Автор: Ина Зарева

Помня този студентски купон до най-малката подробност, въпреки опитите ми да се напия безпаметно и да изпуша всички цигари наведнъж. Няколко часа по-рано един лекар хладнокръвно и категорично отсече, че никога няма да имам деца. Докато гледах любимия си мъж през цигарения дим и се чудех как да му кажа, че го напускам, защото за какво съм такава „ялова“, до мен седна колега от университета. Започна разпалено да ми разказва как цялото му лято минало във Франция. Наели го за детегледач на семейство с 8 деца. 

- Бяха толкова щастливи и задружни! Всяка жена трябва да има много, много деца – гледаше ме в очите и повтаряше той.

- Не всяка жена има такава възможност – успях да овладея някак гласа си аз. 

- Не е вярно! Човек се справя с всичко! – още по-настървено спореше той – А и жената е реализирана само като майка. Каква друга работа има, че да не може да отгледа и десет?! 

- Защо френската майка е имала нужда от услугите ти, щом е съвсем по силите и възможностите ѝ да се справя сама с 8 деца? – го попитах, но не дочаках отговора му, защото се скрих в тоалетната и плаках, плаках, докато почти спрях да дишам. 

Спомням си за този купон, докато гледам как децата ми играят на плажа и си мисля за тежките присъди, които ни жигосват през целия ни живот. Както и да живееш, с каквото и да се занимаваш, винаги идва някой и започва да те замерва със собствената си присъда:

Няма да имаш деца!

Трябва да родиш веднага!

Защо имаш само едно дете?

Как може да нямаш поне 8 деца?!

Не си ли чувала за аборт, та имаш цели 4?

Как аборт?! Никакъв аборт!

Присъда след присъда. 

От чужди хора. От далечни хора. Хора, които нямат никаква представа за теб или живота ти. Хора, които идват с грубите си, кални ботуши, скачат в сърцето ти и забиват присъдите си. И още по-лошо: правят го под формата на грижа. 

Грижа е когато любимият ти мъж разбере за лекарската присъда и каже с усмивка: „Ако искаме деца, а не можем, ще си осиновим.“ Или години по-късно, при рискова бременност, която може да наложи аборт: „Ти си ми най-важна! Ще го преодолеем.“

Защото грижата съществува в две думи: избор и заедно. Останалото е лицемерие.

Оглеждам хората наоколо. Предимно жени и деца. Мъжете са малко и повечето са дядовците на тези деца, дошли с бабите им, да помагат. 

На плажа има рампа за инвалидни колички, заради близкия санаториум. Под няколко от чадърите има деца с увреждания. Само едно от тях е и с майка си, и баща си. Те го гушкат и целуват шумно, потапят го във водата и се смеят на възклицанията и гримасите му. После двамата заедно го подсушават и преобличат – с обработени движения и в пълен синхрон. Говорят му тихичко, докато то се вперва в цветните линии на плажната кърпа и тънките му, поизкривени пръстчета ги следват в захлас. Бащата става, едва когато детенцето заспива, и носи хладна напитка на майката. Говорят си, гледат морето и се усмихват. Искаше ми се да кажа, че си говорят на български, но за жалост - не.

На български говори майката, на която спасителите всеки ден помагат с инвалидната количката на дъщеря ѝ. 

На български говори и майката, която всяка вечер идва с увреденото си момче и сяда накрая, за да не пречи на никого.

И възрастната жена, с парализирания си и вече също възрастен син, говори на български. 

Бащите ги няма. Бащите са останали някъде в миналото, или пък са в хладните хотелски стаи, или са на работните си места, за да осигурят тази почивка на жените и децата си. 

Един-единствен мъж идва всеки ден сам с 2-годишната си дъщеричка. Сам, без майката. Стоят на сянка под чадъра, тичат по пясъка, играят във водата. И никой не се удавя – нито той, нито детето му. Представяте ли си?! И да, пак познахте – бащата не е българин.

Да благодарим на бащите

Жените у нас не могат да имат по 8 деца, защото не могат да ги отглеждат без бащите или не могат да си позволят френски студент за детегледач. И деца с увреждания не могат да имат, защото пречат на останалите. И да абортират не могат, но и да нямат деца също не могат. Защото така им казват. И не останалите жени, а мъжете. Същите тези мъже, които дори да са влезли в родилните зали, все още не могат да влязат напълно в бащинството. 

Защото в бащинството има правила и те включват: да не биеш детето си, да не биеш майката на детето си, да не караш пил или с 200, особено когато детето ти е на предната седалка и без колан, да не сочиш с пръст и да не заклеймяваш, да не считаш, че една мизерна издръжка и сладолед два пъти месечно изчерпва бащинският дълг. 

В България е мъжествено да не се спазват правилата, но затова пък е героично да се емигрира в държави, в които те се спазват строго. 

Мъжествено е да казваш на всеки какво трябва да направи с живота си, докато отчаяно се опитваш да подредиш своя.

Мъжествено е и да раздаваш присъди, скрит под ореол от загриженост.

И така все някой решава, че трябва да вземе решение за живота на другите и дори да го афишира публично.

Уважаеми български мъже, които с лекота издавате присъди и с гордост ги рекламирате:

Бихте ли си взели болничен следващия път, когато детето ви е болно?

Бихте ли си взели отпуск, когато то има проблеми в училище, вместо да докарвате баба му от 500 км?

Бихте ли научили децата си, че правилата са за спазване,а жени не се бият?

Бихте ли попитали жена си дали иска деца? И бихте ли останали, ако тя иска 8 или не иска нито едно?

Бихте ли извоювали такива условия в тази държава, та всички, които искат, да могат да имат по 8 деца?

Бихте ли спрели да питате на интервюта за работа бъдещите си служителки колко деца имат или планират?

Бихте ли спрели да издавате присъди?

Тогава ще ви повярваме, че правите всичко от грижа за нас и децата ни. Защото, нали си спомняте, грижата е „избор“ и „заедно“. 

Прочетете още:

Лош мъж, добър баща

Децата с трудна съдба