Автор: Светла Чимчимова

Тия дни из Фейсбук упорито, като вирус се върти, темата истински ли сме в социалните мрежи. Разгледана от всички ъгли и според интелектуалните възможности на пишещите - разбирай от махленско обсъждане на комшийката, до екзистенциалното кои сме ние и кои са те. Аз пък, откакто съм участник в тоя процес и начин на комуникация, все се питам какво точно очакват хората, дето искат истински живот? Ако се снимам как повръщам в банята, щото ме мъчи стомахът, достатъчно истинско ли е? Снимка на хаоса в гардеробната ми, тип ,,котка да си загуби котенцата, не мой ги намери" дали е удовлетворяваща за любителите на истинския живот? Какво вълнуващо има в миенето на чинии? Сгънатото ми, ама от три дни неприбрано пране дали ще е интересно на някого? Ако ви кажа, че най-красивите ми и вълнуващи стихове са се родили не на морския бряг, а докато ми изправят къдриците във фризьорския салон и докато чистя фугите в банята, това нещо променя ли?

А веднъж бях ходила да пазарувам - буркани с печен патладжан, домати, чушки, боб варен, че става бързо и спасява положението. Бе, зимнина от супермаркета, щото признавам сладко варя, хляб меся, ама в градски условия толкова. Та вървя си с тез буркани в две ръце и както си вървя припаднах. Първо краката ми отказаха, после главата и аз дум с все зимнината се разбих на плочките. Бурканите се счупиха и ме нарязаха, и кръвта се смеси с патладжана. Още имам белези по ръцете. Може би тогава трябваше да помоля минувачите, дето дойдоха да ми помогнат, да ме снимат за Фейсбук, щото е много истински тоз момент, ама не се сетих. Щото хем се ядосах, че се заносва толкова храна и разбих мечтите на патладжана да се превърне в кьопоолу, хем се закахърих да не ми останат лекета от кръвта и доматите по палтото, хем си викам, туй с припадането зачести, не може да се игнорира вече.

Кой казва кога сме истински и кога не?

Не ви ли хрумва, че усмихната жена с буйна коса, ярка жълта рокля и тънки токчета, на снимката е точно истинската? Мечтателка, фантазьорка, обичаща да танцува и мечтаеща да се запише на курс по танго? Мм? А не съседката, която сте свикнали да виждате всеки ден, с джинси и маратонки, тътреща скимтящо детенце към детската градина, докато обяснява по телефона, за седемнайсети път на четиринайсетгодишната си дъщеря, защо е неприемливо да я пусне на палатка, за пет дни с непознати тийнейджъри и без възрастни. Спирайки, за да отговори на съобщението на мъжа си, че няма да забрави да му вземе костюмите от химическо, щото още вчера ги е взела и са в гардероба.

Коя е истинската? Човек може да има много лица, не само две. И всички да са истински. Що за желание да се картотекира и етикетира личност? Да се подреди на рафт за удобство. Човекът затова е човек, а не амеба и чехълче. И защо ни е да гледаме чуждия делник, чуждите сълзи и извлечения от ипотеката?

Във Фейсбук нямало бедни и нещастни. Ми ето - аз съм относително бедна, да ви дам ли банковата си сметка да ми преведете някой лев? Или адрес да пращате шоколади, щото вече реших, че тази година ще съм щастлива, а слаба догодина. А шоколад пращат само Нора и Гого. А може и шапки да ми пращате, щото засега само Анелия ми подарява, а тя все пак има три деца, котка и мен и може някой да я отмени.

Много се колебая дали за повече реализъм да не пусна снимка как чистя печката, ама няма. Следобед отивам на плаж и ще се снимам там. Който иска драма да чете руска класика. Моята драма аз я римувам.

Още от Светла:

Невидимите хора

Ако Толстой имаше фейсбук

Автор: Радина Бисерова

Вече повече от десетилетие съм наясно с понятието “feedback”, за което чух за първи път, докато бях на един семинар, или както организаторите му го определят психологически тренинг. Там се обсъждаха партньорски, родител/и – дете/ца взаимоотношения. Един от акцентите беше колко е важно при приключване на връзка например да получиш “feedback” от вече бившия партньор. Да не излизаме от партньорството обидени, ядосани, гневни или просто безразлични. Обратната връзка може да е както положителна, така и негативна. В онзи момент тъкмо бях приключила връзка, чийто инициатор за края не бях аз. Побързах веднага да приложа наученото и насреща човекът също беше посещавал тези семинари (дори преди мен самата) и това предполагаше, че ще е наясно защо точно искам този отговор. Е, получих го, но не мисля, че ми беше много полезен и градивен “Ти си целеустремена.”. Може би сега асоциацията ви е – „тази“ сигурно е искала брак, деца... Не, не исках – бях в началото на двадесетте си години, учеща, работеща, пътешестваща – също като него. Дори в тази на пръв поглед неградивна обратна връзка, която получих, макар да ми отне време, осъзнах, че тя ми даде кураж, смелост или дори късмет – започнах работа в страхотна компания сред страхотни колеги, с голяма част, от които и до ден-днешен сме близки приятели. Макар отхвърлена се чувствах на гребена на вълната в морето на моя прекрасен живот.

Другата обратна връзка, за която се говореше на семинара е тази с родителите. Много от присъстващите хора бяха отишли на тренинга именно с тази задача или осъзнаха по време на него - колко важни са семейните модели, в които израстваме и какво влияние имат върху изграждането на конкретната личност. Факт е, че човек не избира семейството си, но родителите правят избор и преценяват в даден етап от живота си, че са способни да обичат, възпитат и отгледат човешко създание. Няма съвършена майка, нито съвършен баща – това са относителни понятия също като красотата, но всеки родител трябва да изслушва, поощрява и подкрепя детето си и същевременно, когато е нужно да критикува, изисква и дава личен пример.

Скоро изчетох текст на Мама Нинджа, в който тя разказваше как съпругът й винаги иска още малко от децата, а тя искрено им се радва на постиженията и успехите независимо колко малки са те. Това ме препрати към темата за обратната връзка и как в семейство, като тяхното (на Мария Пеева), симбиозата между родителите има прекрасен градивен ефект върху децата им. Това не е никак лека задача – някои го носят в себе си, други трябва осъзнато да работят върху усъвършенстване на модела в името на децата си.

Като цяло едва ли има мъж, жена, дете, на когото би му било приятно да получи негативна оценка, но тя е полезна. Чрез отрицателната обратна връзка човек може да разбере, кои са слабите му страни и да работи върху тях. Ако обаче коментарите са единствено и само лоши и критични, то човек дали би намерил мотивация за анализ и усъвършенстване?!

Средностатистическият човек има нужда от поощрение да чуе “Браво”, да получи похвала, прегръдка.

Все по-модерни са exit интервютата, както и регулярните атестационни форми в големите компании, благодарение, на които се предполага, че както служителят (настоящ или вече бивш), така и работодателят биха разбрали кои са силните и слабите им страни според отсрещната страна. За съжаление не всички, заемащи ръководни позиции, провеждащи подобни разговори са наясно как се прави. Има няколко модела мениджъри – едните само хвалят и поощряват и тогава средностатистическият служител е доволен от себе си и най-доброто, на което е способен е просто да продължи да поддържа това ниво, освен ако не е много амбициозен и не прецени да си постави по-високи цели; другият модел ръководители изтъкват само недостатъците на подчинения им или както жаргонно се изразяваме „набиват му канчето“ и не си позволяват (или дори не се досещат) да кажат нито една миниатюрна похвала. Смятат, че това ще мотивира и надъха работника да дава повече от себе си, да се старае, да отделя повече време и усилия, но всъщност в повечето случай мачканият човек предпочита да си тръгне и да потърси по-здравословна среда. Рядко се намират мазохисти или хора в безизходица, за които конкретната работа и свързаният с нея доход и удовлетворение да са жизненоважни за тях. Другите, които биха подминали абсолютна и единствено и само негативна обратна връзка са непукистите – те или са дебили, или са толкова над нещата, че нищо не би ги впечатлило. Човек, за когото работата не е единственото, най-важно и съкровено нещо в живота му, може да си каже: „Не им харесва нищо от това, което правя, но ми плащат заплатата, с която си осигурявам не лош стандарт, за какво да си го слагам присърце. Я да си свиркам и живея живота. Пък дано на следващата атестация се сетят да ме похвалят, затова че успях да.

Ако отрицателна обратна връзка върви ръка за ръка с поне една/две похвали, съм убедена, че получаващият би бил много по-повлиян, вслушан и мотивиран да работи върху слабите си страни. Като че ли този модел лидери за малцина в нашия корпоративен свят. Срещат се, но са като водата в пустинята.

Като родител, майка, изискваща и за огромно мое съжаление „лошото ченге“ вкъщи си повтарям и се старая да не съм критична към децата си, но е трудно. Хем искаш да възпиташ и отгледаш отговорни, добронамерени и благодарни деца, хем e почти мисия невъзможна - подредеността, чистотата и спретнатостта да са част от ежедневието на подрастващите, тъй като те сами са пожелали, а не ни се е наложило на нас – отглеждащите да им повторим достатъчно много пъти, докато са ни излезли мазоли на езиците. Децата имат нужда и да са шумни, емоционални и непринудени – все неща, които с годините им биват отнети под една или друга форма. И ние – техните родители си го напомняме регулярно, но в забързаното и натоварено ежедневие рядко съумяваме да си го припомним.

Психолозите съветват дори с малките деца, ако не подходим с директна похвала, то да използваме косвена, например докато говорим с някой познат, а малчуганите си играят около нас и смятаме, че не ни чуват (но всъщност те попиват всяка дума, всеки звук) – да споделим колко сме горди с последното постижение на детето ни или нещо, за което ни се иска рожбата ни да се старае още повече. Почти 100% гарантирано е, че мъничето наистина ще положи усилия в очакване на следващата похвала. Не е много по-различно и при възрастните.

Уви, и в партньорските отношения особено дългогодишните, с времето хората стават повече критични един към друг, докато в началото на една връзка, докато пеперудите още пърхат в коремите и сърцебиенето честичко е учестено – човек е склонен единствено и само да се възхищава на новия си партньор.

Неслучайно и в анкетните карти на хотелите например има две графи: какво ви хареса и какво не ви хареса – какво бихте подобрили или променили.

Дано все повече хора съумяват да дават градивни обратни връзки и съответно адекватно да се вслушат в получения feedback.

Може да харесате също:

От къде си?

Една мъжка изневяра

Има жени, които владеят всички типично мъжки умения - могат и гумата на колата да сменят, и ремонт у дома да спретнат. В групата ни Йоана Боянова, която отдавна познавате от веселите й истории, се оплака, че често й се налага да ходя в магазини за резервни части и не разбира защо мъжете я гледат снизходително.

А една друга майка от групата ни, Костадинка Илиева й обясни защо. Смяхме се много с историята й и с нейно позволение я споделям с вас.

Сега ще ти разкажа история защо мъжете се държат така.
Заради такива като мен. Не чули, не разбрали, не видели.
Когато се нанасяхме в апартамента ни преди година, се оказа, че една външна тръба тече.
Викнах майстори, огледаха, казаха - бързо ще стане.
Докато режат старата, аз отивам за нова. Магазинът е близо. Даже съм си записала на листче - тръба Ф16 (примерно), силикон, уплътнение.
И защото съм много умна, тръгнах с дълга черна рокля (килограмите не ми позволяват да нося къса такава).
Доволна и предоволна влизам в магазина, защото няма какво да се обърка, все пак имам си листче.
Обаче в магазина изобщо не намирам нито тъпата тръба, нито силикона. Търся някое момче, от работещите там, защото вече ми е ясно, че сама няма да се справя.

Момчета няма, има жени! Още по-добре, ще ми съчувстват, без да се присмиват, щото нали, жени сме все пак. Любезно й давам листчето, а тя се зачете и като почна:

- Колко да е дълга тръбата? (Не знам)
- Какъв цвят да е? ( Розово или лилаво има ли?)
- Естествено, че не! Сиво и оранжево. (Е, аман от сивотия, нека е оранжево!)
- Оранжевите са по-тънки? (Да й имам съчувствието)
- Силиконът колко грама да е? Водоустойчив или не? За вън или вътре? С пистолет или на ръка ще се стиска? (Ееееее, ама наистина да му се не види.)
Взе ми здравето тая кака, на всички скоби звънях да питам майсторите.
При последното обаждане те вече отрязали тръбата тук, молим се някой да не пусне вода, аз бързам , а майсторът ми казва да взема и една муфа.
Чула-недочула, бързам и без да затварям, викам след жената:
- Извинете, може ли и една мухла към нещата ми?
Е, ако щете вярвайте, цялата вселена притихна. Магазинът спря продажбите, хората спряха да дишат, майсторът даже не се чуваше. Изведнъж всички и в магазина и на телефона избухнаха в смях.
Ми мухла съм чула, мухла съм казала! Дотогава нито съм чувала, нито виждала какво е това муфа.
Жената, след като се насмя, каза, че мухли все още не продават, но муфа ще ми даде. (Само да питам за диаметъра).
Нарежда ми нещата, пита дали ще се справя, аз вече само искам да платя и да избягам.
Е, платих, трудно избягах, щото тъпата тръба беше три метра, а и аз съм с дълга черна рокля. Едва я наврях в колата и газ до ламарините. Повече до тоя магазин не съм ходила.

И за да не изглеждам съвсем жалка, ще кажа, че се справям почти с всичко сама, защото ми е наложително. Мъжът ми работи извън страната. Цяла къща пренесох сама с децата, с моята си кола, на която бях махнала седалките. Всички ремонти си правя сама.
Но винаги идва момент, когато ще потърсиш мухла в строителния магазин.

Посмяхте ли се добре?
А да ви кажа нещо сега и аз. От много “мъжки” неща не разбирам, гума не съм сменяла, тръбите и аз по цвят ги избирам, електрически ремонти не пипам. Но стане ли дума за мебели, чертежи разчитам и всичко сглобявам по-добре от мъжа ми! Така че да си гледат работата онези, които мислят, че ние жените нищо не знаем и не можем. Не можем, защото не сме се научили. А не сме се научили, ако не сме поискали.

Още от Йоана:

Панелна рапсодия

Родителството в няколко стъпки

Има много български татковци, на които се налага да работят в чужбина. Те прекарват дълго време разделени от децата си и това разстройва връзките помежду им. Децата разбират защо бащите им отсъстват, но признават, че са самотни и те им липсват. 

Има и татковци, които живеят извън семейството и не са се научили да общуват с децата си. Или има друга причина, която им пречи да бъдат близо до тях. Децата се отчуждават емоционално от тези бащи, а нерядко у тях се изгражда негативен образ за бащите. Децата, чиито бащи не участват в живота на семействата им, се притесняваха да споделят това с другите и избраха да не работят в ателиетата. Трудно е да имаш баща, когото не смееш да обичаш или който е толкова отдалечен.

В продължение на една година експерти от "Асоциация Анимус", заедно с професионалисти от пет български училища , се срещнаха с над 500 деца на възраст между 7 и 15 години, за да разберат как изглежда бащата в техните очи. Разказите им са събрани в книжката "Мили татко..."  

Публикуваме част от нея:

„Здравей, татко! Как си? Аз съм добре. Много ми липсваш. С нетърпение чакам да се прибереш от Франция. Надявам се да е скоро. Нядявам се ти също да си добре там, при положение че ти липсваме. Ти си най-добрият татко на света! Очаквам, че като си дойдеш ще прекараме време заедно. Хайде, идвай си скоро, защото искам да те напрегръщам и да ти се радвам. Когато дойдеш, ще видиш кучетата колко много са пораснали и са станали още по-непослушни. Много те обичам и много ми липсваш и те очакваме с нетърпение.“
(момиче, 11 г.)

„Преди баща ми да замине за Англия, живееше в Германия, а преди това – две години в Африка. Той много ми липсва и често се виждаме по Вайбър. Според мен, аз също много му липсвам, защото в квартирата, в която живее, е направил цяла стена с мои снимки.“ Бих искала да му кажа: усмихвай се повече! Той е тъжен понякога... Само работа, работа, и все повтаря, че трябва да се прибере... Но това го казва 4–5 години вече.“
(момиче, 14 г.)

Мили тате,
Много ми се иска да не си ходиш. Но знам, че няма как, защото просто трябва да отидеш в друга държава. Цяла нощ съм сънувала теб, тате, и въобще не ми се иска да си далеч от мен и сестричката ми.“
(момче, 8 г.)

„Кола – това е нещото, с което свързвам баща ми. Той си има такси.“
(момиче, 8 г.)

„Моят татко.

Тате за мен е най-добрият баща на галактиката. Но искам да се промени едно нещо, което ми липсва... Когато съм била малко бонбонче, татко се е прибирал навреме, помагал е на мама и ни е гледал. Когато малко повече сме пораснали, той се е разделил с мама. Тогава е започнал по-сериозно с работата. Когато съм била по-малка, не ме е взимал много често, но сега ме взима по-често. Купува ми всичко, само да се занимавам, докато работи. Предпочитам да не ми купува толкова неща, а да бъдем повече време заедно. Каквото и да стане, той пак е най-добрият баща за мен.“ (момче 10 г.)

 „Писмо за тате.

Скъпи тате, липсваш ми много. Аз искам да съм с теб. Ние сме отбор.“
(момче, 10 г.)

„Здравей, тате. Пиша ти за моето впечатление за тези единайсет години.
Ти винаги си бил до мен, много си ме обичаш, грижиш се за нас двете с мама, но винаги нещо те е деляло от нас, работата и местата. Това е малко неприятно, но ти си до мен, по какъвто и да е начин, затова аз много те обичам. Обичам те с твоите недостатъци, но и с тях, с мама се допълвате като сладко и филия. За тези години не си се предал нито веднъж, защото ти не се отказваш от целта си, постигаш я, дори да е много трудно. И затова за мен ти си перфектен и много те обичам.“
(момиче, 11 г.)

Родителите ми са разведени. Аз живея с мама и новия ѝ мъж. Баща ми живее в съседен град. Аз съм много близка с него, но той често ми липсва. Той отделя повече време на приятелите си и това понякога ме ядосва, особено, когато той променя нашите срещи, заради други неща. Но когато сме заедно, винаги си изкарваме добре, той е много весел човек.“
6. (момиче, 14 г.)

„За мен се грижи майка ми. Не познавам баща ми.“ (Откликва на поканата ни да нарисува нещо, което свързва с грижата на майка му за него. Рисува печка.)

(момче, 12 г.)

„Майка ми работи,
а баща ми е в Германия. Да се грижиш за някого, значи да му обръщаш внимание. А да НЕ се грижиш, означава да даваш пари на някого, когато той има нужда от внимание.“
(момиче, 12 г.)

„Това сме аз и баща ми в Лондон. Бях му на гости миналото лято. Учението е преди всичко, ако се справям добре, ще отида пак в Лондон при Биг Бен.“
(момиче, 12 г.)

„Баща ми живее в Румъния, той е оттам. Виждаме се само през лятото, когато отивам при него за един месец. Когато сме заедно, говорим на румънски.
Но ние си говорим по телефона всеки ден. Той ми е много важен, макар да не може да е до мен, той пак е с мен.“ (Родителите ѝ са разведени. Не е предала рисунката си.)
(момиче, 12 г.)

Цялата книжка може да изтеглите напълно безплатно тук.

Прочетете още:

Приказка за буквите, (с) които обичаме

Красиви хора

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Този месец заслужено може да се окичи със званието "Ударник в раждаемостта" и понякога това ме е озадачавало! Още в техникума бяхме пет човека в курса, чиито рождени дни бяха събрани в рамките на десет дни и дори веднъж ги празнувахме заедно, но доста от нас завършихме партито зад решетките на Първо РПУ и повече не повторихме!

Теорията ми за този юнски пик на раждаемост е свързана със скромния ми бармански опит, който придобих едно лято в Созопол преди 20 години. В началото на сезона, когато текат откриващите процедури на заведенията и сте временно преквалифицирани във всякакъв по вид и разнородност строителен контингент, вие започвате да чакате с нежен трепет в сърцето пристигането на нежната част от персонала, наричани още сервитьорки. След 20 дни непрекъснато бъркане на цимент, рязане на греди, нареждане на плочки и лакиране на маси и пейки, вие сте готов да се чифтосвате и с рибарска лодка, а когато заведението вече е придобило вид и колежките ви пристигнат, откривате, че нежния трепет е станал доста по-осезаем и се е преместил из анатомията ви към 3 педи в южна посока.

Измивате бетона от косата и ушите си, изтърквате криво-ляво и лака от ръцете, за да придобиете сносен за съвокупляване образ и с изобилие от задни мисли започвате обсадни маневри. Държите се мило с тях(усмихвате се, носите им кафенце, палите им цигарките…) и се мъчете да ги очаровате, но нивата им на отзивчивост ги класират между фиорд и тухла, а на вас вече ви се повдига от строителни материали. Обектите на вашите въздишки и мокри блянове обаче са дошли на морето с план , който включва някой батко с кола, апартаменти и дебели пачки, а вие сте абсолютно обратната страна на монетата - дошли сте с рейса, живеете в персоналска квартира с още шест вмирисани колеги и в джоба имате общо 16 лева, а имате да връщате 100. Ние си искаме, те не дават и накрая започва нещо като Студена война между барманите и сервитьорките, която пряко влияе на нивото на чупливост в заведението.

После идват туристките и ние бързо забравяме колежките си, които продължават да ходят тежко гримирани и със заголена плът, търсейки богат улов с отработени маниери и нюх на хрътки.
Лятото минава, идва есента и ситуацията се променя светкавично. Последните две седмици са лежерни откъм работа и всеки иска да му отпусне края след августовската лудница. Отново повечето хора по улицата и заведенията се познавате, но вече сте изкарали един сезон заедно и се чувствате по-близки. Тогава са най-дивите партита и се поставят най-големите алкохолни рекорди, което води до много и див секс. Задръжките са паднали, сервитьорките вече не чакат бленувания принц, а цяло лято въздържание им е свалило драстично критериите и сега те са готови да се чифтосват и с кефал (жив и/или умрял!).

Мъжете не сме злопаметни и великодушни прощавахме тяхното предсезонно игнориране (буквално си ни замерваха с чаши и пепелници, докато виехме разгонени под балконите им) и благородно им отдавахме телата си. Те бяха нещо гузни (особено ония с по-точен мерник) и компенсираха с отдаденост, желание за експерименти и абсолютна негнусливост, което беше като наша сбъдната мечта!
Не знам някога майка ми да е работила като сервитьорка, а баща ми като барман или готвач, но фактът, че също съм заченат през септември тайно ме изпълва с гордост и се надявам да им е било също толкова хубаво, колкото и на мен през онази есен. Гледайки броя рожденици през юни, то смело мога да заключа, че каквото и да правите, както и да изглеждате и където и да се намирате, ако се надявате на секс, то Септември е вашият месец!

Явно моите родители са го имали предвид (2 пъти, щото със сестра ми сме с 10 дена разлика), баба ми и дядо ми също (с майка ми сме с 5 дена разлика), сестра ми също( с племенницата ми сме с 4 дена разлика), а така и родителите на Тръмп, Меси, Мерил Стрийп, Рафа Надал, Джони Деп и още бая народ. Цъкайки из Уикипедия, дори се оказа, че две личности, които много харесвам също са родени днес: Рики Джервайс (Afterlife е великолепен) и Антъни Бурдейн, който си признавам, че преди смъртта му не ме впечатляваше и това ще е причина да се самобичувам до края на живота си. Джордж Майкъл и Джордж Оруел също са родени на 25-ти, но колкото и народ да празнува днес, винаги ще има някой, който по средата на партито ще плесне с ръце и ще каже:

- Чакай бе, днес не умря ли Майкъл Джексън?
И ще прецака всичко!

PS: Горната снимка е запечатала момент, в който се опитвам да впечатля младата дама, която също е работила като сервитьорка и очевидно съм се справил великолепно, защото същата вечер спах с нея, а само след четири месеца роди близнаци!

Още от Татко Калоян:

Законите на семейство Явашеви

Карантина

Автор: Иво Иванов

„Светлина, повече светлина!“ бил рекъл Гьоте на смъртния си одър.

Докато стигнем до неговото незавидно дередже обаче, има време и през това оставащо ни време ще срещнем още много завистници в живота си. Обикновено това ще са близки хора и приятели. Така е устроен светът. С успеха задължително идва и завистта, те вървят в комплект, като хляба и солта са.

Това понякога си има и добрите страни, защото може да мотивира и амбицира завистника да постигне той самият подобни успехи. Тогава завистта е катализатор за лични постижения, което е хубаво - ето че тя може да носи и положителна, градивна енергия. В повечето случаи обаче е разрушителна и най-вече саморазрушителна стихия за този, който я изпитва. 

Ако хората изведнъж престанат да ни завиждат, значи сме много зле или сме мъртви. И затова вместо нечия завист да ни огорчава, разстройва, депресира и изкарва извън релси, е по-добре за нас да обърнем и другата буза и да насърчим „приятелите“ си: „Завист, повече завист!“. „Давайте!“ „Още!“ „Вие можете!“ Е, това може да постесни приятелския ни кръг, но ще го впишем в графата „допустими загуби“.

Щом ни завиждат, това е абсолютно сигурна индикация, че всичко е наред, животът ни върви добре. Тук важи правилото на Мечо Пух - колкото повече ни завиждат, толкова по-добре. Нали знаете приказката „Тежко ви, когато хората започнат да говорят само добро за вас!“. Тежко ви и горко, ако спрат да ви завиждат, ще добавя.

Затова трябва да живеем така, че непрекъснато да захранваме хорската завист.

Всъщност няма значение как живеем и дали сме успешни – каквото и да правим, поводи за завист винаги се намират, понякога могат да бъдат най-невероятни и изобщо и да не подозираме, че някой може да ни завижда за такива неща, струва ни се налудничаво и абсурдно, но завистта е жилав плевел – пуска яки корени във всякаква почва и ражда уродливи чудовища.

Няма как да се предпазим от нея – тя е неизбежна като данъчните и смъртта. С червени конци, сини мъниста и почерняне на лицето със сажди няма да стане. Затова единственият полезен ход, който имаме, е да изберем как да реагираме, когато се сблъскаме с нея. А ще се сблъскваме постоянно и ще боли като от удар под кръста.

Завистта е наш верен спътник от най-ранна детска възраст, както бактериите – приятелчето от детската площадка, което ни чупи играчката, защото няма такава; тийнейджърката, която се дразни и завижда на най-добрата си приятелка заради по-красивата й коса/по-дългите й крака/по-големите й гърди или заради това, че има по-хубаво гадже или че въобще има гадже.

Ще ви завиждат заради играчките ви, заради родителите ви, заради успехите ви в училище или в спорта, или заради това, че имате специални таланти и умения, заради физическо или интелектуално превъзходство, заради успеха ви сред жените/мъжете, заради професионалните ви и бизнес успехи, заради дома ви, заради колата ви, заради пътуванията ви, заради това, че сте се оженили, заради това, че още не сте се оженили, заради това, че са ви се родили деца, заради това, че още нямате деца, заради това, че кърмите, заради това, че изглеждате по-млади, заради това, че сте по-здрави, че имате коса, после заради това, че имате внуци, че пенсията ви е по-висока. Ще ви завиждат за абсолютно всичко, което имате или което сте.

От всички изброени форми на завист тази заради материални притежания е най-разпространената и сравнително най-безобидна – все пак живеем в „показно“ общество, което много държи на демонстрирането на лъскава опаковка и инвестира предимно в нея: как сме облечени, в каква къща живеем, каква кола караме, какъв телефон ползваме. Случва се да се сдобием с вещи, от които нямаме реална потребност само защото някой друг има такива. Тук се сещам за една хумористична история от шопския край:

„Геле вика на жена си:
- Кога комшията си построи нова къща, тизе ме накара и ние да си построимо... Кога комшията си купи шарен телевизор, тизе ме накара и ние да си купимо... Кога комшията си зема нова кола, тизе ме накара и ние да си земемо... Кажи сега що да правимо, оти он пак се е подновил?!
- Епа сас що се е подновил бре, Геле? - пита го жена му.
- Зел си е нова жена!“

Ми не е лесно! Не е лесно непрекъснато да догонваш някого, да наваксваш с постиженията и притежанията си, да се съревноваваш непрекъснато с него, да ходиш на почивка на същите места, на които той ходи – това си е голям стрес и постоянно напрежение.

Всеки трябва да прокарва и да следва собствения си път, ще възразите философски.

На теория звучи добре, на практика обаче нещата са по-различни и горчивата истина е, че чуждият успех се преглъща трудно, особено на фона на болезненото усещане за личен провал. Но и без това усещане човек често попада в коварния капан на постоянното сравняване с тоя и оня и на желанието да бъде на мястото на някой друг. И аз съм си го помислял и съм го пожелавал. Кой не е?

Винаги ще има някой, който е по-млад, по-красив, по-умен, по-способен, по-богат. Дали обаче е по-щастлив? Когато завиждаме на някого и искаме да сме на неговото място, дали сме наясно какво се случва зад фасадата, с какви демони се бори, през какви лични кръгове на ада преминава и какво му тежи на сърцето? Защото неговото привидно завидно положение може да върви в комплект с „екстри“ от модела „Боже, опази!“. И може да си окаже, че през цялото това време, в което ние сме му завиждали, той ни е завиждал на нас. И че е имало защо да ни завижда!

Разсъждавайки за корените на завистта, стигам до извода, че тя най-често възниква заради нарушения хоризонт на очаквания. Ще се опитам да обясня.

От ранна детска възраст всички ние биваме картотекирани от другите.

Отдел ‚Картотекиране‘ работи с пълна пара през целия ни живот – трябва да ни претеглят, измерят, прономероват, прошнуроват, да ни сложат в рамка, да ни отлеят калъп, да ни лепнат етикет и да не подредят на съответния рафт, за да си знаем мястото.

Щото всяка жаба трябва да си знае гьола!

Колко бързо можем да тичаме, колко високо можем да скочим, колко гола можем да вкараме, на какво място можем да се класираме в спортни състезания, какви оценки можем да имаме в училище, в какво училище/университет можем да учим, до каква образователна степен можем да стигнем, с какъв успех можем да си вземем изпитите, каква професия можем да упражняваме, докъде можем да стигнем в кариерата, колко пари можем да изкарваме, каква кола можем да си позволим, в какво жилище можем да живеем, колко скъпи дрехи и обувки можем да си купуваме, колко пъти в годината можем да ходим на почивка и къде, какви гаджета и после какви партньори в живота ни се полагат, колко деца можем да имаме и т.н и т.н.

Списъкът е безкраен и възможностите ни са предопределени и лимитирани и пътят ни е предначертан във всеки един етап от живота ни. Докато си кютаме кротко в тези очертани от другите граници и се плацикаме в отредения ни плитък гьол, всички са спокойни. Когато обаче вземем, че изненадващо ги надскочим и разбием представата на другите за нас, нарушаваме техния хоризонт на очаквания и това отключва злоба и завист по наш адрес. Трудно се прощава такова „престъпление“.

Цялото картотекиране отива по дяволите – сега ще трябва да ни слагат на друг, по-висок рафт!

Гледам, че и синовете ми също биват постоянно картотекирани и им се лепва етикет - неизбежно е, всеки по реда си. Колкото по-рано обаче се научат да чупят калъпите, да късат етикетите и да свикнат да живеят със завистта, толкова по-добре.
Споко, дЕца, не обръщайте внимание на картотекирането!

Не е нужно да плащате от малки данък обществено мнение. Достатъчно други данъци ще плащате като пораснете. И не се разстройвайте от завистта на приятелите си. Научете се да я игнорирате и да не си разваляте приятелството заради това. Макар че понякога ще се налага да го правите.

Всъщност какво мислят другите за вас и в какви точно рамки и калъпи ви вкарват, е техен проблем, не ваш. И завистта също е проблем на този, който я изпитва. Тя го разяжда отвътре, гризе го, човърка го, не му дава мира и понякога дори го разболява.

Спортна злоба, хъс и състезателен дух в умерени дози са полезни, но стойте настрана от зелените пипала на завистта. Радвайте се искрено на успехите на приятелите си – нека те ви действат стимулиращо. Няма как да си истински приятел с някого, ако не споделяш радостта от успеха му.

А колкото до това, че всяка жаба трябва да си знае гьола – така е, но вие и само вие може да определите кой ще е вашият гьол, колко ще е дълбок, колко надалеч ще се простира и къде ще му поставите границите. И кого ще пропуснете през ГКПП-то. Абсолютно никой друг!

Помните ли историята на хърватския футболист Лука Модрич? Аз я запомних. Като тренирал футбол като малък, всичките му треньори били единодушни, че от това хилаво, свито и срамежливо хлапе футболист нема да стане, ма нека тича там, нека се мори - за здраве. Демек, картотекирали го набързо, по нашето определение. 

Тъй ли, рекъл малкият Лука, hold my beer and watch! И години по-късно целият свят видя.

Още много такива като Лука има по света и слава Богу!

Така че - да живее картотекирането! И нека създаваме нови и нови поводи за завист, която да подминаваме с гордо презрение. Защото сме над тия неща. Да не би керванът да спира да върви само защото кучетата лаят?

Правете каквото трябва, пък ... да се пукат душманите!

Още от Иво:

Непризнатият художник

Следваща станция: Взаимно уважение и толерантност

Дарина е родена през март 2010 година. В семейството няма музиканти, но по-голямата ѝ сестра се занимава с народни танци, а брат ѝ свири на пиано повече от 12 години. Дари израства, посещавайки многобройните участия и концерти на кака си и батко си и обиква музиката и сцената от съвсем малка. Започнала да пее още преди да проговори – всеки е можел да разпознае коя песен пее по мелодията, въпреки бебешкия говор. Семейна приятелка я чула и настояла да я заведат на прослушване. 

Когато Дари е едва на три години я чува и Папа – невероятният български композитор Борис Карадимчев и въпреки крехката възраст я кани да стане част от неговия детски хор «Пим-пам», където тя пее повече от 3 години.  На близо 5-годишна възраст пожелава да започне да свири на пиано – като батко си, а няколко месеца по-късно вече е убедена, че иска да учи в Музикалното училище.  Само след няколко урока по солфеж се справя отлично с приемния изпит и е записана в предучилищен клас в една от най-желаните специалности – пиано в НМУ «Любомир Пипков». 

От началото на 2017 година започва да посещава уроци по пеене при Йоанна Ставрева. 

През свободното си време много обича да чете. Чете от 4-годишна възраст и вече е прочела сама над 60 книги, като любими са ѝ книгите от поредицата за Хари Потър и биографията на Майли Сайръс – Живот по ноти. 

Проявява голям интерес към актьорското майсторство и иска да се развива като артист. Вече е в трети клас на Музикалното училище и е убедена, че музиката и сцената са нейното призвание. Във всеки удобен момент свири, пее или слуша музика. Харесва класическата музика, обича вечните български хитове на Тангра, Тоника, Лили Иванова, Силвия Кацарова, Васил Найденов и т.н., почитателка е на Пинк, Майли Сайръс, Риана, Бионсе, както и групите Куин, Металика и Туистед Систърс. От българските изпълнители много харесва Михаела Маринова и група Б.Т.Р.

Дари, спомняш ли си коя беше първата песен, която си пееше непрекъснато?

Нямам спомен, защото пея откакто се помня. Дори преди да съм се научила да говоря съм си тананикала някакви песни вкъщи, така че не мога да определя точно коя е била първата.

А първата пред публика?

Това преживяване не се забравя. Бях едва на 4 години, когато бе първият ми концерт с “Пим-пам”. Тогава помня, че се притеснявах страшно много, но сега вече съм свикнала да съм пред публика.

Пианото кога и как се намести в музикалния ти пъзел?

Още след като съм започнала да пея в "Пим-Пам", съм казала на мама и тате, че искам да свиря. Това желание може би е дошло от там, че бате също свири на пиано и съм искала да бъда като него.

Кое ти харесва повече - да свириш или да пееш?

Не мога да преценя. Пея и свиря от 4-годишна. И двете неща ми носят огромно удоволствие. Отскоро се опитвам едновременно да свиря и пея.

Кой и какво те вдъхновява и помага най-много?

Вдъхновяват ме учителите ми по музика (г-жа Няголова - по пиано, г-жа Нонова - по музикална литература, г-жа Граматикова по солфеж и вокалният ми педагог - Йоанна Ставрева) и естествено - семейството ми. Най-много ме вдъхновява това, че много хора вярват в мен и не искам да ги разочаровам.

Кой е любимият ти музикант?

Много са. Като хора, които свирят, може би 2CELLOS, а за певци, певици и групи - не мога да определя - от Ариана Гранде и Михаела Маринова до Metallica, Queen и AC/DC.

Какво е усещането да носиш толкова много талант?

Ако искаш да постигнеш нещо, независимо от това дали имаш или нямаш талант, трябва да работиш упорито. Аз не се считам за талант. Аз съм обикновен човек, който учи, труди се и полага усилия да постигне целите и мечтите си.

Приятелите сърдят ли ти се понякога, че избираш пианото пред тях?

Не, приятелите ми ме разбират, защото повечето от тях също се занимават с музика и имат нужда от това да свирят. Отделям време за всичко - за приятелите, пианото и музиката като цяло. Разбира се - и време за учене, за почивка и задължително - за четене.

Има ли инструмент, на който никога не би искала да свириш?

Не се сещам за такъв. Всеки инструмент е с нещо по-различен от другите. Аз бих искала да се науча да свиря и на друг инструмент, освен на пиано. Например китара или нещо по-различно.

Какво би посъветвала връстниците си, които се притесняват да покажат своите таланти?

Нормално е да се притесняваш, когато си пред публика, а и не само. Трябва просто да повярваш в себе си. Естествено, ако мислиш, че талантът ти още не е достатъчно развит, нормално е да си притеснен. Особено, ако си пред хора, които са по-добри от теб, но всички те са били на твоето ниво и знаят какво е. Ако мислиш, че талантът ти не е развит, просто се упражнявай повече, докато постигнеш желаното ниво.

За какво мечтаеш? Какво би искала да ти се случи през следващите години? 

Бих искала да се отпусна още повече на сцената и да доусъвършенствам гласа си и сценичното си поведение. Иска ми се моето усещане за музиката да стигне до повече хора и затова се надявам да помогне моя ютюб канал Dar for you, който стартирах наскоро.

Интервюто взе Зарина Василева.

Препоръчваме ви още:

Димитър - страстният почитател на движението

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Много обичам историите на Нора Ардашева, независимо дали споделя забавни случки, семейни легенди или вкусни арменски рецепти. Да е здрава и да разказва още много!

Преди няколко дни, взех от семейната лекарка две направления, едното за офталмолог, другото за хирург, омотана в маски и шалове и с доволна усмивка се отправих към един медицински център, за да се погрижа за здравето, а и духа си. Сигурно няма нужда да пояснявам, че давайки ми две направления в един ден, джипито ми не подскочи от неподправена, извираща от дълбините на сърцето и радост. Забелязала съм, че гледат на тези документи, като на част от клетото си тяло и се разделят с тях изключително болезнено, но аз никога не забравям, че от години плащам здравно осигурителни вноски и съм ги ......, че подхвърчат всичките недоволни медици, барабар с роднините им от първа и втора съребрена линия.

От въпиеща важност е да ида на очен , защото онзи ден, забелязах/ изключително учудена/, че не виждам стрелката на километража, а като си сложа очилата за наблизо, тогава пък, пътят изчезва в гъста и непрогледна мъгла.
А хирургът ми трябва, защото от детските години съжителствам с един невероятно упорит липом на гърба, който оперираме вече два пъти, а той хабер няма и се появява пак и пак. Сега съм се обзавела и с бенка на мястото на шева от операцията.

Надали ви интересува това, но няма как да обясня останалото, та... 

Отивам аз, с вездесъщата си усмивка на очния лекар и се оказва, че ми трябват прогресив очила, което по принцип се очакваше. От там направо припкам при хирурга, който е на същия етаж, а тя още като вижда положението на гърба ми отсича:

- Искам това нещо цялото да го оперирам още утре!

Ясно ви е, какво изживях, ако и да съм известна в обкръжението си, като неспасяем и дългогодишен гьонсурат.
Прибирам се вкъщи, досущ като небезизвестното напикано мушкато и въздишам драматично пред муж:
- Да знаеш, че се очертава голям харч за очила, но първо ще трябва да извършим една хирургическа интервенция и да изчакаме резултатите от хистологията, че ако са лоши, барем за очилата да не се набутваме финансово.

Той пребледнява (по-страхлив е и от мен), но е и арменец по кръв и поради тази причина, без никаква липса на духовна непоколебимост изпъшква:
- Права си, да не бързаме с очилата. За сега и тези са ти добре. Мъжко от женско нали различаваш?

Абе, различавам....Ама можеше малко да се потръшка от кумова срама.
Отиваме на другия ден във Военна болница, слизам аз от колата и се устремявам към портиера като хала.
Аз настъпвам, той отстъпва. Толкова съм сигурна в неустоимия си чар, че не разбирам в първия миг защо бяга човекът и с едно наивно великодушие настъпвам отново. Той панически отстъпва и виква истерично:
- Госпожо, останете на мястото си, моля.
Давам му възможност да обясни и става ясно, че спазва дистанция човекът, а аз нямам маска.
Както и да е...
Качвам се, все още запазвайки крехкото си вече душевно равновесие и влизам в кабинета за приемане - гладна, жадна и с чехлите в ръка.
Докторът:
- Казах да влезе Шинорик. Къде е той?
Ох, няма ли край тази сага с името ми.
Обяснявам!
Пишем документи. Сестрата казва да сваля бижутата.
Аз започвам да се чувствам горе-долу, като някой, когото подготвят за влизане в газова камера:
- Свалила съм всичко, не виждате ли?
- Имате две гривни на ръката, аз да не съм сляпа?
- Ама, те са сребърни - мънкам възмутено аз.
- А, медальонът на шията ви?
- Ама, то е едно тънко синджирче - отговарям вече по-тихо и мааалко засрамена.

Жената се взира в мен с мълчалив укор. Чувам мислите ѝ : Сигурно е лудичка, ама близките и много я обичат. Я, как хубавко и чисто са я облекли, пък явно и добре я хранят...
Не знам как да я убедя, че греши.
С тази изключително трудна задача, се заема кавалерски един от докторите, които щъкат насам-натам и са подочули разговора:

- Госпожата е арменка и по нейните стандарти, както е така без злато и диаманти, тя си е чисто гола!
Идва ми да го целуна по олисялото теме.
Качвам се, обличам си пижамата, нахлузвам чехлите и тръгвам по кабинетите. Толкова много изследвания не знам дали и на космонавтите им правят. Доволна за парите си към здравната каса, се отправям към стаята си.
Избързала съм май с доволството.
Ужасен ужас е. Стискам очите, лягам и чакам да ме повикат.
След час в стаята влиза прекрасно младо момче и любезно пита:
- Здравейте, Шинорик, как сте?
Петимна за компания и леки светски разговори, които да ми върнат естествения чар и жизнерадост, аз удобно подгъвам крак, намествам възглавницата и отговарям:
- Много съм добре, докторе, а вие как сте?

В първия момент той се стъписва, а в следващия се плясва по челото, вдига глава нагоре и избухва в неподправен и висок смях.
Идват още двама, трима да се уверят, че всичко е наред, зер сме в хирургичното, а не в психиатричното отделение.
- Откакто съм в сферата на медицинските институции, никой, ама никой не ме е питал как съм, когато отивам да го отведа към операционната, госпожо.

Явно аз съм първата. Настроението ми бавно започва да се възвръща. Хващам го под ръка и се понасяме към долния етаж. Приличаме на майка и син, които са тръгнали към дансинга, но не са улучили дрескода. Слагат ме на масата, хилим се, говорим за всичко друго, но не и за абсурдното място, на което сме се оказали. Неприятно ми е да го призная, но след всичко изживяно до момента, приличам на проскубана кокошка, набутана през бодлива тел с дупето напред, против желанието ѝ.

Въпреки това, явно дъртата лъвица в мен все още е будна и пита с меден глас:
- Докторе, милвате ми ръката ли?
А той:
- Не, търся вена за системата...
Разговорите се кръстосват и това е някак успокоително за мен и изплашения ми мозък.
Сестрата:
- Ох, че хубаво си хапнах.
Вече зачохлена с чаршаф, вързана за системата и някъде вътре в дълбокото, страшно паникьосана, но не знам как, запазила самообладание, аз се намесвам:
- Е, поне вие сте добре, мен кучета ме яли. Гладна съм, нали знаете? Що ме дразните, бе?
- Освен глада, някакви други оплаквания имате ли, Шинорик? Как се чувствате?
Трудно балансирайки върху операционната маса/ тесни са пущините/ аз продължавам да поддържам бон тона:
- Все съм била добре, ама таквоз чудо, като сега...

Вече всички се превиват, подвластни на очарованието, което разпръсквам с лекота.

Докторката идва и пита:
- Шинорик, какво означава името ти?
- Е, как какво? Благородство! Така, като ме гледате, какво друго да е?
- А накратко как ти казват?
- Нора.
- А така кажи, бе. От сутринта всички сестри се чудят, къде е тоз Шинорик и защо е пратил жена си да му попълва документите.
- Докторе, не ме разстройвайте, положили сте Хипократова клетва все пак!
- Добре, сега режа подкожната мазнина, да не се чудиш какво правя.
- Докторе, така и така сте се изцапали, дали да не се обърна, да отрежете и тези на корема?
Смехът на четиримата от екипа е толкова импулсивен и силен, че от съседната операционна надниква един доктор, вади ръкавиците и вика:
- Аз ще седна малко при вас, че май тук е по-интересен разговора.
Искрено се надявам да е привършил операцията си оттатък.
Продължавам да бърборя глупости, а те ме стимулират, понеже така ме наблюдават. По едно време крясвам:
- Ох!
А докторката продължава да ме разпитва. Възпитано ѝ отговарям и питам между другото:
- Докторе, вие чухте ли оха ми?
- Лежи там, нали не те боли?
Сега аз се смея.
Дано да са успели да свършат някаква свястна работа тези хорица.
Връщам се в стаята с носилка, от която разискваме с едната сестра необходимостта от редовно боядисване на корените, пред изумените погледи на посърналите, смарангясани пациенти, чакащи пред операционната. Това може би им е помогнало да си обяснят безумния смях вътре.
Тяхна си работа.
Влизаме в стаята, сестрите осторожно ме преместват в леглото, а аз се изтърколвам и скачам немедлено от другата страна на леглото и преди тях излизам от стаята, за да си взема нещо за ядене от лавката.
Опитват се да ме спрат, но разбирате, че като съм гладна, никой не може да ме спре.
Връщам се и заварвам в стаята си една жена, която уплашено гледа в една точка, която е някъде зад или вътре в мен.

Питам:
- Здравейте, тук ли ще сте, кога ще ви оперират, от какво? Защото аз току-що излизам от операция.
Тя ме вижда най-накрая, ляга в леглото си и ми обръща гръб в пълно арктическо мълчание и липса на всякаква емоция.
Не я упреквам. Явно се страхува. Малко са лудите от моя калибър. Нормалните хора изпитват основателен страх от хирургична интервенция. Поне така съм чувала.
Започвам обработката. Опитвам всичко, стигаме до факта, че е 52 годишна, неомъжена учителка. Минаваме през ковид, дистанционно обучение и така плавно и невинно, задавам изключително тактичния въпрос:
- А, защо не си омъжена или поне едно дете защо не си роди?
Мълчание! Десетина минути. Накрая, малко преди да се извиня, казва с лека, крива усмивка:
- Абе, ти преди малко, като ме попита да отвориш ли вратата на балкона или не, аз не можах да взема решение, а как да реша нещо толкова сериозно като женитбата и майчинството, а?
И хихика.
Разсмях я най-накрая.
Както и да е, вече съм вкъщи. Налях си, добре съм.
Вече съм на линия.

Още от Нора:

По пътя

Такива бяха времената