Мария Пеева
Главен редактор
Сега, когато всички говорят за работа, безработица, трудности за малки и големи бизнеси, ние смятаме, че има една общност, която не трябва да оставяме да бъде последна на опашката. Хората с интелектуални затруднения са една от най – маргинализираните групи. Съгласно данните на Световната здравна организация интелектуални затруднения се срещат във всяка човешка общност като сравнително постоянен процент от населението. Този процент – общо за лицата с интелектуални увреждания, възприет както в европейските страни, така и в България, е 0,63 % от населението. Само в гр. София живеят над 8 000 човека с интелектуални затруднения. Повечето от тях могат да работят, стига да получат адекватната подкрепа за това.
Цветелина, Виолета, Калин, Виктор - това са само част от 11-те младежи от Дневен център „Светове“ на Фондация „Светът на Мария“, които вече успешно работят в различни организации. За тях да са полезни, да се развиват и да се доказват като способни е особено важно. За да постигнат своята заетост, те получават подкрепа. На такава подкрепа имат право всички младежи с интелектуални затруднения в цялата страна.
За да намерят отговор на въпроса „Какво пречи всички младежи с интелектуални затруднения да получават подкрепа за заетост?“, Фондация „Светът на Мария“ и Български център за нестопанско право организират семинар „Мога да работя! Хората с интелектуални затруднения на пазара на труда“, който ще се проведе на 9 юли 2020, в Зона 21 на ул. Христо Белчев 8, партер от 10.00 часа.
В семинара ще вземат участие експерти, представители на институции, на организации за и на хора с увреждания, работодатели, както и младежи с интелектуални затруднения и техни близки.
Целта на семинара е да бъдат представени и обсъдени изследване на правната рамка за заетостта на хората с интелектуални затруднения и изследване на потребностите им от подкрепа.
На семинара ще бъдат представени и дискутирани добри практики и модели и ще бъде обсъдено защо все още подкрепата за трудова заетост за хората с интелектуални затруднения е толкова рядка. В дискусия ще бъдат очертани проблемите и възможните решения за това как и в каква посока да бъде подобрена правната среда за реална подкрепа на трудовата реализация на хората с интелектуални затруднения.
В последната част на семинара от 16:00 часа заедно с г-жа Деница Сачева ще бъдат обсъдени основните проблеми и ще бъде дискутирано как Министерство на труда и социалната политика вижда възможностите да се промени и доразвие подкрепата, предоставяна за трудова реализация на хората с интелектуални затруднения.
Дискусиите и въпросите, които ще бъдат поставени за обсъждане с министър Сачева, вече стартираха във Фейсбук страницата на Фондация „Светът на Мария“ – Maria’s World Foundation и всеки, който се вълнува от темата, участва в анкети за оценка на подкрепата, предоставяна от държавата, за уменията, които трябва да се развиват и за това какво искаме да се промени.
Програмата на семинара ще намерите тук.
Формулярът за регистрация е тук.
Предвид спазването на противоепидемологични мерки участници за присъствена форма не се записват. Можете да проследите форума дистанционно. Дистанционното участие ще бъде осигурено през онлайн – платформата Zoom. След регистрация тук ще ви бъде изпратен линк за събитието.
На семинара ще бъдат представени анализите, разработени от Фондация „Светът на Мария“ и Български център за нестопанско право:
∙ „Анализ на потребностите от подкрепа на хората с интелектуални затруднения за достъп и включване в пазара на труда“ – от тук може да се запознаете с резюмето на анализа на потребностите.
∙ „Подкрепа за трудовата реализация на хора с интелектуални затруднения – Анализ на актуалните регулации, възможности и предизвикателства на контекста в България“ – от тук може да се запознаете с резюмето на правния анализ.
Семинарът е част от проект „МОГА ДА РАБОТЯ! Подкрепа за трудова реализация за хората с интелектуални затруднения“. Проектът се изпълнява с финансовата подкрепа, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия, по линия на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2021 г., Фонд Активни граждани България (www.activecitizensfund.bg). Проектът се реализира от ноември 2019 до май 2021 г.
Целта на проекта е да се разработи и приложи модел на социална услуга за подкрепа за трудова заетост на хора с интелектуални затруднения. Предвидено е изготвяне на анализи и застъпничество за промяна на нормативната среда в страната, както и осигуряване на подкрепа за 30 младежи за придобиване на трудови умения. Повече за проекта можете да прочетете на страницата на Фондация „Светът на Мария“ тук.
Фондация „Светът на Мария" е учредена през 2012 г. от семейството на Мария – млада жена с интелектуално затруднение. Основната цел на организацията е да подобри качеството на живот на хората с интелектуални затруднения и техните семейства, както и да подпомага личностната им реализация чрез осигуряване на достъп до качествени услуги, развиващо обучение и подходяща трудова заетост.
Български център за нестопанско право (БЦНП) е създаден през 2001 г. , с цел развитие на гражданското общество, гражданското участие и доброто управление в България, като през годините се утвърждава като основен доверен партньор за граждански организации и инициативи.
Вижте още:
Споделено от Юлияна Антонова, автор на "Моши моши, Япония" и "Уки уки, Япония", които са истинска сензация на българския книжен пазар. Публикуваме с минимални съкращения.
Първо следва да уточня, че за успех на мерките в дадена страна може категорично да отсъдим след около две-три години, когато ще имаме статистика, в която е отчетен крайният резултат от заразени-излекувани-починали от вируса. Дали е прескочен пикът, “втората вълна”, притесненията от мутация на вируса и комбинацията с един есенен грип, действащи медикаменти или евентуално ваксини - към момента са само въпросителни.
Ще изброя причините, според мен, за овладяване на пандемията в 127-милионна Япония, където само в столицата през деня се стичат и от околните градчета и села толкова много хора, че броят им стига 20 милиона! Много от градовете са по-многобройни и по-гъсто населени от редица европейски градове и столици. Във всички префектури (забележете, в три от тях имаше 0 показатели), огромен брой китайски туристи (над 10 милиона). При това извънредно положение (и то леко) бе въведено само в 7 префектури от общо 47 с работещи фирми, магазини (денонощните до един работеха) и тн.
Те са моите уроци. Учудвали са ме. И затова ги споделям. Не за да сравнявам, изтъквам и разказвам небивалици или да давам никому ненужни “захаросани истории и примери”, поради което ще прибавям снимков материал.
Урок 1: Дисциплина
Снимка от магазин за детски обувки. Няма тълпи. Продавачките са в униформи с бели блузки. Те биват сменявани всеки ден (на всяка смяна). С маски са. Въпреки светещия от чистота магазин, те дезинфекцират след всеки посетител. В затворено пространство С МАСКИ! Изключения няма или са редки!
Ако някой (продавачка или клиентка) е неразположена - с температура над 37.4, суха кашлица или който и да е от симптомите НЕ излиза от дома си. Никой не изисква, не настоява, не напомня!
При усложнение на състоянието се свързва с един от телефоните на 1000-та клиники или отива в близката, за да й се окаже помощ. Дали си на 30 години или на 80 - ще получи лекарски указания и надлежна медицинска помощ. Към момента все още има забрана за туристическите групи, но скоро ще отпадне и това.
Приела съм, че „пейката“ е символ на общение, съгласие и място на почивка в Бога. А в Япония боговете са осем милиона. В дни на отчаяние или дискомфорт най-вече, хората се сещат за един от тях. Виждам ги и в близкия храм до нас. Стълпотворение няма.
Японското правителство не спря хората по време на “извънредното положение”, което бе в изключително лека форма, хората да посядат на пейка на открито (но с маски). А пейките на автобусните спирки и из Токио се дезинфекцираха по няколко пъти, понякога и от живеещи в кооперацията пред спирката (пейката). И така това продължава и до ден.
Заплахи и остри думи – нямаше и продължава да няма. Всеки е отговорен за своя живот, защото ни е дар. В този смисъл по време на COVID -19 всеки е отговорен и за живота на онези около него – семейство, приятелски кръг, колеги и непознати, с които ежедневно се разминава или общува.
Отменено е “извънредното положение”, но хората продължават: да носят маски (въпреки, че температурата на някои места е 30 градуса + и не е най-леко да се диша през тях; да пазят необходимата дистанция, както и да наблягат още повече на личната и обществена хигиена.
През лятото (до началото на октомври) в островната страна е влажно, горещо и задушно. Много хора се питат (ме), как ще издържим с тези маски през устата. И вече от повече от месеци президентът на “Мизуно” (бански костюми)”, господин Янаи-президент на “Uniqlo”, компанията Сони, както и десетки по-малки фирми обявиха, че до края на този месец ще пуснат на пазара охлаждащи маски, с които да се диша леко и съобразени с летния климат. Интересното е, че още през първите дни на пролетта фирми обявиха, че са инвестирали в лабораторни изследвания за най-добра охлаждаща маска за лятото, тоест, предвиждали или не, че Ковид -19 няма да е “победен” окончателно и през летния или есенен сезон, те влагаха средства. И мерките продължат.
Урок 2: Единство
На повечето снимки в пресата премиерът Абе е с маска. Шейсет и шест годишният японски премиер бе поканен от Тръмп за Срещата на Г 7 през юни. Правителството взе решение още през май, че веднага след завръщането му от Срещата в САЩ, той ще бъде в 14 дневна карантина и никой не се зачуди, премиерът - най-малко. В последствие Срещата бе отменена за есента.
И като става въпрос за премиера на Япония, той също претърпя критики за късно предприети мерки, за недостатъчния брой на тествани и пр. Аз му благодаря обаче - не се наложи да искам тестване. Изпрати на всяко семейство по две маски от плат (които се перат). Безплатни. За тази акция получи насмешки и критики, но един ден ги получих и не му се присмях. Благодаря му също като чужденка в страната му, че ми изпрати едно мило писмо с няколко реда, в което ме извести, че ВСИЧКИ живущи и дългосрочно пребиваващи на територията на Япония, заедно с японците ще получим по 100 000 йени помощ (около 940 долара). И ги получих. Нямаше разделение на “нашите” и “на чужденците”.
Според данни на университета “Джонс Хопкинс”, смъртността от COVID-19 на 100 000 души е била 0,72 в Япония, докато в САЩ е била 32,76, във Франция 43,33 и в Обединеното кралство 59,88. Министърът на финансите Таро Асо заяви, че относително ниският процент на смъртност в Япония от новия коронавирус "отразява по-високото ниво на социален стил и начин” (social manners)" в страната. При японците не настъпи синдрома на “умората от предпазливост”, вследствие на изолация (тя беше в мека форма), че да престанат вече да дезинфекцират ръцете си толкова често или да станат по-снизходителни към ненужни пътувания, неносене на маските и пр. Дезинфекцирането продължава, даже е засилено – влизате в магазин за дрехи, например, на вратата служителка премерва температурата ви с уред, който приближава до вас, пръска дланите ви с дезинфекционна течност. Така е и в плувния басейн, клиниките, спортните центрове и пр. Където има затворени помещения (ресторанти), хотели и пр. до стола, където сте седнали има друг, “незает” с надпис върху него, че не се ползва, а е поставен заради дистанцирането. Можете да ме апострофирате, че някъде има навалици от хора. В началото написах – “Пазите себе си, следите се и пазите околните." Това казва всичко.
Правителството напълно премахна извънредно положение на 25 май, тъй като експертите прецениха, че разпространението на инфекции е под контрол. Въпреки това, японското правителство се подготвя за поредна вълна от инфекции. Токио излезе с предупреждение, че “на фона на признаци на възможно възраждане на вирусни инфекции”(тъй като новите случаи във вторник бележат най-високото ниво след вдигането на извънредната ситуация), мерките биха могли да се променят. Никой не възрази, не попита защо и как така.
В Япония никой не се занимава с “предсказвания” колко дълго ще продължи този вирус. Зависи от много неща, включително от работата на изследователите, за да научат повече за него, тяхното търсене за лечение с най-доброто лекарство и ваксина. Зависи и от усилията на обществото да забави разпространението, което беше и е приоритет на Япония. Много са фирмите в различни етапи на развитие и тестване на ваксини. Този процес обикновено отнема години. Изследователите са в благородна надпревара да го ускорят, но тук казват, че може да отнеме 12-18 месеца, за да намерят ваксина, която да работи и да е безопасна. И сега следва да поясня, че японците в най-голямата си част НЕ са против ваксините. Не се пише или говори, че един ден ще са задължителни. Място за тревоги няма, а за надежда.
За предпазване от втора или даже трета вълна от инфекции и пандемия и в полза за овладяването им, SoftBank Group Corp. (японски многонационален конгломерат и номер едно телефонен оператор) заяви завчера, че 0,43 процента, или 191, от събрани 44 066 кръвни проби от нейни служители, медицински работници и други в Япония, имат антитела за новия коронавирус. Проучването показва също, че някои имат антитела, въпреки че са тествали “отрицателни”- в теста за верижна реакция на полимераза, използван за диагностициране. Тестовете, които откриват признаци на минали инфекции на новия коронавирус са проведени (12 май -8 юни) на 5850 медиц. работници и 38 216 служители в 465 фирми, вкл. клиенти от групата на SoftBank. Давам този пример като една от компаниите, които подпомагат дейността на правителството в борбата му с Ковид-19.
За графитите в Хирошима - писма от Токио
В съботния ден пред един от магазините в космополитен Токио вниманието ми бе привлечено от свежо букетче цветя. Положено бе пред статуя на ОДЖЬОУ САМА - един от стотиците богове в Япония- защитник на пътешествениците, туристите, пожарникарите, бъдещите майки и деца.
Статуята стана повод за разговор с Тии (моят съпруг) за събарянето и разрушаването на паметници и символи - действия, набрали в различни точки на света скорост и в огромни размери по време на Ковид-19. На което Тии отговори с едно изречение:
“Можем да рушим паметници, но докато не унищожим омразата в сърцата, нищо не ни ползва!”
Урок 3: Превенция
Моят днешен урок в Токио се отнася отново за превенцията, хигиената и чистота в Токио по време на коронавируса. Напълно покрива и една мисъл, че всеки, който мисли и се застъпва за чуждите ползи и интереси, е подбуден за това от своите лични. Направи ми впечатление нещо, приех го за мой пореден урок и реших да споделя (въпреки че едва ли е само в тази страна).
Приближавам касата в късен предиобед, изваждам в крачка кредитната карта, за да платя закуските с кафетата. И погледът ми попада върху две кутийки с химикалки. Имат табелки на два езика:
Вляво – използвани вече, вдясно – дезинфекцирани. Разписвам с една чиста химикалка (дезинфекцирана) и я поставям в лявата кутийка. Момичето на касата ми се усмихва, кимва дружелюбно, благодари и за довиждане поглежда встрани към дезинфектатор за ръце (ако преценя, че искам да го ползвам).
И както моя японска приятелка коментира накратко с една тяхна поговорка: “Големите нещастия произхождат от малките причини”, се замислям над днешния ми урок: Ами да ги отстраняваме!
Прочетохте ли:
Преди няколко дни 6-годишното ми дете ме попита:
- Още ли е лято?
- Имаш предвид сезона ли - да, разбира се.
- Не - каза той бавно - Имам предвид лято, когато няма училище, ходим да плуваме и правим други забавни неща.
Лятото изглежда и се усеща по съвсем различен начин тази година. Училището или по-скоро дистанционното обучение завърши без обичайните празненства. Нямаше барбекюта, партита около басейна или плажни огньове. Няма и да има. Както всички вкъщи продължаваме да казваме, почти като боен вик: „заради тъпия коронавирус “.
И все пак е ваканция. Децата имат нужда да общуват едно с друго, да се социализират, да играят заедно, да ходят на лагери.
Но как да започнем да определяме какво е безопасно и здравословно, не само когато става въпрос за разпространението на COVID-19, но и по отношение на социалното и емоционалното развитие и психичното здраве на нашите деца? За съжаление, както често се случва при отглеждането на деца, няма общовалидно правило. Има обаче три основни ориентира, които могат да ни помогнат, докато навигираме в този сложен и труден период.
Най-важните фактори при планиране на ваканцията
Всички деца са различни и дори децата в едно и също семейство имат изключително различни темпераменти, личности и нужди. Как да планирате ваканцията? В тази сложна ситуация обаче решенията са още по-трудни.
Една майка сподели: „Всички останали изпращат децата си на лагер това лято, ужасна майка ли съм, защото не искам да поемам този риск?“ Друга имаше точно обратния въпрос: „Всички приятели на сина ми изглежда се забавляват това лято на лагери. Глупаво ли е да обмислям да го пратя и него точно в този момент?“
Разбира се, нито една от тези майки не е ужасна и нито една не е глупава. Никой от нас не е такъв. Ние просто се опитваме да направим най-доброто, което можем, за нашите деца, при липса на ясен „правилен отговор“. Разбира се, имаме общите насоки за обществено здраве, но те не адресират нюансите на вашето семейство, на вашето дете.
Когато правите плановете за лятото, определете най-важните фактори, отнасящи се за вас и вашето семейство. Не копирайте решението на съседите или на майката в Instagram, а вземете решение за семейството, в което вие и само вие сте експертът.
- Къде живее вашето семейство? Случаите на COVID-19 увеличават ли се или намаляват?
- Какъв е статусът на членовете на вашето семейство? Има ли някой с особен риск или всички обичайно са доста здрави?
- Как се е справило вашето дете по време на карантина? Напълно се задоволява да се занимава с неговите хобита и да бъде онлайн или то е във все по-лошо настроение, станало е по-раздразнително и по-отегчено?
- Започнали ли сте отново да контактувате с баби и дядовци? Тези контакти могат ли да се променят, в зависимост от летните ви планове?
Внимателното обмисляне на тези въпроси ще ви помогне да направите това, което е най-подходящо за вашето дете, семейство и обстоятелства.
Не подценявайте тревожността си
Вашата тревожност е основен фактор при взимането на решения. Това, от което детето ви има най-много нужда в момента, е спокоен родител, чиято нервна система функционира нормално. Малките деца се синхронизират със своите родители, което означава, че те се хранят от вашата енергия и поведение, дори и да се опитате да прикриете истинските си чувства.
Ако смятате, че връщането на вашето дете обратно сред връстниците му, ще бъде най-добре за него (след като сте обмислили описаните по-горе фактори), но вие се превръщате в тревожна развалина, опитайте различни методи за релаксация или потърсете професионална подкрепа. Ако все още продължавате да сте силно разтревожени, преразгледайте решението, което вземате поне в този момент.
Разбира се, не може непрекъснато да ограничавате детето си , за да запазите психическото си здраве. В момента обаче, когато има толкова много несигурност, е добре да дадете приоритет на собствената си балансирана нервна система. Това не ви прави егоист, а по-скоро ви кара да признаете и приемете степента, в която детето ви в момента се нуждае от вас.
Не пренебрегвайте чувствата на децата
Докато балансирате в тази трудна ситуация, не забравяйте, че независимо от пътя, който сте избрали, вашето дете вероятно ще изпита някои трудности с приспособяването. Преходите отнемат време и може да видите поведение у детето си, които да ви изненадва. Щастливи сте, че ще можете отново да заведете 4-годишния си син на детската площадка, само за да видите, че той не иска да играе там. Вашата 7-годишна дъщеря обикновено брои дните до летния си лагер, но сега не иска да се отделя от вас.
Бъдете нащрек за преживяванията на децата си. Може би те имат нужда от повече време. Опитайте просто да поседите на пейката на детската площадка с 4-годишното си дете, преди да се насочите към пързалката или люлките. Или дайте на 7-годишното си момиченце преходен предмет – някое бижу или снимка, които да занесе в лагера, въпреки че тя вече е преминала този период.
Не изпадайте в паника. Децата ви са добре, те просто се приспособяват към тази нова реалност, която е различна от реалността от миналия месец и вероятно е различна от реалността, в която ще бъдем след месец. Но те могат да се справят с това. А чрез тях можете и вие.
Автор: Ребека Хершберг, клиничен психолог.
По материали от Psychology today.
Още по темата:
Автор: Мария Пеева
С Алекс сме вече почти месец в малкото ни селце, Фреди и Фройд опознават местната флора, а останалите членове на голямата ни фамилия идват през уикендите в различен брой и формат. Прекарваме си добре двамата и много се разбираме, особено като няма други братя, с които да се конкурира за внимание. Алекс от както се е родил, е детето с най-твърд характер от моите момчета. Веднъж се оплаках на Люси Рикспуун, че е страшен инат и тогава тя ми каза: "Не забравяй, че другото название на инат е упорит. И това може да е много добро качество!" Запомних думите й и често си ги повтарям, когато съм на косъм да избухна (понякога не помагат). Но когато успея да се овладея и да не се развикам, когато съм твърда, без да съм гневна, нещата се получават много добре.
Ще ви разкажа една случка от вчера, от която съм много доволна. От него, но и от себе си. Ще видите защо.
Алекс има разни дребни домакински ангажименти тук, защото по къщата има доста работа и той ми помага общо-взето с удоволствие. Мие терасите с маркуч, полива цветя, подрежда чиниите от миялната, помага с пазаруването, включва се успешно в чистенето, храни животинките. Старае се детето. Бях му възложила и да хвърля боклука в първите дни, кофата не е съвсем близо, но не и далече, на завоя след нашата къща е. (Тук няма разделно събиране, затова отделяме само стъклото, което на края на лятото ще занесем в един чувал в съседния град). Но един ден имаше по-тежък чувал за хвърляне и видях, че го е оставил до кофата. Котките почти го бяха разкъсали, но успях някак да го хвърля в кофата. Оказа се, че понеже Алекс е малък, когато чувалът е по-тежък, не успява да отвори капака и да го хвърли вътре. Тогава спрях да го пращам, започнах аз да ходя. Тази седмица обаче едно негово приятелче, по-голямо и по-високо, беше на гости и ги пратих да хвърлят заедно боклука. По-големият да отвори кофата, а Алекс да хвърли вътре чувала. Прибраха се след две минути, попитах дали всичко е наред, потвърдиха и това беше.
Вчера изпратихме приятеля на Алекс, а ние се стегнахме да ходим на плаж, натоварени както обикновено с чанти, дюшеци и останалите вещи от първа необходимост. Преди да потеглим, се отправих към кофата зад ъгъла да хвърля един малък плик. И какво да видя? Големият чувал от предния ден моите хлапетии, вместо да го хвърлят в кофата, го оставили до нея. Котараците през нощта го разкъсали целия и всичко разпиляно около кофата, почти до средата на уличката. Идваше ми да се разкрещя!
- Алекс, ела тук!
Дотича младежът с гузна физиономия.
- Какво е това?
- Боклук.
- Не, Алекс - казах. - Това е НАШИЯТ боклук.
- Може би да. - погледнаха ме две невинни сини очи. - А може би не.
- Ама съвсем нашият е. - казах - Виж кутиите от котешка храна, прясното мляко, опаковките от сладоледите ви, пакетчето от кус-кус…
- Нашият е. - потвърди. - Сега ще ми се караш ли? Защото аз не съм виновен. Обясних на Давид, че трябва да хвърлим боклука в кофата, но той не поиска да я отвори и каза да го оставим навън. Трябва да се скараш на него, но той си отиде, така че всъщност няма какво да се направи.
Ето това имам предвид, като ви обяснявам, че хич не е лесно дете Алекс. Аргументи винаги има.
- Слушай сега. - рекох, защото и аз не съм лесна. - Ние с теб говорихме преди това за боклука и как трябва да е в кофата, за да не го разхвърлят котките. Тоест ти знаеше. Давид не знаеше. Ти си му казал, той не е вдигнал капака. Защо не дойде да извикаш мен, за да помогна? Защо ми каза, че всичко е наред?
Мълчи и гледа тъжно.
- Добре - продължих. - Имаме проблем. Харесва ли ти как изглежда сега улицата?
- Не - каза. - Но те няма ли да дойдат да почистят?
- Не и днес. Всъщност не знам кога. Дай да измислим ние решение за проблема.
Гледа, гледа кофата и парчетиите и каза:
- Ами, гадно е, и мирише, но не можем ли ние да почистим?
- Можем. - казах.
- А на плаж може ли да отидем после? Или трябва да съм наказан?
- Не, не трябва. - казах. - Освен ако сам не настояваш.
Отидохме да си купим ръкавици и на бърза ръка събрахме всичко. Е, имаше бляк, имаше бърчене на носове, имаше разплякани салфетки, вкиснати динени кори и грозни космати мухи. А и котките бяха доста разочаровани. Но се справихме, а накрая хвърлихме ръкавиците и хубаво се измихме.
И на плаж отидохме, много ясно.
Защо накарах детето да събира боклук?
- За да научи, че пакостите имат преки последствия.
- За да запомни, че когато знае, че нещо не е редно, не бива да слуша приятелите си.
- За да се научи да пази да му е чисто и хубаво - не само у дома, но и навън.
- За да не крие от мен, когато има проблем.
- За да запомни, че всеки проблем има решение и да се фокусира в решението, а не в проблема.
И разни ей такива мъдри неща, които ми хрумнаха после. На момента действах чисто инстинктивно.
Това е една съвсем обикновена случка, но можеше да се развие и по друг начин. Да се развикам, да се накарам на Алекс, да го накажа да не ходи на плаж, той да се заинати и накрая да събирам боклук сама. Или да се ядосам още повече и да не го събера изобщо. Или да не обърна никакво внимание и да оставя друг да чисти нашите мизерии.
Доволна съм, че не избухнах, но се радвам и на реакцията на Алекс. И за пореден път се убеждавам, че с него най-добре работи обяснението и личния пример. Когато е сигурен, че нещо е правилно, няма нужда от викове и наказания, за да го направи.
Всъщност има един малък негатив от цялата работа. Сега Алекс обмисля да стане боклукчия. А отдавна се беше отказал от тази кариера, още когато подари зеления си боклукчийски камион на Бобче. Но както и да е. Всяка професия има своето очарование.
Вижте също:
Автор: BlueHello
Не знам как можеш да накараш 15 хлапетии на по 12 години да вършат това, което ти се ще на теб. Вероятно с чуждите деца е по-инакво. Не се сещам…, всъщност сетих се... Веднъж успях да навия подобна бройка чавета да викат в един глас „Компоти“, за да насърчават другарчетата си от тъй озаглавения им отбор. Май само тогава ми се получи, но пък кой може да се похвали с подобна подробност – да викаш с още 10 хлапета – КОМПОТИ, КОМПОТИ, КОМПОТИ! – насред зелена ливада, час преди обяд, сред, птици, бръмбари и таралежи.
Ама тоя разказ не е за това, както винаги се отплесвам щом видя „лист и химикалка“, па макар и в модерен вариант. Тоя разказ е за друга една история, случила се на същата ливада, сред същите треви, птици, бръмбари и таралежи. История съвсем кратичка, в която аз съм зрител и крадец.
Тя събира децата в малка купчинка, както се насърчават помежду си съотборници преди важен мач и тихомълком ги надумва да се хванат един за друг, за да образуват кръг от ръце и тела. Те я слушат и стоят хванати за ръце, в сложна за определяне, според геометричните понятия, форма, но..., хайде ще я наречем кръг.
- Сега, - казва тя - нека всеки ми каже на какво му прилича този кръг. Аз седя на моравата, отстрани на случванката и си чопля в дупките за връзката на кеца. Зрител и крадец.
- Кой ще опита първи? – пита.
В тихото някой се престрашава:
- На топка!
- Чудесно! - казва тя - На какво друго!?
- На портокал! - добавя някой.
- Неее, на земното кълбо! - се чува трети.
- На мен ми прилича на балон. - казва момиче от далечния, хммм, щях да кажа ъгъл, ама нали е кръг, трябва да е от далечната дъга.
- На планета!
Сетне настава кратко затишие, но тя го прекъсва и пита:
- Мария, на теб на какво ти прилича този кръг?
Мария мълчи, оглежда се, стиска силно ръцете хванали нейните, подскача леко, усмихва се и с най-чистосърдечния жар в очите на дете изстрелва:
- Прилича ми на приятелство!!!
После всички мълчим, дълго мълчим, за да можем в тишината да съхраним тази история в запълнените си папки и да я разкажем, когато сме забравили да слушаме, да усещаме и най-вече да виждаме приятелства в кривинделести геометрични форми.
Никога не е късно да имаш щастливо детство - бе казал някой, дано, дано е бил прав.
Приспивам възрастния в мен с една бира и пускам детето в себе си да рисува чадъри, самолети и луна по тапетите.
- Наздраве – казва единият!
- Да ти се намира лилав флумастер? - пита другият.
Може да харесате и:
Автор: Любов Даскалова
Изчаквах търпеливо да минат изпитите, за да не предизвикам наплив към квесторските списъци.
Тази година съм особено признателна на нашите управници, които решиха да ни възнаградят щедро с едни пари допълнително, за да идем пак квестори. Вие знаете, че аз за квесторство и бъбрек давам, та бях готова при други обстоятелства да търся на кого да „бутна“ нещо, та да вляза в заветните листи с онези, които ще откриват нови територии, ще превземат отвътре бастиони с утвърдени имена, ще гледат на терен „кой кой е“, щото знаете, че останалото са само кухи приказки „Лелее, а това училище е много добро!“. Добро, добро, ама докато не го видя с очите си, не вярвам.
Директорът ми вика преди месец „Алоу, Даскалова, стига си мрънкала за лекторски! Изпращам те за квестор и така ще ти дам тези пари по друг начин!“. Дано с това се разминем, че може с хонорара, обещан от министъра, да разплаща още диференцираното, дтв-та, лекторските, икономиите, класното ръководство, соп-а и сбко-то до края на годината, знам ли? Обаче аз приемам всички оферти, стига да мога да прекрача прага на повече и повече школа.
Надиплям четири ката рокли, обувки на токове, които да не чаткат по ламиниран паркет, мозайка и балатум, вадя най-запазените чанти и купувам две сака, че всички други са ми отеснели в областта на копчетата. Някой казва, че директорите ни били длъжни да купят и да ни раздадат шлемове и маски, а това се оказва, че са две различни неща. Те били купили шлемове и маски, с което са изпълнили заръката на висшестоящите, но спестили втората част – раздаването. Сигурно не само нашият не е раздал на колектива, който е пуснат на бойното поле с оголени усти и носове, готов да се нагълта с миниатюрни вирусчета съвсем неусетно и доброволно, за да може сигурно „яко да се мре“ и бюджетите на училищата да вържат тлъст излишък на края на годината. Добре, че тези изпити действат като дни на отворените врати, та да огледаме що за стока са и нови територии, други ръководства, па може и на късмет да са ми. Половин ден, половин ден, ама си е достатъчно да премериш един директор и екипът му дали галят с перца или въртят гьостерици. Както обичам да казвам, с НВО-тата и ДЗИ-тата се отваря трансферният прозорец за даскалъка. Сега, ако от синдикатите ме изчетат внимателно и ме разберат добре, да вземат да добавят в ноемврийското КТД да се запазва заплатата, когато се отива от едно училище в друго, и така ще видите как по естествен начин учители ще обезлюдяват училища, щото едни феодали са си приели работните места за наследство по бащина линия с нотариален акт на тяхно име.
Няма да ви отвличам повече вниманието, защото знам, че тръпнете да скочите в обувките на Любов Даскалова и да се разходите.
Тоалетните
За българския квестор по време на изпити една от най-важните и обсъждани обособени части в конкурентното школо са били и ще си бъдат тоалетните. Ако човек пусне дрон с камера и микрофон из коридорите и изпитните зали, ще подготви подробен наръчник за перфектната тоалетна благодарение на милионите изисквания и критики, които българският даскал е способен да генерира само за квадрат – квадрат и половина площ с минимално обзавеждане. Какъв трансформиращ преразказ, бе?! Какво писане на тези? Дайте на квестора листите за чернова и по време на изпит той ще изпише тонове хартия, по които може да се напише златен стандарт за обществено веце. Буди интерес и фактът, че разговорите се въртят така, сякаш след малко започва търгът с явно наддаване и някой от придошлите за деня учители ще се наложи да изкупи или да вземе под аренда клекалата. Като казвам клекала, си е баш така. А клякането, особено след тримесечен домашен престой, си е трудна, да не кажа Божа работа. Спускането на тялото в клекнало положение става обикновено под напора на естествените нужди, които имат въздействие на ускорители, но когато напрежението отмине… времето за оглеждане, ослушване и съставяне на план за изправяне става неимоверно дълго. Ако се сещате как изглеждат щангистите по време на олимпиада в оня миг, когато щангата е над главата, а те са се сгънали на две и трябва да намерят сили да се изправят отново, ето така сме били и ние. Без щанги, но със същите изражения на лицата и същата остра нужда от намиране на бързо решение. Място за монтиране на подемна техника в една училищна тоалетна няма, но липсата й се усещаше от всеки. Добре, че поне тези помещения са изчислени така, че разстоянието между стените вътре почти съвпада с това на раменете на човек, та с леко разпъване на лактите странично, има шанс лакътят да намери подпора в стърчаща плочка и даде начало на процеса по изправяне. Не знам за други, но при мен имах чувството, че нещата се случиха по-бавно от поникването и израстването на житните култури по нивята. Две дръжки странично да имаше, щеше да е по-добре, но тогава рискуваш пък да не може да влезеш въобще, нито да се завъртиш. Всъщност, аз така и до днес не съм разбрала правилната посока на употреба на тези клекала. И при двете възможни позиции, които ти се предлагат, се получават поражения по обувките и по плочките наоколо. И все си мисля, че тези клекала не са въобще рентабилни, защото след всяко ползване трябва с маркуч да се облива, както се мие централен площад преди избори. Особено там, където майстори са обърнали наклона и течностите се стичат по закона за гравитацията не баш в… колекторната част на съоръжението.
Ръководството
С оценяването на тоалетните всеки учител слага първият голям плюс или минус, дали посетеното училище има вариант да стане цел по време на трансферния прозорец през лятото. Следващото са директорите и числеността на армията, с която се обграждат по време на изпит. Щото има училища, които според мен се готвят дори за ръкопашен бой в някакъв момент и бройката на щатните трябва да превъзхожда двукратно тази на придошлите за деня. Всеки изпит стартира с инструктаж на ръководството. И навсякъде това става по един съвършено различен начин, сякаш на началството му се е наложило само да разписва правила и инструкции. Добре, че не ми е за първи път, та съм си съставила собствена компилация от златни правила и мога да се справя само със свитъка, спуснат ни от РУО-то и изчитането му до ниво наизустяване още по време на първия изпит. Обаче има колеги, които бързо ресетират паметта и имат нужда от изясняване на някои основни постулати, които не са претърпели промени, откакто се помня в учителска стая да съм влязла. Имам усещането, че там, където напрежението е било в повече, въпроси от рода „А белият голям плик нали не се запечатва?“ са могли да отключат и кървава сеч, достойна да се нареди по съспенс до най-добрите книги на Стивън Кинг. Има места, където директорът гледа благо и с усмивка обяснява, може би, защото не разбира дълбочината на провокацията или просто е вцепенен и някъде по време на първи модул ще оцени по същество случилото се. Обаче има и места, където малката искра може да пламне в разтреперване, пелтечене и несвързано говорене с елементи на изпуснати нерви тип водна бомба, хвърлена от десетия етаж на оживен уличен тротоар. В тези критични моменти винаги поне един учител си играе с дрънчащи ключове, за да задава такт на инструктажа. По правило звънят между два и седем телефона с разнообразни мелодии и ритми и синкопират директорската мисъл. Поне три учителки си ровят съсредоточено в чантите, сякаш току-що са се сетили, че не в хастареното дъно, а в долното дъно, до което се стига през малкия скъсан участък в хастара, има едни 50 стотинки, които са подходящи за кафемашината в левия ъгъл на учителската стая, откъдето ще зацърцори ароматно капучино след малко. А има и такива, които бързат да се наядат преди предстоящия масов глад, който ще настъпи в следващите 4-5 часа.
Има и директори, които не са си чели инструктажа и обръщат подготовката за изпит в общи приказки за ланския сняг, извънредното положение и постиженията на дистанционното обучение. По тези места ще ти сипят кафе и сладки в пластмасова посуда за разкош и усещане за лежерност. При тях от задна позиция винаги има по един заместник-директор, който използва паузите за вдишване да изчете поне от първа до осма позиция на квесторския инструктаж и да развее пликовете на високо като знаменосец по време на революция. По такива места дори и изпитът не може да започне на време, ако директорът не е доразказал как е успял да боядиса четири класни стаи по време на кризата.
Класните стаи
Същината на всеки училищен оглед с цел набелязване и атакуване на свободна работна позиция преминава през качествен оглед на класна стая и коридор. Голите стени и озъбените плотове на чинове и маси могат да отприщят чувства на състрадание към колегите-заточеници из тези соби. Има места, където ученическото творчество по училищната мебел надвишава мнoгократно тази, която може да служи за украса по стените. Сега, съгласна съм с някои от вас, че след десетата година на употреба един чин добива своята историческа стойност и творчеството по него може да подпомага пълноценното попълване на летописната книга и това си е факт. Обаче пердетата и завесите по прозорците за какво са, освен за онагледяване на дизайнерски тенденции по времето на ранния Ренесанс, който достига у нас по времето на масовото заселване на панелките. Аз като видя перденца на корниз в училище и му тегля зет-ката, щото чак пък толкова демоде не може да е ръководният кадър, който иначе се чуди с каква иновация да атакува МОН през януари.
Обаче обичам класни стаи, изпълнени с мисли и цитати, помощни табла, лозунги, портрети и апликации. Идело ми е да напиша по едно благодарствено писмо на всяка колега, която е създала условия не един квестор да не захибернира дълбоко благодарение на това, че няма право да си свали маската по време на препитването и да се налага да си вдишва и издишва все една и съща глътка въздух до степен кислородът в нея да остане като мил спомен от ранно детство. Това масово ни приспа, бе! Със сигурност имаше и дремнали, да знаете.
Обаче шарената класна стая винаги ме е зареждала с енергия. Тя показва, че на това място един даскал може да се развихри с пълна сила, да обедини китайската индустрия с цветовете на перуанските носии и разнообразието от форми, които Пабло Пикасо ни е завещал. Учителят не може да си отприщи фантазиите никъде другаде така, както може да го стори на работното си място! Особено мило ми става, когато наред с прецизния дизайнерски модел се наредят детски табълца, повечето от които са правени в 7:48 сутринта, дванадесет минути преди да бие звънецът, когато репликата „Леле, забравих за домашното!“ се изстрелва зрелищно като частна совалка към орбитална станция. И въпреки, че историята на направата на такова табло се разбира не само от композицията, но и от разкривените надписи от дупките, през които е преминала бясно каращата онази сутрин кола със закъсняващ ученик за първи час, то и този тип ученическо творчество е намерило своето местенце над шкафчетата. Като казах шкафчета, тук мога да описвам с дни невероятните решения по този въпрос, които преминават от обикновена пощенска кутия с катинар и достигат до подредени вертикално гардеробчета, чиито горни редове трудно могат да се достигнат от националите ни по волейбол и баскетбол. Иначе по справките всичко е точно.
Аз използвам момента сърдечно да благодаря на тези мои достойни колеги, които правят изпита за всеки квестор интересен, разнообразен и със своята научна стойност. Като казвам научна стойност и се сещам с надежда, че не един даскал е успял да си припомни съществени граматични и лексикални особености, които без да е знаел не е използвал през последните си години. Искам да кажа, че помощните табла по време на изпит имат своята огромна будителска сила да привличат съсредоточени квесторски погледи върху себе си и да разпалват огнищата на знание там, където те са поизгаснали.
Искам да ви споделя, че ако се запази традицията с левова дотация за всеки изпит, ще премина към малобройния състав на поддръжниците на НВО за четвърти клас и ще апелирам за организиране на още видове национални (с външни квестори!) оценявания и матури. Па тези обиколки, наблюдения и крадене на ноу-хау, ако се плащат все така добре, хич няма да ми се седи на едно място, бе! Все по един уикенд на месец съм готова да зарежа дом и семейство и да тръгна на опознавателна експедиция с цел добиване на обща представа и заветна цел – успешен трансфер.
И не на последно място, не ни пипайте министъра! Няма как интернет страничка да се нарича „медия“, когато всяка една статия в нея е списана толкова неграмотно и с толкова грешки, че да не може да покрие нивото на знания на второкласник. Липсата на минимални познания по български език поставят под съмнение как е протекъл ученическият живот на един такъв „разследващ журналист“, колко е учил във ВУЗ и как е възможно да има достъп до поле за изява? Очевидно е, че не е присъствал в много на брой и все важни учебни часове и това прозира на всеки ред от текста му по десетина разнообразни начини. И още нещо – как такава гротеска може да се нарече „медия“, когато сред целия колективен разум не блясва искрицата за редакторска намеса в статия, която спокойно може да се раздава на учениците в начален етап за откриване, обсъждане и корекция на целия набор от типове и видове правописни, пунктуационни и стилистични грешки?
Не, не апелирам да няма правова държава и да няма разследване на „сгазилите лука“!
Апелирам само да отсяваме неуките аутсайдери по такъв начин, че за чиста монета да се взема не твърдението на някой неграмотен несретник, гушнал хонорар за творба с фекално съдържание, която цели да има крах след някакъв успех. А да го правим едва, когато това се докаже ясно и категорично от онези, на които това им е работата.
И не важи само за този министър, а за всеки и за всичко.
Това е една от основните причини да ни наричат будители и е важно да не позволяваме точно нас да ни успиват.
Вижте също:
Казус на седмицата е инициатива, която бе породена от интересното ни партньорство заедно с екипа на “Осъзнати родители” - една прекрасна инициатива на две дами, Анита и Медея, които организират курсове и обучения в помощ на родителите. Основната дейност са курсове за родители - “Как да говорим така, че детето да слуша - и как да го слушаме така, че да говори” и “Братя и сестри без вражди”, базирани на книгите и уъркшопите на Адел Фабер и Илейн Мазлиш. Методите, които авторите предлагат, са практични, лесно приложими и дават знанията и уменията, от които имат нужда родителите, за да изградят по-здрава връзка с детето си – от бебе до тийнейджър –така, че да се намали стресът и да се увеличи удовлетвореността.
“Девелопия” от друга страна, е проект за родителски общности, независимо дали майката ще намери промеждутък време, за да гледа предстоящите ни лекции и подготвен материал, или пък за таткото, който търси отговор на вълнуващи го въпроси в ежедневието и развитието на своето дете. Освен най-важното звено в изграждането на личността, проектът ни се фокусира и върху деца от 0 - 7-годишна възраст, т.е. Ранно-детско развитие и за деца от 7-12- годишна възраст, когато децата тепърва опознават света през “очите” на по-големите около тях, влизат в един етап на по-зряла социализация и избор на талант. “Девелопия” обръща внимание и на учени, изследователи, професори, лекари, които се интересуват от деца и тяхното психологическо и физическо развитие.
Помислете как Вашите деца ежедневно играят с играчките, но, например, не ги прибират, не искат да си играят с тях или пък играят с тях, но интересът им върху определена вещ се задържа за кратък период от време. Факт е, че на нас, възрастните, невинаги ни е до забавления и игри. Ежедневието ни е пълно със стрес и задължения. Когато седнем на земята, за да поиграем с децата, често сме изтощени, напрегнати и отегчени, особено ако се налага спешно да превключим на нови обороти след дълъг работен ден или изтощителни домакински задължения. Макар да сме готови да изпълним желанието на децата (като майката на концерта на открито), ние лесно се ядосваме, ако те не оправдаят очакванията ни или изискват прекалено много от нас.
Тази седмица, екипите на “Девелопия” и “Осъзнати родители” се обединиха заедно по темата за “Децата и играчките”. Родителското любопитство и интерес са безкрайна и неразделна част от ежедневието, особено ако децата са повече от едно. Разисквахме родителски и семейни въпроси, свързани с:
- Как да научим детето да играе самостоятелно?
- Как да научим детето да споделя играчките си?
- Какво да направим, когато детето не си играе с играчките, а с различни предмети от бита?
- Какво да правим, когато детето си хвърля играчките?
- Как да научим детето да прибира играчките си?
А ето и какво споделиха професионалистите от “Осъзнати родители”. Информацията ще Ви даде възможност да се ориентирате във Вашите подходи и умения, да научите как по-правилно да комуникирате със своите деца, да ги разбирате по правилен и лесен за тях и Вас начин.
За всяко дете е полезно често, а ако е възможно и всеки ден, да прекарва специално време с родителите си, за да възобнови връзката с тях. Гледайте на това като на превантивна грижа, за да поддържате семейните работи в ред. А ако имате проблеми с детето си, въвеждането на специално време за него е първото нещо, което трябва да направите. Това може да стане като отделите специално време, което да прекарвате само и единствено с тях, колкото се може повече пъти в седмицата. Например, всеки ден по 15мин. за неговите, съкровени желания и игри. Научете се да давате 100% от своето внимание и съзнание, когато играете или сте с децата. Просто го следвайте. Ако иска да играе с кубчетата си, не бързайте да му казвате как се строи кула. Вместо това се наслаждавайте на това как само проучва възможностите, как играе и твори. От време на време казвайте какво виждате: „Правиш тази кула още по-висока… Повдигаш се на пръсти, за да сложиш това кубче най-отгоре“.
- Когато е ваш ред да решавате какво да се прави, инициирайте игри, които помагат за изграждането на емоционална интелигентност и връзка. От време на време е хубаво да разговаряте с тих глас и да се гушкате, но целта е да помогнете на детето да се освободи от насъбраната в себе си тревожност – другата дума на страх, а най-краткият път към това е смехът. Това обикновено означава да се сборичкате с детето си така, че да се разсмее. Знаем, изглежда като да изисква много енергия за един изморен родител. Но става въпрос само за петнайсет минути и ще установите, че това ще влее енергия и у вас. Играйте на всякакви игри, които да разсмеят детето ви, а това обикновено значи да го ангажирате с неща, които го плашат или разстройват, но само дотолкова, че да ги овладее.
- Всички млади бозайници си играят; това е техният начин да усвоят уменията, които ще са им нужни, като пораснат – от намирането на храна до това да се разбират с другите. Това е начинът, по който малките човешки същества изследват, учат и обработват емоциите си. Можем да приемем играта като работата, която детето ви трябва да свърши, за да оформи мозъка си и да порасне здрав човек. Може да отделите време за бой с възглавници, играйте си на гоненка, или пък преоткрийте героя в себе си и се трансформирайте в любимото му чудовище, играчка, герой от приказка или филм. Екипът на “Осъзнати родители” предлагат интересни игри и подходи, които може да използвате. Ето ги и тях: Игри, развиващи емоционална интелигентност
- Детето, което получава достатъчно внимание, ще се чувства сигурно, няма да се налага да мисли само за взаимоотношенията си, да се вманиачава в тях, нито да смята, че трябва да прави някакви номера – да скача през обръчи или да се блъска в колони, за да е сигурно в тях. Ако не откликвате на повечето опити на детето си да привлече вниманието ви, те ще стават по-шумни, а с възрастта и по-невъзпитани. Отрицателното внимание на родителя е по-добро от никакво внимание, защото тогава детето поне знае, че присъства в съзнанието ви. То се чувства принудено да се държи разрушително, което, разбира се, прави пропастта ви още по-дълбока. Разбира се, вниманието НЕ означава постоянно да му повтаряте „браво“ или че е „най-великото“ дете, това невинаги е най-доброто решение. Тук не става въпрос да се поставят оценки. Детето има нужда от обикновеното редуване, от двупосочния вербален или невербален диалог. Колкото повече подобно внимание давате на детето си от съвсем ранна възраст, толкова по-малко ще трябва да наваксва, когато порасне.
Представете си го така: родител и дете пътуват във влак. Ако детето седи, без да мърда , по време на дългото пътуване, ще се отегчи. Родителят трябва или да си играе, да рисува с него, да му чете, да поиграят на някаква игра, или през цялото време да му повтаря да се седи мирно и тихо. И за двамата ще е по-приятно да играят заедно или да си четат – да прекарат времето си в двупосочна комуникация, отколкото в увещания или постоянен шум, които е неприятен и за тях, и за останалите в купето.
Често се случва също така, когато отделите малко време в началото на някакъв дълъг период, какъвто е пътуването с влак, детето ви да бъде погълнато от нещо, което първоначално сте започнали да правите заедно, и после да получите възможност да почетете книга или да си правите нещо сами, защото то няма да има нужда от вас.
Истинската полза за децата е в малкото количество качествени игри, съобразени с техните интереси и фаза на развитие. Причините отношенията родител-дете да се развалят са много. Понякога възрастните допускат куп грешки несъзнателно и въпреки добрите си намерения губят връзката с любимите си същества, децата.
За да сме сигурни, че сме обърнали внимание на интересни и важни за родителите теми, екипите ни работят върху изграждането на правилна комуникационна кампания и програма, чрез която родителите да бъдат предварително информирани за следващия “Казус на седмицата”, т.е. така те ще имат повече време и възможност да помислят над ситуации, които вече са им се случвали или пък нещо, което са виждали, но не са могли да си обяснят. Ето и част от предстоящите теми:
Предстоящата тема тази седмица е свързана с “На почивка с дете”, а повече за нея може да научите тук.
Каним всички родители да се присъединят и да споделят повече за своите трудности. Да не се притесняват да разрешават проблемите със своите деца и да се престрашат да ги споделят с професионалисти, които могат да им помогнат. Всеки, който желае може да се свърже с екипа на “Девелопия” и с екипа на “Осъзнати родители” в официалните социални мрежи на проектите, или на лично съобщение, имейл.
Всеки може да задава своите въпроси през седмицата, а уикенда, ще получава отговор лично от “Осъзнати родители” под формата на видео, пост и интересни материали. В края на всяка седмица, екипът на “Осъзнати родители” добавя видео отговор по Вашите въпроси и Ви отговаря лично и индивидуално, обръщайки внимание на всеки.
Може да харесате също:
Автор: Мария Пеева
Мисля, че имаме проблем. Като общество имаме проблем и той е в главите ни.
Да, пак ще пиша за домашното насилие.
Млад, симпатичен водещ решава да се пошегува с темата, вярвам с цел да заклейми насилниците. Излиза на панаира на книгата с няколко измислени и несъществуващи заглавия, едно от друго по-провокативни, разбирайте забавни. Сред тях е и “Как да бием жена си без да засегнем важни органи”.
Хората се забавляват. Двама мъже, възрастни и не толкова симпатични като водещия, но все пак явно с чувство за хумор, обясняват как те сами могат да напишат книга по тази тема. И той се смее. Зрителите после също се смеят, всички са доволни. Интересно предаване. Откъде-накъде някаква женска организация ще се възмущава от шегички, какво става с този свят? Защо допускаме политическа коректност и цензура, не сме ли гледали “Борат”? Не сме ли чели “1984”? Хуморът не бива да бъде осъждан, той е оръжие, той е начин да променим света. Който се засяга, просто има горчив опит, тоест в него е проблемът, не в шегата. Изчетох доста коментари и отговори, включително и този на сценаристите на шоуто.
Да, мисля, че имаме проблем и ще ви кажа защо.
Вие обичате ли вицове за педофили? Защото и такива има.
Представете си, че сред забавните заглавия на Николаос имаше и заглавие “Как да… дъщеря си без майка й да разбере?”. Дали хората щяха да се смеят и тогава? Или щеше да им се стори твърде грозно, пошло и възмутително. Дали господата щяха да се пошегуват и да обяснят, че могат да напишат книга и по тази тема?
Най-вероятно не. Прекалено щеше да им дойде. Можеше водещия да отнесе някой скандал, или шамар дори. Защото никой не обича педофили, защото са толкова отблъскващи, че не искаме да омаловажаваме с вицове грозотата на деянията им. Защото те не са забавни. И нямат място в обществото.
И тук идва моментът да попитам.
А насилниците имат ли? Мъжете, които бият жените си, по-приемливи ли са?
Така изглежда поне на този етап.
Струва си да помислим върху това.
И не, не говоря за цензура и за политкоректност. Говоря за това, което се случва в нашите глави. Говоря за състраданието към жертвите, за заклеймяването на престъпленията, за обществената нетърпимост към насилието. За това говоря.
Иначе е ясно, че законът третира като престъпление и едното, и другото.
Въпросът е ние как го третираме. И докога.
Още по темата:
