Автор: Яна Пеева

С Теди ни върви на рождени дни. Запознахме се на рождения ден на брат ми. На моя рожден ден половин година по-късно станахме гаджета. А на неговия рожден ден месец след това решихме, че ще се женим. Не веднага, естествено, но някой ден...

В далечната 2013 г. Теодор все още живееше в Благоевград, а аз бях ученичка в 12-и клас. Бяхме неразделни, доколкото двама човека, които живеят в различни градове, могат да бъдат неразделни. Говорехме си почти постоянно, пишехме си едновременно по скайп, смс-и и в Whatsapp, гледахме заедно филми по телефона, а във всеки един възможен момент се събирахме. Както се досещате, това значеше много пропуснати лекции от негова страна, и много пропуснати часове от моя страна. Почти на втората седмица бяхме решили, че ще се местим да живеем заедно в Англия, кандидатствахме в университети в един град и чакахме с нетърпение да получим резултатите, за да разберем дали ще го бъде. Бяхме влюбени до уши точно по начина, по който се влюбват тийнейджърите - сякаш света свършва и ние сме последните двама човека и няма нищо по-важно от това да сме заедно. Постоянно.

Да се върнем на рождения ден. Датата е 22-и февруари, денят е петък, аз съм се прибрала от училище и трескаво избирам дрехите, с които да пътувам и тези, които да облека после за дискотеката. С Анджи (много добра обща приятелка, главен виновник за това, че с Теодор сме заедно) се киприм вкъщи и чакаме друг приятел да дойде и да ни вземе, за да стигнем до Благоевград. Докато ровя в гардероба, попадам на бюстие - крещящо розово с жълто и черно, цялото в пайети. Представям си как Теодор ме вижда, облечена в него, и ченето му пада до земята, а очите му изведнъж придобиват формата на сърчица и излизат от очните кухини. Смело го набутвам в чантата и се отправяме към Благоевград.

Пристигаме ние, с Теодор се радваме един на друг дълго и продължително, после започваме да правим планове за вечерта. Той успява да изгони двамата си съквартиранти да пушат, за да можем ние с Анджи да се облечем и гримираме. През това време седи на леглото и си говорим, разказваме си как са минали последните 2 часа (защото не сме се чували, откакто съм тръгнала от София!), обсъждаме къде ще вечеряме, в коя точно от омразните ми благоевградски дискотеки ще ходим, как ще спим после 7 човека в стая с три легла и още много неща от този род. Докато сме говорили, аз бързо съм облякла бюстието и в един удобен момент тишина се изправям през половинката в цялата си красота и чакам реакция. Той замлъква, виждам как очите му се разширяват, опитва се да изрече нещо, но се спира, сякаш не може да намери точните думи.

- Е, какво мислиш? - подканям го аз и нямам търпение да ми обясни как съм единствена и неустоима в неговите очи, как по-красиво, опаковано цялото в пайети, същество не е виждал в живота си.
- Ами… други дрехи носиш ли си?

Както се досещате, това ни беше първият скандал. В крайна сметка бюстието си остана в стаята, а аз отидох на дискотека по тениска и с ризата на Теодор вместо яке. Шест години по-късно той продължава да критикува всичките ми дрехи и да ги нарича "еклектични", "леко шантави" и "това наистина ли смяташ да го носиш навън?!?!?!?!" Така и не го облякох това бюстие, но още си го пазя, 6 години по-късно. Ако можех да се намъкна в него, може би щях да го облека довечера, пък на Теодор можеше и да му хареса, кой знае. Ама… шанс! 

Не знам дали от първия скандал, от вълнението покрай рождения ден, от количествата изпит алкохол или от това, че не можехме да се отделим един от друг и се гледахме сякаш нищо друго на света не съществува, но същата тази вечер, след като се прибрахме от дискотеката, на един диван в Скапто 2 решихме, че ще се оженим. В стаята нямаше къде да легнем и прекарахме остатъка от вечерта сгъчкани там. В един момент Теодор седна, хвана ми ръцете и изключително сериозно ме попита дали искам да се оженя за него. А аз през смях му казах, че естествено, че искам.

Това не е библейско!

Снимка от въпросния рожден ден!

В момента скандалите са повече, пайетите по-малко, но все още смятам, че си най-добрият човек, когото познавам. И ставаш все по-добър. Най-голямото щастие в живота ми е да те гледам как растеш и се променяш. Иска ми се да можех да кажа на онази влюбена тийнейджърка, че дори не може да си представи колко обич може да й побере сърцето. А ти останалото го знаеш, но аз никога няма да спра да ти го напомням:

Обичам те повече от печени картофи, повече от сладолед с шамфъстък, повече от торта и червено вино. Обичам те повече, отколкото обичам да съм сама, отколкото обичам да съм права, отколкото обичам личното си пространство. Обичам те повече от книги за дракони и магии, повече от сериали за вампири и върколаци, повече от песни за жени, които мразят мъжете си.

Обичам те, когато ми говориш за Камю и когато пееш Baby shark на Борис. Обичам те, когато изкарвам по-високи резултати на IQ тестове от теб и когато ти ги правиш втори път, за да ме биеш. Обичам те, когато мрънкаш да ядем пица, а аз искам да готвя 8 часа телешко.

Обичам те, защото обичаш вашите. Обичам те, защото обичаш и нашите. Обичам те, защото те е страх от страшните филми и притичваш през коридора, когато си лягаме, за да не се окаже, че си сам. Обичам те, защото никога не изяждаш последната хапка от НИЩО. Обичам те, защото гледаш Борис с поглед, който никога не съм виждала в ничии други очи. Обичам те, защото ми купуваш лалета през януари и защото изпитваш необяснимо подозрение към всякакви хризантеми.

Обичам те дори когато ми крадеш одеялото. Обичам те дори когато забравиш да си хвърлиш празната кутия от цигари. Обичам те дори когато изглежда сякаш не те обичам.

Обичам те винаги и завинаги, заради всичко, което не си, и въпреки всичко, което си. И обратното.

Невидимо присъствие

Нищо, че нищо не разбираш от дрехи и пайети.

Честит рожден ден, най-прекрасно същество Теодор!

Прочетете още:

Има ли място за бебе?

Ех, тези влъхви