Автор: Ваня Драголова

Малкото ниндже - столичанче в повече - ще гостува за уикенда на баба си, тоест на мен. Десетмесечно, в период между пъплене и прохождане. Това гостуване се очаква отдавна и от двете страни - и от родителите, и от мен. В апартамента е възтесничко и ограничения дебнат отвсякъде, от друга страна къщата на село е възширочка, стаите са големи и подходящи за едно неспиращо живачно топче.

Гостуването е планирано до последни подробности - холът е освободен от почти всичко, на чамовото дюшеме е застлан дебел персийски килим (смекчава падането - иначе не го търпим), книгите в библиотеката са заместени... и друго няма. Да си пъпли детето, да си прохожда, да се търкаля на широко. То и преди е идвало, ма бебе - седи си на леглото и гучи. Сега вече - човече, на крачета. 

Обсъждаме подробностите и изведнъж сканирам движение в коридора – голям зелен гущер навира глава и оглежда. Докато се наскачаме и напищим, той се шмугва къде мислите? - В холааа! Ами сега? Гумени ботуши, гумени ръкавици, ръжен и кофа и започва епична битка по обезвредяване. Първо, да го открия - местя дивана, гущерът претичва през краката ми, добре, че съм с ботуши, настъпвам му опашката, тя остава под ботуша ми, гърчи се зловещо, а той се изхлузва и изчезва. И го няма! Тук, там, ма къде да отиде в една затворена почти празна стая. Отговорът е на завесата, на метър и половина над пода. Атака, но той, макар и без опашка, се стрелва долу към пода и отново изчезва. Вдигам килима, местя книгите, гледам рамките на картините, два пъти разпъвам и свивам дивана, вдигам шум като стадо носорози, но не, няма го.

Към настоящия момент ситуацията изглежда така: на видно и удобно място са позиционирани ръкавици, ръжен и ботуши. В хола се влиза внимателно и на прибежки. Не изключвам варианта просто да се е измъкнал, както е влязъл, през вратата. Но не изключвам и варианта да ми гледа сеира отнякъде и отново да атакува. 

Гостенчето ми пристига утре. Казах на майка му за възникналата криза, а тя подходи леко несериозно:

- Ха, тъкмо ще си гони гущерче!!!

ПП: Ще се справим, къде ще идем, има и други стаи. Но ме измъчва екзистенциалният въпрос, ако на гущера ще му поникне нова опашка, дали на опашката ще ѝ поникне нов гущер... 

Още за бабите:

Една провалена баба

Какво представлява бабата 

За бабите с любов

Автор: Люси Баровска

Един въпрос ме мъчи напоследък. Къде е мястото на децата в съвременното ни градско общество?

Работя с деца и вече 12 години се сблъсквам с въпроса къде трябва да бъдат тези деца. Всеки от нас като родител иска училището/занималнята/школата да бъде близо до дома му, за да му е удобно да води детето там. В жилищните райони в София обаче има основно жилищни сгради. А там се сблъскваме с хората, които пък живеят на това място и не искат "деца да им пискат на главата". Нагледала съм се и съм се наслушала на истории - на един му пречели децата, които идвали с велосипеди и ги вкарвали (забележете ВЪВ школата), защото му било трудно да се разминават с тях по стълбите (1 път седмично за половин минута), на друг му пречел шумът, на трети му пречели родителите, които придружавали децата, четвърти са ми искали да им оставя невъзвръщаем депозит, за да си ремонтирали апартамента, след като ние напуснем (това преди да сме го наели още), защото децата щели да им го съсипят (!). Истории много, всеки прав за себе си. Започнах обаче много да се замислям, когато, празнувайки рождения ден на Боил, десетте деца гостенчета излязоха за 15 минути в малкото дворче (на кооперация в центъра на София) да поиграят. Не са пищяли, не са се колили, просто играеха и бяха шумни колкото нормални деца. Веднага се намери кой да изскочи и да им направи забележка. Друг родител обърна внимание тогава и аз се замислих много върху думите й:

"Хората са отвикнали

децата да играят

по улиците и по дворовете."

Децата са шумни, факт. Деца са. По време на учебната година този шум се концентрира в училище (питайте учителите какво им е!). Пращаме ги там, за да не ни шумят. Когато обаче училищата затворят врати през лятото, проблемът започва да набира скорост. Бях седнала преди малко в една мъничка градинка в квартала, за да свърша малко работа на компютъра, докато стане време за една среща. След има-няма пет минути в градинката - единствена за доста голям периметър наоколо - се изсипаха около 30-40 деца. Започнаха да играят на народна топка и аз и едно възрастно семейство, което седеше срещу мен, бяхме принудени да станем, за да не попаднем и ние под обстрела на топката.

Замислих се, че има нещо сбъркано в организацията ни. Явно децата бяха пратени на занималня - единствената опция за работещи родители, които нямат помощ от баба и дядо през лятото. Тази занималня се помещава някъде из блоковете и за да не вдигат шум там, те отиват в парка. Тъй като обаче са много деца, концентрирани на едно място, за малка междублокова градинка, това също става проблем.

Някога, когато ние бяхме деца, играехме пред блока. Събирахме се на групи по 10-15 деца от околните къщи и играехме. Сигурно сме вдигали шум. Караха ни се от време на време. Но не бяхме група от 40 деца в едно пространство с 10 пейки, а бяхме разпределени някак по-равномерно. Институцията "занималня" не помня да я е имало. Не мога да преценя недоволството на възрастните в какви размери е било. Но сега, струва ми се, нещо не е ок. Никак не е ок.

Къде се предполага, че трябва да пребивават децата през деня в съвременния голям град?

Напомняме на родителите да предупредят децата си да играят безопасно и да избягват игри с предизвикателства. Прочетохте ли Нова опасна игра? 

И една хубава статия за децата, които са вкъщи сами през ваканцията.

Автор: Ина Зарева

Те са избрали всичко. Каква зодия да бъде, в колко часа е нумерологично подходящо да се роди, кое име ще предопредели живота му на гений. Колко и какви езици ще владее, кои спортове ще тренира, в кое училище ще учи, в каква специалност ще се дипломира и разбира се - какво ще работи. 

Детето е едва тригодишно, но родителите вече са категорични за бъдещата му професия. Възможно е, ако са родили Моцарт. Но често пъти, в стремежа си да създадат най-съвършеното свое копие, родителите изобщо не забелязват, че са родили гений.

Как иначе ще се обяснят първоначалните професии, към които са били насочени едни от най-талантливи личности? Какъв би бил светът, ако Достоевски беше продължил да бъде военен инженер,Артър Конан Дойл – офталмолог, Лили Иванова - медицинска сестра, Вили Казасян – машинен инженер, Стоянка Мутафова – учителка, Шарън Стоун – адвокат, Уил Смит – програмист, Долф Лундгрен – химик, Джерард Бътлър – юрист, Брат Пит - журналист и т.н, и т.н. 

О, колко разочаровани родители е имало и колко много срам се е трупал, особено в българските домове, в които отдавна се знае, че „музикант къща не храни“ и „какво се лигави,ами не си хване занаят“.

Да, много се лигавят тези наши деца – никога не правят това, което искаме от тях. 

„Избрах да уча специалност, която не ми беше мерак, но силният глас на баща ми сви възможностите за каквото и да било друго. Правя всичко по силите си, да уча добре и да се справям, но това не съм аз, не искам да работя и ден по специалността си.“

„Родителите ми избраха какво да уча. Изкарах 4 години в университета, стигал съм до рев, че не съм щастлив там, където съм попаднал, но не смеех да им се противопоставя. Вече съм на 31г., семеен съм. От известно време се преквалифицирам и усилено уча това, което винаги съм искал. Щастлив съм.“

„Майка ми ме кара да уча нещо, което не харесвам. Записвам за втори път специалността и за втори път се убеждавам , че не ми доставя удоволствие. Работя с хора и самата професия е много отговорна, а аз не искам да си пропилявам бъдещето. Взимам си изпитите, но съм като сянка. Празно ми е.“

Това са разказите на деца, които не са се лигавили. Безропотно са приели решенията на родителите си, подчинили са се и дори са се опитали да харесат това, което никога не са искали.

Според анкета, проведена през 2018 г. в 15 европейски страни, всеки втори родителизбира професия различна от желанието и представите на своето дете. Цели 55 на сто от родителите имат точна представа към каква професия искат да се насочи тяхното дете.

Колко много деца ще се превърнат в нещастни и неудовлетворени възрастни! В хора, които не обичат професията си, и по тази причина никога няма да бъдат достатъчно отдадени на нея. Само, защото някой е гледал на тях като на продукт, който няма думата.

Учи, за да работиш

Наскоро в български сайт бяха публикувани писма на родители, с молба децата им да бъдат приети в елитно и строго профилирано училище, въпреки че не са издържали изпитите за него. В повечето от тях мотивите бяха ужасяващи: „ще ми бъде по-удобно да прибирам детето си от вашето училище“; „давам дежурства и не мога да се грижа за сина си, затова трябва да го приемете“; „приятелката ѝ е приета, а те двете са неразделни“.

Представете си само за миг, че притежавате математически талант, а някой ви кара да станете боксьор. Или сте целеустремен спортист, когото принуждават да стане художник. И то само заради комфорта на близките ви. Без да ви питат. Без да имате думата. Какво е усещането?

Усещането е, че някой убива Моцарт, както някога написа Георги Данаилов. Убива го, защото не може да го разпознае, защото не разбира нищо от музика, защото всички в семейството са лекари и традицията трябва да продължи, защото музикалното училище е много далече от вкъщи, защото „докато те храня, ще правиш каквото кажа“... Все едно защо. Важното е, че Моцарт е мъртъв.

Само истински смелият родител може да положи повече грижи за щастието на детето си, отколкото за успехите му. А те успехите – няма начин да не дойдат, ако детето е щастливо на мястото си, чувства подкрепата и вижда одобрението в очите на родителите си. Същото се отнася и до престижа, парите и възможностите. Те идват само там, където човек може да разгърне целия си потенциал.

Децата ще се справят с всичко, което им поднесем. Защото за тях ние сме най-важните хора на света. Да сме щастливи ние е по-важно от собственото им щастие. Но в ето в какво може да се превърне едно такова пораснало дете, според ироничния разказ на Данаилов: Прословут концерт-майстор свирел чудесно, но непрекъснато гримасничел и въртял главата си на една страна. Веднъж някакъв гост-диригент, обезпокоен, го попитал: какво става, да не би да му е лошо? Отначало цигуларят упорито отричал, докато накрая под секрет му признал, че въобще не може да понася музиката. 

Детето чудо не може да бъде цел на възпитанието, защото самото дете винаги е чудо, завършва историята си авторът. 

Ако сте родили гений – то тогава открийте го. Ако не сте – не превръщайте детето си в това, което не е.Възпитавайте щастие, а не угодничество. Подкрепяйте усилията, а не наказвайте липсата на качества. 

Бъдете смели.

Не убивайте Моцарт.

Стискайте ми палци и аз да не го направя.

Прочетете още:

НБО - 2019 - Всичко за матурите

Родителите хеликоптери вече не са на мода

Пожелайте им лош късмет

Едно неочаквано писмо по повод първи юни пристигна в пощата ни. През последния месец имаше много спорове, много тежки думи и обиди. Може би е дошло време да се сложи край на безсмислените битки и да се помисли кое е най-добре за децата. Може би това писмо е едно добро начало на диалог между родителите и институциите, независимо какви различия има между тях.

Скъпи малки, пораснали и още по-пораснали деца,

В навечерието на най-слънчевия и усмихнат празник – празника на децата, за мен е чест да отправя своя поздрав към вас – децата, родителите и всички възрастни, които ги отглеждат, възпитават и се грижат за тях. 

Пожелавам на всяко дете да расте обичано, да бъде силно пред предизвикателствата, да не спира да бъде любопитно към шарения свят, да се развива и постига едно по едно всички важни неща в живота, които го правят щастливо.

Първи юни е празник за малки и големи. И не само родителите, но и бабите и дядовците, лелите и чичовците, и всички професионалисти, които се грижат за децата, ще показваме своята специална обич към тях. В усмивките и балоните, въртележките в парка, топящия се сладолед и малките изненади се крие топлият чар на този празник. Но най-ценният подарък за едно дете е прегръдката на мама и тате, защото на света няма по-специална любов от тази на родителите към децата. 

Майчините и бащините думи са вълшебни – те дават сила и кураж в моменти на решения; те са смисъл и опора в дните на самота и притеснение; те са лек за детето, когато е болно. Родителските думи имат силата на неписан закон. Те могат да окрилят детето, но и могат и да подрежат криле. Затова е важно с думите си да напомняме на децата колко ги обичаме и с колко гордост и радост ни изпълват, когато успяват. Ние сме техния модел за подражание и трябва да сме добър пример за тях днес, за да бъдат те успешни и щастливи утре.

Посветих професионалния си живот на децата и ако сега избирам, пак ще го направя. Защото за децата си заслужава истински да се живее. И някъде там в трудния диалог по темата за най-доброто за нашите деца, между недоверието в институции и несъвършенството на документи, трябва да си признаем, че и най-добрите текстове, и най-добрите обещания нямат никакъв смисъл, ако няма добри професионалисти, които да ги осъществят на практика. Работата с деца не е само професия, а кауза за всеки, който я е избрал. За нея се изисква човек да има голямо и добро сърце, желание за себеотдаване, много търпение и любов към всяко дете. 

Вярно е, че никой не е съвършен и е човешко да грешим, но когато сме се отдали на децата, всички ние трябва да се стремим към съвършенство. Убедена съм, че ако се стараем повече като родители и упражняваме с любов професиите си, ще сме свършили най-важното, за да направим децата щастливи. Ако всички ние заедно си помагаме и показваме на децата какво е обич, справедливост, потенциал, можем да постигаме повече и да им осигурим не само едно щастливо детство, но и щастливо бъдеще.

Имам една мечта – всеки ден да бъде 1-ви юни. Защото това е денят, в който си спомняме, че и ние сме били деца, и ние сме пораствали с обелени колене, вършели сме пакости, избухвали сме в смях или сълзи от безсилие. Мечтая да запазим тази част от себе си за всеки ден – частта от детското любопитство, добронамереността и чистотата в сърцата ни. Мечтая децата на България да вървят смело напред, да се учат и развиват талантите си тук – в нашата родина.

Вярвам, че ще намерим верните пътища един към друг, ще общуваме разумно и достойно, с мисълта, че трябва да бъдем добър пример за децата ни, и го правим, защото искаме най-доброто за тях. Така както един ден те ще станат родители и по стара българска традиция те ще искат най-доброто за своите деца. 

Честит празник, деца! 

Елеонора Лилова, председател на Държавната агенция за закрила на детето

Автор: Geri Bell - От групата ни ВМ-НВХ- ПЪТЯТ КЪМ ЩАСТИЕТО 

Който свалил- свалил!

Лятото е на прага, вече има плажуващи. Водата е все още студена, но да наплискаш крачуни става. Пънахме се цяла зима, гладувахме, лунувахме, плодувахме и сега, като разхвърлим дрехите, ще видим кой - ял, кой - спал?!

Няколко съвета за топ форма:

Започваме с най-важното. Краката. Снимайте ги. Не просто веднъж, а 16 пъти за 24 часа!

Крака на пясъка; в басейна; на полянка; на тераса. Където можете и ви се отдаде възможност.

За мацки с татус “Only God Can Judge Me”, снимани с летен маникюр от Пенка Top Art Nails, се дават бонус точки!

Много важна част от ТОП снимката при женската част е натуралната визия. Сложете си само основа, пудра, фон дю тен, пудра захар, брашно. Ако ви е провървяло в живота и сте от богоизбраните да сте въртяли орална любов със заможен мъж над средната възраст, то устните, миглите също са от “естествените”. Минете снимката през 42 филтъра, замъглете неравностите по кожата и най-важното: не забравяйте да напишете колко сте натурал под снимката!

Ако сте от тези, които не са успели да се класират за държанка на чичо Янчо (бг версията на чичо Скрудж) и природата не е била благосклонна към формите ви, то пристегнете си горницата на банския, така че да не можете да дишате! Честито, вие получавате 100 лайка, 20 покани за приятелство от Мехмед Мюмюн, Igracha Pazardjik, Bad Boy bate и 10-ина влюбени иконки от приятелките ви, които чинно поддържат визията ви на ТОП мацка! След подобна ТОП снимка и 2-3 чата от ухажори тип “ще те изпапкам”, “да дойда да те намажа на плажа”, не пропускайте да напишете сърцераздирателен статус как всички мъже са еднакви и търсят само едно.

Какво трябва да притежава една мацка, за да е топ това лято?

1. Летен ботуш!
На първо място по важност. То не е топло с него и не спарва. (Знаем, знаем)
2. Айфон -за по-предприемчивите. Как иначе снимките ще се котират (забележка: думата не произлиза от малко коте!!). Ако нямате финансовата възможност за подобен модел телефон, може и друга марка, но задължително с детски огромен гръб, на който може да изпъква невероятния ви маникюр и когато си правите кадър в огледалото в тоалетните на The One да ви скрива главата.
3. Татуси.

Това лято особено актуален е целулитът с татуси.

Шарете си мазнините, те така не се виждат наистина.
4. Най-важният елемент от визията ви за ТОП селфи summer са очилата. Колкото по-големи и евтини, толкова по-класно изглеждате. Тези на Ни Ло от olx-a ви вдигат нивото.

Ако сте изчерпали селфитата и позитата за G.M; G.N и т.н винаги може да си снимате маникюра на волана на колата. Не е задължително да е вашата. Даже е задължително да не е. Ако сте си налепили от тези златните и къносани татуси (като тези от детските снаксове с награди), веднага я снимайте на волана. В Италия това е ТОП мода този сезон.

Последен писък на модата при летните снимки е как пушите наргиле. Снимайте дима, как го държите, как пушите, как небрежно е оставено на масата. Честито! Вие сте първият човек, пушил наргиле!

Забележка: наргиле в ръка с часовник-водомер (10 кожи от Слънчака) ви дава право вече да се чувствате недосегаеми.

Последно, не по важност разбира се, са чашите и виното. Тук имате огромно поле за изява. Вино в ръката на младо момиче на курорт е като Олимпийската факла. Повод за гордост. Всичко алкохолно и екзотично се снима. Нека хората по света видят, че по нашето черноморие има невиждани коктейли като Мохито!

Важно уточнение за начинаещите топ мацки във фейса:
дюнерите, пиците, баничките и кренвиршите не се снимат! Те не са за фейсбук!!!

И няколко задължителни правила при описанията на текстовете под снимките:
– нека са дълбоки, нека хората разберат, че вие не сте просто една красива обвивка, че не сте поредната кифла. За тази цел можете да прибегнете до добрите Хорхе Букай, Пратчет, Коелю.
– разнообразявайте описанията с целите текстове на новите песни на Фики, Галена, Ивена и Червена. Много са актуални описанията под плажните снимки тип: “ей така цяло лято мога общо взето”, “много ни е лошо”, “пей сърце, жегата дойде”, “играй кючек и ще станеш човек” и т.н.

Слънчев, позитивен и нисковъглехидратен ден!

(Снимката е от личния архив на Гери - ей с такива снимки ни измъчва всички нас в групата на щастливите хора на диета)

Препоръчвам ви още: Как свалих 15 килограма

Автор: Ина Зарева

Днес в много части на света се отбелязва деня на майката. По този повод, наскоро в мрежата се завъртя клип, който аз лично намирам за много тъжен. В него са показани множество гафове на бащи, които те правят, докато се грижат за децата си. Видеото завършва с думите: „Благодаря, мамо, че не си баща.“

Стана ми ужасно мъчно. За жените, за бащите и най-вече за децата им. Винаги съм вярвала, че ако една жена се ражда с майчинско чувство, което набъбва с всяка следваща кукла и всяко следващо живо същество, което има нужда от грижа, за да достигне апогея си в първата прегръдка с малкото човече, то бащата се ражда много по-късно. Той е втората черта от теста за бременност, придружителят в АГ кабинета, беквокалът по време на раждането. И едва тогава бащата започва да расте – с всяко гушване на детето му, с всеки успешно сменен памперс, с всеки безценен бебешки смях, но най-вече с всяка получена усмивка от жената до него. Тогава този баща става великан и невъзможното само леко го забавя. 

Затова в деня на майката, ще благодаря на бащата на децата ми.

Благодаря ти, че:

Осмислихме, пожелахме и имаме тези деца напълно равноправно и заедно.

Никога не се почувствах притисната, длъжна или непълноценна, дори когато имаше опасност да ги нямаме.

Бяхме заедно във всичко – не пропусна нито един преглед и сподели всички сладоледи, които изядох през това време.

Пазеше ме от страховете ми, а така пазеше и децата ни, още преди да се родят.

Изпълни с усмивка всичките ми безумни желания, за които и до днес нямам никакво рационално обяснение.

Събираше всичките ми тревоги и заедно с твоите ги превръщаше в прах.

Никога не поиска да ме превърнеш в Степфордска съпруга.

Ме спасяваш от най-големия ми ужас и всеки път подреждаш до съвършенство гардеробите и багажа ни.

Никога не ми каза, че съм лош родител, дори когато постъпвах ужасно.

Децата ни могат да кажат абсолютно всичко, колкото на мен, точно толкова и на теб.

Благодаря ти за:

Хилядите пъти, в който обезумявах от притеснение, а ти ми повтаряше до безкрай, че всичко ще бъде наред.

Любовта в очите ти, която не се промени и тогава, когато изобщо не ставах за гледане.

Смеха, в който претопяваш всичко лошо и ледът се превръща в пролет.

Начина, по който успяваш да разсмееш децата.

Игрите, които само с теб са толкова забавни.

Разговорите ви, след които те се сдобиват с криле.

Авторитета ми, който градиш в очите им.

Букетчета, които сложи в малките им ръчички.

Нашите разговори до 4 сутрин, в които се търсих и намирах като жена и родител.

Огромния куп книги за възпитанието, които прочетохме заедно и все пак не ги изгорихме, както ни се искаше на моменти.

Затова, че никога не удари дори символичен шамар на децата ни.

За всички пъти, в които ме прегръщаше, когато клокочех от яд и не позволи да изрека отровни думи срещу им.

За всички нощи, в които независимо, че нямаше как да ме отмениш, стоеше буден с мен.

Всичките ти тениски, които превземах и ти ги връщах с петна от кърма.

Всички бягства, които ми организираше.

Всички перални, прахосмукачки, измити чинии и онези твои импровизирани ястия, които децата винаги изяждат до дъно.

Всички мачове, филми, риболовни дни и часове сън, от които се лиши, за да си с мен винаги и навсякъде.

Всички лоши мигове, които попи някъде дълбоко в теб и никога не ме укори за тях.

Творческия ми хаос, в който педантичната душа гори всеки ден.

Всички пътувания и ваканции, които превърна в най-хубавите ни спомени.

Часовете висене пред всички спортни зали, арт школи и частни уроци.

Оптимизма, който винаги побеждава моето черногледство.

Това, че мога да градя себе си, докато ти си родител и за двама ни.

Благодаря за: 

Вярата

Спокойствието

Сигурността

Обичта

Заради, които мога да празнувам и днес, и всеки ден.

Честит празник, майки!

Честит празник и на вас, бащи! Благодаря, че сте И майки, когато е нужно. 

Най-добрият татко на света

Авторката на тази история помоли да остане анонимна и ще уважа желанието й.

Отдавна се чудя дали да напиша това. Дали си заслужава да отворя една врата, която мислех, че отдавна съм затворила, дали има смисъл да разкажа тази история...

Все пак реших да я разкажа и по-нататък ще разберете защо точно сега.

Изминали са повече от петнадесет години, от последния път, когато бях бита. Петнадесет години, а помня всичко в подробности, като да е било вчера.

Мисля, че никога не съм имала нормално детство, поне не такова, за което си спомнят с умиление повечето хора. Нашето семейство беше това, което днес някои наричат „патриархално“. Всъщност, не знам дали не е било „матриархално“, защото доминантната роля се предаваше между родителите ми постоянно и ту майка ми налагаше правилата, ту баща ми. Като се замисля, през повечето време беше майка ми. Нейните правила в нейната къща! Кое как трябва да е подредено, кога какво се случва, всичко беше по конец! Естествено, и ние, децата, бяхме строявани по конец! В идеалното семейство и децата трябваше да са „идеални“, да не им се чува гласът, много-много да не знаят, освен уроците си, рабира се! За друго нямат думата! Не си спомням някога да съм си избирала дори една дреха сама, камо ли нещо друго!

Не знам кога боят стана част от ежедневието ни или може би винаги е било така. Причината можеше да е всякаква – от това, че съм изкарала четворка по някой предмет, до това, че от време на време съм си позволявала някое „своеволие“, като например да закъснея с 15 минути от играта навън. „Боят възпитава, те (децата) от друго не разбират!“ – толкова често съм чувала тези думи, че постепенно се превърнаха в част от мен.

Лошото е, че в някакъв момент свикваш с постоянния тормоз и побоища и вече не ти прави впечатление. Пък и те знаеха как да ни бият – никакви следи по лицето и по ръцете. Никакви следи, освен в душата, но там не се виждат.

Годините минаваха и причините за побоищата се променяха, но това, което не се променяше, беше, че боят не преставаше. Както казах, в някакъв момент свикваш и дори започваш да си мислиш, че наистина заслужаваш да те бият, щом си изкарал четворка по история! 

Нещата се влошиха, когато навлязох в пубертета и ми бе изрично забранено да излизам на дискотека, например, както останалите ми съученици. Постоянно си измислях обяснения за пред тях, но сега, като се замисля, едва ли някой наистина ми е повярвал. Някъде към 16-годишна възраст започнах да усещам, че всъщност нямам никакъв контрол над живота си, всичко се случва така, както кажеше майка ми и/или баща ми. Исках да рисувам, но кой живее от едното рисуване – я учи математика! Къде-къде по-престижно е!

Най-лошото беше, че даваха вид на съвсем нормално семейство – такова, което е любезно със съседите, пред колегите им също поддържаха добре илюзията за перфектното семейство. А аз ставах все по-неуверена и нерешителна, все по-затворена и нямах почти никакви приятели – имах чувството, че всички знаят, че никой никога няма да ми бъде приятел, че никога няма да се измъкна от този ад.

Когато станах на 19, се случи немислимото – влюбих се в едно момче! Родителите ми изгубиха всякакъв контрол, когато разбраха, че няма да се откажа от него, въпреки че те категорично не го харесват! Вечерта, когато им съобщих, че ще се женим, побесняха. В някакъв момент си мислех, че никога повече няма да мога да изляза от „вкъщи“ и да се махна от там, но все пак успях! Не знам и аз как, но излязох през вратата и повече не погледнах назад. В крайна сметка го приеха, когато се родиха децата. А аз все още се питам понякога дали се ожених толкова рано, защото го обичам или защото исках да избягам от тях. И ме е яд на мен си, че си задавам този въпрос, защото той е добър човек и не заслужава моите съмнения.

Минали са петнадесет и повече години от тогава, но следите от тяхното „възпитание“ все още са налице. Вече имам семейство и дом, имаме свои деца, но, макар че правя всичко възможно да изглеждам „нормална“ пред хората, всъщност съм постоянно неуверена в себе си. Трудно взимам решения за каквото и да било, трудно се доверявам и още по-трудно изграждам нормални връзки с хората около мен. Постоянно очаквам някой да ме нарани. 

Напоследък най-коментираната тема е тази прословута стратегия за детето, която разбуни духовете и раздели обществото ни, но това, което ме изумява, е колко много хора се опасяват от това, че държавата иска по-добри закони за защита на децата от насилие. Много хора мислят, че „един шамар не е бой“, „боят възпитава“ („любимата“ ми фраза),  „никой няма право да ми казва как да си гледам децата“ и други подобни! Но, честно казано, на мен ми се искаше да е имало подобна стратегия преди 15 години! Мисля, че ако съм знаела, че мога да потърся помощ, ситуацията щеше да е различна за мен. Мисля, че най-малкото някой можеше да каже на родителите ми, че има и други начини да ни възпитат освен боя. Те самите може би щяха да осъзнаят, че нещо не е наред с това, което правят и да се засрамят.

Майка ми сега е активна в социалната мрежа. Прочетох дори коментар, в който изразява тревогата си някой да не вземе внуците й. И не посмях да й отговоря нищо. Не посмях да напиша, че няма да ги вземат, защото никога не бих се държала с внуците й, както тя някога се държеше с мен.

А на онези, които защитават „патриархалното“ родителство, искам да кажа – боят не възпитава! Но децата, които са бити, ще носят този кръст цял живот! Боят нанася такива белези в изграждането ни като личности, че, честно казано, не вярвам, че следите от това „възпитание“ ще могат някога да изчезнат!

Но явно обществото ни все още не е узряло за промяна. Питам се колко деца днес са се чудили дали ще могат някога да се измъкнат от ада, в който живеят.

Питам се също дали майка ми ще прочете този текст и ще се познае. Дали някога ще намери сили да ми поиска прошка...

Едва ли. В нейната глава тя ме обича и всичко е било за мое добро! Може би от това ме боли най-много.

Това беше всичко. Независимо, че стратегията не се прие, всичкият този шум, който се вдигна, малко или много е полезен. Със сигурност родителите, които бият децата си, вече са наясно, че това не е правилно, че има и други начини. Има и други семейства, в които децата не се възпитават така. Ако досега са били уверени, че това е в реда на нещата, занапред поне ще имат едно наум.

Защото семейството се крепи на любовта, не на насилието. И точно това го прави свещено.

А на тези, които все пак държат на възпитателния шамар - ето 7 причини да набием детето.