Автор: Богомил Димитров

Преди повече от 10-на години с жена ми бяхме правили разходка по маршрута „Паметника на трудовака-крепостта „Урвич“– с.Кокаляне“.
Една неделя решихме да повторим екскурзията. От паметника слязохме надолу и оттам по пътека покрай река Искър поехме към с.Кокаляне. Не свърнахме към близкия манастир, а по вече губещата се просека към крепостта, нагоре. В един момент пред нас се появи ограда и табела: „Частна собственост. Зло куче“.

Жена ми издивя:

- Каквооо?? Крепостта е вече частна собственост??
- Не, крепостта май бе още по-нагоре. Ама и да викаме, освен злото куче може да дойде и някой гавазин, отвърнах, вбесен също като нея.

Наистина бе идиотско - оградата бе перпендикулярно на пътеката и както бе казал дядо Вазов: „Отнийде помощ отчаяний взор не види“. Или трябваше безславно да се върнем обратно и да направим една бабешка разходка, или да слезем до реката и да потърсим пътечка в желаната посока. Надолу бе стръмен сипей. Някъде в дъното му трябваше да е реката. Седнахме да изпушим по цигара, а и да съставим план. Жена ми не е мирянин като мен и знаех, че за нея да се върнем ще е пълен провал. Заяви, че все някакси трябва да се спуснем по гъз надолу, ако ще и това да ѝ коства девствеността. Разсмях се на хубавата ѝ смешка. Казах ѝ да не се притеснява - нося бърдуче с блага ракия. Тя ме изгледа строго и каза, че съвсем не ѝ е до шеги. Да вървя отпред и да я държа. Много добре съм знаел, че има фобия от падане, когато слиза.

- Искаш да кажеш, че мразиш падението?
- Млъкни! Знаеш, че съм нервна и не ми е до твоите каламбури. Тръгвай и ме придържай да не се утрепам!

Тук отварям една скоба. Забелязал бях, че когато тя говори, не може да контролира добре движенията си. Въпреки, а може би именно заради това, в момент на опасност тя започваше да говори повече. През цялото време на суркането ни надолу й повтарях: Сега мълчи! Благодарение на този синхрон след половин час, изподраскани от шубраци и запъхтени, стигнахме благополучно до залиняла пътечка в нашата посока. Може би поради загубата на девствеността си тя започна да се държи като Хаджи Димитър - „Уста проклиня цяла вселена“. Апропо, тя бе родена именно в този софийски квартал. Изпушихме по още една цигара. Използвах момента да я осведомя, че крепостта „Урвич“ е от периода на Второто българско царство, свързана е с царете Самуил и Иван Шишман.

- Преди 10-на години поне видяхме крепостта отблизо. А сега, с надрания си задник, не искам изобщо да я виждам! Още утре ще напиша петиция до Столична община, почти извика тя.
- И шестиция да напишеш, все тая!
- Да тръгваме, че ме боли, когато седя!
По пътя се опитах да я поразведря с още справки. Крепостта “Урвич“ била използвана като стратегически пункт, препятстващ пътя към София.

Продължихме да се дерем о драките по пътеката. По едно време тя се поразшири. След малко започнахме да виждаме над нас крепостта, надвесена застрашително заедно с близките ѝ зъбери и скали. Изказах мнение, че наистина изглежда стратегическа и непревземаема. Около нея в небето кръжаха птици, според мен орли, според нея гарги. Изглежда бях досадил със справките, защото след малко жена ми каза:

- Непревзимаема е, защото на никой не му е притрябвало да я превземе!
- Според историята, враговете са се опитвали, но не са успявали.
- А според мен, враговете са разсъждавали логично - от какъв зор да се катерят нагоре и да се бият, като могат просто да си продължат по пътя към София и да я плячкосат? Вървели са по нашата пътека. Защитниците на крепостта са стояли там горе и едва биха се сурнали надолу като нас по гъз. Всичко е било точно и за двете страни.
- А според теб, защо изобщо нашите са построили тази крепост?
- Може би за да отчетат дейност пред царя. И да си поживуркат на спокойствие в нея далеч от жените и децата си в София.
- Дори и да са били в нея без манджа и без жени?
- В крепостта със сигурност са имали много вино и шаврантии от второто българско царство.

Имаше някаква логика в думите ѝ и се опитах да ѝ предложа реми:

- Има и друг начин да превземеш крепост - като ѝ направиш обсада и оставиш защитниците ѝ без храна.
- Ама самата обсаждаща войска какво ще яде долу при реката - само риба?

Усещах, че мнението на жена ми се втвърдява.

- Явно, нищо не разбираш от военни стратегии! Бил съм войник и знам по-добре, взех да се поразпалвам и аз.
- Ти самият си ми споделял, че в казармата са те учели най-вече да маршируваш, да търкаш без да мъркаш и че ако изобщо сте щурмували тогава нещо, е било столовата. Така че знам колкото и ти. За да те убедя в правотата си, ще ти дам пример - построявам си аз, българинът, една крепост в средата на софийското поле. Приближаваш ти, византиецо, начело на огромната си войска и искаш да превземеш София. Какво ще направиш като голям стратег?
- Естествено, че ще атакувам първо крепостта. След като я превзема, пътят ми към София ще е открит!
- Вие, мъжете, често сте доста смотани. Има един сръбски лаф: „Закон е врата у поле. Кой е луд, да минува през вратата.“ Аз, ако съм византийската императрица начело на моята армия, просто ще мина пренебрежително с войската си покрай крепостта и само ще размахам среден пръст нагоре. Вие там, като нейни защитници, не бива да я напускате, а само да я браните. На мен, като на практична жена, и през ум няма да ми мине да нападам една крепост залудо. Отпрашвам с войската към града, плячкосвам го и толкоз!
- Обаче тилът ти няма да е подсигурен!
- За какво ми е тил, като пред мен насред полето има град с плячка?
- Исках да кажа, че откъм крепостта може да ви нападнем в гръб!
- И ще си напуснете уютната крепост? Айде, моля ти се, не сте такива! А и нали много обичате да се фукате, че никога не действате в гръб, както жените?
- Добре, тогава ще ви нападнем по обратния път!
- Ние едва ли ще бързаме да си тръгнем и едва ли по същия път!
- Тогава ще ви нападнем още на идване!
- И защо изобщо в този случай ви е трябвало да строите крепост?

Изтощен от желязната ѝ женска логика, отвърнах, без да дообмисля:

- Ами за да има къде да се скрием!
- Разгеле! Именно затова мъжете си строите крепости цял живот! Майка ти, милата, често ми е казвала: „Мъжете обичат да си строят Маркови кули. Оставяш ги там да се наиграят и после им гледаш сеира.“

Препоръчваме ви още:

Мама пак не стана скиор

Имиджът ми сред жените