Как ще се учи до Коледа? Министерството на образованието изпрати препоръки до директорите на училищата за провеждането на учебните занятия до 23 декември.

Предвиждат се три варианта на редуване на дистанционно с присъствено обучение, които включват съответно до 40%, до 49% и над 50% от учебния процес на всички ученици от 5-и до 12-и клас да протече в електронна среда:

Предимно присъствено ще е обучението за малките класове и за тези класове, на които предстоят матури. За учениците в начален етап се препоръчва вариант с разделянето на групи, като обучението във всяка паралелка се провежда в две смени.

Сред останалите препоръки на МОН към директорите на училища са:

• Дистанционното обучение да е до две седмици
• Редуване на класовете за дистанционно и присъствено обучение
• Учениците от I до IV клас да се разделят на групи и да учат на две смени
• Въвеждане на хибридно обучение
• Часовете да се намалят с до 10 минути.
• При смесване на ученици от различни класове, всички да бъдат с маски
• Създаване на организация за присъствие на учениците в класната стая, като преподаващият учител работи от разстояние, а в класната стая по време на урока влиза служебно лице - заместник-директор, педагогически съветник, психолог и т.н.

Източник: OFFNews

Вижте също:

Препоръките на лекаря за учебната година

Автор: Весела Георгиева

Една лятна сутрин се събудих озарена от гениална идея. Поредният грандиозен проект, с който Георгиев да не скучае поне три седмици и да свали 20 излишни килограма. Още преди да съм си направила кафето, му развалих настроението дългосрочно.

- Гоги, мисля, че е редно този огромен гараж да бъде превърнат в нещо практично.

Изплю обратно първата си глътка кафе. Настаних го удобно на близкия стол, да не вземе да се катурне, че работна ръка щеше да трябва. И обясних. Крайно време беше творческият ми гений да си има местенце, където да се излива, без опасност да наводни къщата. Гаражът беше идеален да се превърне в ателие, студио, работилничка или място, където да врътна ключа като ме ядосват и да ги зарежа да се избиват по мъжки.

Да уточня. Гаражът ни беше огромен. Строен някъде преди 326 години, вероятно с идеята да побира два боклукчийски камиона, прицеп с ремарке, кацата с кисело зеле, щайгите с домати и казанчето за ракия. Подът беше от пръст, в която къртиците си бяха направили публичен дом, а по ръждясалите ферми на покрива паяците преди месец уловиха половин прасе. Огромните железни врати така бяха клеясали, че се отваряха само с фадрома.  А в голите тухли гъсениците слушаха до безкрай една надраскана плоча на Лили Иванова. Иначе беше уютно. И подходящо за целите ми.

- Е, какво толкова сега – опитах да го успокоя. – Малко цимент и гипсокартон и сме готови. Даже не е нужно да боядисваш, по-арт ще го караме.

Георгиев ме погледа, погледа… Обеси ме мислено на пътната врата, закла ме вместо прасето на съседите, върза камък на глезена ми и ме метна в близкото езеро. Но нищо не каза. Глътна два валидола и хапче за рефлукс преди да допие кафето си, стана и рече:

- Хубаво, ще го направим.

И се захвана. Без дума да каже, без веднъж да измрънка. Три бетоновоза цимент прекара. Без пясък и камъни остави Марица наблизо. Бърка, изсипва, вари. В железарията храм му издигнаха, в завода за гипсокартон го посрещаха с песен, а заводът за бои предложи да боядиса колата безплатно. От сутрин до вечер се трудеше неуморно. Без гласа му да чуя. Само смирено отвръщаше:

- Да, Гоги. Добре, Гоги. Така ще е, Гоги.

Дори не измрънка, когато три пъти смених местата на контактите, след като беше прекарал жиците и сложил конзолите. Тихичко, мирничко, кротичко извади, замаза, проби. Стана идеално. И наистина свали 20 кила!

Обаче нещичко тънко ме глождеше. Викам си, брех, в тоз хрисим човечец мирише ми нещо на гнило. Сигурно си е мислел, че като сгази лука, вече няма да спи при котела, а на топло и чистичко в студиото. Не е познал. Вратата още не беше сложена, ама аз държах ключа на врата си.

Край! Свърши го! Резнахме лентата. Чисто ново! Точно както си го представях. Беличко, спретнато, топличко. Четири лампи сложи, всяка на отстояние точно 1,523545 м от всичко наоколо. И там седем пъти пробива и маза, щото светлината е много важна за правилното протичане на гениалната ми мисъл, да знаете.

След като душевният ми оргазъм отмина, Георгиев се зае да ме въведе в тайните на управлението на така важната светлина.

- Като натиснеш големия ключ, светва първата лампа. Нейното дистанционно е с номер едно. Вторият ключ светва ей онази там, най-крайната. Третият – средната, а четвъртият трябва да светне ей тая над тебе. Само че дистанционните малко си бъркат работните честоти. И номер 2 управлява лампа номер 4, номер 3 – 2, а дистанционно номер 4 май нищо не управлява. А, снощи включи микровълновата, но то беше инцидентно.

Цъкам аз дистанционни наред, а срещу мен – дискотека. Натискам ключове на стената – „Звук и светлина“!

- Ама, Георгиев…

- Виж сега, нищо не мога да направя за дистанционните. Ще им свикнеш. Бели кахъри са това. Най-важното е да запомниш как да ги гасиш. По единично – божа работа. Натискаш там, все някога ще угаснат. Всичките наведнъж – натискаш три пъти първия ключ 1 или всички дистанционни, докато някое не захапе. Ако пак не стане – ляв ключ, десен ключ, среден, десен – три пъти. И вече ще станат работите. Проверено е!

И ми просветна цялата таз добрина и смиреност. Всичко изпипано по конец, ама на дърти години да се уча Бетовен да свиря на дистанционни и ключове. Няма да стане. Домъкнах си аз един 250-ватов прожектор и ми е ден! Вярно, че светна от шестия път, че и контактите замаскирани, ама тръгна!

Викам си, браво бе, моето момче, аз се грижа за твоята фигура, ти ми отвръщаш с ребуси и загадки.

Така че, мили мои, изобщо не се лъжете. И най-добрият съпруг ще намери начин да ви върне тормоза.

Още от Весела:

Петото ще е момиче

Диспраксия? Признавам си, че не бях чувала този термин, докато една майка от групата ни не сподели за трудностите, които среща дъщеря й. Мисля, че тази преводна статия от parents.com ще е полезна за всички ни, особено за учители и хора, които работят с деца. Автор е Джиа Милър, която споделя личния си опит като майка на дете с диспраксия. Ето нейната история.

Когато синът ми беше на седем години, той поиска да се научи да кара колело. Всеки следобед убеждаваше някой от нас да излезе навън и да го учи. Два часа по-късно, отзовалият се член на семейството се връщаше с болки в гърба, уговаряйки сина ми, че вече е време за прибиране.

Синът ми успя бързо да подкара колелото, но продължи да се мъчи с това да потегля сам, да запази баланс при завиване и да спира безопасно. Отне му около два месеца да овладее потеглянето, въртенето на педалите и спирането. Сега той е на девет и се гордее с това, че може да кара колело.

Защо това беше такова голямо предизвикателство за него? Защото синът ми има диспраксия, неврологично разстройство, което често засяга двигателните умения.

Приблизително десет процента от населението има диспраксия, но ако не сте чували за нея, не сте сами. За състояние, което може да засегне до един на всеки 10 души, е шокиращо, че  учителите рядко са чували за него и не могат да осигурят достатъчна подкрепа в класната стая.  

Какво представлява диспраксията?

Диспраксията е състояние, при което невроните в мозъка, които контролират двигателните умения и усещания, не реагират и не се  синхронизират правилно. Допреди този сравнително нов термин, тези деца са обявени просто за тромави и това ужасно определение ги преследва до зряла възраст.

Диспраксията не протича еднакво за всички и може да се обърка с редица други състояния. За нея няма лечение. Децата с диспраксия обикновено не изглеждат различно от връстниците си и за всички останали остава скрито колко трудно е за тях да изпълняват „прости“ задачи.

Хората с диспраксия могат да имат един или всички от следните симптоми:

• Трудности с фина моторика, като писане и използване на прибори за хранене
• Трудности при двигателни умения като ритане на топка и ходене по стълби
• Трудности при запомняне на устни инструкции
• Невъзможност за организиране или управление на времето
• Невъзможност да се преценят точно хората и ситуациите и да се отговори правилно на социалните сигнали
• Зрителни и сензорни затруднения, невъзможност за ориентиране в пространството
• Лоша памет
• Забавяне на говора или затруднение да се използват думите по подходящ начин
• Всичко -  от пълзенето до скачането на въже, може да бъде предизвикателство

На 10 месеца синът ми започна работа с физиотерапевт, който го научи да пълзи, да ходи, да тича, да прескача, да скача, да се катери по стълби и т.н., тъй като той не беше в състояние да развие нито едно от тези умения самостоятелно. Но останаха другите проблеми.

Децата с диспраксия учат всяко ново умение в неговите три компонента – човек, дейност, среда.

Ако се научат да скачат на въже у дома, децата ще се затруднят да го направят в училище, защото трябва да използват друга част от мозъка си и да изпълнят умението си с нова настройка в новата среда, обяснява трудотерапевтът Сали Пейн.

Аз не съм слаб, мога всичко!

Как изглежда диспраксията в класната стая

Миналата пролет, по време на годишната родителска среща на сина ми, слушах как неговият учител и различни педагози го описват като мързелив, провокативен, небрежен и непредразположен към учене. И аз изтъкнах онова, което като че ли никой не разбираше - неговата диспраксия. 

Синът ми е много интелигентен, но със сериозна липса на двигателни умения и умения за планиране, така че макар да е напълно способен да реши сложни задачи наум, не може лесно да пренесе решението си на хартия. 

Децата с диспраксия трябва да положат много повече усилия за организиране на движенията си. Те използват когнитивния си капацитет, за да седнат правилно на стола, да хванат писалката и да движат ръката си в правилната посока, така че нямат повече капацитет да мислят за инструкциите и да следват какво се случва, обяснява Пейн. 

Когато учителят му поставя задача, синът ми обикновено си спомня първата и последната инструкция, но нищо между тях. Но тъй като иначе е изключително умен, учителят приема, че той пренебрегва неговите указания и вижда провокативно дете, вместо дете, което се нуждае от подходяща подкрепа.

Скритите борби и видимите последици

Едно от най-големите предизвикателства е да накараш другите да разберат и приемат твоето състояние. Родителите, включително и аз, многократно обясняват на учителите симптомите на диспраксия, помагат им със съвети и утешават децата си, когато се чувстват провалени, защото най-доброто от тях не е достатъчно добро и биват осмивани, че са направили нещо „погрешно“ пред целия клас. Начинът, по който възрастните, особено учителите, реагират на дете с диспраксия, силно влияе върху реакцията на връстниците им. За съжаление тормозът от учители и ученици е често срещан.

Говорил съм с много родители на деца с диспраксия и двата апела, които многократно се повтарят са: „Иска ми се хората да разберат колко много работи детето ми“ и „Детето ми е най-добрият и най-съпричастен човек, когото познавам“. За моя син и за много други и двете са верни.

Човек с диспраксия трябва да работи десет пъти повече, само за да овладее основни задачи като закопчаване на предпазен колан или връзване на обувки. И го правят, защото не искат да ги дразнят, че са различни. Тъй като се борят ежедневно, те съпреживяват с другите, които са изправени пред несгоди, защото много добре знаят какво е чувството да си различен и не желаят никой да се чувства смутен или безпомощен.

Диспраксията не трябва да бъде покрита с тайнственост. Много знаменитости като Даниел Радклиф, Кара Делевин, Мел Би, Шер Флорънс Уелч, Ричард Брансън, Джейми Оливър публично споделят диагнозата си. Наличието на диспраксия не е показател за неуспех - това е доказателство за характера и постоянството на човека.

„Децата с диспраксия често имат страхотно чувство за хумор, което наистина им помага да се справят с това“, казва Пейн. "Обичам да прекарвам време с тях. Те имат различен поглед към света, отлично се справят с решаването на проблеми и имат толкова необикновена съпричастност. Защо не се гордеете с това, че имате диспраксия?"

Източник: parents.com

Вижте също:

Никой не е застрахован

Автор: Каролина Дия

Когато се замислих кога за пръв път съм научила повече за България, сетих се за една презентация  по география, някъде в седми клас. Трябваше да си изберем и да представим една европейска държава. 

Заедно с най-добрата ми приятелка хванахме се за работа сериозно. Предложих България за да сме оригинални – кой друг би избрал някаква малка, далечна и непозната държава? 

- България? А какво има там? - Учуди се искрено Магда.

- Хубави волейболисти, толкова знам – отговорих спокойно. - Май е време да научим повече. 

Направихме невероятна презентация (съдържаше доста подробно обяснение как се вари ракия; не питайте къде го намерихме!), получихме своите шестици. Темата приключи. 

Съдбата си знае работата. От знанията на ниво „хубави волейболисти“ стигнах до това да уча български и най-накрая – да емигрирам.  Вече две години живея в София, когато е възможно обикалям интересни места наоколо и пиша истории във Фейсбук с цел да покажа на полските познати и приятели, че тази малка, далечна и непозната държава всъщност е хубава и интересна. 

Въпросът, който чувам най-често? Дали тъгувам за Полша. 

Няма как да се правя, че съм българка – акцентът ми личи от десет километра – нямам и намерение. Харесвам родният си език, култура. Не ме е срам от корените си. Обаче не бих казала, че тъгувам за родината. Неусетно България стана „там при теб“ (както казват родителите ми), а София – „вкъщи“. 

С гордост представям ви много личен списък на неща, които наблюдавам, записвам и споделям с тези, които имат желание да го четат: 

1. Много хора ми пожелават мъж българин. Нямам нищо против, но имам едно малко изискване – да се казва Иванов. Някой Петров, Константинов или Йорданов всъщност също ще свърши работа. Тогава с радост ще си сменя фамилията и ще приключа с „Как се казвате?“ „Как се пише това?“ или неловка тишина, която следва след името, докато погледът на човека отсреща казва „Айде сега, какво е това нещо, чети си го сама“. Понякога чувам фамилията си в няколко варианта, но търпеливо коригирам и не се ядосвам. Става забавно. 

2. Както споменах по-горе, акцентът ми личи от десет километра. Обаче много рядко някой успява да отговори правилно на въпроса откъде съм. Обяснявам, че не е Русия. Нито Украйна. Даже и Чехия не е. А камоли Македония! 

3. Събрах достатъчно много материал за да напиша книга, базирайки само на разговорите ми със софийските таксиджии. Изненадващо много неща можеш да научиш за манталитета и начина на мисленето на българина докато се возиш из столицата. Няма да забравя един мил господин, който ми пееше едни стари, полски песни. В 6:45 сутринта. 

4. Българите не знаят много за Полша, но имат спомени отпреди 30-40 години. Поляците също знаят толкова за България и май спомените им са същите. Поляците разказват за топлото море (нашето е студено), българите за красивите полякини. 

5. Когато заявявам, че се чувствам добре в България, никой не ми вярва. Айде, малко самочувствие, мили хора! Самокритиката у българите понякога наистина е покъртителна.

6. Понякога се налага да забравя за полската си душа, възпитание и каквото там още „полско“ има в мен. С течение на времето спираш да се чудиш на различното, приемаш го. Даже и да не ти харесва. Определена доза чувство за хумор също помага. Проверено! 

7. Кой мрънка повече – поляците или българите? Честно казано, нямам отговор. Истина е, че и двете нации обичат да го правят. Също така всеки е лекар, учител или поне треньор по волейбол и си знае работата, докато другите, разбира се, нищо не знаят.

8. И поляците и българите оправят се невероятно когато нещо липсва. Което поражда наистина сериозни въпроси от сорта „За какво ни е всъщност тая държава“, но това е друга история. 

9. Обичам българската кухня, моето семейство яде баница и лютеница, а от България поръчва си вино и... кетчуп (бил много по-хубав от полския). Ако някой ден успея да уверя българските ми познати, че каша става за ядене и да обясня смисъла на меденките, които трябва да лежат поне месец, за да ги изядеш на Коледа, победата ще е пълна.

П.П: В мача „полските сърми срещу българските“ печелят българските, обаче най-вкусният хляб и ябълки има в Полша. 

10. Светът е голям, а полските неща дебнат отвсякъде. Буквално. Друго е да намериш любим шоколад от детството в българския магазин!

11. Чужденец на хоризонта понякога „активира“ тарикатлък – това не го харесваме. Обаче когато същият този чужденец говори български, работата е друга.

12. Не обичам да закъснявам, но все по-рядко се чувствам виновна когато ми се случи. Когато аз закъснея с 5 минути, този, с който съм се уговорила, ще закъснее с 15. Очертава се, че скоро ще забравя за този елемент от „полското ми възпитание“ и ще започна да повтарям „Спокойно, има време“ така, както само българите го умеят. Да, никак не можеш да се ядосаш. 

Бих могла да изброявам до утре какво ми харесва, а какво не чак толкова – списъкът е дълъг. Сигурно ще добавя и още. Най-важното ми е обаче, че в България има за мен спокойствие, което ми липсваше. Има и невероятни хора, които ме уверяват, че решението ми беше правилно. Празният апартамент, който в началото ми се струваше страшен, полека-лека се запълни с моите вещи, съседите вече ме познават и даже не се смеят когато водя разговори на полски с кварталното куче, което храня почти всеки ден. Все по-рядко се губя из улиците на София, имам си любимото кафене, ресторанти и места, където се разхождам. „Там при мен“ е добре.

Благодарим на Каролина за споделения поглед към България. Светът е голям и добри хора има навсякъде.

Прочетете още: Вторият дом

Автор: Мария Пеева

Бях ви споменала, че решихме да оставим Алекс на домашно обучение тези дни. Ако се чудите защо, ще ви отговоря накратко. Защото в момента е пикът на ковид, около нас всички са болни, а аз работя вкъщи и имам възможност да го погледам за две седмици. Поне докато ситуацията се поуспокои и хаосът с болници и аптеки се преодолее. 

Това ни решение ме накара да преосмисля много неща, като например величието и  героизма на началния учител. Особено на началния учител на Алекс. Това дете със сигурност има шило в дупето, както би казала баба ми. Само където не се правя на маймуна, за да му задържа вниманието. В интерес на истината, когато му го задържа, постига невероятни резултати.

Първия ден си разпечатахме училищната програма с най-доброто намерение да спазваме учебните часове. Почнахме с диктовката. Дядо Димо яде диня, Дани и Дени делят мандарини и така нататък. След диктовката Алекс попълни работните листове за пет минути и обяви, че часът е свършил и е време за междучасие. Осъзнах, че няма да стане по този начин и се налага малко да разнообразим учебния процес с подръчни материали. Предложих му да четем книжка и той си избра две - “Феята от захарницата” и  адаптираната  версия на “Произход на видовете”.  Решихме той да чете на глас “Феята”, а по “Произход” да учим вместо “Околен свят” или както Алекс му казва “Наука”.

Часът по четене започна добре, историята се хареса на Алекс, бавничко и старателно я зачете, на една-две думи заекна и се наложи да му ги обясня, но като цяло тръгна успешно. А аз, удобно полегнала на дивана, с котка мъркаща в скута, усетих как лека-полека се одрямвам. Изведнъж обаче чух:

- И тогава феята ПРЪЦНА.

Скокнах, разбира се. Катя Антонова, тази фина жена, надали пише за пръцкащи феи, поне аз не си спомням този момент, като четохме книгата с Коко преди време.

- Алекс, наистина ли пише това? Не го помня!

А той ми се засмя.

 - Исках да проверя дали внимаваш, мамо.

След което продължи да чете, като на всяко второ изречение някой “пръцкаше” - кога феята, кога момченцето Филип. Ей така си прочетохме половин книжка с пръцкане. А Алекс все пак се смили над мен. Можеше и наистина да пръцка, за да  ме разсъни. Както сега е модерно да се казва - бърз тест за ковид.

А вчера наблегнахме на математиката. Отново за пет минути приключихме с работните листове с числата до 20 и се заиграхме с таблицата за умножение. Накрая на Алекс му доскуча и предложи да поиграем карти. Грабнах възможността и покрай сантасето го научих да брои карти и да ги смята (умение, което бързо усвои по-добре от мен). Изиграхме няколко игри и затвърдихме смятането до 66, като всичко изглеждаше чудесно.

И точно тогава баща му се върна от работа и се включи в турнира, а той е не само много добър на  сантасе, но и е от онези хора, които са отвратителни, когато победят, подсмихват се самодоволно; вдигат рамене, уж без да искат са ви смачкали; подхвърлят между другото реплики от сорта на:

- Може и да ви пусна една игра, той вашият отбор е толкова слаб, че и назад да бягам, няма  да ме стигнете.

Ужасен човек, не знам какво съм намирала в него 30 години, както и да е.

По едно време избухнах след като поредната ни стратегия с Алекс се оказа неуспешна и баща му ни победи с една точка! Една точка, за бога, заради глупавото вале, което помислих, че е дама. Ядосах се, скокнах, почнах да хвърлям обвинения и плюнки, Иван ме зяпна пак с онази самодоволна усмивка (как не съм забелязала досега колко е жесток и коварен този мъж).

А Алекс каза:

- Не, аз няма  да играя повече с вас, АКО СМЯТАТЕ ДА СКЪСАТЕ.

Оттеглих се и ги оставих да се надлъгват, докато аз се смея на спокойствие с чаша вино. Мисля, че това спокойно може да се приеме като предмет “философия”. Макар че това май се учеше чак в гимназията.

А от понеделник Алекс иска да тренираме айкидо, защото в училище имат такова допълнително занимание. Имала съм цели два дни да се подготвя за треньор, ми каза.

Ако не друго, детето поне има високо мнение за мен.

Оставям ви, защото ме чака доста работа.

Ичи, ни, сан, ши, го…

**********

"Дано живееш в интересни времена" е старо китайско проклятие. Е, сбъдна се. Сега от нас зависи от проклятие да го превърнем в благословия. Или поне да се опитаме. Отлично осъзнавам, че домашните занимания няма да компенсират училището, но не съм притеснена. За кратко ще се справим, ще опитаме и нови "методи".  Другата седмица съм намислила да учим мерки и теглилки, като готвим заедно, Коко много обичаше, сигурна съм, че и на Алекс ще му е забавно.

Защо за децата е полезно да готвят

От петък учениците от 6 и 7 клас в София преминават към дистанционна форма на обучение. Онлайн продължават да учат и гимназистите до 27 ноември. В София карантинирани деца и ученици са 6265, а учители и възпитатели са 780. Софийският оперативен щаб препоръчва при повишаване на броя на заболелите учебният процес да преминава в електронна среда и за други класове. В София са забранени и посещенията в молове на непълнолетни деца без пълнолетен придружител.

В Пловдив учениците от 6-ти до 12-ти клас ще се обучават онлайн до 22 ноември.

Във Велико Търново дистанционното обучение продължава до 30 ноември.

В Благоевград дистанционно обучение за учениците от 6 до 12 клас е въведено до 22 ноември.

Останалите училища в страната преминават към онлайн обучение, при  20% заболели. Към момента 64 училища в страната са в дистанционен режим на обучение.

За детските градини е дадена възможност за посещение на децата в задължителна предучилищна възраст по избор на родителя при направено предложение на кмета на общината и заповед на министъра на образованието. 

Припомняме препоръките на МОН към родителите по време на онлайн обучението:

• Следете постоянно информацията, която изпращат учителите на Вашето дете.
• Осигурете тиха и спокойна среда, където детето да се настани удобно и да може да се съсредоточи върху комуникацията с учителя и усвояването на учебния материал.
• Подгответе налично електронно устройство и при възможност – свързване с интернет.
• Съдействайте на педагогическите специалисти за изпълнение на инструкциите и задачите, които поставят.
• Обсъждайте с детето си какви са неговите задачи за деня и следете за изпълнението им.
• Насърчавайте детето да бъде активно.
• Препоръчително е да осигурите присъствието на възрастен по време на учебния процес от разстояние.
• Съдействайте на по-малките деца с наличната техника
• Споделяйте информация за проблема и насърчавайте Вашите по-големи деца да вземат отговорни решения и да ги прилагат по отношение ограничаване на физическите контакти с приятели и връстници.
• Поддържайте интензивна комуникация с учителите. Споделяйте затрудненията, които срещате, за да намерите заедно най-доброто решение.

Още по темата:

На училище - да или не

Автор: Александра Попова

В повечето случаи няма да разбираш какво точно говори. Когато сте с приятелите му от детинство - никога.

По-добре ти да честитиш рождените дни на общите ви приятели. Иначе рискуваш да станеш свидетел на гръмкия поздрав “Eeee, айде честито бе, да ýмреш бе”

Задължително има поне един приятел, който си кине дреИте на Радо Шишарката. Всеки път.

Също и един, който си показва задника в петък вечер. Всеки път.

Рано или късно и всяко твое изречение ще започне да стартира с “Eпа”. Неизбежно е.

Подготви се ежедневно да обогатяваш речника си със звънки художествени определeния от рода на “мушкурив”.

Не, не го проверявай в Гугъл, няма го – Северозапада е тайна дори за Лари и Сергей.

Но не и за мен - означава омазан по муцуната. Например с лютеница.

Когато му поръчаш да купи диня, вероятността да се върне с пъпеш е огромна.

Може черният ти дроб да е трениран с всички цветове на водка Селект, Флирт и съмнителни течности в бутилки от Фанта от мазето на дядо ти, но на събор в родния край на мъжа ти със сигурност ще бъде шокиран.

Когато ти каже, че някъде е “смърдело”, не се ходи. Не, не че вони на нещо или е воняло някога в миналото, просто е гадно.

Предлозите според него са напълно взаимозаменяеми. Така винаги може да ти каже “избърши се ОТ кърпата” и това да не означава, че кърпата те е омазала с нещо.

Да отиде по анцуг до магазина е въпрос на уважение към корените му. Дори магазинът да е бутик на Долче и Габана. Макар че не знам какво ще прави един мъж от Северозапада в бутик на Долче и Габана.

Може да изкара на палатка минимум 8 години. С един бански.

Нова година за него е най-добрата възможност да покаже на ония аматьори от Дубай и Австралия как аджеба се прави заря. С пиратки.

Когато иска да разбере какво ти е, ще го направи с цялата си възможна нежност, а именно “Защо си такава объсана?”.

Колата за него е като Светия Граал. Напълно нормално е да не ти говори една седмица, понеже си затворила вратата по-силничко.

Или пък, не дай си Боже, си я одрала, така че орел с лупа и натрапчиви мисли може да го забележи.

Пред суши и патица по пекински винаги би избрал кюфтета с боб.

Бутилката уиски е част от багажа му при всяко пътуване.

Задължително има една история от тийнейджърските си години, която включва патрулка, бухалка, 5 вида алкохол и израза “на дръво”.

Съвсем в реда на нещата е на маса вместо обичайното “Наздраве” да изревава мощно “Айдеееее, кой не пие, да ýмре”.

И въпреки всичко дотук не бихте го сменили за нито един оксфордски възпитаник с якичка и добри маниери. 

Може да харесате също: 

Тежкар