. Една от количките, с които играе, е паднала зад дивана и трябва НЕЗАБАВНО да я извадя.
Прекъсвам важните корпоративни дела, сгъвам се в йогийски пози (не подозирах, че съм толкова гъвкав) и протягам дъъъълга ръка като в „Том и Джери“ (все пак добре, че не се сецнах в такава поза). Вадя количката.
Радост. Аплодисменти.
Леко задъхан се включвам отново на кола: ‚Така, докъде бяхме стигнали?‘

Абе, аз количка от Hot Wheels мога да извадя иззад дивана ей с тия голи ръце бе ееей, та едни тегави преговори ли ще ми се Опрат!

Още истории от Иво:

Ода за госпожите от детската градина 

Следваща станция: взаимно уважение и толерантност

Автор: Бени Хюбнер

Имаше една мацка в квартала - когато минеше по улицата, оставяше аромат на изкушение и сладост. Косата ѝ се спускаше на прецизни къдрици до раменете, отразявайки всеки проклет слънчев лъч, дори когато имаше облаци. В каквото и да беше облечена, винаги изглеждаше неприлично. Дори и изтърканите ѝ прокъсани дънки бяха скандални. Момчета, мъжете, старците преглъщаха шумно и очите им ставаха на понички. Понички, пълни с мечти и обречени фантазии. Нали се сещате - като порнофилм, но от онези, в които главният герой е млад девственик, смутено пристъпващ пред поривите на природата.

Майката и съседите

Автор: Мария Пеева

Коко, моят 12-годишен философ мъдро заключи, че ако си в грипна ваканция, но нямаш грип, значи си в съвсем обикновена ваканция. И затова трябва да се забавляваш. Да, но в града през зимата няма кой знае какви забавления на открито, затова на бърза ръка разгледах офертите за ски почивки. Обикновено планираме пътуванията си месеци предварително и толкова рядко се случва ей така спонтанно да се вдигнем и да заминем нанякъде, че това придава на пътешествието още по-приключенски дъх. За жалост, мъжете от семейството са затрупани с работа (както каза Иван - за да почиват едни, други трябва да работят) и затова заминахме по женски: снаха ми Яна с внучето ми Борис, и аз с моите момчета Коко и Алекс. Само дано Коко и Алекс не прочетат, че съм написала "по женски", защото още в колата се скараха кой сега е мъжът в семейството. Но както и да е, да се върнем на ските.

Значи, няма какво да се лъжем, не съм скиорка и няма да стана. Не обичам да ми е студено, страх ме е, не се чувствам уверена и колкото и да се радвам на момчетата като виждам как се забавляват, просто не е за мен този спорт. Не знам за какво ме водят на пистата да ги гледам и да им се възхищавам, като не ми е там мястото? За вдъхновение ли? По-скоро за да има кой да им бърше нослетата, без да си свалят ръкавиците, а също и да принася вода, чай и сандвичи. Но хубавото е, че дори да не си скиор, на пистата винаги цари едно такова всеобщо оживление и радостна суматоха, така че никак не е неприятно да прекараш няколко часа там със снаха и внуче, докато момчетата карат. Освен това съм се изхитрила и съм си намерила хотел със страхотно спа, където и аз да се позабавлявам след ските. За Лъки Банско и друг път съм ви разказвала, те нямат нужда от реклама, но няма и как да не ги препоръча човек, хубавото си е хубаво. И както някои ходят на спа, за да се наспят, така други ходят на ски, за да отидат на спа. Важното е всеки да си прекара добре.

Искам да ви споделя една история от времената, когато Алекс беше колкото Бобче. Приятелките и досега ме майтапят с нея и ме питат дали съм си взела ботушките с токчета.

Ето ви един типичен скиорски ден на горката майка, която тайно се надява да я оставят на мира да си почива в хотела. Мечтае си да се гони с Алекс на снежна полянка под звуците на мелодични коледни песни, които със сигурност ще прогонят всички вълци, мечки и клети туристи. Може би да отиде на спа или да почете книга… знае ли човек какви прекрасни неща се случват на хората, които НЕ ходят на ски. Но не!

Сутринта с Пеев провеждаме кратък, сънен, ръмжащ диалог. Измъчвана от угризения, че за семейното благополучие е важно да отидем всички на пистата, ставам и вдигам двегодишния Алекс. Ами в това хубаво време, редно е да види детето малко сняг, а и да попищи на чист въздух. Междувременно тийнейджърът вече е тръгнал още в ранни зори с приятелите от компанията, така че сме само с две деца. Първокласникъ чака да го заведем на ски учител. И така, хапваме с Алекс набързо в ресторанта на хотела (Коко на два пъти слиза от стаята по термобельо да ни подсети, че ще закъснеем) и се качваме да се преоблечем за пистата. Няма да изреждам списъка с катове дрехи, за да не уплаша тези от вас, които все още не са повели дребосъците си на ски. Коко е екипиран подходящо, Алекс също, Иван и той, всички тръгват към колата. Аз се суетя още малко из стаята, пооправям пораженията, за да не изплаша камериерката, накрая взимам резервни ръкавички и шапки на децата и тръгвам след тях. Пътем се сещам, че не съм взела шапка на Иван и се връщам за нея. Издирвам я десетина минути. Иван звъни раздразнено къде се бавя. Обяснявам му не по-малко раздразнено, че му търся шапката. Той злорадо ми заявява, че тя му е на главата и да тръгвам веднага. Тръгвам веднага. Пред асансьора се сещам, че докато търсех шапката, му видях ръкавиците, тоест все пак нещо е забравил, и се връщам за тях. Взимам ги и тръгвам отново. Стигам до колата и вече се каним да потеглим, но Алекс обявява, че има "ако". Коко също решава, че има "ако". Добре е, че се сещат навреме, защото за акането на пистата, може да се напише цяла отделна статия. И тя няма да е забавна. Още веднъж се връщаме до стаята, този път всички вкупом. Хигиенизираме Алекс, обличаме отново всички катове дрешки и тръгваме за втори път. Стигаме до колата и този път се оказва, че Иван наистина си е забравил шапката. (Знаех си аз, знаех си!) Обяснява ми как щял да бъде с качулка, аз демонстративно отивам до стаята и му нося шапката. Малките победи са толкова сладки.

Както и да е, най-после тръгваме за пистата. Алекс упорито отказва да седи на столче и пътува върху мен, в странна поза почти на шпагат, при която едното му краче опира в прозореца, другото в предната седалка. Сигурно му е много удобно, но на мен не. Най-после стигаме до пистата. Иван обува Коко, слагат ските, сваля от схванатата му майка заспалия Алекс, който мигновено писва. Слизам и аз от колата, стъпвам в сняг за първи път тази година и опа! Забелязвам, че най-безотговорно съм тръгнала обута със суперудобните ми и красиви ботички, (впоследствие кучето ми ги изяде) които са ми като втора кожа и си щъкам с тях из хотела. ОБАЧЕ СА НА ТОКЧЕТА!!! А Иван вместо да ме вдигне на ръце и да ме отнесе до чайната като истински рицар, ми заявява: „Меро, за какво не отидохте на басейн с Алекс, а се мъкнете на пистата!“ Обяснявам му, че съм отишла заради него, само в името на семейното благополучие, а той ме гледа и сумти. Тези мъже нищо не разбират и нищо не оценяват! Карай, казвам си, с токчета поне няма да се пързалям на снега. Да бе, да. Тежък ден си беше, но научих важни житейски уроци. Споделям ги за всички майки - НЕскиори.

• Не ходете с токчета на писта, освен ако не сте се научили да летите.
• Не пийте кафе, обути с токчета на писта, защото кафето, за разлика от вас, може да излети и да кацне успешно по лицето, шапката, косата и хубавичкото ви якенце.
• Дръжте здраво мъжа си за ръката, дори да сте му сърдити, вместо да махате ядосано, че ще се справите сама (махането с ръка особено допринася за загубата на равновесие).
• Не разчитайте намеци и не страдайте от угризения сутрин, на сънена глава, преди кафето.
• Отидете на спа! 
• Момчетата ми се смяха много, но познайте какво! Накрая цялата ни скиорска компания единодушно гласува, че след като съм изкарала цял ден на пистата с токчета и съм оцеляла без счупен крайник, вече съм почетен скиор!

Припомних я на децата, които отново се опитаха да ме убедят да се кача на ски и се посмяхме заедно. И този път не събрах смелост, но има време. Да сме живи и здрави, още много ски ваканции ни очакват, а някой ден може пък Борис да направи баба си скиорка, знае ли човек. Но засега бяхме така: 

На пистата - Алекс с инструктора му. Хубав спорт са ските и не знам дали сте забелязали колко красиви са скиорите. Дали е от чистия въздух и спорта на открито, но лицата на всички са ведри, а усмивките - широки. Ще си позволя да похваля не само хотела, но и ски училището - Пирин 2000. Изключително удобна организация и 10 процента отстъпка за гостите на хотела - не само за ски гардероба, а и за уроците, а освен това безплатен транспорт в удобни за скиорите часове. Всеки, на когото се е случвало да търси къде да паркира, за да стигне до пистата и да разтовари децата си с все багаж, ще разбере какво имам предвид. На тази снимка сме на Бъндеришката поляна. Бобчо, също както правеше Алекс преди няколко години, много искаше да кара ски, но ще трябва да почака още малко за това. Не се сетихме да вземем поне шейна, а горе няма откъде да се наеме, но за друг път ще знаем да носим от София или да вземем от Банско.

На пистата момчетата се забавляваха, а ние с Яна пихме чай и гонихме Боби. Но в спа центъра забавлението беше за всички. Температурата на водата в басейна е идеална - 33 градуса, освен това не е хлорирана и човек направо забравя да излезе. Освен големия басейн има и детски, както и още един малък солен басейн и всякакви парни бауни, сауни, релакс стаи и какви ли не екстри. Има и много видове масажи и процедури, които с Яна не успяхме да пробваме, защото времето не стигна. Но следващия път...

За процедури време не остана, но пък пробвахме една от ескейп стаите! Когато идвахме през есента не работеха, но сега и двете бяха на разположение. Избрахме си хакерската. Обичате ли ескейп стаи? Непременно да пробвате, страхотна емоция е и великолепен семеен тийм билдинг! Момчетата не се скараха нито веднъж онази вечер, което е голямо постижение в нашето семейство, където всеки е най-голям, най-умен и най-прав.

Опитахме и фондю ресторанта. В интерес на истината се притеснявах малко как ще отидем в този изискан ресторант с бебе и малки деца, но хората бяха изключително любезни и търпеливи към нас. Впечатлихме се още на салатата.

 А Коко се влюби във фондюто, пробвахме класическото със сирена, а също и с пилешко.

Нямаше как да пропуснем и шоколадовото, което сервираха с маршмелоу, плодове и нарязани парченца кекс, гофрети и палачинки. Тук Яна каза: "Мими, ти забеляза ли, че в банята има кантар?" Защо ми го каза, не знам. Но подозирам, че скоро в кулинарната рубрика ще имаме и рецепти с фондю, защото Яна се амбицира да ни приготви у дома.

Бобчо хареса детската зала. Всъщност те са две, но едната, по-новата и по-голямата, беше постоянно пълна с деца и не посмях да снимам в нея. А и честно казано, предвид факта, че все пак е грипна ваканция, предпочетохме да сме в детския кът за по-малките. Малко лирическо отклонение. Тази зала сме я ползвали още когато Коко беше колкото Бобчо и тогава си намерихме в нея една страхотна бавачка, в която всички се влюбихме и дълги години поддържахме връзка с нея. Любче, ако четеш това, да знаеш, че не сме те забравили и често си спомняме за теб! Исках да ти се обадя, но съм ти затрила телефона, така че моля те да ми пишеш.

Бързо приключи нашата ски ваканция, но пък беше пълна с емоции. Алекс получи медал! Истински медал от ски-училището. И най-интересното е, че не го получи за бързина или умения (макар че за крехките си 6 години е много бърз и умел), а за спортсменство. Оказа се, че се състезавали малките скиорчета и едно от момиченцата паднало, а той спрял и му помогнал. Инструкторката много го похвали, а майчиното сърце, разбира се, гордо запърха от радост.

На връщане към София Алекс попита може ли в понеделник да дойдем отново. Обясних му, че няма как още в понеделник, но ще помислим за по-натам. А той каза: "Възможно най-скоро, нали? Защото това ми беше най-хубавата грипна ваканция".

И за мен не беше никак лоша. Още е началото на годината, надявам се да имаме много пътешествия, планирани или спонтанни, луксозни или непретенциозни, на планина или на море, всички заедно или в по-умален състав. Само да сме здрави, ще има какво да си разказваме!

Автор: Яна Пеева

Аз пак идвам, за да ви говоря за храна. В началото на годината си поставих предизвикателство да готвя повече, но и да се развивам, да уча нови техники, да ползвам непознати съставки, да пробвам различни рецепти. Любими хора приеха присърце това ми начинание и ми подариха кой нож, кой кулинарен учебник, кой книга с рецепти... Между ученето, сесията, болния Борис и моето боледуване, успявам да вмъкна и стабилно четене и проучване и съм твърдо решена до края на годината да бъда много по-добър готвач, отколкото съм била в началото й. И не само готвач, а и фотограф, за да мога все пак и да показвам, а не само да се хваля. В момента за жалост качеството на снимките ми е покъртително и е може би главната причина леееееко да се притеснявам да започна това сега. Но все пак започвам. 

Докато скролвах Reddit попаднах на много готино предизвикателство - 52WeeksOfCooking (52 седмици готвене). Накратко, всяка седмица е посветена на определена техника, съставка или кухня, които служат като основа на някое ястие. В самия събредит хората пускат снимки и рецепти на нещата, които готвят, има и дискусии за отделните теми. Като цяло е много интересно, аз реших, че ще се заема още като го видях! А като го разказах на Мими, тя ме окуражи да го споделя и с вас. Та, всяка седмица (стискаме палци да съм сериозна, да имам време и желание) ще ви разказвам какво е било моето приключение по седмичната тема, каква е следващата, откъде съм се сдобила със съставките, как съм решила какво да приготвя, какво ме е затруднило... всичко! Ще се радвам да се присъедините към мен. Ще се опитам да правя възможно най-хубави снимки, но както казах, това ми е много, ама много трудно! 

Тъй като започвам малко късно и вече е седмица 4, ще ви споделя какви са предишните 3, ако решите да ги пробвате. 

Седмица 1 (1-7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш. 

Седмица 2 (8-14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки. 

Седмица 3 (15-21 януари) - Руска кухня. Тук май няма нужда от обяснение, каквото и да е от руската кухня, е добре дошло. Аз мислех да мина тънко и да се снимам как ям червен хайвер, но вместо това направих палачинки, които с малко повече въображение биха могли да минат за блини. 

Седмица 4 (22-28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово. Без значение дали ще втасва, ще се маринова или ще къкри на суууупер бавен огън, важното е да са 24 часа от слагането на първата съставка до готово състояние и доволно мучене.

Признавам си, първоначалната ми идея беше да приготвя месо на мноооого бавен слаб огън или пък бульон, защото така или иначе бульон винаги трябва. Само че не исках да оставям нищо във фурната, докато ние сме навън, а се очертаваше през уикенда да сме по задачи. И смених плана… Реших да направя тесто за пица, което втасва 24 в хладилника и просто да го карам по-полека тази седмица, защото така или иначе всички сме много изморени. Да, но в петък ми се прияде ризото и въпреки че бях сигурна, че ще го изядем, Теодор ме шокира с признанието, че изобщо не обича ризото, а с Борис дори не успяхме да го преполовим. В крайна сметка го прибрах в хладилника с ясното съзнание, че на следващия ден освен пица ще правя и аранчини, защото студеното ризото е доста… не вкусно. Аранчини са топки ориз, пълнени с различни плънки, след това панирани и изпържени, произлизат от Сицилия, а името им идва от италианското "aranci", което значи портокал, защото приличат на малки портокали. Чудесен начин да използваме останалото ризото!

Ризото с гъби, грах 

2 малки глави лук

2 скилидки чесън

250г гъби
2 чаши ориз арборио

1 чаша сухо бяло вино

~1л бульон 

Замразен грах

Лукът се нарязва на ситно и се задушава в масло и зехтин. След 7-8 минути, когато е омекнал и златист, се добавят нарязаните гъби и чесъна. Когато гъбите се задушат хубаво, се изсипва оризът и се “запича” за няколко минути. После се изсипва виното. Когато се абсорбира напълно, се добавя постепенно бульона, като се бърка. Аз слагах по около черпак и половина на всяко сипване, докато ризото стане кремообразно и оризът е сготвен, но все пак не е загубил текстурата си. Отнема около 25-30 минути в зависимост от това колко е пълен тиганът и колко сготвен искате да бъде оризът. Почти накрая добавих замразения грах, който бях оставила да дръпне на плота. Накрая се добавя пармезанът и се разбърква хубаво. Подправих със съвсем малко сол, защото сиренето е солено, а и в бульона ми имаше, и щедро черен пипер. Ризото трябва се яде веднага, защото след това се стяга и губи кремообразната си текстура! Ако не успеете, на следващия ден може да си направите аранчини.

Аранчини

Подгответе си студеното ризото, нарязана моцарела, галета, яйце и брашно. Яйцето и брашното смесете с малко вода до гъста, но все пак течна консистенция. С мокри ръце оформете топка от ризотото, с пръст направете дупка в нея и сложете вътре моцарелата. Оваляйте топката първо в “тестото”, а след това в галетата. Аранчините се пържат, но може и да ги изпечете на 200 градуса за 15-тина минути, докато станат златисто-кафяви, ако не ви се занимава с пържене, но имайте предвид, че резултатът няма да бъде същият. Принципно аранчините се пържат на маслена баня, но можете да го направите и в тиган, като ги обръщате, докато са равномерно изпържени от всички страни. Хубаво е да ги ядете веднага, докато сирената са все още разтопени, но по-късно пак са много вкусни!

Пица с наденица, гъби и маскарпоне

Тестото за пицата приготвих от предния ден и оставих да втасва в хладилника 24 часа. Рецептата за него е от тук, като аз удвоих продуктите, защото знаех, че ще имаме гости, и се получиха две пици с около 25-30см диаметър. 

Тесто

544г брашно

2чл захар

2чл сол

2чл суха мая (instant dry yeast)

350мл топла вода

8 супени лъжици зехтин

В купа се смесват сухите съставки, добавя се топлата вода и зехтина и се бърка, докато се оформи тесто. Покрива се и се мести в хладилника за 24 часа.

Когато сте готови да започнете да приготвяте пицата, извадете тестото от хладилника. Нарежете наденицата и я запържете на силен огън, така че да покафенее, но да е леко розова в средата. Задушете гъбите в масло, като ги подправите по свой вкус (аз има слагам МНОГО черен пипер). Пригответе любимия си доматен сос за пица - аз запържвам малко чесън в зехтин, добавям доматено пюре, подправям го със сол, черен пипер, риган и босилек и го готвя точно, колкото да се сгъсти малко и да смени цвета си. Разточете тестото и го намажете с доматения сос, отгоре сложете маскарпоне и го размажете малко, така че двете да се смесят. Разпределете наденицата и гъбите и сложете в предварително загрята на 230 градуса фурна. Печете ~20 минути, като малко преди края добавете настъргана или нарязана моцарела. 

Следващата седмица темата e ориз! Ако желаете, пробвайте моите аранчини или пък споделете своя рецепта.Обещавам и да се упражнявам малко и в снимането, любимата ни Ивелина Чолакова вече ми даде ценни съвети и материал за гледане в youtube. Да се надяваме, че не съм съвсем безнадеждна в това направление, защото от красивото плейтване почти съм се отказала така или иначе. 

Прочетете още:

Рошави еклери

Какво ще вечеряме?