Автор: Теодор Пеев

Ще започна този текст с няколко разяснения относно сайта “Мама Нинджа”.  Те са насочени основно към хората, които са силно убедени в идеята, че щом някой изразява мнението си, и то е различно от тяхното, значи получава пари за това. Честно казано не смятам, че дължим обяснение на когото и да било, но реших все пак да започна с това, за да може, дай боже, тази читателска група да спре да ни обвинява в платена пропаганда. Ако не се чувствате като част от тази, за щастие, пренебрежимо малка част от нашите читатели, спокойно можете да пропуснете този параграф. 

Бидейки както син на Мама Нинджа, така и основното техническо лице зад сайта, смятам, че съм доста добре запознат както с подбудите, поради които майка ми пише текстовете си, така и с бизнес делата на сайта. Майка ми не е човек, чието мнение може да бъде повлияно чрез финансови стимули. В нито един момент от живота ми не съм я виждал да прави нещо заради парите. Тя прави нещата, защото ги харесва. Когато видите някоя статия, дискутираща наболяла тема, може да сте сигурни не на 100, ами на 100 000 процента, че това е едно искрено мнение, за което нито една “ДЖЕНДЪРСКА” организация не е платила (по-нататък ще обсъдим и ДЖЕНДЪРИТЕ). Да, в сайта от време на време има реклами. Банери на играчки или дрешки, статия за даден продукт. Това е абсолютно нормално. Разходите по сайт с тези мащаби са солидни. В случая с нашия сайт, всяка реклама е винаги обявена като такава - няма да видите статии със скрита реклама, платени от НПО-та или политически партии. Освен това майка ми се съгласява да рекламира само и единствено продукти, които тя самата е използвала или би използвала. Идеологията й е, че както не би препоръчала нещо, което тя самата не харесва на приятелите си, така не би го препоръчала и на вас - читателите си. На вас, които я обвинявате във взимане на пари от всевъзможни организации, за да пробутва идеите им, целящи всевъзможни пагубни сценарии за клетото ни общество (унищожение на семейните ценности, превръщане на децата в ДЖЕНДЪРИ и тн. и тн.) В нашия сайт няма да видите реклами от Гугъл Адс (ако не се сещате за какво ви говоря - рекламите за кремове против гъбички и самотни жени търсещи сексуални забавления), каквито има в огромна част от “сигурните” ви източници на информация. Когато получим предложение за рекламна кампания, се съгласяваме само и единствено, ако одобряваме продукта. Следвайки тази политика определено няма да станем милионери от този сайт, но поне ще знаем, че не сме се продали. Сега може би ви става ясно защо подобен тип обвинения са много обидни за целия екип на сайта. Екип, който влага огромно количество енергия и време, за да може да предостави на читателите си качествени истински материали. Та, следващия път, преди да започнете да плюете в коментарите как ни плащат от фармацевтичните компании, рептилите, илюминатите, ГЕРБ, ДПС, Арнолд Шварценегер, тайната организация, целяща превръщането на българските деца в ДЖЕНДЪРИ или самият Радо Шишарката, замислете се, че може би някои хора могат да мислят извън стадото, и без да им се плаща за това. Мерси!

След тези разяснения нека минем на същинската част. Напоследък забелязвам много безумни, лишени от каквато и да е логика коментари, под различни публикации в социалните мрежи (конкретно в нашата страница, както и в една група за образование), та реших да нахвърлям мислите си за тях.

Нека започнем с ДЖЕНДЪРИТЕ. Ако се чудите защо пиша тази дума с главни букви, ами защото не разбирам, какво за бога, се има предвид с това. Думата ДЖЕНДЪР, предполагам от английски - gender = пол, много силно навлезе в речника на това, което аз наричам, нискоинтелигентен обитател на Фейсбук. Явно думата се използва като обидно название за хората с различна сексуална ориентация. Изключително силно ме натъжава фактът, че явно средното ниво на интелект на българина е достатъчно ниско, че започне масово да използва тази дума като обида. Нека ви обясня няколко неща за тези хора, така наречените от вас ДЖЕНДЪРИ. Сигурно сте ги чували и преди, ама не пречи да опитам. 

Сексуалната ориентация не е нещо, което човек си избира.

Има хиляди научни трудове, които потвърждават истиността на това понятие. Да спорите, че е възможно някой да превърне децата ви в хомосексуалисти, е все едно да спорите, че земята е плоска. Това не е възможно. Не се притеснявайте, че ако в училищата се засягат теми, свързани с различната сексуалност, това би могло да повлияe на вашето дете - не може. Единственото, което целят този тип, да ги наречем дискусии или занимания, е децата ви да бъдат по-информирани и по-толерантни от вас. Няма нищо лошо в това човек да има различна сексуална ориентация от общоприетата за стандартна. Също така няма никаква връзка между сексуалността на един човек и останалите черти от характера му или способностите му. Сред тези ДЖЕНДЪРИ, които вие тъй силно мразите, има всякакви хора и някои от тях са много по-образовани и полезни за обществото от онези, които ги заклеймяват. И моля ви, не се обиждайте от думите ми. 

Все пак вие правите избора дали да мразите или не, за разлика от тези хора, които нямат избор дали да бъдат “нормални” спрямо вашия калъп. 

Имайте предвид, че това ви го казва един 100% хетеросексуален мъж. Просто смятам, че е меко казано МАЛОУМНО в 21-ви век все още да съдим за хората спрямо това с кого си лягат. Та накратко - джендърите няма да ви превърнат децата в изроди, няма да ви развалят ТРАДИЦИОННИТЕ БЪЛГАРСКИ СЕМЕЙНИ ЦЕННОСТИ (които НЕ СА да удариш половин шише ракия на вечеря, да шибнеш 2 шамара на жената и по 1 на децата, да си знаят, и да си легнеш щастлив и доволен). Силно се надявам това да е последното поколение българи с такова остаряло мислене. Ако за вас е толкова важно да мразите, мразете. Поне оставете децата ви сами да решат кое е правилно - да бъдат толерантни и да не съдят хората спрямо нещо, което дори не е техен избор, или да бъдат същите като вас - да мразят и всички да са им виновни.

Втората тема, която искам да подхвана, е наболялата тема с Норвегия. Тук ще съм доста по-кратък. Искам само и единствено да вмъкна една идейка, която явно убягва на всички. Когато, да кажем, човекът А решава да отида да живее в държавата Б, се очаква той да се запознае със законите на тази държава. Ако нещо в тях не му изнася, съвсем спокойно може просто да не ходи да живее там. В случай че все пак реши да отиде, то той е длъжен да се съобразява със законите на държавата Б. Явно в Норвегия законите за закрила на детето са доста по-строги от тези в България. Ако решите да живеете в Норвегия е силно препоръчително да ги спазвате. Ако това не ви изнася, мисля, че нещата са много прости - просто не отивайте да живеете там. Лично аз съм против възпитанието на дете с шамари, но пък всеки сам прави този избор.

За тези от вас, които са се почувствали засегнати от текста, не ми е това целта. Пиша го с надеждата да осъзнаете къде точно е грешката в ценностите и мисленето ви. 

Не може да очаквате, че като мразите и възпитавате децата си да мразят, нещо някога ще се промени. 

Докато образованието ни все още е в годините на Бай Тошо, няма как кадърните хора да остават да се развиват тук. Ще хванат пътя, както толкова много хора от предишните поколения. Нужни са множество промени, но те започват персонално за всеки човек - първо трябва народът ни да се промени, да се научи да мисли и разсъждава, и тогава ще можем да променим и държавата си. За родителите ни най-вероятно е късно да видят тази промяна, но дайте да я започнем, че да може поне децата ни да я видят, бе мама му стара!

Спорната статия, чиито коментари накараха Теодор да напише този текст, е Какво се случва в Норвегия.

Много добър анализ на обществената реакция може да прочетете тук.

Автор: Стамена Марашева-Петкова

На 2 юни отдаваме почит към Ботев и другите герои, загинали в борбата за освобождението на БЪЛГАРИЯ  (това е пояснение за тези, които се чудеха какво е това странно виене в 12 ч. на обед)! Когато се отдава почит, трябва за минута да сведем глави в благодарност към тези, които са се жертвали в името на СВОБОДАТА! Сигурна съм, че хората, които ще прочетат това, много добре знаят защо в 12 вият сирените и са дали своята почит към героите, но няма как да не споделя възмущението си от факта, че има и такива, на които не им е ясно или пък им е все тая.

Прочетохте ли

"Лески" е супермен?

Предполагам, че е имало и такива възмутени, че точно в 12 вият тия сирени, човек да не може да си си пийне ракийката със салатката на спокойствие, а те му заглушават телевизора даже! Тая глупост вече няма ли да я спрат, това е всяка година! Нека тия по улиците се правят на националисти, че може и от някоя телевизия да ги снимат, ама вкъщи да се става от масата, абсурд! То пък има и хора дето бързат, нямат време за тия щуротии, може ли да губят ценна минута в стоене на едно място? Даже най-добре е да се смеем на тези, които се правят на интересни и седят мирно, че да ги хване срам и догодина да не си и помислят да спират, пък дано вече тия, дето ги пускат тия сирени се откажат и да не губят ценната минута на хората всяка година! 

Аз обаче реших да направя напук на тези, които си ценят минутата и когато завиха сирените, спрях, сведох глава, обаче покрай мен си кипи животът. Наистина побеснях, вбесих се, идеше ми да се разкрещя от яд, и то не защото правя напук на безхаберните, а защото изпитвам дълбока почит към подвизите на националните ни герои. Още по-възмутително беше, че забелязах как двама старци си крачеха бодро, с ръце зад гърба и сякаш не чуваха сирените. Тогава вече се замислих колко пропаднала е нашата нация. Щом вече и възрастните не почитат героите и за минута не свеждат глави, тогава как ще научим децата що е СВОБОДА, ГЕРОИЗЪМ, САМОЖЕРТВА, БЛАГОДАРНОСТ и най-вече ПОЧИТ? Бих разбрала донякъде, ако видя деца да шават по време на сирените, бих разбрала дори мои връстници, но нали по-възрастното поколение претендира, че са по-възпитани, по-интелигентни и с по-голям морал! Оооо, нима?

Защо за децата е важно

да познават корените си

Между другото всички видяхме, че в социалните мрежи много хора изразяват почит, но дали това не е някаква „мода“? Не е ли по-важно в душата си да почетем Ботев и всички герои и да съзнаваме колко трябва да се гордеем и да бъдем благодарни за тяхната саможертва в името на РОДИНАТА? И дори да звучи като клише, аз съм сигурна, че ако Ботев беше наш съвременник, щеше да опише нацията ни като неблагодарна сган, която убива бавно и мъчително своята МАЙКА-РОДИНА!

Не претендирам да съм свръхнационалистически настроена, но много болно ми стана да гледам как не се отдава почит. Не мога дори да опиша чувството: почувствах някаква смесица между възмущение и гняв. Нима е толкова трудно да спрем за минута, нима е толкова трудно да замълчим, нима е толкова трудно да сведем глава? Някак си е парадоксално как 500 години българите са свеждали глава, а днес и за минута не го правят. Е да, различно е. Едно е 500 години да свеждаш глава пред поробителите, друго е минута пред героите! И все пак се съмнявам, че има някой, който да предпочита да бъде със сведена глава пред поробител дори и за минута, затова нека отдадем тази минута на героите!

Много въпроси си зададох, но все риторични! Не искам отговори, искам българите да уважават и почитат героите си, защото ако не бяха те, нямаше да ни има и нас!

Стамена е нашата будна съвест :) Струва си да помислим върху историите й, дори когато са откровени до болка, та чак обидни. Може да прочетете и други от нейните криворазбрани разкази: 

Криворазбраните правила на пътя

Криворазбраната социална мрежа

Криворазбраният Бай Ганьо

Автор: Светла Чимчимова

В живота аз съм точна като швейцарски часовник и подредена като органайзер на счетоводител. Но понеже никой не е съвършен, на мен вечно не ми достигат точно пет минути. И така в една слънчева утрин, опитвайки се да натъпча денонощието в полагащите му се двадесет и четири часа и борейки се с пустите пет минути, аз простирах на терасата. В бързината изпуснах един сутиен. Понеже, така да се каже, анатомично аз съм с доста развита балконна архитектура и въпросният артикул е доста големичък, при падането си той се изду като бял дантелен парашут и плавно падна в терасата на съседите под нас. Аз изцъках едно звучно,, тц-тц" и аха да спомена нещо за мечки и майки, но в главата си чух строгия глас на баба ми:

Дамите не ругаят!

... и подвих опашка. Така или иначе нямаше време за спасителна операция, червилосах се и отидох да жъна нивата на младостта и красота или иначе казано да работя. Денят си тръгна както обикновено и някъде в ранния следобед тъкмо имах три клиентки и трябваше да направя от една брюнетка - блондинка, да премахна на втората посредством околоочен крем бръчки с дълбочината на Гранд каньон и да избера на третата червило за служебно парти (шепнешком ми беше доверено, че шефът е млад, готин и свободен и изборът на червило е от изключителна важност).

Абе, мисии почти толкова отговорни колкото да спасяваш света. 

Точно по това време на вратата застава съседката, която живее под нас, стискаща в ръката си нещо бяло и дантелено. Понеже тя е страшно секси парче с балконна кубатура по-голяма и от моята, концентрацията на внимание мигом се насочва към нея, даже и в изцяло женска компания, каквито са моите клиентки. Съседката отваря оцветените си в страстно коралово устни и с медена усмивка казва:

— Светле, този сутиен го намерих у нас — и с жест на илюзионист разгъва парче бяла дантела размер D/F — мъжът ми каза да дойда да ти го върна. 

Опа!!!

За нас двете това е съвсем тривиален разговор, понеже те редовно обират реколтата от гащи и чорапи, която изпускам, докато простирам. За клиенките ми обаче това звучи в стил ,,Отчаяни съпруги" и в очичките им лъсва любопитен блясък, а ушичките им се наострят като на елфите на Питър Джаксън от ,,Властелинът на пръстените ". Съседката обаче си продължава по същество :

— Аз го разгледах, много ми хареса. Мъжът ми каза, че и на мен добре ще ми стои. Та да ми кажеш откъде е купен, да си взема и аз. 

Тука козметиката рязко загуби битката за внимание в очите на клиентите ми и те най-откровено взеха да местят очи от мен към нея в стил тенис мач на Уимбълдън. 

Сега представете си тази ситуация като комикс. Той изглежда така :

Секси съседката, сладка и усмихната, не казва нищо. 

Аз с балонче над главата в което пише: ,,Ауч"!

Клиентка номер едно с балонче, в което пише: ,,Пфу! Хората мъжете си сменят, аз тука един цвят на косата си не мога да сменя без разрешение!"

Клиентка номер две с балонче: ,,Ние едно време поне се криехме" 

Балонче на клиентка номер три: ,,Бива го тоя сутиен, ще изчакам да чуя от къде е купен и ако има по-малък, ще си взема за банкета, че не се знае!"

След още няколко реплики сутиенът преминава в моите ръце. Тя понася сластното си тяло към някой мол, а аз се опитвам да върна мислите на моите клиентки в руслото на разкрасяването с вид на високоморално същество и репликата: ,,Изтървах го докато простирах". От добро възпитание те промърмориха по едно неубедително ,,Аха".

Но в този ден сексуалната революция записа мощна победа над консервативния морал.

Прочетохте ли 

Майките не правят така

Автор: Сева Николаева

Тази история няма да има щастлив край. Няма да завърши и трагично. На финала лежерно ще затворите страницата и спокойно ще продължите пътешествията си из нета. Горчив или сладък вкус също няма да ви остане. Просто ей така, ще кажа: Край!

Предупредени сте.
Приказката е за Берта и Панчо, които са заедно. Имат разлика в годините, не е голяма - 6-7, в нейна полза. Може да се каже, че са в крак с тренда. Блондинка не е. Среброто й отива - когато се движи, слънцето си играе с оттенъците на сивото и малко златно и ги прави да приличат на дъга. Не никого и през ум не минава да предложи да се боядиса - просто това е нейният цвят. Панчо е ...ами по-тъмен (абе направо да си го кажем - синее). Него слънцето също го обича и като го напече - той светва, образно казано. И така се загрява, че около него можеш да получиш топлинен удар. Направо излъчва, честна дума. 
Берта, както личи по името, е германка. Натурална! Много се гордее с произхода си, може стигне до началото на корените си (които са доста дълбоки, започват чак от края на по-миналия век). За добро и зло нейните деди са били редом до всички най-първи мъже на Германия - ухажвани и взривявани, дефилирали са по площади и улици из цял свят - хулени или славени. Фамилният албум на Берта е впечатляващ, който го разгърне, се респектира. Днешните роднини на Берта също са селебрити, както се казва напоследък. Самата тя има самочувствието на уникална красавица, но ако си говорим честно, тунингът е бая на почит в семейството й.
Панчо също е европеец. Името му сигурно ви говори за неговите корени ... френски...не се смейте! И като чист французин, Панчо също се гордее с родата си, междудругото далеч по-многобройна от тази на Берта. Да не си помислите, че Панчо е хванат от гората? Неее, той си знае първите отци и основателно може да се похвали, че фамилията му е далеч по-стара от тази на Берта - с близо век (е, малко по-малко де, ама карай, Панчо да е доволен!).
Стига история. Сега за днес. Когато Панчо нахълта в живота на Берта, тя имаше друг до себе си. От Азия беше, ама японец, кореец или китаец, то днес знае ли се кой откъде идва? Не че са еднакви, ама на мен не са ми много по сърце (много фасони, много претенции, голямо самочувствие). Берта обаче е широкоскроена и не страда от предразсъдъци. Живееше си с японеца (да, японец беше!), всеки си гледаше работата през деня, а вечер замръкваха под един покрив. Тихо, кротко, идилия. Появи се Панчо и обстановката се напрегна. Почти всеки път единият а тръгне да излиза, другият се намърда на мястото му. Берта заминава, двамата остават да си мълчат. Понякога ту единият, ту другият излизаха с нея, но пак не беше ок. Тя такава фукла, всички я гледат! Японецът се оттегли. Не съвсем доброволно, но се получи предложение, на което не можеше да се устои. 
И Панчо остана с Берта. Толкова са различни! Тя едра, могъща такава, със заоблени форми и изящен профил. Той такъв дребничък малко (не много по-нисък, но до Берта направо се губи); погледът му глуповат, но като цяло печели доверие. Много е пъргав, подвижен като бълха. Навсякъде си намира място, а за Берта винаги трябва повече пространство. Ако са заедно навън, тя го засенчва отвсякъде, понякога дори не го отразяват. Децата от къщата (а, да, има и деца), та децата приеха Панчо с отворени обятия. В началото малко им беше срамно да излизат с него - такъв дребен, не много представителен, тъмничък (абе синее, няма какво да се лъжем); пък и в бляскавста компания на Берта преди него... Но после го оцениха. С него беше по-забавно. С него започнаха да се учат да шофират, вечер, ако закъснееха, ползваха го да си се прибират. Берта е специална, не си пада по късни излизания. Тя обаче винаги чакеше Панчо да се върне. Да угасят лампите и да продължат да си мълчат. Заедно. Един зад друг в големия гараж. Тя - Мерцедес златно-сив металик. Той - малко синьо металиково Пежо. А имената Берта и Панчо им ги дадоха децата. Като малки обичаха да кръщават някои вещи, за да си създават лично отношение към околния свят.
Та Берта и Панчо са коли. Затова още в началото ви казах, че нито ще има драма, нито щастлив финал. 
Вие какво си помислихте?

Вижте и тази забавна история

Как да стана интелигентен колкото жената

Когато добрият Господ създаваше майките, се позабави със срока. На шестия ден от закъснението му, се появи ангелът и му каза:

- Много се бавиш с това.

А Бог му отговори:

- Чел ли си заданието към тази поръчка? Трябва да се почиства лесно, но да не е от пластмаса. Да има 180 движещи се компонента и всички да са сменяеми. Горивото ѝ е кафе и остатъци от предното хранене. Целувка, която да лекува всичко - от счупен крак до разбито сърце. И шест чифта ръце!

Ангелът поклати бавно глава и рече:

- Шест чифта ръце… няма начин!

- Не ръцете ми създават проблеми. - отбеляза Господ - А трите чифта очи, които майките трябва да притежават.

- И това е стандартният модел? - попита ангелът. Бог кимна.

- Един чифт, който да вижда през затворени врати, когато тя попита “Какво правите там деца?”, въпреки че ѝ е пределно ясно. Друг на тила ѝ, който да вижда нещата, които не трябва, но и които трябва да знае, и естествено тези отпред, които могат само с поглед да кажат на детето “Разбирам и те обичам”, когато то направи гаф. 

- Боже! - каза ангелът, докосвайки леко ръката му - Почини си малко утре.

- Не мога. - каза Господ. - Толкова съм близо до това да създам свое подобие. Вече имам една, която се лекува сама, когато се разболее… Може да нахрани шестчленно семейство само с една тарелка кайма... и може да накара 9-годишно да се изкъпе само.

Ангелът огледа моделът на майката.

- Толкова е нежна. - въздъхна той. 

- Но силна! - възкликна Господ. - Не можеш да си представиш какво може да направи и на какво може да издържи!

- Може ли да мисли?

- Не само че може да мисли, но и разсъждава, прави и компромиси. - каза Създателят.

Накрая ангелът се наведе и прокара пръст по бузата ѝ.

- Има теч - заключи той. - Казах ти, че се опитваш да сложиш прекалено много в този модел.

- Не е теч. -  каза Бог. - Сълза е.

- Кога се ползва?

- Когато е щастлива, тъжна, разочарована. Когато я боли, когато е самотна. Когато се гордее.

- Ти си гений. - каза ангелът.

Унило Господ рече:

- Сълзата не я сложих аз.

Автор: Ърма Бомбек, “Когато Господ създаде Майките”

Прочетохте ли

Мамешката мафия?

Автор: Мария Пеева

Вчера се потресох от историята с отнетите деца в Норвегия и отделих няколко часа да направя малко лично разследване. Имам много добра приятелка, която от години живее там, там роди и си отгледа детето, при това е учителка, има контакт с много деца, говорих и с нея. Изчетох ВСИЧКИ коментари на групата на българите в Норвегия. Изчетох няколко статии в чуждата преса на хора, пострадали от същото (изобщо не са само българи). И мисля, че картинката горе-долу ми се изяснява. Позволявам си да споделя с вас мнението си, защото виждам как някаква масова истерия настава сред майките, а няма нужда от това. 

Норвегия очевидно е държава, в която детето е равнопоставено на родителя. В България, Италия, Испания, Гърция и много други страни по света не смятаме за посегателство над детето, ако му се разкрещим или ако го плеснем. Някои го правят, други - не, но като цяло не се смята за нарушаване на правата му. В Норвегия това е недопустимо и могат да ти вземат детето, ако го удариш. Дори само веднъж. Добре е чужденците, които искат да живеят там, да са наясно с тези правила. Това е все едно някой от държава, в която е нормално да удариш жена си, да отиде в държава, където не е. Законът ще я защити. Дали е редно да го правят или не, дали няма крайности, дали няма злоупотреби - най-вероятно има. Ще ви копирам тук два коментара на българи, които живеят в Норвегия, които ми се сториха най-обективни и според мен много ясно показват за какво иде реч.

Първи коментар за социалната им служба и как действа:

"Темата за Барневерн (социалната им служба) е действително сериозна. Деница, която е интервюирана, я знам от фейсбук, когато възникна случаят им. Те просто избягаха по съвет на български адвокат. Другото семейство си е живеело в постоянен страх. Никой не ги е закачал дори. Майката с отнети деца не мога да коментирам. Нямам идея какви клевети са казани и истини, какво е било, имало ли е истерии и т.н. Много често има причини, които се прикриват. Наскоро имаше случай на канадка, женена за норвежец, които искали да спрат детето от училище, защото го тормозели. И го спрели. В резултат отнемат сина им. Подеха кампания в Канада, САЩ и Норвегия. Върнаха им го и сега заминаха за САЩ. Причината да отнемат детето е, че не са спазили закона. Има правила, по които детето може да спре да посещава училище и не може просто да не го пуснеш.

Коментарите, че ще ти вземат детето, ако то има петно на дрехите си, или си е забравило закуската, са несериозни. Ами те трябва да ги извозват под конвой от градините и училищата. И двамата ни сина са все мърляви, независимо как тръгват от вкъщи! Или че ако не кърмиш и ще ти вземат бебето. Ние не сме се сблъсквали с Барневерн лично. Има едно българско семейство в региона, което е било проверявано заради агресия на сина им в училище. Проверили са и са казали, че е от пубертета. Толкоз! На моя колега са му пращали проверка, защото не пускали дъщеря си да играе с други деца. Факт! Те са мюсюлмани. Държат децата си доста изолирано.

Над 70% от случаите на отнети деца са на чужденци. Наистина могат да ти пратят службата за нищо. Дали могат да ти вземат децата за нищо, не знам. Знам, че ако имат дори и минимално съмнение ще вземат децата. По закон детето се отнема, ако службите преценят, че има заплаха за психическото или физическо развитие на детето. Това дава възможност за манипулации. 

Ние, българите, сме калпава нация. Ако нещо такова се случи, ще затрупаме сънародниците си с камъни, защото са напуснали България. Ако са чужденци, те се обединяват и се защитават.

Питала съм защо и как се отнемат деца. Разказват ми страшни случаи - наркомани, алкохолици. Майка кара дрогирана по магистрала с трите си деца. На майките наркоманки автоматично им вземат децата. Още в родилното. Друга майка я сварват пияна до козирката с 2-годишно дете, което пие вкиснало мляко и се гледа само.

Дали се страхуваме? Имаме си едно на ум.

Но ние не бием децата си. Синът ни всеки ден е при приятели или приятелите му са вкъщи. Има и норвежчета сред тях. Не виждам някаква разлика в поведението и начина, по който те са гледани. Относно домашните - иска не иска, трябва да ги прави. Но родителите нямат право да го шамарят или бият. Може да му спреш сладкото, да му забраниш да играе на таблет и т.н. Учат ги и да помагат вкъщи. Насилие не е позволено, включително и заплахи. Не знам какво друго да кажа. Четох и се информирах доста преди и след като дойдохме тук. Чета и закони, някои статии на докторанти, преса. За момента нямаме причина да се притесняваме лично. Много е възможно някой ден да се сблъскаме с тази служба. Само искам да кажа, че ако не се лъжа, 40% от отнетите деца се връщат при биологичните си семейства след проверката. Приоритетно ако децата се отнемат се пращат при роднини, ако те заявят такова желание. И да - удрянето на шамар може да е повод за отнемане на детето!”

Втори коментар относно шокиращата статистика на отнети деца.

“Това, което ви убягва, е, че тези 54 000 деца са във възрастова група 0-22г. И представляват около 4% от ВСИЧКИ деца и младежи до 22г възраст в страната. БТВ. пропуска да спомене това, а сравнява с броя на децата, родени на година - което подвежда, че едва ли не всяко дете попада в барневерна (социалните им служби), което далеч не е вярно.

От тези 54000, над 44000 са си в домовете, с родителите си, а получават някаква форма на помощ от барневерна. 

Тоест, от ВСИЧКИ деца и юноши до 22 г. възраст, около 1% е отнет на семействата и поставен в институция или приемно семейство.

Пък който ще, да се паникьосва и да се мести от Норвегия.”

Моето обяснение за тази крайна ситуация, защото очевидно там социалната служна наистина действа много драстично, е, че явно години наред тези хора са имали проблеми с деца, жертви на насилие и неглижиране. И в един момент са си казали край, взимаме мерки. Имаше и още един коментар, който много ме разтърси. Един българин сподели, че миналата година бил на море в България и се замислил, че ако норвежките социални служби се разходят по плажа, ще вземат децата поне на 10 процента от българските родители, като чуят как им крещят и ги пляскат. Как ви звучи това? Мисля, че донякъде е прав.

Защо чуваме само едната страна на историята?

Всички такива случаи се разглеждат в съда. Но заради правото на детето на конфиденциалност, социалните служби нямат право да разкрият пред медиите защо всъщност е отнето детето - това се разглежда в съда на закрити врати, за да се предпази детето. Излиза, че каквото и да му се е случило, за да го отнемат, те не могат да застанат открито пред медиите и да кажат - взехме го затова и това. И в крайна сметка тяхната гледна точка остава само пред съда. Това беше обяснението. Аз съм склонна да му повярвам. Това са законови държави, не е третият свят.

Съчувствам ужасно на майката и се надявам да докаже, че е права и да си вземе детето. Но познавам и българка в Канада, която години наред не успя да си вземе децата от България и да ги гледа там, защото бащата не й разреши. Децата израснаха без майка и баща, защото той ги хариза на бабата тук. Не знам защо се сетих за този случай. Може би защото и бащата норвежец не си дава децата, макар че не ги гледа той.

В България няма да се стигне до такива крайности. Нито в Гърция, Италия, Испания, ние сме нации с друг манталитет, възприемаме децата като "наши". В това няма нищо лошо, според мен, стига да не ги бием и тормозим. Там децата са си “свои, отделни личности” и нямаш право да "злоупотребяваш" с тях, като очевидно под злоупотреба се разбира дори да им плеснеш един шамар. А че някъде ще има фалшиви сигнали и човешки трагедии заради тях, всъщност не ме учудва чак толкова. И у нас човешки трагедии колкото искате, само че причината не е, че службите прекаляват, а обратното, че не действат достатъчно бързо и адекватно.

Така че моето заключение е, че разказаните истории най-вероятно са абсолютно достоверни.

Социалните служби в Норвегия са опасна работа. Човек с нашия манталитет лесно може да стане жертва на системата, ако не се съобразява с нея. От друга страна всичко това го правят с абсолютното убеждение, че предпазват детето и най-вероятно в повечето случаи е точно така. Факт е, че у нас постоянно излизат в пресата ужасяващи случаи за деца, неглижирани, насилвани, тормозени от родителите си. Виждаме по улицата деца, принудени да просят от родителите си. Женят се на 14 години, принудени от родителите си, защото това им е културата. Бият ги, понякога ги пребиват. У нас е малко другата крайност, но това е различна тема. 

Снощи моят най-малък син направи поредната си беля и мъжът ми му се накара. “Престани, бе, момче, ще те пребия!” Никога не би го направил, разбира се. Но веднага се сетих за Норвегия и си казах колко лесно би било да ми вземат детето, ако това се случи там и някой съсед ни чуе. Веднага ще поръча проверка. Нелепо, нали? Но това е системата там и такива са им правилата. 

Когато човек емигрира, трябва наистина да е добре запознат със страната, в която отива. И добре да си помисли дали ще се впише там.

Още по темата:

Кой как отглежда децата си по света

Автор: Мария Пеева 

Синът на моя син има неговите дълбоки сини очи, в които можеш да се изгубиш.

Синът на моя син е пухкав и сладък, и гушкав, и разтапящо очарователен също като него преди четвърт век.

Синът на моя син гледа баща си влюбено и му се усмихва, сякаш двамата крият някаква прекрасна огромна тайна, също както някога моят син гледаше своя баща.

Синът на моя син обвива малките си меки пръстчета около палеца на баща си и стиска с всички сили юмручета, сякаш му казва “Никога няма да пусна ръката ти”. Не му вярвай, сине :) Ще те пусне, както ти пусна нас.

Синът на моя син ще расте здрав, и силен, и смел, и забавен, и умен, също като моя син.

Синът на моя син ще пада, но баща му ще е винаги до него да го вдигне и да го прегърне, както правеше неговият баща.

Синът на моя син ще губи пътя, но винаги ще има кой да го потърси, както ние търсихме баща му преди време.

Синът на моя син ще греши, но винаги ще има кой да му прости и отново да повярва в него, както ние вярваме в баща му.

Синът на моя син ще порасне и ще намери своето момиче. И то ще бъде по-важно за него, също както майка му е по-важна за баща му от нас сега.

Синът на моя син един ден ще прегърне своето дете. И то ще има неговите дълбоки сини очи.

Точно в този момент някъде много далеч оттук, ние, старците, ще пием ледена бира, лежерно отпуснати на облачно бели хамаци насред огромната лавандулова поляна край езерото и ще бъбрим общи приказки за смисъла на живота и всичко останало, тук-таме разсейвайки се с някой виц. А Господ ще се усмихне и ще ни напомни, че бебетата са единствената причина светът да продължава да се върти.

А ние с бащата на моя син ще се засмеем и ще му отговорим, че винаги сме знаели това и да вземе този старец най-после да ни каже нещо ново.

Отговорът на Вселената

Автор: Мария Пеева

Темата за “Удобното дете” продължава да предизвиква крайни коментари. Опасявам се, че не беше разбрана правилно, защото някои читатели ме питат какво лошо има в това детето да е възпитано и да спазва правилата.

Разбира се, че в това няма нищо лошо, дори е прекрасно. Но нека уточним, че малките ни деца умеят много неща, но да владеят емоциите си не е сред тях. Детето ви може би вече кара колело на две гуми, може би казва трудни стихчета и дори ходи самичко до тоалетна, но контролът над емоциите не е умение, което можем да очакваме от него на четири-пет годинки. На всичкото отгоре децата нямат и нашето усещане за време. За него “след час” или “след седмица” е еднакво далеч. Така че търпението и владеенето на емоциите са две умения, които трябва да им помогнем да развият с времето.

Нека ги възпитаме така, че да не превърнем търпението в пораженчество, а владеенето на емоциите в прекалена отстъпчивост.

Защото ако упражняваме натиск върху тях, точно това ще се получи. И един ден детето ни ще се превърне във възрастен, който лесно се отказва от целите си и е готов да послуша всяка по-агресивна и по-авторитетна личност, дори когато това не е в негов интерес. 

Каква е разликата между удобното дете и възпитаното дете?

1. Възпитаното дете се старае да не нарани чувствата на другите.

Удобното дете се старае да се хареса на всяка цена.

2. Възпитаното дете може да отстоява мнението си без да обижда.

Удобното дете е готово да промени мнението си или да го премълчи, за да избегне противопоставяне.

3. Възпитаното дете се грижи за своите интереси и изразява предпочитанията си, но се съобразява с останалите.

Удобното дете е готово винаги да пренебрегне себе си, за да получи одобрение.

4. Възпитаното дете знае думата “не” и я използва, без да се поколебае, когато някой му оказва натиск да направи нещо, което не иска.

Удобното дете се страхува да откаже, дори когато не иска и вътрешно се бунтува.

5. Възпитаното дете изразява собствените си чувства и емоции с думи.

Удобното дете ги потиска и крие, особено ако са негативни.

6. Възпитаното дете ще ви каже истината, защото не е редно да лъже.

Удобното дете би предпочело да излъже или премълчи, за да не изпадне в конфликтна ситуация.

7. Възпитаното дете не обича скандали и търси начин да ги предотврати, но може да оспори мнението ви, ако не е съгласно с вас.

Удобното дете е готово да преглътне всичко и никога не оспорва и не подлага на съмнение авторитета.

8. Възпитаното дете няма да обиди този, когото не харесва, но и няма да се чувства длъжно да играе/общува с него.

Удобното дете ще го търпи безропотно.

9. Възпитаното дете може да направи компромис или да отстъпи, ако бъде убедено, че това е добре за всички.

Удобното дете няма нужда да бъде убеждавано.

10. Възпитаното дете изразява желанията си.

Удобното дете иска това, което искат родителите/приятелите/учителите/авторитетът.

Моето мнение е, че ние, като родители, трябва да се стараем да възпитаме децата си да се съобразяват с околните и да спазват правилата. Но не по-маловажно е да ги научим и да изразяват и отстояват мнение, да не се страхуват да откажат, когато някой ги кара да правят това, което не им харесва, и да не се притесняват да споделят чувствата си, дори когато са негативни.

Млъкни и яж каквото ти дават! 

Как работим за това у дома?

• Винаги използваме "моля", "благодаря", "извинявай", и други такива думички в общуването с децата и с всички останали. Личният пример е най-важен.
• Спазваме правилата - като почнем от правилно пресичане и шофиране, и стигнем до хвърляне на боклучето в кофата и почистване на кучешкото ако. Отново личният пример е водещ.
• Старая се да изслушвам мнението на децата, независимо дали съм съгласна с него.
• Не пренебрегвам собствените си нужди и желания, за да задоволявам винаги на първо място техните. Да ги научим, че ние сме личности и трябва да ни зачитат, означава да ги научим, че и те са личности и ще трябва околните да ги зачитат.
• Настоявам да изслушат моите аргументи. Не ги карам да се подчиняват сляпо, само защото съм авторитет.
• Когато си изпусна нервите и се разкрещя, после се извинявам, обяснявам защо се е получило така и се сдобряваме. Те правят същото без да ги карам насила. Отново личният пример е най-важен. “Извинявай” не е срамна дума.
• Позволявам на децата да се накрещят на воля, когато се скарат помежду си. Това ми струва скъпо, повярвайте. След това изслушвам оплакванията им, колкото и да са крайни и неоснователни. След като си изговорят всичко, някак от само си им минава и се сдобряват.
• Не позволявам на децата си да взимат играчките и вещите един на друг, без да си искали разрешение. Не карам единия да си дава нещата на другия, ако няма желание за това. Уча ги, че човек дава, защото иска и му е приятно да сподели играчката си, а не за да го харесват или да си купи внимание или приятелство. Може би сте прочели Детето ми не е длъжно да дели с вашето? Да, не е длъжно, но го прави, само че когато и защото иска. Според мен така е правилно. 
• Не очаквам от децата да слушат всички възрастни. Очаквам от тях да поздравят и да бъдат учтиви, но не и да изпълняват молби и заповеди на непознати, нито да правят за възрастен нещо, което не им харесва.
• Учителите трябва да се уважават и редът в училище трябва да се спазва. Учителите също трябва да уважават учениците. Ако детето ми се почувства по някакъв начин унизено, застрашено, притеснено, подтикнато да прави неща, които не му харесват, то има правото да откаже, независимо каква власт има човекът отсреща. 
• Никой няма право да обижда, насилва или тормози детето. Ако това се случи, то има пълното право да се защити и да потърси помощ, според обстоятелствата.
• Детето може винаги всичко да ми каже, дори да е извършило нещо ужасно. Истината винаги е по-добра от удобната лъжа и винаги има изход и решение. 

Мамо, ние бедни ли сме?

Ще приключа с една съвсем скорошна случка от футболното игрище, която Коко ми разказа. Момчетата, разпределени в два отбора, играели мач, когато изведнъж отвън пристигнало по-малко момченце, което иска да влезе и да рита с тях. Децата му отказали, първо защото ритат силно и може да пострада, второ, защото вече са по средата на мача. Таткото обаче им се скарал и обяснил, че игрището е за всички и не може така. Тук съм много горда с моя Коко, който е слънчево и усмихнато дете, но изглежда все пак съм го научила и да се отстоява, защото от всички момчета на игрището, повечето по-големи от него, само той се е осмелил да изкаже несъгласието и да го обоснове. Обяснил на таткото защо детето не може да играе с тях и че ще трябва да изчака половин час да приключат. Накрая завършил с въпроса:

- Ако аз дойда при вас, докато вие, големите играете, и ви помоля да ме включите, ще го направите ли?

И познайте какво. Таткото се отказал. Е, вярно, обяснил на Коко, че се прави на голям тартор, но все пак е оставил момчетата да си довършат играта.

Доброто възпитание е прекрасно социално умение и със сигурност прави общуването по-приятно и живота по-лесен. Но нека да не бъркаме възпитаното дете с "удобното" дете и нека да не превръщаме децата си в удобни и лесни за манипулиране хора. Това няма да им е от полза в реалния живот, където винаги ще се намери кой да се възползва от прекалената им отстъпчивост.

Още по темата: 

Как да си отгледаме жертва

Мълчанието е вик за помощ

Ама къде ви е възпитанието?